Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (11)

Единадесета глава

— Добре, момичета! — извика Сара от кухнята. — Ето ги, вече влизат в алеята.

Ан и Моника побързаха да закачат и последните балони на стената на фоайето. Даниел се връщаше от шестдневния си престой в болницата и двете момичета искаха да направят нещо специално, за да я поздравят.

— Бързо! — прошепна Моника. — Скрий тиксото! Мама ще ме убие, ако разбере, че съм използвала тиксо, за да залепя украсата по ръчно рисуваните тапети!

Ан бързо мушна ролката в джоба на ризата си и огледа фоайето. От всякъде висяха снопове разноцветни балони и ленти. На стената срещу входната врата беше опъната лента, на която с едри букви пишеше: „Добре дошла вкъщи, Даниел!“

Сара отвори вратата точно когато черното БМВ на Патси спираше пред прага. Засмяното лице на Даниел надникна през прозореца.

— Даниел! — извика Сара. — Даниел, скъпа, толкова се радваме, че се върна!

Даниел отвори вратата на колата, а Патси се втурна да й помогне.

— Нека да ти помогна, момичето ми — каза тя и нетърпеливо хвана ръката на дъщеря си.

Даниел излезе от колата. Носеше светлосини къси панталонки и бяла спортна блуза. Косата и гримът й бяха перфектни, както винаги, но пудрата и ружът не можеха да скрият бледността на лицето й и тъмните кръгове под очите.

Даниел погледна към Моника, намести презрамката на чантата си и бавно тръгна към вратата.

— Зная, че изглеждам ужасно, но няма нужда така да се втренчвате в мен — очите й се спряха на поздравителната украса.

Ан тихо каза:

— Здравей, Даниел. Изглеждаш добре, като се има предвид какво си преживяла.

Очите на Даниел продължаваха да стоят върху надписа. Внезапно устните й затрепериха.

— Това твоя идея ли е, Моника?

— Не! На Ан! — отвърна сестра й и я хвана под ръка.

— Тя казва, че е свикнала да прави подобни украси на остров Пери по всякакъв повод: рождени дни, раждане, женитби и завръщане у дома!

Даниел бавно се извърна към Ан.

— Така ли? — сините й очи гледаха радостно и объркано.

— Благодаря ти, Ан… — Ан разбра колко усилия костваха на момичето, за да изрече тези прости думи. — Това е направо… страхотно!

Тя се обърна към Патси, която прехвърляше купчина писма.

— Мамо? Можем ли да се снимаме на фона на тази украса?

Патси въздъхна, а очите й бавно обхванаха балоните и лентите.

— Разбира се, скъпа! Още следобед. Сега трябва да си легнеш.

Даниел бавно се заизкачва по стълбите, подкрепяна от Моника. Ан остана долу. Погледна към Патси и й се усмихна. Жената беше прекарала почти цяла седмица в болницата и Ан почти не я беше виждала след ужасната сцена в нощта на бала. Все още я болеше от несправедливия укор на Патси, но се надяваше мащехата й да й се извини или поне да даде обяснение за поведението си.

— Тя изглежда наистина се радва, че се… — започна Ан.

Патси гневно я прекъсна:

— Може ли да ми дадеш тиксото? — тя протегна ръка към момичето.

— Моля?

— Тиксото, което си залепила навсякъде по тапетите ми — кратко отвърна Патси.

Ан бавно измъкна ролката от джоба на ризата си и я подаде.

— Извинявай, Патси. Не мислехме, че ще се забележи.

— Благодаря ти — отвърна студено жената и тръгна към стълбите.

— Патси? — извика Ан след нея.

Патси отегчено въздъхна и бавно се обърна.

— Какво има пък сега?

Ан пое дълбоко въздух и каза:

— Искам да знаеш, че не съм аз тази, която е дала хапчетата и алкохола на Даниел. Едно момче й даде таблетките, а тя си носеше…

— Извини ме, Ан — прекъсна я жената, — но току-що съм довела дъщеря си от болницата. Не мисля, че сега е подходящият момент да дискутираме подробностите от онази нощ, или да търсим виновните.

