Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (16)

Шестнадесета глава

— Полет двеста и две за остров Шейн ще започне след десет минути — обяви приятен женски глас по високоговорителя.

Ан пъхна ръце в джобовете на якето си и се загледа през прозорците на терминала. Въпреки че нямаше търпение да се прибере у дома, не можеше да забрави болката по лицето на баща си и горчивината в гласа си, когато разговаряше с Филип край фонтана. Нещо в нея я подтикваше да се върне и да се опита да поправи нещата. Но сърцето й подсказваше, че постъпва правилно, като си заминава.

Спомни си за пристигането си в Сиатъл. Беше само преди три седмици. Колко се притесняваше, че няма да бъде облечена подходящо! И нямаше търпение да опознае изискания бляскав живот в големия град. Сега всичко това й изглеждаше много глупаво.

— Още не се е качила на самолета! — извика познат глас зад гърба й.

Обърна се. Беше Филип. До него стоеше Моника. Изглеждаха така, сякаш бяха пробягали целия път от входа до терминала. Под очите на Филип се виждаха тъмни кръгове, не беше се бръснал.

— Здравей, Ан — каза Моника и се отпусна на стола до нея.

Очевидно беше навлякла набързо широката си блуза и ластичния клин. Косата й беше прикрепена назад с бяла диадема.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че се обадих на Филип и му съобщих за заминаването ти. И двамата искахме да те изпратим — тя се наклони към ухото й и прошепна: — Какво се е случило снощи? Филип изглежда толкова разстроен!

Ан напрегнато се взираше във Филип, без да обръща внимание на Моника.

Накрая доведената й сестра стана.

— Отивам да купя нещо за пиене. Връщам се веднага.

Филип седна до Ан. Косата му беше рошава и сплъстена.

— Здравей — тихо каза той.

— Здравей. Не трябваше да биеш целия този път до тук.

— А ти не трябваше да си тръгваш, без да ми кажеш довиждане.

Ан се загледа в умореното му лице.

— Снощи се държах доста грубо. Не мога да повярвам, че си решил да ме изпратиш.

— Да, не исках да чуя снощните ти думи, но ти все пак каза неща, които трябваше да бъдат казани — той взе ръката й. — Не съм срещал друга като теб, Ан. Ти ме накара да преосмисля живота си. Живот на привилегии и безкрайни възможности за избор.

— Само запомни, че можеш да направиш с живота си каквото си поискаш, Филип — тя сведе поглед към разръфания подгъв на джинсите си.

— Ще ти пиша. Мога ли да ти дойда на гости някой ден?

— Защо не? — усмихна се Ан. — Зависи от писмата ти.

Моника се появи с три кутийки газирана вода и подаде на всеки по една. После отвори своята и каза:

— Искам нещата да се оправят, Ан. Ще ми липсваш.

— Благодаря ти, Моника — Ан се изправи и я прегърна.

— Наблюдавай сестрата, която се грижи за Даниел. Изглежда ми опасна!

— Тази сутрин принуди Даниел да изпие шоколадово бананов шейк! — изкикоти се Моника. — О, щях да забравя! — тя бръкна в джоба на блузата си и извади от там един плик. — Казах на Даниел, че си тръгваш и тя ми даде това за теб.

Ан взе малкия розов илик и замислено го огледа.

— Бележка ли е?

Моника сви рамене.

— Много странни неща се случват напоследък.

— Довиждане, Моника — Ан отново прегърна доведената си сестра и се обърна към Филип. — Довиждане. Очаквам писмата ти.

Целуна го леко по бузата и изчезна през вратата за пътници.

Щом се настани на мястото си в самолета, Ан отвори плика.

„Скъпа Ан — пишеше Даниел — Моника ми разказа как двете сте настоявали пред татко да ме изпрати в клиниката. Може би сте прави. Може би наистина ще изглеждам по-добре, ако сложа някое и друго кило — така поне ще мога да се отървавам от нахалници. Разбрах, че в някои от тези клиники правят и масажи.

P.S. Благодаря за украсата — въпреки че мама вдигна такъв шум за тапетите си.

