Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (9)

Девета глава

Приемната за спешни случаи в медицинския център „Вей Вю“ беше малка и гола. Върху зеления балатум бяха наредени няколко кушетки, тапицирани с окъсана кожа. Навсякъде беше пълно с лекари и забързани сестри, понесли купища амбулаторни карти.

— Как разбра, че е зле? — обърна се Хейдън към Ан, докато леко масажираше врата на Моника.

Ан сви рамене.

— Не зная. Не бях я виждала, откакто излязохме от къщи. А… у Даниел има нещо, което ме кара да се…

— … притеснявам — довърши Моника.

— Да. Тя е толкова… — започна отново Ан.

— … на ръба на силите си — промърмори Филип. — Къде е Чарли? Нали той трябваше да бъде нейният кавалер?

Моника изви очи нагоре.

— Добрият стар Чарли! Той просто помаха на линейката и се върна да продължи празненството.

— Тези момчета ме дразнят — ядосано каза Филип. Беше свалил папионката си и нервно я въртеше. — Достатъчно лошо е, че я натъпкаха с онзи боклук. Трябваше ли отгоре на всичкото и да я изоставят?

Раменете на Моника потръпнаха. От очите й закапаха сълзи.

— Къде са мама и татко? Искам да разбера как е тя!

Ан се огледа. Забеляза баща си и Патси на входа на приемната. Господин Уайт изглеждаше измъчен, а съпругата му се беше облегнала на ръката му и побутваше огромните тъмни очила на носа си. Беше навлякла набързо шлифера си, а на главата си беше вързала голям копринен шал.

Двамата приближиха до групата.

— Как сте? — дрезгаво попита господин Уайт. — Даниел ще се оправи, но трябва да прекара нощта тук, за да бъде под наблюдение…

Патси тръгна към изхода още преди съпругът й да е свършил изречението си.

— Джим, моля те — проплака тя и протегна ръка към него.

— Само минутка, скъпа — той я хвана за ръката и я задържа. — Децата искат да знаят…

— Джим, трябва веднага да се махна от тази ужасна болница! — извика Патси. Ръката й отново се вдигна към очилата. — Не мога да повярвам, че са имали нахалството да я докарат тук!

Тя се разрида. Господин Уайт я прегърна през раменете и я поведе навън.

— Чакайте! — скочи от мястото си Ан. — Какво каза лекарят?

Баща й бързо огледа стаята. Когато се увери, че няма кой да ги чуе, каза:

— Скъпа, припадъкът й е вследствие от комбинирани причини. Знаеш, че Даниел не се храни добре. Освен това някой й е дал да пие алкохол и някакви стимуланти.

— Мисля, че знаеш какво се е случило, Ан — прекъсна го рязко Патси, а лицето й се изкриви от гняв. — Я се погледни! Облечена като евтина проститутка!

— Моля те, Патси — извика Джим.

— Вие, хлапетата от провинцията, си приличате като две капки вода — истерично завика тя и посочи с пръст към Ан. — Отивате на танци, за да се напиете, да се дрогирате и да правите един Бог знае какво с момчетата! Не се съмнявам кой е накарал Даниел да направи така.

— Мамо! Не си права! — възрази Моника и нервно зарови в чантата на Даниел. — Даниел си е донесла…

— Ще си поговорим за това на сутринта, Моника — уморено отвърна Патси. — Сигурна съм, че Хейдън и Филип не искат да прекарат нито минута повече в това отвратително място и да слушат семейните ни проблеми.

Патси рязко се извърна и тръгна към вратата.

— Ан, аз… — унило каза баща й, вдигна ръка към нея, но я отпусна и безсилно поклати глава. Без да довърши, той тръгна след жена си и остави обърканите младежи в приемната.

Внезапно Филип скочи и извика високо:

— Грешите, госпожо Уайт! Напълно грешите!

Ан потърка челото си с ръка и почувства, че е на път да се разплаче.

Филип се тръшна обратно на мястото си и ядосано скръсти ръце на гърдите си.

— Да. Добре. Ан е виновна. Тя не е от нашия подбран кръг, не принадлежи към богато семейство и не посещава скъпо училище. Защо да не я обвиним? — горчиво попита той Моника. — Какъв е произходът на майка ти, че си позволява такова държание?

Моника отчаяно го погледна.

— Не зная… Тя просто… Тя…

Хейдън взе нежно ръката й в своята и се изправи.

— Стига толкова, приятели. Да приключим с това.

— Не е честно! — избухна Моника. — Майка ми е луда и аз… аз никога няма да й простя!

