Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (15)

XI

Каква полза? Около него градът бе обзет от своята безполезна вече суетня. Той знаеше, че от тая бъркотия нищо не може да излезе. Вървеше бавно срещу чуждото множество на минувачите. И мислеше: „Също като че не съм тук.“ Той трябваше да замине скоро: това бе добре. Знаеше, че работата му ще го обкръжи с такива отговорности, че отново ще се намери в една действителност. Знаеше също, че във всекидневния живот най-малката крачка добива значимостта на факт и че тук духовният разгром губи малко от смисъла си. Дори шегите по летищата ще имат същата сладост. Това беше странно и все пак — така. Но той не се интересуваше от себе си.

Минавайки край „Парижката света Богородица“, влезе вътре, изненада се от гъстото множество и се прислони до един стълб. Но защо се намираше тук? Той сам се питаше. В края на краищата беше дошъл, защото тук минутите водеха до нещо. Навън те вече не водеха до нищо. Така. „Навън минутите вече не водят до нищо.“ Също тъй усещаше потребността да проумее себе си и се отдаваше на вярата така, както на която и да е дисциплина на мисълта. Казваше си: „Ако намеря някоя формула, в която да бъда изявен, която да ме обединява — за мене това ще бъде истинското — и добавяше уморено: — И все пак не бих го повярвал.“

И изведнъж, стори му се, че въпросът бе за някакво отплуване и че целият му живот се бе изхабил в опити да избяга по тоя начин. И началото на проповедта го смути като сигнал за заминаване.

— „Царството небесно — започна проповедникът, — царството небесно…“

Той се подпря с ръце върху широкия перваз на амвона… наведе се над множеството. Струпано множество, което поглъща всичко. Трябва да бъде нахранено. Хрумваха му образи с необикновена убедителност. Той мислеше за рибите, хванати в риболовния кош, и без връзка добави:

— „Когато галилейският рибар…“

Той употребяваше вече само думи, които повличаха цяла редица възпоминания, думи, които бяха дълготрайни. Струваше му се, че извършва бавен натиск над множеството, че удължава постепенно устрема си, както разкрачите на някой бегач!

— „Да знаехте… Да знаехте колко любов…“

Той спря малко задъхан: чувствата му бяха премного пълноценни и не можеха да бъдат изразени. Той разбра, че и най-малките думи, най-изтърканите му се струват натежнели от премного смисъл и че не различаваше думите, които даряват. Светлината на свещите правеше лицето му восъчно. Той се възправи, опрял ръце и дигнал отвесно чело. Когато се отпусна, множеството се поразмърда като море.

Сетне думите нахлуха и той пак говори. Говореше с изумителна увереност. С радост като пристанищен носач, който съзнава силата си. Идеха му мисли, които се раждаха извън него през това време, когато довършваше израза си, като товар, който му подаваха, и той предварително чувствуваше как смътно се издига в него образът, дето ще сложи формулата, която би го приобщила с тоя народ.

Сега Бернис слушаше заключението.

— „Аз съм изворът на всеки живот. Аз съм приливът, който влиза във вас и ви оживява, и се оттегля. Аз съм болката, която влиза във вас и ви разкъсва, и се оттегля. Аз съм обичта, която влиза във вас и трае навеки.

И вие идете да ми противопоставите Марсион^[1] и четвъртото евангелие. И вие идете да ми приказвате за вмъкване на чужди изрази^[2] между истинските. И вие идете да издигнете срещу мене вашата жалка човешка логика, когато аз съм оня, който е отвъд нея, когато тъкмо от нея ви освобождавам аз!

О, пленници, разберете ме! Аз ви освобождавам от вашата наука, от вашите формули, от вашите закони, от това заробване на духа ви, от тоя детерминизъм, по-суров от фаталността. Аз съм слабото място на бронята. Аз съм прозорчето в затвора. Аз съм грешката в пресмятането: аз съм животът.