P.S.S. Защо не ми каза довиждане, лошо създание такова?“

„Ха! Ще видиш ти, Даниел!“

Лека усмивка се плъзна по устните на Ан. Това беше начинът, по който Даниел обявяваше примирие, без да се налага да се извинява. Не беше опознала Даниел напълно. Сега знаеше: под хладната маска на доведената й сестра със сигурност имаше нещо, което си струваше да бъде открито.

 

 

Ан гледаше спокойните води, докато фериботът приближаваше остров Пери. Пое дълбоко соления въздух и остави вятъра да разроши косите й.

Очертанията на острова ставаха все по-ясни. Тя се облегна на перилата на ферибота и успя да различи скалистите плажове, лодките в претъпканото пристанище, морския магазин на хълма, виещия се нагоре път…

Чувството на неприязън към острова беше изчезнало. Сега той й се струваше като тихо убежище. Не като място, на което щеше вечно да си остане, а като дом, в който винаги можеше да се завърне.

Когато фериботът спря, Ан взе сака си и слезе на брега. Мина през боядисания в бяло и зелено фериботен офис. Както винаги, на прага стоеше старият Ал Джордънсън.

— О, но това е малката Ани Уайт! — весело извика Ал. — Не съм те виждал скоро. Къде беше?

— Здравей, Ал — тя се усмихна мило. — Как си?

— Зает — намръщи се той. — Много хора идват това лято. Проклети богаташи с новите си велосипеди. За какво им е притрябвало да идват тук? Къде каза, че си била?

Ан въздъхна и се загледа в белите му вежди.

— В Сиатъл.

— А! Как ти се видя?

— Беше приятно, но за кратко, Ал — Ан сложи ръка на рамото му. — До скоро.

Момичето бързо се качи на един пикап, тръгващ от пристанището. Беше на хора, с които миналото лято беше почиствала стриди — видяха я и й предложиха да я откарат. Когато наближиха до магазина за морски продукти, Ан скочи на земята и помаха с ръка на познатите си.

— Благодаря. Ще се видим скоро!

— Ан Уайт! — възкликна Алис Кристенсен, щом я зърна през стъклото на вратата. — Защо не се обади, че се връщаш?

— Алис! — извика радостно Ан и се втурна в магазина.

— Майка ти щеше да ми каже, ако знаеше — погледна я строго Алис. — Е, добре, какво се е случило?

— Реших да ви изненадам, Алис! — засмя се Ан.

Пълната жена подозрително я изгледа.

— Баща ти да не те е изгонил?

— Не! — продължи да се смее Ан, като междувременно се чудеше какво точно да каже. Всяка новина, която Алис научаваше, се разпространяваше из острова със скоростта на светлината. — Просто се уморих от големия град. Освен това ми липсва мама.

Ан автоматично отиде до фризера и го отвори. Измъкна оттам един сладолед и подвикна:

— Ще ти го платя.

— Не се притеснявай — сви устни Алис. — Това ще ми е подаръка за завръщането ти.

— Благодаря. Мога ли да използвам телефона ти, Алис?

Ан тръгна между рафтовете. Претъпканият със стока магазин й изглеждаше чудесен. Внезапно се почувства като Дороти, завърнала се вкъщи от страната Оз — така жадно поглъщаше всички детайли, които преди беше възприемала като даденост.

Майка й вдигна телефона веднага.

— Мамо? — развълнувано каза Ан. — Обаждам се от рибния магазин. Вече съм си у дома!

— Ан! — извика майка й. — Вече си у дома!

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш от тук?

— Ан? — гласът на майка й стана сериозен. — Какво се е случило? Добре ли си? Да не си се скарала с баща си?

— Добре съм, мамо. Просто ми се прииска да се върна вкъщи.

— Веднага идваме, скъпа. Том и аз. Тъкмо поливахме градината.

— Добре.

Ан довършваше черешовия сладолед, когато пикапът на Том приближи до магазина. Вратата откъм страната на майка й се отвори в движение.

— Ан! Скъпа!

Тя се спусна към дъщеря си с разтворени ръце, прегърна я и после я отдалечи от себе си, за да я огледа добре.

Ан погледна красивото развълнувано лице на майка си. Носът й беше излющен, а косата — изсветляла от слънцето.

— Ан, изглеждаш пораснала. Какво имаш на лицето си? Грим?

— Не — направи гримаса момичето.

Том приближи и също прегърна Ан. И той беше загорял. Джинсите и спортната риза му придаваха младежки вид.

