Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (1)

Първа глава

Беше студено априлско утро. Проливът кипеше под надвисналото облачно небе. Воят на вятъра беше оглушителен. Ан Уайт тъкмо се опитваше да издърпа коша за ловене на раци, когато огромна вълна разтърси малката лодка и капакът на съда се стовари върху палеца й.

— О! — изпищя тя. — Райън! Помогни ми да измъкна това нещо!

Той хвана въжето и изтегли коша на дъното на лодката.

— Охо! Погледни само! — ентусиазирано възкликна най-добрият й приятел, Райън Харт. Той умело извади шестте гърчещи се червеникави раци от коша и ги постави в една метална кутия.

Ан засмука прескрипания си палец и се загледа в развълнуваните води.

— Какво стана? Отново ли си удари пръста?

Тя нищо не отвърна, само обгърна тялото си с ръце, за да се предпази от студа. Вълните се разбиваха в стените на лодката. Маратонките й бяха съвсем прогизнали. Вече почти не чувстваше ушите си, а натежалата й от сол коса я удряше по лицето.

— Хайде да се прибираме — нетърпеливо каза Ан. — Студено ми е, гладна съм, освен това този лов ми омръзна.

— Остана ни да проверим още три коша, съдружник — безгрижно й напомни Райън и посочи към поплавъците, подскачащи на повърхността на водата.

— Добре, само час по-скоро да си тръгваме.

Ан отиде до другия край на лодката и дръпна металната корда, за да запали мотора. Обикновено сутрешната проверка на кошовете за ловене на раци заедно с Райън й харесваше. Всеки ден, щом нямаше буря и слънцето огрееше водите на пролива, двамата потегляха към кошовете и прибираха улова, а после го продаваха на рибарския магазин на остров Пери. След като приключеха, Ан се прибираше у дома, вземаше си душ, яхаше велосипеда си и бързаше да пристигне в училището преди осем и половина.

Но днес беше сряда и Райън не бързаше. Ан направи всичко, което беше по силите й, за да приключат по-бързо с работата и затова суетенето му наистина я дразнеше. Всъщност днес всичко в него я дразнеше — керемидено червените му гащета с полепнали по тях сламки, високият му бумтящ смях, видът му досущ като на Арнолд Шварценегер, отличните му оценки по математика. Идеше й да го изхвърли през борда.

— Задава се още една сочна мръвка — доволно отбеляза Райън и изтегли последния кош от водата. — Погледни онази жена там — заговори той на мятащия се зад решетките рак. — В лошо настроение е.

— Стига, Райън — сопна се тя и отново дръпна металната корда. Този път моторът забръмча. — Искам да си вървя. Омръзна ми да се занимавам с това. Ти също ми омръзна.

Райън извади рака и го пусна при другите раци в кутията.

— Знаеш ли, Ан, забелязвам, че откакто получи наградата на губернатора нещо те притеснява. Какво става? Може би ние, бедните островни момчета, вече не сме достатъчно добри за теб?

Ан срещна нетърпеливия поглед на сините му очи и усети, че я изпълва разкаяние. В края на краищата Райън беше най-добрият й приятел. Сприятелиха се още докато бяха в трети клас и от този момент нататък станаха неразделни. Райън беше този, с когото тя се състезаваше в училище, този, който прогонваше лошите й настроения. Той я разбираше.

— Извинявай, Райън — Ан зарови пръсти в гъстата си руса коса и заби поглед в покритото със солена вода дъно на лодката. — Това няма нищо общо с теб. Аз просто… просто… — вдигна очи и срещна загриженото му лице. — Може би просто трябва да се махна от този малък остров — промълви тя накрая.

Райън кимна замислено. Тъмно русата коса се разпиля по челото му. Ан имаше право. Той разсеяно сложи нова стръв в коша, захвърли го обратно в морето и се провикна, без да обърне внимание на думите й:

— Желая ви всичко хубаво. Приятна закуска.