Вие изчислихте пътя на звездата, о, поколение на лабораториите, но не познавате вече звездата. Тя е една формула във вашата книга, но не е вече светлина. Вие знаете за това по-малко от едно детенце. Вие открихте дори закони, които управляват човешката любов, но самата тая любов се изплъзва от вашите формули: вие знаете за нея по-малко от една девойка! Щом е тъй, елате при мене. Аз ще ви възвърна нежността на светлината, светлината на любовта. Аз не ви заробвам: аз ви спасявам. Освобождавам ви от човека, който пръв пресметна падането на един плод и ви окова в това робство. Моят дом е единственият изход, какво ще станете вие извън моя дом?

Какво ще станете вие извън моя дом, вън от тоя кораб, дето изнизването на часовете има смисъл, както изтичането на морето по лъскавия нос на кораба. Морето, което тече, без да прави шум, но носи островите. Движението на морето.

Елате при мене вие, за които делото, което не води към нищо, бе горчиво.

Елате при мене вие, за които мисълта, която води само към законите, бе горчива…“

Той разтвори обятия:

— „Защото аз съм оня, който приема. Аз носех греховете на света. Аз носех неговото зло. Аз носех вашите мъки на животни, които загубват малките си, и вашите неизлечими болести — и вие бяхте облекчени. Но твоята болка, днешен мой народе, е едно бедствие, по-голямо и по-непоправимо, и все пак аз ще го нося както другите. Ще нося по-тежките окови на духа.

Аз съм тоя, който носи бремето на света.“

На Бернис се стори, че тоя човек е отчаян, защото той не викаше, за да получи знамение. Защото не възвестяваше знамение. Защото той отговаряше на себе си.

— „Вие ще бъдете деца, които играят.

Елате при мене и аз ще дам смисъл на вашите напразни всекидневни усилия, те ще съзиждат в сърцето ви и аз ще направя от тях нещо човешко.“

Словото прониква в множеството. Бернис не чува вече словото, но нещо, което е в словото и което се възвръща като музикална фраза.

„… аз ще направя от тях нещо човешко.“

Той се тревожи.

— „Елате при мене, днешни влюбени, и от вашите любовни чувства, сухи, жестоки и безнадеждни, аз ще направя нещо човешко.

Елате при мене и от вашето бързане към плътта и от вашето тъжно възвръщане аз ще направя нещо човешко…“

Бернис усеща, че мъката му расте.

— „… Защото аз съм тоя, който се възхити от човека…“

Бернис е съвсем объркан.

— „Аз единствен мога да възвърна човека на самия него.“

Свещеникът млъкна. Изтощен, той се обърна към олтара. Поклони се на бога, който бе възвестил. Почувствува се смирен, като че бе дал всичко, като че изчерпването на неговото тяло беше някакво дарение. Без сам, да съзнава, той се отъждествяваше с Христос. Обърнат към олтара, той поде с ужасяваща бавност:

— „Отче мой, аз повярвах в тях и затова отдадох живота си…“

И за последен път се наведе към множеството и каза:

— „Защото ги обичам…“

Сетне потрепера.

На Бернис мълчанието се стори чудодейно.

— „В името на отца…“

Бернис мислеше: „Каква безнадеждност! Къде е веруюто? Аз не чух веруюто, а един съвършен, безнадежден вик.“

Той излезе. Големите улични лампи щяха скоро да светнат. Бернис вървеше по брега на Сена. Дърветата стояха неподвижни, е клони, безредно застинали в гъстия като клей здрач. Бернис вървеше. Някакво спокойствие го бе обзело от прекъсването на деня, спокойствие, за което хората смятат, че е причинено от разрешаването на някаква проблема.

Но тоя здрач… Завеса в дъното, прекалено театрална, която е служила вече при сгромолясването на империи, при вечерите на поражение и при развръзката на бледи любовни истории и която ще служи утре за други пиеси. Завеса в дъното, която разтревожва, когато вечерта е спокойна, когато животът се влече, защото човек не знае каква драма се играе. Ах, да имаше нещо, което да го спаси от една толкова човешка тревога…

Големите улични лампи светнаха всички наведнъж.