Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (13)

IX

— Не. Нищо… Остави ме… А! Вече?

Бернис е станал. В съня му неговите движения бяха тежки като движенията на бурлак. Като движенията на апостол, който те измъква от твоите собствени глъбини и те изважда на открито. Всяка негова стъпка бе изпълнена със смисъл, като стъпките на танцьор. „О, моя любов…“

Той се разхожда надлъж и нашир: това е смешно.

Прозорецът е измърсен от зората. Тая нощ той бе тъмносин. Под светлината на лампата ставаше дълбок като сапфир. Тая нощ той се углъбяваше чак до звездите. Сънуваш. Въобразяваш си. Плуваш върху предницата на кораб.

Тя прибира колене към себе си; усеща тялото си меко като недопечен хляб. Сърцето бие много бързо и причинява болка. Също като във вагон. Тракането на осите отмерва бързия бяг. Осите бият като сърцето. Залепяш чело на стъклото и пейзажът се изнизва: черни грамади, които кръгозорът най-сетне прибира и постепенно те обгръща със своето спокойствие, сладостно като смъртта.

Тя би искала да извика на мъжа: „Задръж ме!“

Ти целият си в прегръдките на любовта — с настоящето, с миналото, с бъдещето си, прегръдките на любовта свързват влюбените…

— Не. Остави ме.

Тя става.