Ан очаквателно го загледа. Той закопча блузата си и измъкна хладилната чанта изпод седалката.

— Имаш островна треска, това е. Вземи този сандвич с бекон и яйце ще те накара да се почувстваш по-добре — Райън й подаде един пакет.

Ан седна в лодката, облегна се назад и провеси дългите си крака навън. Беше вързала дългата си сламено руса коса и беше си сложила синя бейзболна шапка. Имаше огромни зелени очи, решителна брадичка и бузи, които порозовяваха като ягода, щом останеше по-дълго време на студа. Майка й казваше, че е красива, но Ан не смяташе за необходимо да обръща голямо внимание на външността си, след като нямаше кой да я забележи.

Днес носеше обичайния си широк сив пуловер, сини джинси и високи до коленете гумени ботуши. Тя лакомо заби зъби в сандвича и се загледа в остров Пери и в надвисналите над него дъждовни облаци.

— Само погледни този остров, Райън — въздъхна тъжно тя. — Седем километра дълъг и три километра широк. Дали има и сантиметър от него, който да не сме изследвали?

— Няма — гордо отвърна Райън. — Били сме във всяка ферма, във всяка овощна градина, във всяка гора и заден двор. Не е останал камък необърнат. А като твой официален асистент в изследванията от миналата есен смея да твърдя, че някои камъни сме ги преобръщали дори по два пъти.

Ан се разсмя. Миналата есен училищният й проект беше да напише кратка история на остров Пери и Райън й беше помогнал в проучването на някои исторически детайли. Когато разработката беше готова, майката на Ан — едната от двете учителки в училището на острова — я изпрати в историческото дружество на щата. Там я отпечатаха и се получи малка книжка. Тя, заедно с високия резултат от годишните тестове й донесоха специалната награда на губернатора.

— Когато миналата седмица отидох в столицата, за да присъствам на специалната церемония по връчването на наградите, това беше първото ми напускане на острова от осем месеца насам — мрачно каза Ан. — Да беше видял всички онези хора в Олимпия, Райън!

— Да, всички онези официални костюми и властни походки — разбиращо кимна приятелят й.

— Не, нямах предвид това — прекъсна го Ан. — Имаше момчета и момичета на нашата възраст от всички краища на щата. Знаеш, че награда получихме сто души. Беше много забавно да се приказва с някои от тях. Едно момиче беше композирало симфония, която училищният им оркестър изпълнил. Това никога не се е случвало на остров Пери. Има толкова много интересни неща… но аз съм вързана тук.

— За мен например — пошегува се Райън.

— Ти не си проблем — Ан обхвана с поглед познатото румено лице и жилаво тяло. Ти и майка ми сте източниците на здрав разум за мен.

Райън я погледна. Очите му бяха сини като небето и разположени близко едно до друго. Това придаваше на лицето му объркано и насмешливо изражение, дори когато той не се шегуваше.

— Обзалагам се, че си прекарала чудесно в Олимпия. Направо те виждам как през пет минути кокетно отмяташ назад русата си коса. Харесва ти цялото внимание, което си получила в залите на властта.

— Млъкни, Райън — Ан отмести очи встрани и се опита да мисли за друго. Не понасяше Райън да я дразни. — Нека да отидем в Европа или някъде другаде — замечтано промълви тя. — Или да избягаме в града.

— Няма начин. Откъде ще вземеш пари за такова нещо? От майка си с нейната учителска заплата ли?

Ан сви рамене:

— Не знам. Мисля, че бих се съгласила да отида дори в някой пансион, само и само да избягам от тукашното еднообразие. Дори дребни неща са в състояние да ме побъркат. Като сивия шлифер, който госпожа Лавин толкова години не смъква от гърба си. Мога да ти го опиша със затворени очи. Липсващото копче. Висящия от подгъва конец. Дали не се побърквам? Защо толкова се дразня?

— Защото всеки ден е едно и също. Искаш госпожа Лавин да се появи в клас, облечена в червено кожено яке за разнообразие — отвърна Райън.