Очите на Ан се замъглиха от сълзи. Момичето отиде във всекидневната, застана до прозореца и се загледа в сутрешния Сиатъл. Студените сиви небостъргачи опираха върхове в синьото небе. Един ферибот, боядисан в бяло и зелено, тъкмо се откъсваше от пристанището, оставяйки следа от бяла пяна след себе си. В далечината се мяркаха очертанията на някакъв остров.

Може би точно там й беше мястото все пак. Далеч от тук. В този град и в тази къща не можеше да направи и каже нищо подходящо. Как беше повярвала, че светът на баща й би могъл да бъде по-интересен и важен от нейния собствен? Хората тук се грижеха повече за външността си, отколкото един за друг. Ан не можеше да си представи майка й да се отнася към някого така, както Патси се държеше към нея. Две седмици беше в Сиатъл, а почти не беше виждала баща си, камо ли да започне да го опознава.

Отново си спомни неделната вечер, която двамата с Райън прекараха в града.

Моника беше останала сама в къщата, гледаше телевизия и се тъпчеше със сладолед направо от кутията.

— Мама е в болницата при Даниел, а татко замина за Сан Франциско за цяла седмица — беше й казала Моника. — Филип се отби тук и остави тази бележка.

— В Сан Франциско? За цяла седмица? — беше попитала Ан.

— Да не би да е нещо ново? Когато става напечено, татко все се измъква.

Писмото на Филип я накара да се чувства още по-зле:

„Здравей, Ан. Моника ми каза, че си излязла по работа, така че трябва да ти оставя бележка, вместо лично да ти го кажа. Баща ти иска да го придружа до Сан Франциско, за да му помогна в новото дело, което поема. Ще отсъствам цяла седмица, вероятно само да поправям касетофона, ако случайно се повреди и други подобни глупости. Но се надявам да прекарам забавно. Клиентът ни е яхтсмен от световна класа и ни е поканил на разходка с неговата яхта. Ах, колко тежък е животът на един адвокат! Е, трябва да вървя. Предишната вечер беше страхотна. Нямам търпение да те видя отново.

С обич, Филип.“

Ан тъжно се върна във фоайето и огледа украсата. Филип и баща й пътуваха за Сан Франциско и тя трябваше сама да се справя с Патси и Даниел. Видя, че Сара излиза от кухнята с табла в ръце. Икономката забеляза Ан, остави таблата и приближи.

— Не го приемай толкова навътре, момичето ми — каза съчувствено Сара и прегърна Ан през кръста. — Нервите на Патси са прекалено слаби, но тя скоро ще се оправи.

— Ще се оправи ли?

Жената се усмихна.

— Тя и Даниел много си приличат. И двете са срамежливи и се страхуват…

— Срамежливи? — намръщи се Ан.

— Да! — кимна Сара. — Направо са еднакви. Много се страхуват от това, какво си мислят хората за тях. Лесно се разстройват от най-дребното нещо…

— По-скоро разстройват другите — поправи я момичето. — Никога не съм ги виждала много разстроени.

Сара изненадано я погледна.

— Разбира се, че не си ги виждала, скъпа. Те никога не показват, че са засегнати или объркани. Но и двете искат да бъдат в центъра на вниманието. Според тях всичко трябва да бъде… Всъщност мисля, че се страхуват да не би да се провалят.

Ан тъжно погледна към пръстите на краката си.

— Мисля, че разбирам донякъде. Веднъж прочетох, че момичетата като Даниел — искам да кажа тези, които страдат от анорексия — спират да се хранят, за да могат да контролират фигурите си, тъй като не са сигурни, че могат да управляват останалите аспекти от живота си.

