Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (4)

Четвърта глава

Ан бавно отвори очи. Слънцето вече беше изгряло и осветяваше уютната й спалня. Това беше най-хубавата стая, в която някога беше спала. Стените и таванът бяха покрити с тапети на цветя. До прозореца имаше ниско канапе с меки възглавнички, подбрани с подходящи цветове. Леглото беше изработено от тъмно лакирано дърво и покрито с бял, пухкав юрган. Дори чаршафите бяха нови и блестящи от чистота. На фона им нощницата й изглеждаше направо като парцал. Тя скочи от леглото, коленичи на диванчето до прозореца и се загледа навън.

На отсрещния хълм имаше тухлени къщи и дървета, а в подножието му минаваше оживен път. Един сив небостъргач се извисяваше край водата.

Усмихна се при спомена за своята тясна спалня с облицовани в дърво стени и избелял килим на пода. Как щеше да се върне там? Ан прокара пръст по стъклото на прозореца и тихо въздъхна.

След малко стана и тръгна към банята. Възхити се на теракотата в свежи цветове и на висящите по стените растения. Трябваше да свикне с новата обстановка. Вчерашният ден не беше преминал зле. Всъщност, работите с баща й бяха потръгнали добре. Не беше непосредствен като Том, но поне се беше опитал да си поговори с нея.

Внимателно разгледа дрехите си и след дълго колебание се спря на единствения чифт джинси, които си беше взела, и на новата си ментовозелена памучна фланелка. После тръгна из стаите да търси Даниел и Моника. Накрая ги откри в една голяма стая, залепена до всекидневната. Облечени в анцузи в пастелни тонове, двете се бяха опънали на пода и четяха неделните вестници. Сутрешното слънце огряваше стаята, а въздухът беше пълен с аромат на прясно сварено кафе и печащ се хляб.

— Тя не носи бутикови дрехи, Моника — Даниел отметна дългата си руса коса назад и забеляза приближаващата Ан.

Моника обърна глава в посоката, в която гледаше сестра й.

— Здрасти — поздрави я усмихнато тя. — Как спа?

— Чудесно. Стаята ми е много хубава.

— На мен също ми харесва. Много е уютна — съгласи се момичето.

Ан огледа стаята, в която се намираха. На елегантната стъклена масичка имаше фруктиера с пресни плодове, а край нея бяха наредени няколко стола и бяла, отрупана с възглавници кушетка. През прозореца се виждаха кристалночистите води на басейна и прекрасно поддържаната градина. Стените на стаята бяха покрити с цветни плакати.

— Не ни обръщай внимание. Просто обсъждаме страницата за живота във висшето общество. Правим го всяка неделя сутрин — обясни Моника. — Харесва ли ти новата ни слънчева стая? Мама съвсем наскоро я предекорира за нас.

— Не че много често я използваме — Даниел шумно затвори вестника и се втренчи нервно през прозореца. — Винаги вали и никога няма достатъчно слънце в тази така наречена слънчева стая.

— Хей, бих понесла и най-жестоката буря, ако съм в тази стая — възкликна Ан и бързо добави: — Но разбирам какво имаш предвид. Всяка пролет се побърквам от нетърпение, докато чакам слънцето да се покаже.

— Искам да се върна на Хаваите — проплака Даниел. — Там мога да се возя на лодка, да хвана тен…

Моника налапа една ягода.

— Вярно ли е, че печелиш от лова на раци? — попита тя и сбърчи покрития си с лунички нос.

Ан въздъхна.

— Сигурно майка ми е писала за това на татко.

— О, хайде! — нетърпеливо извика Моника. — Какво е да си на лов за раци? Да не ловуваш с вмирисани на морска сол стари моряци, които пушат лули?

Ан се засмя.

— Не, само с приятеля ми Райън. Момчето, което ми подари рака.

— Ммм, звучи интересно — замечтано промълви Моника. — Сами в лодката, влачени от водите…

— Да, права си — саркастично добави Даниел. — Представям си теб и Хейдън насред океана! Наистина ще бъдете влачени.

Моника хвърли една възглавница по сестра си и се обърна усмихнато към Ан.