Ан се изкикоти, смачка салфетката си на топка и я запрати към приятеля си.

— Тя преподава страхотно, но е единствената ни учителка — обясни Ан. — Освен това ми омръзна майка ми всеки ден да наднича в класната ни стая. Също и Кърк Лански, който от първи клас стои пред мен със забит в чина нос.

Устните на Райън весело трепнаха:

— Забрави да споменеш за отвратителния навик на Ингрид Лански да полива рибния си сандвич с шоколадов сироп.

— Отвратително! — изпищя Ан и сви юмруци. — Тя прави това от пети клас! Не мога да го понасям! Ще се задуша, ако не се махна от тук!

— Хей, чакай! — прекъсна я Райън. — Зная, че животът на острова не е прелест, но чак пък толкова!

— Животът навън е прекрасен, Райън — настоя Ан. — Хората в големите градове се занимават с важни и интересни неща и имат възможност да използват мозъците си.

— И какво, например, правят? — полюбопитства Райън.

— Добре, ще ти дам пример, щом искаш. Когато бях в Олимпия, говорих с едно момиче, което следващото лято ще започне работа към представителството на ООН в Ню Йорк. Друго момче пък е участвало в организирането на летния Шекспиров фестивал в Сиатъл.

Райън театрално вдигна очи към небето:

— Какво толкова? Те просто са използвали въображението си. Което не означава, че ти си по-малко талантлива от тях.

— И аз така смятам — отвърна Ан. — Само че как да направя нещо интересно, след като не се срещам с никого на този пуст остров?

Райън затвори хладилната чанта и каза:

— Хей, погледни от друг ъгъл. Това лято на острова може да пристигне някой нов човек. Така ще имаме и друг обект за обсъждане, освен майка ти и нейния приятел.

— Не ме карай да започвам отново с това — възкликна Ан.

— Не съм те карал! — възрази Райън.

— Том е чудесен и прочие — завърши Ан, — но напоследък започвам да се чувствам излишна. Излизат заедно от шест месеца и изглеждат изцяло погълнати един от друг. Объркващо е. Искам да кажа, че аз съм тази, която би трябвало да си има приятел. На шестнадесет години съм и нормално би било аз да ходя на срещи, а майка ми да стои вкъщи и да се притеснява за мен. Само че се получава обратното. Тя излиза, а аз я чакам да се върне и се притеснявам за нея.

Райън сложи ръце на раменете й.

— Знаеш ли какво? Тази вечер ще те изведа навън. Първо ще си приготвим нещо за хапване в микровълновата фурна. После ще вземем колата на баща ми, ще пуснем парното, за да се запотят стъклата, така че никой да не ни познае, и ще направим няколко луди обиколки на острова.

— Райън… — закиска се Ан.

Той повдигна брадичката й и закачливо я погледна в очите.

— Помисли си за предложението ми, хубавице — после сви рамене и пъхна опаковката от сандвича си в чантата. — Хайде, да тръгваме. Нали искаше да се прибираме?

Ан отново се опита да запали мотора и този път успя. Насочи лодката към малкия залив, където стояха закотвени лодките на хората от острова и където се намираха магазина и пощата. Облаците бяха почнали да се разсейват. Ан свали шапката си и остави вятъра да разрошва косата й. Пред очите им се появиха няколкото малки къщички, накацали по брега. Пристанището беше претъпкано с различни видове плавателни средства. Докато успеят да намерят свободно място за своята лодка, априлското небе съвсем се проясни и стана яркосиньо.

Ан се чувстваше значително по-добре след разговора си с Райън. Помогна му да завърже лодката за пристана и да отнесе улова в магазина на Алис. После се сети, че майка й я беше помолила да прибере пощата.

— Почакай да проверя пощенската кутия — каза тя и бързо излезе от рибния магазин, а Райън продължи да си бъбри с продавачката.

