Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (8)

Осма глава

Филип вкара колата в паркинга на Каскейд клуб и един камериер помогна на Ан да слезе. Тя стъпи на алеята, водеща към клуба, и вдигна очи към бледото нощно небе, на фона на което блестяха светлините на града. Спираха коли, много хора я подминаваха, други поканени на партито бързаха към широко отворените врати. Всички се смееха и бъбреха, очакващи с радостно вълнение началото на най-големия бал на годината.

Докато беше на остров Пери често мечтаеше за подобен живот, но сега мислеше единствено за неподходящата си рокля, която й напомняше, че мястото й не е тук.

Погледна надолу към лъскавата си рокля. Преди по-малко от час, когато я обличаше, се чувстваше пораснала и елегантна. В този миг се почувства като евтина певица от нощен клуб, готова да излезе на сцената за поредното си изпълнение.

„Вероятно всички ще си помислят, че съм момиче за развлечение“, помисли си тя, докато наблюдаваше как Филип заобикаля колата и тръгва срещу нея.

„Е и какво?“, прошепна друг глас в ухото й. „Какво ще загубиш? Никога няма да видиш тези хора отново. Какво те засяга мнението им? Защо просто не забравиш за тази глупава рокля и не се забавляваш?“

Филип протегна ръката си.

— Готова ли си за голямото появяване?

— Напълно — твърдо отвърна Ан.

Влязоха в облицованото с дърво и месинг фоайе. Музиката кънтеше от балната зала, разположена на горния етаж. Въздухът беше наситен с аромата на скъпи парфюми и костюми, току-що минали през химическо чистене. Едно момиче в дълга ефирна рокля се смееше и се опитваше да разхлаби корсета си. Момчетата се поздравяваха с потупване по рамото и се опитваха да надвикат шума.

Ан почувства как към нея се насочват смаяни погледи и изправи рамене. Не беше нищо по-различно от разголването на плаж, например. Щяха да й бъдат необходими само няколко минути, за да привикне към голотата.

— Прекрасна си тази вечер — прошепна Филип. — Направо ще разбиеш тълпата.

— Не искам да разбивам никого! — промълви тя и стъпи на мекия килим.

Той я погледна.

— Добре. Извинявай. Просто исках да ти направя комплимент…

— Филип, приятелю! — разнесе се един глас над тях.

На стълбището стоеше Уинстън Никълс и радостно разтваряше ръце. Тънките му крака бързо заслизаха по стъпалата, а очите му не се откъсваха от Ан.

— Ан! — възкликна той, когато стигна при тях. — Изглеждаш страхотно.

— Здравей, Уинстън — Ан здраво стисна дамската си чантичката. — Благодаря ти.

— Някой ме предложил за домакин на церемонията тази вечер — продължи Уинстън, все така загледан в Ан. — Така че — ето ме отново сред дечурлигата — той леко се поклони.

— Тогава ще те видим и по-късно, приятелю — каза Филип, потупа го приятелски по рамото и поведе Ан нагоре по стълбите.

— Не бъди нервна — прошепна той. — Те са просто обикновени хора, облечени в прекалено скъпи дрехи.

Дъхът му погали кожата й и Ан потръпна.

Обърна се към него и му се усмихна. Три двойки започнаха да си пробиват път към тях. Къдриците на Филип блестяха. Харесваше й начинът по който падаха към яката на ризата му.

— Съжалявам, Филип — каза Ан, когато спряха пред вратите на балната зала. — Само се чувствам неудобно в тази рокля и това е разбираемо.

— Ти си единствената причина, поради която съм тук, Ан — погледна я Филип и я прегърна през кръста. — Помислих си, че ще ти бъде интересно да присъстваш на този бал. Можеш да наблюдаваш всичко като антрополог, правещ изследвания на поредното си откритие. „Ритуали за завързване на сериозни запознанства между богатите представители на англосаксонската раса в един североамерикански град“.

Ан почувства топлината на ръката му и леко поглади гърба му.