— Излизала съм с този симпатичен господин само два пъти, а сестра ми непрекъснато ме дразни за това!

По устните на Даниел се появи лека усмивка. Моника се обърна към нея с подигравателна сериозност.

— Филип обича лодките. Може би ще помолиш Ан да ти даде някои напътствия…

— Моника… — Даниел я погледна с изгарящ поглед. Сестра й не издържа и отмести очи. Тогава русото момиче се обърна към Ан и предизвикателно каза: — За нищо на света не бих се съгласила да вадя противни стари раци от водата!

Ан почувства как страните й пламват. Да не би Даниел да се стремеше да се скара с нея още през първата й сутрин в Сиатъл? После си спомни, че предишния ден момичето изглеждаше силно заинтересовано от всяко действие на Филип. Сърцето й се сви. Между доведената й сестра и русокосия красавец очевидно имаше нещо.

— Даниел е алергична към морските животни — пошегува се Моника. — Направо получава обрив при мисълта за тях.

— О! — възкликна Ан. — Всъщност не е чак толкова лошо — каза тя, като избягваше да гледа към намръщената Даниел. — Искам да кажа, че не е толкова противно, колкото да ловиш, да речем, сьомга по осемнадесет часа на ден. Освен това получаваме доста добри пари.

На вратата се появи Сара.

— А, ето къде сте били. Най-после да използвате тази прекрасна стая! Какво ще искаш за закуска, Ан? Френска франзела? Кексчета?

Ан учудено я погледна.

— Да, ти, скъпа — засмя се икономката. — Какво ще закусиш?

Никога преди Ан не беше поръчвала закуска в чужда къща.

— Ще ви затрудни ли да ми приготвите бъркани яйца?

— Божичко! — възкликна Сара. — Най-после някой да поръча истинска закуска в тази къща! Не мога да накарам никой друг да яде…

— Добре, добре — прекъсна я раздразнено Даниел. — Някои хора просто не обичат да закусват.

— Нито пък да обядват и да вечерят — поклати Сара глава. — Чувствай се като у дома си, Ан. За секунди ще приготвя закуската ти. Тя наистина закусва — обърна се икономката към Даниел. — И се обзалагам, че не се притеснява за фигурата си.

Ан никога не беше чувала да се вдига толкова много шум около такова обикновено нещо като закуската. Тези хора да не падаха от Марс? Тя погледна към Даниел, свита на кълбо върху бялата кушетка. Това момиче не беше просто слабо, то беше болезнено слабо. Костите й стърчаха, а ръцете й направо изглеждаха прозрачни на силната слънчева светлина.

— О, Ан, добре дошла — чу тя зад гърба си глас.

Една стройна жена с прекрасен тен приближи към нея. Русата й коса беше вързана високо с прозрачно шалче. Носеше бяла плисирана поличка за тенис и поло с бледорозов оттенък. Едната й ръка с идеален маникюр стискаше ракета за тенис, а другата беше протегната към нея. Ан понечи да стане, но жената я спря.

— О, недей. Аз съм Патси, майката на Даниел и Моника. Радвам се най-после да се запозная с теб.

Тя седна до Ан и й се усмихна.

— Благодаря ти, че ме покани, Патси. Това… това означава много за мен.

Изведнъж Патси стана сериозна.

— Много се извинявам, че снощи не можах да те посрещна. Тази сутрин имах тенис среща много рано, затова трябваше добре да си почина — високите сладникави нотки в гласа й я правеха да изглежда крехка, макар че решителният й поглед разкриваше, че е много по-силна, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Няма нищо — отвърна любезно Ан.

— Е, кажи ми какво искаш да правиш в Сиатъл това лято — попита Патси и кръстоса крака. — Ние с Джим искаме да прекараш чудесно. Обичаш ли да се возиш на лодка? Или да играеш тенис? А да пазаруваш? — жената спря и се усмихна.

— Ами, аз… — колебливо започна Ан.

— Нека само да те предупредя за Даниел и Моника — добродушно я прекъсна Патси. — Напоследък мислят единствено за дрехи и момчета. Момчета и дрехи — тя се усмихна на дъщерите си и изведнъж стана сериозна.