За по-малко от минута Ан стигна до пощата и набра шифъра на тяхната пощенска кутия. Взе купчината писма и надникна през прозорчето на пощенската служителка:

— Добро утро, Ърл. Изглежда днес времето ще бъде слънчево.

— Наистина ще бъде чудесно — отвърна й един приятен глас.

Ан здраво стискаше пощата, докато двамата с Райън летяха към дома й със скутера.

— Благодаря ти, че ме докара — каза Ан и слезе на брега. — Благодаря и за това, че ми помогна да се освободя от напрежението си.

Райън заби поглед в краката си.

— Само не изчезвай нанякъде, преди да си известила стария си другар.

— Няма — обеща тя, махна му с ръка и се отправи към разположената върху ниска скала с изглед към морето къща, в която живееше. В далечината се виждаше голяма лодка, леко плъзгаща се по блестящата повърхност на водата.

— Здравей, мамо — Ан затвори вратата зад гърба си и се отпусна на пода пред камината. Събу влажните си маратонки и размърда пръстите на краката си.

— Здравей, скъпа. Имахте ли късмет тази сутрин?

Майка й беше в кухнята, чуваше се как кълца зеленчуци. Приготвяше специална вечеря, защото беше поканила Том на гости. Както дъщеря й, така и Джил Уайт беше висока и слаба, с дълга руса коса и свеж тен на лицето. Приличаше повече на студентка, отколкото на учителка с шестнадесетгодишна дъщеря.

— Да — отвърна Ан, прелиствайки един каталог, пристигнал по пощата. — Хванахме осем рака.

— Има ли поща за мен?

— Чакай да видя — Ан отмести встрани плетивото на майка си и куп вестници, и се опъна на канапето. — Ами… Има един каталог за еротично бельо, който, както всички знаем, си поръчала ти.

— Не съм, глупаче — запротестира майка й.

В този миг Ан зърна един бежов плик. Беше адресиран до „Госпожица Ан Р. Уайт“. Отдолу се четеше името на подателя: „Адвокатска кантора на Уайт, Конрад, Шмид, Пъркинс, Хейуърт и Робъртс, Паджит Тауър — 22, етаж 65, Сиатъл, окръг Вашингтон“.

Сърцето на Ан лудо заби. Писмото беше от баща й. Тя се загледа в елегантно напечатаното върху плика име и прокара пръст по хартията. По цялото й тяло полазиха тръпки. Гърлото й се сви. Баща й беше напуснал остров Пери, когато Ан беше бебе. Всяка Коледа тя и майка й отиваха в града, за да обиколят заедно с него празнично украсените магазини, но от последната им среща бяха минали доста години. Тогава Ан беше на осем години и носеше къси бели чорапки и лачени обувки. Онази Коледа той й беше подарил един огромен плюшен мечок, който Ан все още държеше върху леглото си.

Скоро след последната им среща баща й се беше оженил повторно и визитите и писмата му секнаха.

— Нещо интересно? — чу се гласът на майка й.

— Да — развълнувано отвърна Ан. — Има писмо от татко.

Рязането на зеленчуци внезапно престана. Секунда по-късно майка й влетя в стаята, като бършеше ръце в една кухненска кърпа.

— Това е чудесно, Ан — меко каза тя. — Няма ли да го отвориш?

Ан мълчаливо разкъса плика и извади напечатания на пишеща машина лист.

Писмото започваше със „Скъпа Ан…“, следваха поздравления за спечелената награда (майка й му беше писала за това в едното от двете задължителни за годината писма). Той се извиняваше, че е загубил връзката с нея заради честите си пътувания през последните години, свързани с международната му адвокатска практика. Но сега вече можеше да си позволи да прекарва повече време у дома.

Баща й пишеше:

„Преди да е минало още повече време, защо не помислиш върху едно предложение? Каним те да прекараш лятото в Сиатъл — с мен, съпругата ми Патси и дъщерите й. Зная, че галериите, театрите и музеите ще ти харесат. Както вероятно знаеш, заварените ми дъщери Даниел и Моника са на твоята възраст. Всяко лято те много се забавляват и мисля, че със сигурност ще ги обикнеш.“

Ан привърши с четенето и сгъна писмото.