— Няма да мога да бъда толкова обективна, Филип. Самата аз изглеждам като актриса от нощен клуб в Лас Вегас.

Филип се засмя и я въведе в балната зала, щедро украсена с цветя. Около осветения дансинг на групички бяха наредени плюшени канапета и кресла. Големите маси бяха отрупани с напитки и деликатеси.

Филип се спря пред група младежи, разположила се до френските врати, през които се излизаше на огромна тераса. Момичетата бяха облечени с рокли, подобни на тези, които Даниел и Моника бяха избрали за себе си. Ан се почувства като натруфена тропическа птица сред бели и сиви гълъби.

— Хей, здравейте — весело извика Филип. — Събудете се и се раздвижете.

Двамата огледаха обзетата от апатия група. Момичетата се бяха отпуснали на креслата така небрежно, сякаш всяка вечер ходеха по балове. Погледите им критично преценяваха дрехите и прическата на Ан.

Едно момиче в светлосин шифон свенливо му се усмихна.

— Здравей, Конрад.

Филип отвърна на усмивката й.

— Фийби, това е Ан — доведената сестра на Моника и Даниел Тримейн.

Момичето леко кимна. Ан също кимна в отговор и стисна ръката на Фийби. После Филип я представи и на останалите.

Едно дребно закръглено момиче с руси къдрици потупа мястото до себе си и каза:

— Седни до мен, Ан. Омръзнаха ми тези момчета. Познавам ги от трети клас — Ан седна, а момичето се наклони към нея и прошепна в ухото й: — Харесва ми роклята ти. Благодаря на Бога, че най-после някой тук се е осмелил да се появи облечен в нещо по-различно.

— Чарлийн — проточи глас червенокосото момиче до нея. — Готова ли си за шейка?

Филип погледна към Ан и сви рамене. Ан се огледа из залата и отбеляза:

— Не виждам никъде Даниел и Моника.

Филип кимна към отсрещния край на залата.

— Ето я Моника.

Ан проследи погледа му и видя доведената си сестра, унесена във вихрен чарлстон с Хейдън, чиито дълги и слаби крака се плетяха под звуците на бързата музика.

— Преди няколко минути — видях Даниел и Чарли. Сестра ти нямаше вид на човек, който се чувства добре. Кавалерът й тъкмо й носеше нещо за пиене.

— Нека да отидем при нея — предложи Ан.

— Защо не похапнеш? През това време аз ще се опитам да я открия.

— Добре.

Двамата си проправиха път през облаците муселин и фризирани коси и спряха до един от импровизираните бюфети.

— Веднага се връщам — обеща Филип и изчезна в тълпата.

Ан се огледа. Хейдън умело водеше Моника под звуците на суинга, а няколко души стояха край тях и ги наблюдаваха.

„Ако можеха да ме видят мен“, помисли си Ан. Последният път, когато беше танцувала, беше на бала в нейното училище. Спомни си за масите, отрупани с домашно приготвени сладкиши и тънките ленти, висящи от тавана. Кавалер й беше Стийв Пайк от Шейн Айлънд, който в началото беше много забавен, но после се напи и я заряза. Тогава беше прекарала остатъка от вечерта, плачейки на рамото на Райън.

Добрият стар и луд Райън. Помисли си как ли би реагирал той на настоящия бал и усети как у нея се надига вълна смях. Прииска й се да бъде тук, като неин невидим придружител. Така щеше да чуе острите му коментари и цветистите му забележки за облеклата, разговорите, сложния декор.

— Отдавна ли излизаш с Филип? — чу се глас зад гърба й. Ан се обърна и видя пълничкото момиче, с което беше разговаряла преди малко.

— О, здравей. Извинявай, не мога да си спомня…

— Казвам се Фийби Коул — припомни й момичето и посегна към пържените картофи. Имаше права тъмна коса, вързана на опашка и украсена с плоска панделка. Сините й очи любопитно гледаха над чипия нос.