— Накъде? — попита Филип, когато четиримата се настаниха в откритата кола на баща му.

— Откарай мен и Моника до моята кола, Филип — каза Хейдън и погали нежно къдриците на приятелката си. Слабото му тяло се облегна назад, а погледът му се закова в звездите. — Не мисля, че ще искаш да се върнем на партито, Моника.

— Благодаря ти, Хейдън — усмихна се Моника и разроши косата му. — Благодаря ти и за моралната подкрепа тази вечер.

— Всички сме така издокарани, а няма къде да отидем — поклати глава Филип. — Каква луда нощ! — той погледна към Ан и плъзна ръка към кръста й. — Какво искаш да правим, Ан?

Ан мълчаливо се втренчи пред себе си. Единственото нещо, което искаше, беше да върне лентата напред, към пролетта, когато още не беше получила писмото на баща си и не беше започнала да си мечтае за живота в големия град. Щеше да изтрие всичките си очаквания и да започне отново. Щеше да бъде по-разсъдлива, по-твърда, по-зряла.

Лицето й сякаш беше от пластмаса. Дори не можеше да помръдне устните си, за да отговори на Филип.

— Не зная какво искам да правя — прошепна най-после тя. — Не искам да се прибирам… Не можем ли просто да се поразходим наоколо с колата?

— Добра идея — подкрепи я Моника.

Филип подкара колата към езерото Вашингтон. Ан се загледа в светлините, отразяващи се във водата, а вятърът биеше в лицето й. Само преди седмица всяка от тези светлинки й приличаше на недостижимо съкровище. Сега те не бяха нищо повече, освен част от големия неспокоен град.

— Спри, Филип — внезапно каза тя.

— Добре — момчето спря колата и четиримата безмълвно започнаха да наблюдават проблясващата вода.

— Вината е изцяло моя — наруши мълчанието Моника и отметна глава назад. Вятърът разроши косите й.

— Никой няма вина — успокои я Хейдън.

— Знаех, че Даниел е в опасност, но не казах нищо.

— Какво? — обърна се рязко Филип.

— Аз също знаех — допълни Ан.

— Родната ми сестра се измъчваше до смърт, а аз нищо не казах! — с треперещ глас повтори Моника.

Филип учудено я погледна, а Ан прехапа устната си.

— Тя почти нищо не яде, Филип — продължи момичето. — Сигурно страда от анорексия. Мисли, че изглежда ужасно. Лъжеше мама, че обядва в училище и така можеше да не яде нищо на вечеря.

— Не се учудвам тогава, че не е понесла алкохола и хапчетата, които Уинстън й даде — промълви Филип.

Моника раздразнено го погледна.

— Тя нищо не може да понесе, Филип. И особено това, че я заряза миналата Коледа, по време на празничния бал.

— Какво? — Филип отвори уста от изненада. Ан слисано го изгледа.

— Ти си я зарязал?

Филип допря пръсти до слепоочията си и погледна надолу.

— Излязохме заедно един-единствен път — бях я поканил на танци миналия декември. Тъкмо бях скъсал с Джени Макей. Срещнах Даниел. Изглеждаше страхотно. Тогава си помислих, че бих могъл да я поканя на коледния бал. Нали бяхме стари приятели?

— Защо не я покани втори път? — попита Моника.

— Моника! — извика Филип. — Просто не стана. През цялото време Даниел не се откъсна от мен. Не ми беше приятно. Разбра ли?

— Тя страда дълго време. Мислеше си, че не я каниш, защото е много дебела.

— Какво? — Филип не можеше да повярва на ушите си.

— А защо майка ти не разбра това? — нервно я прекъсна Ан. — Ами татко? Не можеха ли да усетят какво става?

Моника избърса една сълза.

— О, мама е обсебена от мисълта, че Даниел има тяло на танцьорка. Знаеш, че наистина прилича на такава.

— Тя има нужда от помощ, та това е лудост! — извика Ан. — Виждала съм хора, които ядат твърде много, но такива, които съвсем не се хранят…

— И тя, и майка ми се нуждаят от помощ — прекъсна я Моника. — Никога не успяха да приемат смъртта на баща ми. Може и да не знаеш, Ан, но той загина, докато отиваше на едно от балетните представления на Даниел.

— Какво? — Ан се извърна и погледна Моника право в очите.

— Да. Филип знае. Сигурна съм, че родителите му до безкрайност са разнищвали този въпрос.

