Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Courrier sud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Весела Филипова (2011)
Корекция и форматиране
bashtata (2011-2012)

Издание:

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Избрани творби

 

Френска

Второ/трето издание

 

Литературна група — художествена

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор: 12.XII.1979 г.

Подписана за печат: 6.V.1980 г.

Излязла от печат: 30.V.1980 г.

 

ДИ „Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

VI

Дошли бяха посетители за съболезнования. Когато говореха, те играеха на съчувствие. Оставяха да се успокоят в нея клетите спомени, които те са раздвижили, и това мълчание бе толкова неделикатно… Тя се държеше съвсем изправена. Изговаряше, без да отмалее, думите, които се премятаха непрестанно, думата смърт. Не искаше да издебнат у нея ехото на думи, които те предизвикват. Гледаше ги право в очите, за да не се решат те да я гледат, но щом наведеше своите…

А другите… ония, които вървят до преддверието спокойно, а оттам до гостната правят няколко бързи крачки и се олюляват в нейната прегръдка. Без една дума. Тя няма да им каже ни дума. Те затисват скръбта и. Те притискат до гърдите си едно сгърчено от мъка дете.

Сега мъжът й разправя за продажба на къщата. Казва:

— Тия тъжни спомени ни причиняват болка!

Той лъже, страданието е почти един приятел. Но се вълнува, той обича големите жестове. Тръгва довечера за Брюксел. Тя трябва да го намери там.

— Да знаете в какво безредие е къщата…

 

 

Цялото й минало — унищожено. Гостната, уредена с дълго търпение. Мебелите, поставени там не от човек, не от продавача, но от времето. Тия мебели не мебелираха гостната, а нейния живот. Дърпат онова кресло далеч от камината и оная стенна масичка далеч от стената. И ето че всичко се откъсва от миналото и за първи път е с оголен образ.

— И вие ли ще заминете? Тя прави безнадежден жест.

Хиляди връзки — скъсани. Значи, едно дете държеше връзките със света, около които се нагласяваше светът? Едно дете, чиято смърт е толкова голямо поражение за Женевиев? Тя се отдава на скръбта.

— Боли ме… Бернис й говори нежно:

— Аз ще ви отведа. Ще ви отвлека. Спомняте ли си? Аз ви казах, че един ден пак ще дойда. Аз ви казах…

Бернис я притиска в прегръдките си и Женевиев отпуска глава назад и очите й заблестяват от сълзи — Бернис не държи вече в ръцете си пленница, а едно разплакано момиченце.

Кап Жюби…

 

Бернис, драги, днес е денят на пощата. Самолетът е тръгнал от Сиснерос. Скоро ще мине тук и ще ти донесе тия няколко укора. Аз мислих много за твоите писма и за нашата пленена принцеса. Разхождайки се вчера по плажа — толкова пуст, толкова гол, вечно измиван от морето, — аз мислех, че ние приличаме на него. Не зная сигурно дали ние съществуваме. Ти си виждал през някои вечери с трагични залези как цялото испанско укрепление потъва в лъскавия плаж. Но отражението на загадъчната синева не е от същия род както укреплението. Това е твоето царство. Не твърде действително, не много сигурно… Но Женевиев — остави я да живее.

Да, знам, че сега тя е объркана. Но в живота драмите са редки. Толкова малко са приятелствата, нежностите и любовта, които човек може да разчисти. Въпреки онова, което казваш за Ерлен, мъжът не е от голямо значение. Мисля… че животът се крепи на друго нещо.

Навиците, условностите, законите, всичко, което не чувствуваш като необходимост, всичко, от което си избягал… Тъкмо това е, което дава рамката на живота. За да съществуваш, потребно е да имаш около себе си реалности, които са трайни. Нелепи или несправедливи — това са само думи. И Женевиев, отвлечена от тебе, ще бъде лишена от същинската Женевиев.

И после дали тя знае от какво има нужда? Дори и навикът на богатство, който тя не подозира. Парите позволяват завоюване на благата, външния оживен живот — а нейният живот е вътрешен, — но богатството е, което дава трайност на нещата. То е невидимата подземна река, която цяло столетие храни стените на жилището, спомените — тоест душата. И ти ще изпразниш нейния живот, както се изпразва някой апартамент от хилядите предмети, които човек вече не забелязва, но които съставят апартамента.

Ала аз си представям, че за тебе да обичаш, значи да се родиш. Ти ще мислиш, че си отвлякъл една нова Женевиев. За тебе любовта е оня цвят на очите, който ти виждаше понякога в нея и който може да се поддържа лесно както някоя лампа. И истина е, че в известни минути най-простите думи изглеждат натежнели от такава сила, че е лесно да се подхранва любовта…

Но да живееш, несъмнено е съвсем друго нещо.