— Всъщност, познавам Филип от една седмица. Тук съм, за да прекарам лятото при баща си — обясни Ан.

— О! Филип е прекрасно момче.

— И аз мисля така.

— Винаги е бил мил и любезен — продължи Фийби. — Оценките му са отлични, а освен това е добър атлет и дори — артистичен. Направо е идеален. Всичко му се отдава — момичето въздъхна. — Сигурно ще постъпи в колеж.

Ан спря да дъвче скаридата и погледна към Фийби.

— А ти отдавна ли го познаваш? — полюбопитства тя.

— Откакто се помня. Тук всички сме така. Всеки познава всеки.

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Пълна скука! — продължи Фийби. — Нямам търпение да завърша и да отида в колеж — очите й лениво огледаха роклята на Ан. — Едно време излизах с Филип.

— О!

— Бяхме малки, разбира се — Фийби се наклони към Ан. — Беше много забавно. Филип целува страхотно! Но после загуби интерес към мен — тя хвърли поглед из залата. — Вероятно защото твърде лесно ме беше спечелил, както всичко останало в прекрасния му живот.

— О! — Ан почувства, че гърлото й се свива.

— Накрая скъса с мен. Голяма работа! — тя вдигна рамене. — Но все пак той е хубав и умен.

— Да — кимна Ан. Внезапно я обзе желание Фийби да се махне. — Да си виждала някъде Даниел?

— В стаята на дамите е — отвърна момичето. — Чувства се леко неразположена. Господи, с какво ли се е захванала пак? Сигурно с някоя луда диета? Прилича на кука.

— Ан! Фийби! — извика Филип и приближи до тях. — Извинявай, че се забавих, Ан. Попаднах на Чарли, който търсеше аспирин за Даниел.

— Добре ли е тя? — разтревожено попита Ан. — Ще отида при нея.

Филип я хвана за ръката.

— Даниел е вече добре. Чарли откри Уинстън и той й даде — не зная точно какво — но мисля, че беше нещо обезболяващо.

Фийби с досада изви очи към тавана:

— Божичко, този Уинстън! Направо е като самоходна аптека. Вероятно в момента е още по-зле, откакто е постъпил в колежа.

Тревогата не напускаше Ан. Трябваше на всяка цена да отиде при Даниел.

— Ще потърся Даниел — подхвърли през рамо тя и си проправи път към вратата.

Застана на площадката пред стълбището и огледа фоайето. Не видя никъде бледорозовата рокля, въздъхна и се отправи към стаята на дамите. Даниел беше там и тъкмо си слагаше червило на устните.

— Даниел! — извика задъхано Ан. — Къде беше? Не те видях през цялата нощ!

Даниел се извърна и я погледна. Беше бледа, но очите й живо святкаха. На устните й се появи усмивка, ключиците й изпъкнаха като остриета на нож.

— Преди малко ми беше зле — оплака се тя и доволно огледа Ан, — но Уинстън ми даде обезболяващо и главоболието ми изчезна. Вече съм готова за танци с миличкия Чарли Шоу!

Ан загрижено приближи до нея.

— Сигурна ли си, че наистина си добре? Изглеждаш ми бледа, Даниел.

— О, стига! — Даниел отметна глава назад и истерично се засмя. — Мразя, когато някой се прави на загрижен за мен — тя тайнствено погледна към Ан. — Ела насам. Имам нещо, което ще те накара да се отпуснеш, сестричке.

Тя се стовари на виненочервеното канапе и измъкна от чантата си малка сребриста бутилка.

— Успокоителна течност — обясни Даниел и отпи голяма глътка. — Искаш ли?

— Не, благодаря — отвърна Ан.

Зачуди се колко ли беше пила Даниел и какво точно лекарство й беше дал Уинстън.

— Това ще ме приспи — добави тя.

— Ще те приспи ли? — възкликна Даниел и преметна ръка през рамото й. — Няма начин! Виж!

Доведената й сестра бръкна отново в чантата си и измъкна опаковка малки бели хапчета.