— Момичета, искам да ви припомня, че Ан е спечелила стипендията на губернатора и има издадена книга.

На Ан й се прииска да се завре под кушетката.

— На нея няма да й се иска да лежи цяло лято на кушетката и да разглежда списание „Седемнадесетгодишните“ — продължи майка им.

— Всъщност, това не звучи толкова лошо — намеси се Ан и се насили да се усмихне на доведените си сестри, които й хвърляха раздразнени погледи.

— Джим ми каза, че обичаш литературата и театъра — Патси взе чепка грозде от фруктиерата и я огледа. — Вероятно на остров Пери не си имала възможност да гледаш много пиеси, но за сметка на това тук, в Сиатъл, има прекрасни театри.

Всички зачакаха отговора на Ан. Тя трескаво замисли какво да каже.

— Чух, че на Театралния фестивал в Сиатъл представят „Къща от сини листа“ — импулсивно изрече тя.

— О! — глезено проплака Даниел. — Мразя тези скучни пиеси, които продължават толкова дълго, че направо ти се доспива!

— Стига, Даниел. Ти обичаш да ходиш на театър — дипломатично се намеси Моника.

— Е, обичам мюзиклите — високомерно отвърна момичето. — Няма да повярваш какви страхотни места имахме на „Котките“ и „Клетниците“! В центъра. До оркестъра. На третия ред. Много скъпи. Татко казва, че са най-добрите места в целия салон.

— О! — възкликна от любезност Ан.

В този миг към тях приближи Сара. Носеше табла с яйца, препечени филийки, сок и плодове и я постави на масата пред гостенката.

— Добре, ще направим план за престоя ти тук следващата седмица — присви Патси розовите си устни и хвърли към момичето поглед, пълен с досада. — Следващата седмица Даниел и Моника имат изпити, така че ще трябва доста да позубрят. Нали така, момичета?

— Още ли не сте свършили учебната година? — изненада се Ан и взе една ягода от таблата.

Моника се тръшна на кушетката и преметна крака през страничната облегалка.

— Академия „Хенли“ се слави с това, че има най-дългата учебна година в цялото северно полукълбо!

— Сега е истински ад — оплака се Даниел.

— Но знаеш ли какво, Ан — внезапно се развълнува Моника. — В неделя вечерта ще имаме голяма танцова забава с „Нокс“ — частното мъжко училище. Ще бъде истинско събитие. Ти също си поканена!

— Чудесно! — ентусиазирано отвърна Ан.

— Свали си краката от новата кушетка, Моника, и разкажи на Ан какво още сте планирали да вършите — меко каза Патси.

Моника изпълни нареждането на майка си.

— Ами, в събота имаме часове за „Естел Руж“.

— Какво е това? — заинтересува се Ан.

— Салон — сухо отвърна Даниел. — Правят прически, грим, масажи, маникюр…

Моника се обърна към майка си.

— Нека да си направим и масаж? О, моля те!

Патси поклати глава.

— Абсолютно ви забранявам, момичета. Можете да си направите прически, маникюр и да се оставите да ви гримират. Но само толкова! — тя се обърна към Ан. — Баща ти иска да носиш нещо специално за съботната вечер, Ан, така че ако желаеш, ще уредя да посетиш няколко бутика и да си харесаш някои рокли.

— О, да! — развълнувано извика Ан. — Нямам официални тоалети. Много е мило от ваша страна.

— Значи не мислиш, че да се грижиш за външността си е досадно? — предизвикателно я погледна Даниел.

— Не, дори ми се струва забавно — Ан изгълта набързо портокаловия си сок и избърса устните си с платнената салфетка. Патси и баща й може да имаха намерение да й създадат имидж на суха интелектуалка, но нямаше да успеят.

— О, вероятно ще ти бъде много досадно, но аз наистина нямам търпение да видя какво ще направи Рикардо с прекрасната ти коса — отбеляза Патси.

Ан искаше да благодари и на баща си и едва сега осъзна, че тази сутрин не го е видяла.

— Предполагам, че татко спи до по-късно в неделя — каза тя.

Патси сви устни.