— Те просто се опитваха да раз…

— Когато Даниел беше малка — прекъсна го Моника. Влажните й сини очи сякаш бяха направени от стомана. — Беше звезда на балетната академия. На седемгодишна възраст изпълняваше ролята на Клара в балета „Лешникотрошачката“. Но тогава татко приключваше една сделка в Лос Анжелис и нямаше възможност да пристигне навреме за представлението. Мама беше бясна, разбира се, и настоя той да се прибере по-рано. Татко се опитал. Наел кола и точно на влизане в Сиатъл се блъснал. Тогава имаше много гъста мъгла.

— О, Моника — промълви Ан и стисна ръката й. — Трябва да са се чувствали ужасно!

— Държаха се така, сякаш са го убили със собствените си ръце. Даниел се отказа от танците, а мама започна да се държи странно. От тогава насам много внимавам с тях двете. Може би затова се въздържах да разкрия проблема на Даниел. По-лесно е човек да се преструва, че всичко е наред.

Филип нежно я погледна.

— Майка ми казва, че твоята майка сега е доста по-добре.

— Но сега всичко ще започне отново — горчиво каза Моника. — Ще й е нужна цяла година, за да се съвземе от този удар — тя въздъхна. — Защо не ни откараш до колата на Хейдън?

— Добре — Филип включи двигателя и колата потегли към центъра на града.

След като оставиха Моника и Хейдън пред паркинга на Каскейд клуб, Ан и Филип останаха в колата. И двамата мълчаха. Не знаеха какво да правят. Беше тъмно и студено, отдалеч долитаха шумове от затварящи се врати на коли и от скърцане на спирачки. От радиото се носеше тиха музика.

Ан погледна към тъмния силует на Филип и изведнъж разбра, че иска да се притисне до него.

После до ушите й достигна слаб, но ясен смях. Тя напрегнато се ослуша, но смехът не се повтори.

Един по-силен смях привлече вниманието на Филип.

Чу се момичешки глас, примесен с кикот.

— Чарли!

— Чарлийн — каза мъжки глас със същата интонация. Ан се загледа в червеното БМВ, спряло до тях.

Стъклата бяха свалени и тя видя как един пухкав розов облак се движи на задната седалка.

— Ооо — простена момичето.

Ан шокирана погледна към Филип. На устните й трепна усмивка. Филип също се засмя. Двамата потънаха в седалките си, сложили длан на устните си.

— Чарли Шоу и Чарлийн Нукън — прошепна Филип.

Ан почувства, че я обхваща истерия. Цялата вечер беше твърде ужасна, за да бъде истинска. Наркотици. Болници. Анорексия. Катастрофи. Трябваше да направи нещо, за да й олекне. Тя пое дълбоко въздух и високо изстена:

— Ооо — стоновете й се разнесоха из цялата кола.

Очите на Филип се разшириха от изненада. В следващия миг той разбра и се включи в играта.

— Ааа. Да! Да! Да! — задъхано додаде той. Две рошави глави се показаха от задния прозорец на червената кола, и Ан и Филип избухнаха в смях.

— Ще ви издам! — предупреди ги Филип и натисна газта.

— Чарли и Чарлийн! — едновременно извикаха двамата с Ан.

Колата профуча надолу по улицата. Те минаха по моста и стигнаха до плажа, като не преставаха да се смеят. Нощният въздух погали зачервеното лице на Ан. От очите й потекоха сълзи. Цялата горчивина, трупана с дни, започна бавно да се излива от тялото й и накрая Ан се засмя радостно за първи път от седмица насам.

Филип спря колата на паркинга до плажа. Фериботът стоеше закотвен на пристанището, а прозорците му светеха като фенери. Въздухът беше топъл и мек, наситен с аромат на море и водорасли.

Ан разкопча предпазния колан и се облегна на рамото на Филип. Смехът отново я завладя.

— Надявам се, че сме изплашили до смърт този негодник Чарли Шоу.

Внезапно лицето на Филип се наведе към нейното.

— Едва ли много го е грижа.

— Смяташ, че не го интересува, че хората ще разберат как само минути, след като са откарали Даниел в болницата, той се е залепил за Чарлийн?

— Не — отвърна тихо Филип и придърпа Ан към себе си. — Изобщо не го е грижа.

Лицето на Филип приближаваше все повече. Ан виждаше вече само тъмните му очи, устата и русата му коса. След миг топлите му устни покриха нейните и тя отвърна на целувката му. С цялото си тяло желаеше тази тяхна целувка да продължи до безкрайност. Обви ръце около врата му, а Филип прекара пръсти през дългите й коси. Ан погали с длани силните му гърди.

