Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Courrier sud, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване
- Весела Филипова (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2011-2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Избрани творби
Френска
Второ/трето издание
Литературна група — художествена
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 12.XII.1979 г.
Подписана за печат: 6.V.1980 г.
Излязла от печат: 30.V.1980 г.
ДИ „Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
IV
То не беше малка провинциална гара, а една скрита врата. Обърната привидно към полето. Под погледа на един кротък контрольор тръгваше се по един бял, незагадъчен път, край един поток и шипкови храсти. Началникът на гарата наглеждаше розите си, един от станционните работници си даваше вид, че тика празна количка. Така преоблечени дебнеха трима пазачи на един потаен свят.
Контрольорът потупваше билета:
— Вие пътувате от Париж за Тулуза, защо слизате?
— Ще продължа със следния влак.
Контрольорът го гледаше. Той се колебаеше да му предаде — не пътя, не потока, не шипковите храсти, но онова царство, в което още от Мерлен[1] можеш да се промъкнеш под привидните неща. Навярно бе открил най-сетне у Бернис трите необходими, още от Орфей, добродетели за подобни пътешествия: смелост, младост, любов…
— Минете — рече той.
Бързите влакове не спираха на тая гара, която беше измамна гара, подобна на ония малки потайни барове с фалшиви келнери, фалшиви музиканти, с фалшив барман. Още в пътническия влак Бернис почувствува, че животът му става по-бавен, променя смисъла си. Сега в тая бричка, до селянина, той още повече се отдалечаваше от нас. Потъваше в загадката. Селянинът от трийсетгодишната си възраст носеше вече всичките си бръчки и не можеше повече да остарява. Той посочваше някоя нива:
— Това расте бързо!
Какво невидимо за нас бързане бе тоя път на живота към слънцето.
Когато селянинът, посочвайки един зид, рече:
— Дядото на дядо ми го е построил.
Бернис откри колко по-далечни, по-засуетени, по-жалки сме ние.
Той засягаше вече един вечен зид, едно вечно дърво: усети, че пристига.
— Ето имението. Да ви чакам ли?
Царството на спяща под водата легенда — тук Бернис ще изживее сто години само в един час.
Същата вечер бричката, пътническият, бързият влак ще му позволят това ловко бягство, което ни връща от времето на Орфей, от времето на спящата красавица към света. Той ще изглежда пътник като другите, тръгнал към Тулуза, опрял бледото си лице о стъклото на прозореца. Но той ще носи в глъбината на сърцето си един спомен, който не може да се разкаже — „лунен цвят“, „цвят на времето“.
Странно посещение: никакъв глас не прокънтява, никаква изненада. Пътят придаваше един матов звук. Както някога, той прескочи плета, по алеите растеше трева… ах, разликата бе само тая. Къщата между дърветата му се стори бяла, но като насън, на непреодолимо разстояние. В мига, когато щеше да стигне целта, нима това беше мираж? Изкачи се на площадката пред входа, постлана с широки камъни. Тя бе създадена със сигурни линии — необходима и удобна. „Тук нищо не е изкуствено…“ Преддверието беше тъмно: върху един стол — бяла шапка. Нейната ли? Какво мило безредие; не безредие на изоставеност, а умно безредие, което показва човешко присъствие. Тук още личат следите на движение. Стол, леко отместен, отдето са станали с ръка, опряна на масата: той видя жеста. Една отворена книга: кой ли я е оставил? Защо? Последната фраза звънтеше още може би в нечие съзнание.
Бернис се усмихна, като помисли за хилядите дребни работи, за хилядите дребни замисли на къщата. През целия ден тук кръстосваха все със същите грижи, подреждайки същото безредие. Тук драмите имаха толкова малко значение: стигаше да бъдеш пътник или чужденец, за да ги погледнеш с усмивка…
Все пак — мислеше той — вечерта наставаше тук, както другаде приключва цяла година, то биваше завършен цикъл. Следната заран… отново започваше животът. Отиваше се към вечерта. Тогава нямаше вече грижи: капаците с летвички на прозорците — затворени, книгите — наредени, преградката на камината — на мястото си. Тая заслужена почивка би могла да бъде вечна, тя изглеждаше вече вечна. А моите нощи не са дори кратък отдих…
Той седна, без да прави шум. Не смееше да покаже, че е тук: всичко изглеждаше толкова спокойно, толкова равно. От една внимателно спусната щора се промъкна слънчев лъч. „Процеп — помисли Бернис, — тук се остарява, без да съзнаваш…“
„Какво ще узная аз?…“ Стъпки в съседната стая омагьосаха къщата. Спокойни стъпки. Стъпки на монахиня, която реди цветята на олтара.
„Каква ли дребничка работа довършват? Моят живот е стегнат като драма. А тук — колко простор, колко въздух между отделните движения, между отделните мисли…“
Той се наведе от прозореца към полето. То се бе изпънало под слънцето на много левги бял път, по който трябва да препускаш, за да отидеш да се молиш, да отидеш на лов, за да занесеш едно писмо. В далечината бучеше вършачка — трябваше да се насилиш, за да я чуеш: така прекалено слабият глас на някой актьор потиска публиката.