— Страхувам се, че тази сутрин му се налага да работи, Ан. Но обеща, че ще се върне за вечеря — тя се изправи и се усмихна. — Ще си опечем пържоли на барбекюто край басейна, момичета! Нали ще бъде чудесно?

 

 

— Хайде, Ан — извика Моника, докато излизаше от басейна. — Да се състезаваме. Ще плуваме две дължини.

Ан погледна към Моника. Сребристо синият й бански костюм плътно обвиваше стройната й спортна фигура. Наблизо Даниел и Патси лежаха върху шезлонги и четяха списания за обзавеждане на дома. От другата страна на басейна Сара печеше пържолите.

— Почакай, Моника — отвърна Ан. — Това е едва първият ми ден в Сиатъл, а ти се опитваш направо да ме убиеш! Наистина не мога да плувам повече.

Моника седна на ръба на басейна.

— Ще си дадем почивка. Ти си наистина издръжлив плувец, Ан. Зная, че можеш да ме победиш.

— Да, така е — засмя се Ан, — но съм свикнала да плувам в залива. Не мога да правя тези сложни подводни обръщания в края на всяка дължина.

— О, Господи! — изпъшка Даниел от своя шезлонг и заслони очи с ръка. — Говорите като спортистки.

Ан и Моника се спогледаха и се изкикотиха.

— Така ли? — попитаха двете едновременно.

— Между другото, мускулите ви ще станат отвратителни и наистина ще се наложи да отслабнете.

— Кой казва, че сме дебели? — попита Моника и ядосано сложи плувната си шапка. Ан удивено я погледна. Наистина ли вземаше приказките на сестра си насериозно?

— О, можеш да смъкнеш няколко кила, Моника — небрежно подхвърли Даниел и посочи към задните части на сестра си. — Тук, например.

— Стига, Даниел — изсъска Моника. Стана и заплашително приближи до по-голямата си сестра.

— Е, Моника — вдигна поглед от списанието Патси. — Достатъчно.

— Тя продължава да се заяжда с мен заради теглото ми — извиси глас Моника. — А аз зная, че не съм дебела, но също така знам, че Даниел е прекалено слаба и прилича на кука!

— Тя ми завижда! — изпищя сестра й, захвърли списанието и рязко се изправи. — Няма повече да слушам това, мамо! Тя ми завижда, че се грижа за фигурата си и че всичко, което тя самата притежава, е куп яки мъжки мускули!

Ан мълчаливо проследи с поглед оттеглянето на Даниел, после отиде до Моника и леко докосна рамото й. Моника се извърна и я погледна с блестящи от ярост очи.

— Нали не мислиш, че съм дебела, Ан?

— Разбира се, че не… — започна Ан.

— А ти, мамо? Мислиш ли, че съм дебела? — погледна момичето майка си, която отново се беше върнала към списанието си.

— Мисля, че имаш прекрасна фигура — отвърна Патси. — Но се опитай да бъдеш по-любезна със сестра си, Моника. Даниел е много слаба и знаеш, че е чувствителна на тази тема.

— Да, но…

— Госпожо Уайт — извика Сара от кухнята. — Часът е седем и половина. Вечерята е готова, а от господин Уайт няма ни вест, ни кост.

Патси погледна часовника си и зарови пръсти в косата си.

— Добре, Сара — раздразнено отвърна тя. — Той каза, че ще се върне към шест, но явно отново са го задържали. Просто ще трябва да вечеряме без него — Патси отново заби поглед в списанието и добави: — Както обикновено.

Ан седна на свободния шезлонг и се уви в една хавлия. Погледна към Патси и попита:

— Няма ли да го изчакаме? Моника каза, че е обещал да се върне навреме и да вечеря заедно с нас.

— Каза го точно преди да излезе тази сутрин — потвърди Моника.

На устните на Патси се появи усмивка. Тя затвори списанието, изправи се и измери със студен поглед дъщерята на съпруга си.

— Точно в този момент баща ти сигурно е по средата на някое много важно дело. Ние сме свикнали с претовареното му разписание и съм сигурна, че той много би се зарадвал, ако и ти се съобразиш с това.

Ан потръпна и се загледа след Патси, която се отдалечаваше към кухнята.

