Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (12)

VIII

— Къде ме водите? Защо ме водите тук?

— Не ви ли харесва тоя хотел, Женевиев? Ако искате, да си вървим?

— Да, да си вървим… — рече тя с боязън.

Фаровете светеха слабо. Навлизаха в нощта мъчително, като в дупка. От време на време Бернис хвърляше встрани бърз поглед: Женевиев беше съвсем бледа.

— Студено ли ви е?

— Малко, но няма нищо. Забравих да взема кожата си.

Тя беше едно много безразсъдно девойче. Усмихна се.

Сега валеше.

„Гнилота!“ — каза си Жак, но още мислеше, че околностите на земния рай са такива.

Към Санс трябваше да се смени една свещ на колата. Той беше забравил подвижната лампа: още едно забравено нещо. Под дъжда опипа с един ключ, който не хващаше. „Трябваше да вземем влака.“ Той упорито си повтаряше това. Бе предпочел колата си, защото тя създаваше чувство на свобода. Хубава свобода! Всъщност от началото на това бягство той бе вършил само глупости; и всички тия забравени неща!

— Ще успеете ли?

Женевиев бе дошла при него. Тя изведнъж се почувствува пленница: едно дърво, две дървета като часовои и тая глупава колибка на кантонера. Боже мой, каква смешна мисъл… Тук ли щеше да живее тя завинаги?

Той свърши и хвана ръката й.

— Вие имате треска! Тя се усмихна.

— Да… уморена съм малко, иска ми се да спя…

— Но защо слязохте под дъжда?

Моторът работеше все тъй лошо, с прекъсвания и гракане.

— Ще стигнем ли, миличък Жак? — Обхваната от треска, тя беше полузаспала. — Ще стигнем ли?

— Да, да, любов моя, скоро ще бъдем в Санс.

Тя въздъхна. Това, което опитваше да прави, бе свръх силите й. Й всичко поради тоя мотор, който прекъсваше. Толкова мъчно бе да издърпваш всяко дърво. Всяко. Едно след друго. И пак започваше отново.

„Невъзможно — мислеше Бернис, — ще трябва отново да спрем.“ Той разсъждаваше за тая повреда със страх. Боеше се от неподвижността на гледката. Тя кара да се проявяват някои мисли, които са само кълнове. Боеше се от някаква сила, която щеше да се прояви.

— Миличка Женевиев, не мислете за тая нощ… Мислете за скорошното бъдеще… Мислете за… за Испания. Ще обикнете ли Испания?

Един слаб далечен глас му отговори:

— Да, Жак, аз съм щастлива, но… малко ме е страх от разбойници.

Той видя как тя се усмихна нежно. Тия думи нараниха Бернис, тия думи, които не казваха нищо друго освен: пътуването в Испания, вълшебната приказка… Без вяра. Армия без вяра. Една армия без вяра не може да завладява. „Женевиев, тъкмо тая нощ и тоя дъжд унищожават нашата увереност…“ Изведнъж му стана ясно, че тая нощ приличаше на несвършваща болест. Той чувствуваше в устата си тоя вкус на болест. Беше една от нощите без надежда за съмване. Той се бореше, повтаряше си отмерено: „Зората ще бъде изцеление, само да не вали… Само…“ Нещо в тях беше болно, но той не го знаеше. Мислеше, че земята бе загнила, че нощта беше болна. Желаеше да дойде зората, подобно на осъдените: „Щом съмне, аз ще дишам.“ Или: „Когато дойде пролетта, аз ще бъда млад…“

— Женевиев, мислете за нашата къща там…

И веднага му стана ясно, че съвсем не биваше да казва това. Нищо не можеше да сътвори в Женевиев образа на тая къща.

— Да, нашата къща… — Тя опитваше звука на думата. Нейната топлота се изплъзваше, нейната сладост беше мимолетна. Тя разтърси много мисли, които дотогава не подозираше, че съществуват в нея, и които щяха да образуват думи — много мисли, които я плашеха.

Не познавайки хотелите в Санс, той спря при един фенер, за да погледне пътеводителя. Един почти гаснещ газ размърдваше сенките, оживяваше на обезцветената стена една табела с размита боя: „Колела…“ Стори му се, че това е най-тъжната и най-просташката дума, която някога е прочел. Символ на посредствен живот. Стана му ясно, че много неща в неговия живот там бяха посредствени, но че той не бе забелязвал това досега.

— Огънче, шефе…

Трима мършави дангалаци го гледаха, смеейки се.

— Тия американци… търсят пътя си… Сетне се загледаха в Женевиев.

— Махайте се оттук! — изръмжа Бернис.

— Твойта женска си я бива. Но да видиш нашата от двадесет и девети!…

Женевиев се наведе към него малко разтревожена. — Какво казват?… Моля ви се, да се махаме оттук.