Филип леко се отдръпна и я погледна. На устните му се появи нежна усмивка. Той зацелува Ан по челото, страните, раменете. После вдигна поглед и се засмя.

— Ооо!

Ан се присъедини към смеха му.

— Моля те, Филип, не ме разсмивай отново…

— Добре — той покри усмихнатите й устни със своите и я притисна плътно до себе си. Ръцете му прегърнаха талията й и след миг Ан се озова в скута му.

— Бих искала да останем завинаги тук — прошепна Ан.

Филип я целуна по рамото и нежно прокара пръст по целунатото място.

— Тогава нека просто да си стоим така, докато не се вкаменим — пошегува се той. — После хората от града ще ни открият и ще ни кръстят по някакъв начин. По всяка вероятност „Влюбените от паркираната кола“.

Ан учудено го погледна.

— Влюбените? — повтори тя.

— Добре де — усмихна се той. — Да кажем „приятелите“. Така по-добре ли ти звучи?

— Засега.

Ан въздъхна и го погледна. Косата му беше разрошена, погледът му — замечтан. Усмивката му беше чиста и топла, а тялото му излъчваше спокойствие и сигурност.

— Предполагам, че по някое време все пак ще трябва да се върнем в града — тъжно каза Ан.

Филип я погледна с блеснали от щастие очи.

— По някое време — повтори той и нави на пръста си една от къдриците й. — Ти си толкова красива и…

— Какво?

— Звучи банално. Не искам да звучи така, защото чувствата ми са истински. Радвам се, че взаимно се открихме. И че сме заедно тук и сега.

Ан разбра.

— Зная — промълви тя.

Те млъкнаха и се заслушаха в плясъка на вълните, после отново се целунаха и пак заговориха. Ан си спомни за събитията от деня. Не можеше да отлага вечно завръщането си. Все някога щеше да се изправи срещу баща си и Патси.

— Той дори не й възрази — тихо каза тя.

— Какво?

— Баща ми. Не каза нищо, след като Патси ме обвини за припадъка на Даниел. Просто си излезе. Това беше най-лошото в цялата случка.

— Беше отвратително. И моят баща не е идеален, но никога не би оставил да ме нападат така, без да се опита да ме защити. Но пък и майка ми никога не би избухнала така.

— Добре. Добре. Не е необходимо да го прикриваш.

— Да прикривам какво?

Ан се заигра с едната си златна обеца.

— Че баща ти е страхотен. И че майка ти е страхотна. Че водиш чудесен живот в една прекрасна къща. Че можеш да правиш всичко, което си поискаш…

— Хей, почакай мал…

— Сутрин се събуждаш в своята собствена спалня и вероятно водиш интересни разговори с родителите си, докато закусваш… Не зная. Звучи така, сякаш се самосъжалявам, но точно сега не зная какво да правя. Патси не иска да бъда при тях. Смята, че само им преча. А майка ми не иска да бъда при нея. Преча на нея и на Том. Бях толкова щастлива, когато баща ми ми писа, за да ме покани тук, но сега вече не съм. Просто не зная коя съм. Филип окуражително стисна дланта й.

— Наистина не зная какво си преживяла — призна той. — Никога не съм попадал в ситуация като тази. Най-тъжното нещо в живота ми беше смъртта на моето куче, което беше много старо и болно. Не мога да си представя как се чувстваш.

Ан внезапно загуби желание да приказва.

— Време е да тръгваме — рязко каза тя.

— Добре. Ще те отведа у дома. Ще се справиш, Ан. Ако някой е в състояние да се справи, това си именно ти.

Когато се прибра в тъмната къща, Ан се качи в стаята си и се отпусна върху леглото. Мислите й течаха по-бързо от всякога. Спомни си миговете в болничната приемна, после — нежните целувки на Филип. Отново се връщаше към сцената в мрачната болница и имаше чувството, че ще полудее.

„Виж се! Облечена като евтина проститутка… Вие, хлапетата от провинцията, си приличате като две капки вода… Отивате на танци, за да се напиете, дрогирате и да правите Бог знае какво с момчетата…“

Внезапно разбра, че е сутрин. През прозореца й нахлуваше сивкава светлина. Някой почука на вратата й.

— Ан! — извика Сара. — Търсят те по телефона, скъпа!

— Добре, Сара — сънливо отвърна Ан и вдигна слушалката. — Ало?

— Здравей! Обажда се Райън! В Сиатъл съм за два дни. Можем ли да се видим?