Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (23)

V

И преди да тръгне, Бернис ми разказа накратко цялото си преживяване:

— Опитах се, виждаш ли, да отведа Женевиев в един мой свят. Всичко, което й показвах, ставаше безцветно, сиво. Първата нощ — неизразимо тежка: ние не можахме да я преодолеем. Трябваше да й възвърна къщата, живота й, душата й. Една след друга всичките тополи по пътя. С наближаването ни до Париж намаляваше и плътността между света и нас. Сякаш аз бях поискал да я отведа под морето. По-късно, когато поисках пак да бъда с нея, можех да се приближа до нея, да я досегна: между нас нямаше пространство. Имаше нещо повече. Не мога да ти кажа какво: хиляда години. Толкова си далеч от един друг живот. Тя беше вкопчена в своите бели покривки, в своето лято, в онова, което бе за нея очевидно — и аз не можах да я отвлека. Остави ме да тръгна.

Къде ще търсиш ти сега съкровището, индийски плувецо, който досягаш бисерите, но не можеш да ги извадиш на повърхността? В тая пустиня, по която аз вървя, аз — който съм задържан като олово към земята, не бих могъл нищо да открия в нея. Но за тебе, вълшебнико, тя е само пясъчно було, само привидност…

— Жак, време е.