— Добре — тихо отвърна момичето, усмихна се на Моника и влезе в къщата, за да се преоблече за вечеря.

 

 

На следващия следобед Ан обиколи квартала, за да го проучи, преди Моника и Даниел да се върнат от училище. Мина покрай големите бели къщи в колониален стил с подрязани плетове и сенчести дворове. Наоколо цареше тишина и спокойствие.

През целия ден беше мислила за всичко, което се беше случило след пристигането й в Сиатъл. Някои неща бяха събудили любопитството й. Трябваше да издебне подходящия момент и да поговори насаме с Моника. Може би доведената й сестра щеше да й обясни защо баща й не беше удържал на обещанието си и не се беше появил предишната нощ. И може би щеше да й разкаже нещо повече за Филип. Чудеше се дали между него и Даниел има нещо.

Когато се прибра в къщата, сестрите й вече се бяха върнали от училище и седяха на кухненската маса заедно със Сара. Моника тъкмо слагаше лъжица мед в чая си, а Даниел печално гледаше в пространството. Двете момичета носеха униформите на академия „Хенли“ — плисирани поли, бели памучни блузи, сини пуловери с остро деколте, лачени обувки и къси бели чорапки.

Ан седна на един стол и ги погледна.

— Знаете ли, и двете изглеждате съсипани.

Никоя от сестрите й не й отговори. Ан хвърли въпросителен поглед към икономката, която само сви рамене и отиде при готварската печка.

— Трудни ли бяха изпитите? — отново опита да завърже разговор тя.

— Аз имах изпит по биология, а Даниел по английски език.

— Падна ни се да пишем съчинение на тема „Значението на сцената на Стоунхендж в романа «Тес от рода Дърбървил» на Томас Харди“ — без да помръдне я уведоми Даниел. — Остави ме да си почина.

— Учили сте „Тес от рода Дърбървил“? — Ан беше заинтригувана. — Много харесвам тази книга.

Даниел се втренчи в нея. Лицето й беше пребледняло и слабо, когато беше без обичайния грим.

— Може да ти се струва, че сме щастливки, но всъщност не можеш да разбереш какво е да си ученик в частно училище. Трябва да се явяваме на изпити два пъти годишно и веднага след това да бъдем готови да вземем участие в годишния официален бал.

Ан удивено я погледна.

— Виж, Даниел, не зная много за частните училища, но ми се струва, че…

— А „Тес от рода Дърбървил“ си е чиста глупост! — прекъсна я Даниел. — Не разбирам защо трябва да четем тази древна книга, а също и защо Томас Харди я е написал…

Момичето предизвикателно изправи рамене.

— Той дори не може да пише.

— Може и да е малко старомоден автор — промърмори Ан и заби поглед в чашата чай, която Сара постави пред нея. Имаше чувството, че не трябва да се съгласява с Даниел, защото тази книга наистина й харесваше. Но едва беше пристигнала в Сиатъл и не беше точно сега моментът да започне да се кара с прекалено чувствителната си доведена сестра.

— Скоро всичко ще свърши, Даниел — успокои я Моника и взе парченце сладко руло. — Само да мога да си взема и изпита по американска история утре…

Ан прехапа устни. Не знаеше дали да се намеси или не. Накрая каза:

— Искаш ли да ти помогна да се подготвиш? Тази година учихме за Гражданската война.

Моника радостно подскочи.

— Наистина ли? О, можеш да ми задаваш въпроси. Така уча доста по-добре.

Няколко минути по-късно двете се озоваха в стаята на Моника.

— Добре — започна чернокосото момиче. — Задай ми първия въпрос, за който се сетиш.

— Ами… — Ан се замисли. — Всъщност, първият ми въпрос няма нищо общо с историята на Съединените Американски Щати.

— О, добре — облекчено се усмихна Моника. Ан се поколеба дали да започне.

— Е, казвай — нетърпеливо я подкани сестра й.

— Просто… От два дни съм тук, а татко не си е бил в къщи повече от два часа, включително и разходката ни с колата веднага след посрещането ми. Дори не се прибра снощи.

Усмивката на Моника помръкна. Момичето бавно кимна и заби поглед в пода.

