Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (4)

IV

Отгоре земята изглежда гола и мъртва; слезе ли самолетът — тя се облича. Горите отново я покриват, долините и хълмовете чертаят талази по нея: тя диша. Планината — гръд на легнал великан, — над която самолетът прелита, се издува почти до него.

Сега вече близък, като поток под някой мост, вървежът на нещата се ускорява. Това е разгром на тоя единен свят. Дървета, къщи, села се отделят от гладкия хоризонт и отминават зад самолета като отвлечени.

Местността около Аликанте възлиза, люлее се, установява се, колелата я досягат, приближават я до себе си като преса и я изтъняват…

Бернис слиза от кабината с натежнели нозе. За миг затваря очи; главата му е изпълнена с шума на мотора и с живи образи, крайниците му — като че заредени с трептенията на апарата. Сетне влиза в канцеларията, сяда бавно, отмества с лакът мастилницата и няколко книги и придърпва към себе си пътния бележник на 612.

Тулуза — Аликанте: летене 5:15.

Той прекъсва, поддава се на умората и бленуването. Долавя някакъв смътен шум. Някаква стрина вика някъде. Шофьорът на форда отваря вратата, извинява се, усмихва се. Бернис разглежда сериозно стените, вратата и шофьора в естествена големина. За десет минути той се вмесва в някакъв спор, който не разбира, в жестове, които ту свършват, ту започват. Това видение е недействително. А все пак посаденото пред вратата дърво съществува от трийсет години. От трийсет години посочва гледката-.

Мотор: Нищо за отбелязване.

Самолет: Наклонен вдясно.

Той оставя писалката и мисли простичко:

„Спи ми се“ — и блянът, който стиска слепите му очи, отново го надвива.

Светлина с цвят на кехлибар над един толкова ясен пейзаж. Нивя, добре бранувани, и ливади. Село, настанено вдясно, вляво — мъничко стадо, а обгръщайки го — куполът на синьо небе.

„Къща“ — мисли Бернис. Спомня си, че е почувствувал с внезапна очевидност как тая гледка, това небе, тая земя бяха създадени като жилище. Семейно жилище, добре подредено. Всяко нещо съвсем отвесно. Никаква заплаха, никаква цепнатина в това единно видение: той беше вътре в пейзажа.

Така старите дами се чувствуват вечни до прозореца на гостната си стая. Моравата е свежа, бавният градинар полива цветята. Те следят с поглед неговия успокояващ гръб. Мирис на подово масло иде от лъскавия паркет и ги пленява. Сладостен е редът в къщата: денят мина, влачейки вятър, слънце и пороен дъжд, и успя да похаби само няколко рози.

„Време е. Сбогом.“ Бернис отново тръгва.

Бернис навлиза в бурята. Тя връхлита самолета като удари от кирка, която руши: виждали сме ги и други такива, ще минем. Бернис има само първични мисли, мисли, които насочват действието: да излезе из тоя кръг от планини, дето слизащата вихрушка го потапя, дето бурният дъжд е тъй гъст, че притъмнява, да прескочи тая стена, да стигне до морето.

Удар! Нещо строшено? Изведнъж самолетът се накланя вляво. Бернис го задържа с една ръка, после с две ръце, после с цялото си тяло. „По дяволите!“ Самолетът полита отново към земята. Бернис е унищожен. Още един миг и от тоя преобърнат дом, който едва може да проумее, той ще бъде изхвърлен завинаги. Ливади, гори, села ще хвръкнат спираловидно към него. Дим на привидните образи, спирала от дим, дим! Играчката-кошара, пръсната в четирите края на небето!

„Ах! Аз се уплаших…“ Той натиска с тока си и освобождава един кабел. Лостът бил приклещен. Какво? Саботаж ли? Не. Три пъти не: едно натискане с тока възстановява света. Какво преживяване!

Преживяване ли? От тоя миг остава само някакъв вкус в устата и горчивина в тялото. Е, ами тая едва зърната пукнатина? Тук всичко бе привидно: пътища, канали, къщи — играчки на хората!…

Премина. Свършено. Тук небето е ясно. Метеорологичните сведения го бяха предсказали. „Небе, една четвърт покрито с перести облаци.“ Метеорологичните сведения ли? Еднакво атмосферно налягане ли? Облачните системи на професор Боржсен ли? Небе като за народно празненство: да. Небе като за 14 юли. Трябваше да се каже: „В Малага е празничен ден!“ Всеки жител притежава десет хиляди метра чисто небе над себе си. Небе, което отива до… перестите облаци. Никой аквариум не е бивал толкова лъчист, толкова обширен. Така е в залива през някоя привечер на надбягване с лодки: синьо небе, синьо море, синя яка и сините очи на капитана. Лъчезарен отпуск.

Свършено. Трийсет хиляди писма минаха.

Дружеството наставляваше: скъпоценна поща, поща, по-скъпоценна от живота. Да. За да могат да живеят трийсет хиляди влюбени… Търпение, влюбени! Когато вечерните светлини блеснат — те ще пристигнат за вас. Зад Бернис са гъстите облаци от вихрушката, наблъскани в една каца. Пред него — земя, облечена в слънце, светлото сукно на ливадите, вълната на горите, набърченото було на морето.

Когато възлезе до Гибралтар, ще мръкне. Тогава един завой вляво към Танжер ще откъсне Бернис от Европа, която ще се отдалечи, плуваща без посока като огромна ледена планина…

Още няколко града, хранени от тъмна пръст, и след това — Африка. Още няколко града, хранени от черно тесто, и след това — Сахара. Тая вечер Бернис ще присъствува, когато земята се съблича.

Бернис е уморен. Преди два месеца той отиваше към Париж, за да завоюва Женевиев. Върна се вчера в дружеството, след като бе сложил ред в поражението си. Тия ливади, тия градове, тия светлини, които се изнизват — не те го изоставят, а той тях. Съблича ги от себе си. След един час сигналната лампа на Танжер ще светне; до сигналната лампа на Танжер Жак Бернис ще си спомня.