Стъпките отново се чуха: „Нареждат дребните украшения, те постепенно са отрупали витрините. Всяко столетие, отивайки си, оставя след себе си тия черупки…“
Говореха. Бернис се вслуша.
— Мислиш ли, че тя ще изкара седмицата? Лекарят…
Стъпките се отдалечиха. Смаян, той не се обади. Кой умира? Сърцето му се сви. Той призова на помощ всички доказателства за живот — бялата шапка, отворената книга…
Гласовете отново се чуха. Бяха гласове, изпълнени с обич, но много спокойни. Знаеха, че смъртта се е настанила под покрива, приемаха я като близка, без да извръщат лице. Тук нямаше нищо декламаторско. „Колко просто е всичко — помисли Бернис, — да живееш, да редиш дребните украшения, да умреш…“
— Набра ли цветя за гостната?
— Да.
Говореха ниско, с приглушен, но равен тон. Говореха за хиляда дребни неща и близката смърт просто ги обагряше в сивота. Чу се смях и угасна от само себе си. Смях без дълбок корен, но който не премахваше някакво театрално благородство.
— Не се качвай — каза гласът, — тя спи.
Бернис беше точно в сърцето на скръбта, в една интимност, която бе откраднал. Достраша го да не го открият. Когато скръбта трябва да се изрази пред чужд човек, тя става не толкова смирена. Викат му: „Вие, който сте я познавали, обичали…“ Той издига умиращата в цялата й прелест — и това е непоносимо.
Но той все пак имаше право на тая интимност „… защото аз я обичах“.
Нему бе необходимо отново да я види. Качи се крадешком по стълбата и отвори вратата на спалнята. Цялото лято бе събрано вътре. Стените бяха светли, а леглото бяло. Отвореният прозорец се изпълваше със светлина. Часовникът на далечна камбанария, кротък и бавен, даваше верния ритъм на сърцето, сърце без треска — каквото трябва да имаме. Тя спеше. Какъв велелепен сън в разгара на лятото!
„Тя ще умре…“ Той тръгна по излъскания, светнал паркет. Той не проумяваше своето собствено спокойствие. Но тя простена и Бернис не посмя да се приближи повече.
Той долавяше някаква безпределна духовна същина: душата на болните се разстила и изпълва стаята и стаята е като рана. Не смееш да бутнеш дори една мебел, не смееш да ходиш.
Никакъв шум. Само мухите бръмчат. Някакъв далечен зов прозвучава като загадка. В стаята нахлу свеж мек вятър. „Вечерта дойде“ — помисли Бернис. Той мислеше за капаците на прозорците, които щяха да затворят, за светлината на лампата. Скоро нощта щеше да обсеби болната, така както трябва да се премине един етап. Тогава забулената лампа привлича като мираж и нещата, сенките на които не се движат и които гледаш дванайсет часа под същия ъгъл, в края на краищата се отпечатват в мозъка и тежат като непоносимо бреме.
— Кой е? — рече тя.
Бернис приближи. Нежност и жалост спряха на устните му. Той се наведе. Да й помогне. Да я прегърне. Да бъде нейна сила.
— Жак… — Тя го гледаше втренчено. — Жак… От глъбините на мисълта си тя го теглеше към себе си. Тя не търсеше рамото му, за да се облегне, но ровеше спомените си. Като корабокрушенец, който се вдига, тя се вкопчи за ръкава му, но не за да улови нечие присъствие, някаква опора, а за да хване един образ… Тя гледаше…
И ето че постепенно той й се струва чужд. Тя не познава тая бръчка, тоя поглед. Стиска пръстите му, за да го позове: той не може с нищо да й помогне. Той не е приятелят, който тя носи в себе си. Уморена вече от това присъствие, тя го отблъсва и обръща глава.
Той е на непреодолимо разстояние.
Той се измъкна безшумно, мина отново през преддверието. Връщаше се от едно безкрайно пътешествие, от едно смътно пътешествие, за което не си спомняше добре. Страдаше ли? Беше ли тъжен? Той се спря. Вечерта се вмъкваше, както морето в трюм, който се пълни с вода, дребните украшения щяха да изчезнат. С чело на прозореца, той видя, че сенките на липите се удължават, сливат и изпълват моравата с мрак. Някакво далечно село светна: шепа светлини, които тя би могла да държи в ръцете си. Нямаше вече разстояния: той би могъл да пипне с пръст хълма. В къщата гласовете бяха млъкнали; бяха довършили подреждането. Той не помръдваше. Спомняше си подобни вечери. Вдигаш се, тежък като водолаз. Гладкото лице на жената се затваря и изведнъж те обзема страх от бъдещето, от смъртта.
Той излезе. Обърна се с острото желание да бъде изненадан, да бъде повикан: сърцето му би се стопило от тъга и от радост. Но — нищо. Нищо не го задържаше. Той минаваше между дървесата, без да се възпира. Прескочи плета. Пътят беше тежък. Свършено бе. Той нямаше да се върне никога вече.