— Да, зная.

— Какво става? — попита Ан.

— Ами… — Моника нервно започна да си играе с крайчеца на юргана. — Татко наистина е много ангажиран. Знаеш, че е шеф на една от най-големите адвокатски кантори в Сиатъл. Затова трябва да работи много. Освен това често пътува, среща се с клиенти…

— Добре, добре — вдигна ръце Ан. — Това е всичко, което исках да знам. Не е това, което очаквах…

Моника враждебно я погледна.

— Какво си очаквала? Татко наистина искаше да дойдеш за едно лято при нас, но той не може да си вземе отпуска. Никога не е правел това за нас. Често не присъства на вечеря. Сара винаги му запазва ядене и се ядосва, когато той не се прибира. Но тя всъщност може да нахрани четирима души с яденето, което запазва за него — Моника спря и дълбоко пое дъх, после нервно погледна към Ан. — Това да не ти е остров Пери!

Ан замръзна от изненада.

— О, съжалявам, Ан. Просто съм малко разстроена. Питай ме нещо друго. Какво още искаш да знаеш?

Ан легна на леглото на Моника и се загледа в тавана.

— Би могла да ми разкажеш за Филип Конрад. Какво представлява?

Моника леко се усмихна.

— О, разбирам, че искаш да научиш повече за Филип. Той е толкова хубав! Татко казва, че някой ден от него ще излезе голям адвокат, макар че лично аз не мога да си обясня желанието му да се занимава със закони. Преди няколко дни Филип завърши мъжкото училище „Нокс“ с отличие и с награда за художествените му изяви.

— Каква е тази награда?

— Филип е фотограф и прави наистина страхотни снимки — Моника закачливо сръга Ан в ребрата. — Може някой път да ти покаже лабораторията си.

Ан се изчерви, а после се закиска.

— Хей, нека да започнем с въпросите по история — сериозно каза Моника. — Наистина трябва да уча.

— Добре — усмихна се Ан. — Да започваме. Какви са причините за избухването на Гражданската война?

— Страхотно! — очите на Моника светнаха и Ан разбра, че е попаднала на любим въпрос. Всъщност, доведената й сестра отговори на всичките й въпроси почти идеално.

По-късно същата вечер на вратата тихо се почука. Баща й надникна в стаята и откри Ан и Моника надвесени над учебника по история.

— Здравейте, момичета — каза той. — Може ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Моника, затвори учебника и се изправи. — Ан е направо факир по история, точно както ни беше казал. И мисля, че и аз имам някаква полза от това.

— Добре! — усмихна се господин Уайт. Беше облечен в чудесен костюм, но изглеждаше уморен. — Имам едно предложение за Ан, което няма нищо общо с американската история. Какво ще кажеш да ме придружиш на едно приятно събиране утре вечер?

— Съгласна съм! — радостно отвърна Ан.

— Чудесно. Това е благотворителна вечеря, организирана от Фондацията за защита на природата. Мисля, че ще ти хареса, а освен това ще ни предостави шанс да направим нещо заедно. Ще те взема в седем и ще отидем в дома на семейство Конрад, където всъщност ще се състои празненството.

— Добре — лъчезарно се усмихна Ан. Баща й им пожела лека нощ и затвори вратата.

— Ооо! Даниел и мама ще бъдат направо бесни! — извика Моника.

— Защо? — уплашено я погледна Ан.

— Защото винаги мама е тази, която придружава татко на тези благотворителни вечери, а както изглежда, утре вечер няма да отиде.

Ан се изчерви.

— О, няма нищо — успокои я Моника, взе огледалото със сребърната рамка от тоалетната масичка и се огледа в него. — Даниел има нужда мама да бъде край нея тези дни. Толкова е разстроена от изпитите!

— Моника…

— Какво има? — Моника отпусна огледалото.

— А Даниел защо ще бъде ядосана?

Очите на Даниел се разшириха от изненада.

— Мислех, че вече си разбрала. Отдавна е хлътнала по Филип Конрад, но двамата са излизали заедно един-единствен път. Баща му е Джордж Конрад, партньорът на татко. Утре вечер ще бъдете у тях.