— Хей, хлапенце, наистина е хубаво, че се върна.

— Благодаря, Том — прошепна Ан.

Том метна багажа й на задната седалка на пикапа и тримата поеха към дома.

Майка й потупа Ан по бедрото и се обърна към Том.

— Имам чувството, че години съм била разделена от моето бебче.

Том хвърли поглед към Ан. Очите им се срещнаха и двамата избухнаха в смях.

— Тя не е бебе, Джил.

— А освен това съм отсъствала само три седмици, мамо — добави Ан.

— О, престанете, моля ви! — запротестира Джил Уайт. — Няма да те питам защо си решила да се върнеш по-рано от предвиденото — тя се усмихна с разбиране. — Ще си поприказваме по този въпрос, когато ти поискаш.

— Добре — кимна Ан.

Тя седеше кротко между майка си и Том и наблюдаваше околността. Навсякъде видя признаци на живот. От земята се показваха диви цветя. В небето кръжаха соколи.

— Тук имаме много работа, Ан — бъбреше майка й. — Том е зает да изучава сивия кит, който беше изхвърлен на брега на остров Гоут преди две седмици. А аз правя нов парник. Миналата неделя Били Дотсън си счупи крака, когато изкачваше планината Хангмън, а ние с Том отидохме да му помогнем да се смъкне до долу…

— По-точно майка ти го смъкна до долу — пошегува се Том. — Аз почти си изкривих гърба.

— О, не беше така — запротестира през смях майка й.

Ан се усмихна, докато Том и Джил продължаваха да се закачат. Отношенията между тях бяха толкова естествени, непосредствени. Бяха лишени от напрежението и манипулативните трикове, превърнали се в неизменна част от живота в къщата на баща й. Как беше могла да си помисли, че им пречи?

Най-после стигнаха. Ан погледна към къщата — малка, но солидна и много близка до сърцето й. Правите лехи в зеленчуковата градина на майка й се открояваха със зеленината си върху тъмния фон на почвата. Плато дремеше на слънцето. Когато вратите на пикапа хлопнаха, той лениво вдигна глава и погледна приближаващата група.

— Нека да отпразнуваме случая с малко пушена сьомга — извика Джил Уайт и погледна заговорнически към Том, който й се усмихна в отговор.

Ан събу обувките си и сложи сака на малкото си легло. После обиколи малката къща, вдишвайки с удоволствие приятния й аромат на опушено дърво. Том извади бутилка шампанско от хладилника, а майка й започна да маже парчета от домашно приготвената пита с топено сирене.

— О, какво посрещане! — извика щастливо Ан. — Не си правете целия този труд заради мен.

— В живота винаги има поводи за празнуване, Ан — майка й вдигна таблата със сандвичите и я изнесе на терасата.

Том сипа шампанско в три чаши и каза на Джил:

— Започни ти.

Ан пое чашата и любопитно ги изгледа.

— Имаме да отпразнуваме две неща, Ан — каза майка й и вдигна чашата си. — Първото е твоето завръщане. Добре дошла у дома. Липсваше ни много. Щях да умра от мъка, ако беше останала в Сиатъл цяло лято.

Том също вдигна чашата си и се усмихна на момичето.

— Второто нещо е, че Том и аз решихме да се оженим.

Джил Уайт се засмя лъчезарно и обви кръста на Том с ръка, Ан ги погледна объркано. Не знаеше дали да бъде радостна, тъжна или и двете. Тя се облегна на перилата на терасата и ги загледа, зяпнала от изненада. Очите й пареха.

— Скъпа…

— Не, почакай — Ан едва събра сили да проговори. Усмихна се и почувства, че по страните й се плъзгат топли солени сълзи. — Само ми дайте малко време, за да свикна.

Том нежно погали брадичката на майка й и попита:

— Да ви оставя ли сами?

Ан видя обидата в очите на майка си и заекна:

— Аз… Аз…

Но щом Том понечи да тръгне, момичето импулсивно се пресегна и го хвана за ръката.

— Не си… отивай… моля те…

Взря се в чертите му. Докато лицето на баща й беше напрегнато и остро, това на Том беше открито и спокойно. Едва наболата му червеникава брада му придаваше сериозен вид, но около очите му личаха весели бръчици. Беше лице, което майка й обичаше.