Сара замълча, а накрая каза:

— Е, нека да вървя. Имаме пациентка и трябва да поднеса любимите й ястия. Ще охраним нашата млада дама за нула време.

— Сара? — умолително я погледна Ан. — Ще ми разрешиш ли аз да отнеса таблата?

— Разбира се, скъпа — икономката потупа Ан по гърба. — Идеята ти е чудесна.

Ан закрепи таблата на едната си ръка и почука на вратата на Даниел.

— Може ли да вляза? Нося подкрепително от кухнята!

— Влез, Ан! — весело извика Моника. Беше се изтегнала на леглото на сестра си и я наблюдаваше как отваря един голям пакет. Патси се беше настанила от другата страна на Даниел и съсредоточено гледаше в кутията.

— О! — възкликна Даниел и вдигна пред очите си една дълга копринена роба. — Колко е красива!

— От „Нордстромс“ е, скъпа — каза майка й.

Ан внимателно остави таблата и се опита да сподели веселието им. Патси беше осигурила на дъщеря си всичко необходимо за една приятна почивка на легло. Нови пантофи и нощници, книги с лъскави корици, видеокасети, пяна за вана и огромен плюшен мечок.

— Време е да се приготвям за семейство Монтгомъри — Патси отметна косата си назад и стана.

— Благодаря ти, мамо — щастливо промълви Даниел. Патси се спря на вратата, бавно се обърна и погледна към Ан. На устните й се появи изкуствена усмивка.

— Благодаря ти, че донесе таблата, Ан.

Ан потисна гнева си и каза:

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо, Патси.

— Благодаря ти. Ще го имам предвид. Надявам се, че ще изчистите всички панделки и хартии, момичета.

Когато най-после Патси излезе, Ан с облекчение си отдъхна. Даниел разпери ръце и се усмихна.

— Господи, колко е хубаво, че отново съм у дома! В болницата е истински ад, момичета. Като изключим симпатичните лекари, разбира се — Даниел нервно се изкикоти. — Единственият ми проблем сега е, че доктор Пайк — божичко, как го мразя! — настоява да отида в специална клиника за хора, които страдат от нередовно хранене.

Моника хвърли на Ан поглед, изпълнен с тревога.

— Може би ще ти бъде от полза, Даниел… — започна внимателно тя.

— О, остави ме на мира — изпъшка сестра й. — Просто съм спазвала диети малко повече, отколкото е било необходимо. Това не означава, че съм луда!

Очите на Даниел заиграха между Ан и Моника.

— Разбира се, че не означава — успокои я Моника. — Но Даниел… ти си ужасно изтощена. Няколко дни си била на системи. Как можа да си причиниш подобно нещо?

— Мама казва, че за нищо на света няма да ме прати в такава клиника. И аз зная, че ще удържи на обещанието си. Толкова много ще приказват хората за това! — Даниел ги погледна закачливо и насила се засмя. — О, Господи, този лекар! Да можехте да го видите! Знаете ли какво направих? Видях го, че се задава и се престорих, че припадам, само за да ме отнесе на ръце до леглото.

— Даниел! — ужасено извика Моника.

Ан се пресегна за таблата. Запита се на колко ли още измами беше способна доведената й сестра. Даниел се нуждаеше от помощ. Нима майка й не разбираше това? А баща й?

 

 

Ан стана от леглото и лениво се протегна. Дали баща й се беше прибрал? Самолетът му трябваше да пристигне късно предната нощ.

„Едва познавам баща си, а ето, че не съм го виждала от седмица и вече ми липсва“, каза си тя и се огледа из обзаведената с вкус спалня. Подходящи абажури. Подходящи завеси. Дори картините по стените бяха подходящи. Спомни си колко красива й се беше видяла тази стая в деня на нейното пристигане. Сега мислеше другояче. Къщата на баща й беше потискаща с целия този разкош и подреденост. Направо й идваше да разхвърля малко спалнята, за да се почувства нормално в нея. Обзе я желание да закачи с кабарчета плакати на полуголи рок звезди или на животинчета с огромни очи. Искаше да придаде поне малко живот на този идеален дом.