— Тези таблетки могат да те държат будна и свежа цяла нощ — независимо колко алкохол си поела.

— Даниел! — запротестира Ан.

— А освен това — прекъсна я Даниел, — ще потиснат апетита ти и ще си спестиш хиляди калории!

— Даниел! Да не си се побъркала? Смесваш алкохол и… Какви са всъщност тези хапчета?

Даниел засегнато се отдръпна.

— Нека да не се караме, Ан. Уинстън ми ги даде. Останали са му от изпитите в Дартмут. Всички хитри момчета ги използват, за да стоят будни и да могат бързо да помнят.

— Но, Даниел — понижи глас Ан. — Не искам да ти се бъркам и все пак…

— О, напротив, искаш. Ти си светица! Ти трябва да ми оказваш благотворно влияние! — Даниел се облегна назад и вдигна очи към тавана. — Господи! Толкова си идеална! Цяло чудо е, че губернаторът не ти е дал награда и за благочестивост!

Очите на Ан се насълзиха.

— Значи това е. Смяташ, че винаги постъпвам правилно и нямам никакви проблеми. Затова си решила да ми създадеш такива.

Даниел унесено поклати глава.

— Затова ли ме накара да купя тази напълно неподходяща за случая рокля, Даниел? — сърцето на Ан учестено заби. Имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне от гняв. — За да провалиш напълно вечерта ми ли? Слушай тогава! Ще ти кажа нещо. Прекарвам чудесно — вените на врата й започнаха да пулсират. — Това е най-прекрасната вечер в живота ми!

Взе чантата си, сложи малко червило на устните си и с твърда крачка пое към вратата.

— О, Ааан! — провлачено каза Даниел, все още гледайки към тавана.

— Какво? — спря се сърдито Ан. Даниел отново надигна бутилката.

— Въпреки всичко роклята ти стои чудесно — заяви тя и погледна Ан право в очите. — Наистина мисля така. Искаш ли да знаеш защо всички сме облечени в тези ефирни бебешки роклички?

Ан се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Защо?

— Защото никоя от нас не може да облече такава рокля и да изглежда наистина добре в нея — Даниел притвори очи. — Или за това, или просто защото се страхуваме да опитаме. Но ти можеш! И дори не се оплака на татко.

— Добре, Даниел — саркастично отвърна Ан. — Разбрах вече защо си избрала тази рокля за мен. За да изглеждам чудесно тази вечер. Колко безкористна си била!

Даниел се изкикоти и понечи да стане.

— Трябва да си призная, че нямах търпение да видя каква физиономия ще направи мама, когато те види облечена така, но…

Момичето направи опит да се задържи право, но залитна.

— Добре ли си, Даниел?

— Напълно — тя отвори вратата и с несигурна стъпка пое по коридора към фоайето. — Хайде! Да вървим да се наслаждаваме на партито!

Когато тръгнаха по стълбите, Даниел се опря на перилата и спря, за да си поеме дъх. Дали не беше взела повече хапчета, отколкото трябва? — запита се Ан. А може би беше пила прекалено много? Обзе я желание да отведе доведената си сестра обратно в стаята за дами.

— Най-после — отдъхна си Даниел, щом изкачи и последното стъпало. Обърна се и надменно се усмихна. После внезапно избели очи и тялото й започна да се свлича надолу, сякаш беше парцалена кукла.

— Даниел! — изпищя Ан. Няколко младежи се втурнаха към нея.

— Нека някой да се обади на Бърза помощ! — каза Ан. — Донесете ми палто или одеяло, за да я завия! — допря ухо до костеливия гръден кош на Даниел и чу бясното биене на сърцето й. Ръцете на доведената й сестра бяха студени като лед.

— Ан! Даниел! — извика Филип и разбута насъбралите се младежи, любопитни да видят припадналото момиче. Оркестърът продължаваше да свири, все едно нищо не беше се случило. А Даниел продължаваше да лежи неподвижно върху килима.