— Но, Женевиев…

Той направи усилие и замълча. Трябваше да намери хотел… Тия пияни уличници… но какво значение има това? После помисли, че тя е трескава, че страда, че трябваше да й спести тая среща. С болезнена настойчивост се укоряваше, че я е забъркал в некрасиви неща. Той…

Хотел „Дю Глоб“ беше затворен. Всички тия малки хотели работеха като галантерийни дюкяни. Той дълго чука на вратата, докато най-сетне принуди някакви бавни стъпки да забързат. Нощният пазач открехна вратата:

— Пълно е.

— Моля ви, жена ми е болна! — настоя Бернис.

Но вратата се бе затворила вече. Стъпките заглъхнаха в дъното на коридора.

Всичко ли се бе съюзило срещу тях?…

— Какво отговори той? — запита Женевиев. — Защо, защо той дори не отговори?

Бернис се въздържа да й каже, че тук не е площад Вандом и че щом си напълнят коремите, малките хотели заспиват. Това е съвсем естествено. Той седна, без да промълви дума. Лицето му лъщеше от пот. Не потегляше и гледаше блесналия паваж, а дъждът се промъкваше в шията му; струваше му се, че ще трябва да раздвижи бездействието на цялата земя. И отново тая глупава мисъл: като се съмне’…

В тоя миг трябваше наистина да се каже една човешка дума. Женевиев се опита:

— Всичко това няма значение, моя любов. Трябва да се трудим за нашето щастие.

Бернис я загледа.

— Да, вие сте великодушна.

Той беше развълнуван. Би желал да я целуне, но тоя дъжд, неудобството, умората… Само хвана ръката й и почувствува, че треската се усилваше. Всяка секунда разяждаше това тяло. Той се успокояваше с въображаеми картини. „Аз ще й направя един много горещ грог. Ще Й мине. Един врял грог. Ще я обвия в завивки. Ние ще се гледаме и ще се смеем на това трудно пътуване.“ Усети някакво неясно чувство на щастие. Но непосредственият живот бе съвсем далеч от тия картини. Други два хотела не отговориха. Трябваше всеки път да си представя тия въображаеми картини. И всеки нов път те губеха от своята яснота и тая малка сила, която съдържаха, не можеше да се осъществи.

Женевиев се бе смълчала. Той чувствуваше, че тя няма да се оплаква и няма да каже нищо повече. Той можеше да кара часове, дни — тя нямаше да каже нищо. Никога нищо повече. Той можеше да извие ръката и — тя нямаше да каже нищо… „Аз се обърквам, сънувам!“

— Женевиев, мило дете, лошо ли ви е?

— Не, не, мина, сега ми е по-добре.

Тя се бе отчаяла от много неща. Бе се отрекла от тях. Заради кого? Заради него. От неща, които той не можеше да й даде. Това, по-хубавото… то беше пружина, която се късаше. Сега е по-покорна. Ще й бъде все по-добре и по-добре. Защото се е отказала от щастието. Когато бъде съвсем добре… „Ех! Какъв глупак съм: още сънувам.“

Хотел „Дьо л’Есперанс е Д’Англьотер“. Специални цени за пътуващи търговци.

— Облегнете се на ръката ми, Женевиев… Да, да, една стая. Госпожата е болна: бързо един грог! Един врял грог!

Специални цени за пътуващи търговци. Защо тоя израз е толкова тъжен?

— Седнете в това кресло, така ще бъде по-добре. Защо не донасят грога? Специални цени за пътуващи търговци.

Старата прислужница се разтича.

— Ето, мила госпожо. Клетата госпожа. Тя цяла трепери, съвсем е побледняла. Аз ще й приготвя грейка. Стаята е четиринадесети номер, хубава, голяма стая… Господинът ще трябва да попълни адресните листове.

С една мръсна писалка между пръстите той забеляза, че имената им са различни. Помисли, че излага Женевиев на любезниченето на слуги. „Заради мене. Липса на вкус.“ И пак тя му помогна.

— Любовници — рече тя, — не е ли нежно това?

Те мислеха за Париж, за скандала. Виждаха лица, които се раздвижват. Започваше нещо трудно само за тях, но те се пазеха и от най-малките думи, от страх да не срещнат еднаквите си мисли.

И Бернис разбра, че досега не е имал нищо, нищо освен един малко неизправен мотор, няколко капки дъжд, десет загубени минути, докато намери хотел. Изтощаващите трудности, които мислеха, че са преодолели, произлизаха от самите тях. Женевиев се бъхтеше срещу самата себе си и онова, което изтръгваше от себе си, бе тъй силно сраснато с нея, че тя беше вече разкъсана.

Той взе ръцете и, но пак съзна, че думите не можеха да му послужат.

 

 

Тя спеше. Той не мислеше за любов. Но сънуваше странни неща. Възпоминания. Пламъка на лампата. Трябва да бързаме — да поддържаме лампата. Но трябва също тъй да закриляме пламъка от силния вятър, който духа.

И особено това откъсване от всичко. Той би желал тя да бъде жадна за блага. Да страда от нещата, да бъде засегната от нещата. И в същото време да вика като дете, за да бъде хранена с тях. Тогава въпреки своята немотия той би могъл да й даде много. Но той коленичи, беден, пред това дете, което не беше гладно.