Взе си душ, облече се и тръгна към долния етаж.

Патси я беше обвинила, че е накарала Даниел да пие алкохол и стимуланти. Дали това невярно обвинение щеше да бъде подновено, ако двете отново кръстосаха шпагите си? Баща й трябваше да разбере истината и да убеди жена си, че не е права.

— Ан!

Господин Уайт седеше във всекидневната и четеше вестник. Беше все още по пижама и халат.

— Как прекара седмицата? — попита той. — Забавлява ли се?

На гърлото й сякаш заседна буца.

— Върнал си се.

— Хей! Така ли ще ме посрещнеш? — баща й стана, прекоси стаята и я прегърна. — Ела и седни до мен. Разкажи ми какво прави.

— Ами — започна Ан и внезапно усети, че къщата е прекалено тиха. — Къде са другите?

— Патси е на турнир на клуба й, Моника е в басейна, а Даниел — в леглото — той сложи краката си на ниската отоманка. — Ходи ли по магазините? Гледа ли някоя пиеса?

— Двете с Моника отидохме на пазар и аз си купих един костюм. Във вторник посетихме музея за модерно изкуство и организирания книжен пазар в университета.

— Чудесно, чудесно — баща й ентусиазирано кимаше, докато Ан разказваше. — Това е най-добрият книжен пазар в града. Когато учех право в университета, прекарвах по цели часове сред книгите там.

Ан дълбоко пое въздух и каза:

— Виж, татко…

— Какво, скъпа? — изражението му внезапно стана загрижено, сякаш баща й страдаше от това, че не всичко беше идеално. — Да не е станало нещо нередно?

— Миналата седмица Патси ми беше много сърдита — започна Ан, като внимателно подбираше думите. — Не сме разговаряли с теб по този въпрос…

— О, тя отдавна е забравила за това!

— Патси каза някои работи, които не бяха верни и…

— Тя беше ужасно разстроена, Ан. Трябва да разбереш, че Патси си беше загубила ума от страх.

Ан се загледа във връзките на новите си обувки.

— Исках да поговоря с нея за това. Не искам да мисли, че аз съм накарала Даниел да пие онези хапчета и…

— Не си ли поговорила с Патси за това?

— Опитах, но имам чувството, че тя ме отбягва…

— Не трябва да си въобразяваш такива неща, Ан. Патси ще се радва да говори с теб — той свали крака от отоманката и се облегна назад. — Даниел й обясни всичко. Патси знае, че Уинстън Никълс й е дал хапчетата, като си е мислел, че са аспирин.

Ан изненадано го погледна. Наистина ли беше повярвал на тази история? Или просто му беше трудно да признае истината?

Сара надникна в стаята и каза:

— Ан, търсят те по телефона!

— Хей, гледай по-спокойно на нещата — извика след нея баща й, обзет от облекчение, че неприятният разговор е приключил толкова бързо. — Искам да се забавляваш през цялото лято.

— Да, моля — каза Ан.

— Кога мога да те видя? — попита Филип. Коленете й омекнаха. — Какво ще кажеш да бъде веднага?

— А ти какво ще кажеш за след двадесет минути? — попита тя.

— Прекалено много са.

Двамата замълчаха, после едновременно почнаха да се смеят.

— Тази вечер Хейдън организира парти у тях — каза Филип.

— Да, Моника ми каза.

— Искаш ли да отидеш?

— Да.

— Сега затварям.

— Добре.

— Ако не затворя, няма да мога веднага да се кача на караваната си и да тръгна към вас.

— Да, така е.

— Така че затварям.

— Довиждане.

Ан с трепереща ръка остави слушалката. Каквото и да ставаше с побърканото й семейство, то не беше от значение в момента. Съществуваше Филип. И тя можеше да се примири с всичко, стига това да беше цената за срещите й с него.