Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (16)

XII

Таксита. Автобуси. Оживление, което не може да се назове и в което е приятно, нали, Бернис, да се загубиш? Тромав човек, закован на асфалта. Хайде, поразмърдай се! Жени, които срещаш само веднъж в живота си: единствен случай за щастие. Оттатък е Монмартр, цял в по-остра светлина. Уличните момичета вече се лепят. Махай се!… Оттатък — други жени.

Коли „Испано“ като изящни кутии, които правят дори от нехубавите жени скъпоценна плът. Петстотин банкноти в бисери, висящи по гърдите, а какви пръстени! Луксозна плът. Още едно тревожно улично момиче: „Остави ме! Аз те познавам, мръснико, махай се! Оставете ме да мина, аз искам да живея!“

Тая жена вечеряше пред него във вечерна рокля, с триъгълен разрез на голия гръб. Той вижда само тила, само плещите, тоя сляп гръб, дето пробягват бързи тръпки. Тая материя, която постоянно се възобновява и не може да се улови. Тъй като жената пушеше цигара, подпряла брадичка на юмрука си, и извиваше глава, той видя само една празна плоскост.

„Стена“ — помисли той.

Танцувачките започнаха да играят. Стъпката им бе гъвкава и душата на балета им вдъхваше душа. Бернис обичаше тоя ритъм, който ги караше да увисват в равновесие. Едно съвсем застрашено равновесие, но което те си възвръщаха винаги с учудваща увереност. Те смущаваха чувствеността с това, че винаги разстройваха образа, който щеше да се установи, и пред прага на почивката, на смъртта го превръщаха отново в движения. То беше самият израз на страстното желание.

Пред него бе тоя загадъчен гръб, гладък като повърхност на езеро. Но едно скицирано леко движение, една мисъл или тръпка разливаха по него дълга тъмна вълна. Бернис мислеше: „Имам нужда от всичко тъмно, което се движи зад него.“

Танцувачките се покланяха, след като бяха начертали и изтрили няколко загадки по пясъка. Бернис направи знак на най-ефирната от тях.

— Ти танцуваш хубаво.

Той отгатваше тежестта на нейната плът, подобна на плод, и за него бе откритие, като разбра, че тя все пак има тежест. Цяло богатство. Тя седна. Имаше настойчив поглед и нещо волско в бръснатия врат. То беше най-негъвкавата точка в това тяло. Лицето й съвсем не бе изтънчено, но цялото й тяло като че изхождаше от това лице и разливаше голямо спокойствие.

После Бернис съзря слепените й от потта коси. Една бръчка под грима, овехтелия накит. Излязла от танца, като от стихията си, тя изглеждаше повехнала и негъвкава.

— За какво мислиш?

Тя направи несръчно движение.

Цялото това нощно оживление добиваше смисъл. Оживлението на грумовете, на шофьорите на таксита, на директора. Те вършеха занаята си, който в края на краищата беше да тикнат пред него това шампанско и това уморено момиче. Бернис гледаше живота откъм кулисите, дето всичко е занаят. Дето няма ни порок, ни добродетел, ни смътно вълнение, но един толкова привичен труд, толкова безличен, колкото трудът на група работници за определена работа. Дори тоя танц, който обединяваше движенията, за да се създаде един език, можеше да говори само на чужденеца. Само чужденецът можеше да съзре тук някаква постройка, каквато те отдавна бяха забравили. Така музикантът, който свири за хиляден път същия музикален къс, загубва смисъла му. Тук те правят стъпки, усмихват се под блясъка на прожекторите, но бог знае с какви мисли. Една, заета единствено с крака си, който я боли, друга с някоя среща — о, толкова жалка! — след танца! И тая, която си мисли: „Дължа сто франка…“ И оная може би с нейното постоянно: „Боли ме.“

Устремът вече гаснеше в него. Той си казваше: „Ти не можеш ми даде нищо от онова, което желая.“ И все пак неговата самотност бе толкова мъчителна, че той имаше нужда от нея.