Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Courrier sud, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Константин Константинов, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване
- Весела Филипова (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2011-2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Избрани творби
Френска
Второ/трето издание
Литературна група — художествена
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 12.XII.1979 г.
Подписана за печат: 6.V.1980 г.
Излязла от печат: 30.V.1980 г.
ДИ „Народна култура“ — София
История
- — Добавяне
XIII
Тя се бои от тоя мълчалив човек. Когато се събужда през нощта до заспалия мъж, има чувството, че е забравена на някой пустинен пясъчен бряг.
— Вземи ме в прегръдките си!
Все пак тя усеща пристъпи на нежност… но тоя непознат живот, заключен в това тяло, тия непознати сънища под твърдата кост на челото! Легнала напреко върху тая гръд, тя чувствува как дъхът на мъжа се издига и слиза като вълна и това е тревогата на някакво пътуване по море. Долепи ли ухо до тялото, тя чува твърдите удари на сърцето — тоя мотор в движение или тая секира за разрушаване, — усеща някакво бързо, неуловимо бягство. А това мълчание, когато тя произнася една дума, която го изтръгва от съня. Тя брои секундите между думата и отговора, както пред буря — едно… две… три… Той е някъде отвъд. Когато затваря очи, тя хваща с две ръце и повдига тая тежка — като на мъртвец — глава, както се вдига паважен камък.
— Любими мой, каква безутешност… Загадъчен спътник в пътешествие.
Прострени един до друг и мълчаливи. Чувствуваш живота, който минава през тебе като река. Шеметен бяг. А тялото — устремена лодка…
— Колко е часът?
Даваш си сметка: чудновато пътешествие.
„О, мой любими!“ С отметната глава, с разбъркани коси, като извадена от вода, тя се вкопчва в него. От съня или от любовта жената излиза с тоя кичур коси, залепен на челото, с разстроено лице, като измъкната от морето.
— Колко е часът?
Хе! Защо? Тия часове минават като малки провинциални гари — полунощ, един часът, два часът, — отхвърлени назад, загубени. Нещо се изнизва между пръстите, което не може да се задържи. Да остарееш, не е тежко.
„Много добре си представям какъв ще бъдеш с бели коси и кротко застанала до тебе, аз, твоя приятелка…“
Да остарееш, не е тежко.
Но тоя похабен миг, това отложено спокойствие и тая далечина, ето това е уморително.
— Разкажи ми за твоята страна.
— Там…
Бернис знае, че това е невъзможно. Градове, морета, отечества, всички са еднакви. Понякога има само бегъл облик, който се отгатва, без да го разбираш, и който не може да се предаде.
Той досяга с ръка тялото на жената там, дето плътта е беззащитна. Жена: най-голата жива плът, която свети с най-нежен блясък. Той мисли за тоя тайнствен живот, който я оживява, който я топли като слънце, като вътрешен климат. Бернис не си казва, че тя е нежна, нито че е хубава, но че е топла. Топла като животно. Жива. И това сърце, което непрестанно бие — извор, различен от неговия и заключен в това тяло.
Той мисли за това сладострастие, което удря криле няколко секунди в него — за това безумно птиче, което удря криле и умира. А сега…
Сега небето трепти през прозореца. О, жена след любовта — обезоръжена и развенчана от желанието на мъжа. Отхвърлена между студените звезди. Пейзажите на сърцето се сменят толкова бързо… Преминало е желанието, преминала е нежността, преминала е огнената река. Сега, чист, студен, отърван от тялото, ти си на носа на кораб, запътен в морето.