— Наистина съм щастлива, повярвайте ми. Ще ми трябва малко време да свикна, но имам странното чувство, че от този брак ще излезе нещо.

Майка й посегна и силно я прегърна. Плачеше.

— Том продаде къщата си. Мислим да използваме парите, за да разширим тази. Ще стане голяма и хубава, а за теб ще има широка спалня с баня към нея.

— Не е нужно да правите това — през сълзи отвърна Ан.

Разбра, че наистина се радва за тях. Чувстваше се много по-сигурна, отколкото в Сиатъл. Вече не възприемаше връзката на майка й с Том като заплаха.

— Искам да ми бъдеш шаферка. Ще направиш ли това за мен, скъпа? — някак свенливо попита майка й и стисна ръката на Том.

Ан се усмихна.

— Разбира се. Аз също ще бъда щастлива.

— Зная, че няма да ти е лесно, Ан — намеси се Том. — Но ако опиташ, това за мен ще означава много — той наведе влажните си очи надолу.

— Том, радвам се, че трябва да свикна с теб, а не с някой друг.

Ан отпи от шампанското си и внезапно попита:

— Колелото ми още ли е навън? Трябва да се срещна с някого.

Майка й се усмихна и се притисна към Том.

— Навън е, скъпа. Предай на Райън много поздрави от мен.

 

 

Райън й беше казал, че се е заел с работа в имението Баркли. Помагаше да се реставрира старата трикрила сграда, принадлежала някога на богат винарски род. Зърна Райън още щом приближи до имението. Стоеше на една стълба и удряше с чук по рамката на един прозорец. Загорелите му и силни ръце изпъкваха ясно на фона на бялата му тениска, а тъмно кестенявата му коса блестеше на слънцето.

— Хей! — извика Ан, когато момчето спря, за да вземе гвоздея от устата си.

Райън се извърна и се втренчи в нея така, сякаш не можеше да повярва, че е тя.

— Сети ли се коя съм? — закачливо извика Ан и размаха ръце. — Върнах се!

Райън бързо слезе от стълбата и след минутка беше при приятелката си. На лицето му грееше щастлива усмивка. Той сложи ръце на кръста, въздъхна и погледна нагоре към небето.

— Откъде се появи така внезапно? Изненада ме. Какво става?

Ан спря пред него, на свой ред сложи ръце на кръста си и го изимитира:

— Какво става?

— Върна ли се?

— Засега.

— Какво значи това „засега“?

— Значи, че се наситих за известно време на Сиатъл и на побърканото семейство на баща ми.

Усмивката на Райън стана още по-широка. Сините му очи изглеждаха много светли и дълбоки върху загорялото му лице.

— Онзи приятел те е зарязал! Ан — изоставена! Страхотно!

— Не ме е зарязал! — отвърна Ан.

— Напротив, зарязал те е.

— Не е — тя отметна глава назад и звънко се засмя. — Престани, Харт.

— Не ми обръщай внимание. Всъщност, изобщо не ме интересува.

— Сигурно е така — каза Ан и го смушка в ребрата. — О, познай какво се случи!

Райън скръсти ръце на гърдите си и присмехулно я погледна.

— Какво? Някаква тайна ли ще ми съобщиш?

— Мама и Том ще се женят!

— Сериозно? И сега си на път да ги убиеш?

— Не, опитвам се да свикна с мисълта за брака им. Мисля, че ще се разбират чудесно. Том е много добър, освен това се канят да разширят къщата, за да не стане пренаселено в нея.

Последва дълго мълчание. Очите на Райън не слизаха от лицето й. Той се приближи до нея и я докосна леко по ръката. Ан отмести поглед към дланта му.

— Радвам се, че се върна — прошепна Райън.

— Да. Скоро ще си поприказваме — гласът й стана дрезгав. — Надявам се, че не съм ти попречила на работата. Трябва да вървя.

Ан стисна ръчките на велосипеда си. В гърдите й се надигна странно чувство. Защо присъствието на Райън й въздействаше по този начин?

— Ще се отбия у вас, когато свърша работа, Ани Банани! — извика момчето. — Трябва да поздравя щастливите влюбени.

Ан го проследи с поглед как се качва отново стълбата и прошепна:

— Ще те чакам.