— Кани ме да прекарам лятото в Сиатъл — провикна се към кухнята тя.

Междувременно майка й се беше върнала към работата си.

— Това е чудесно, скъпа — спокойно отвърна Джил Уайт.

— Той има къща с размерите на олимпийски стадион.

— Да, баща ти е много добре финансово — тя влезе в стаята и седна до дъщеря си. — И е много умен, като теб.

— Не, мамо, не съм като него. Приличам на теб — очите на Ан се напълниха със сълзи.

Отговорът на майка й я беше разстроил. Как можеше да е толкова спокойна? Баща й ги беше изоставил. Нима това писмо не й напомняше за начина, по който се бяха отнесли към тях двете?

— О, скъпа. Радвам се, че баща ти се е сетил да ти пише. Време е да го опознаеш. Изглежда, че и той е готов да те опознае.

— Крайно време беше, не мислиш ли? — Ан измъкна една книжна салфетка от кутията на масата и издуха носа си.

— Да — тихо отвърна майка й. — Време е.

— Но какво да му кажа? Може би: „Гледай ти, татко, радвам се, че най-после намери време да помислиш и за мен. Осем години наистина не са чак толкова много, нали?“ Защо внезапно изпитва необходимост да бъде част от живота ми? Той никога не е бил тук, когато съм имала нужда от него.

— Мисля, че ще се справиш — притисна я към себе си майка й. — Дай му шанс.

— Не зная — прошепна Ан и заби поглед в подгъва на джинсите си. Внезапно й хрумна ужасната мисъл, че майка й иска тя да замине през лятото, за да може да прекарва повече време насаме с Том.

Ан дълбоко пое въздух и се опита да се успокои. Въпреки всичките й страхове, това беше възможността, за която мечтаеше. Това беше шансът й да се махне от острова, да се потопи в живот в града и да проучи всички възможности, които той предлага.

— Предполагам, че ще ми хареса да се откъсна за известно време от острова, но не мога да си позволя да прекарам цяло лято без работа. Уредила съм да работя на три места — в библиотеката, в лабораторията и при чистенето на омарите.

— Не се тревожи за парите — успокои я майка й. — Ще се справим.

 

 

Из цялата къща се носеше миризма на лазаня. Ан подреждаше масата за трима. Червена карирана покривка, блестящи чаши за вино, свещи.

— Ан, би ли сложила няколко чинии със салата в хладилника, за да бъде салатата студена и свежа, когато дойде време да я ядем? — провикна се майки й от спалнята.

Ан се обърна и започна да търси чиниите. Знаеше, че на Том му е все едно дали салатата ще бъде студена или не, но майка й държеше всичко да бъде направено както трябва, когато го очакваше.

Въпреки че романът им я дразнеше, Ан харесваше Том. Беше биолог-изследовател в Лабораторията по морска, биология на остров Пери. Радваше се, когато той им гостуваше, а тази вечер присъствието му щеше да я откъсне от мрачните мисли за баща й. Том вечно беше в добро настроение и можеше да измисля истории практически от нищо, защото можеше да види изключителното и в дребните неща от живота, както често обичаше да казва майка й.

— Има ли някой вкъщи? — чу се гласът му откъм вратата. — Здрасти! — поздрави я той и влезе в кухнята. — Мирише страхотно.

— От лазанята е.

Том й подаде бутилка вино. Сините му очи закачливо блестяха зад стъклата на очилата му. Беше подстригал червеникавата си брада и изглеждаше особено спретнат с изгладената си синя риза, пъхната в джинсите.

— Сядай — Ан го заведе във всекидневната и му посочи масата. — Мама все още се приготвя.

— За какво? — весело попита Том. — Та това съм просто аз.

— Кой е казал, че се приготвяме за теб? — шеговито отвърна Ан. — Може би тук сме свикнали да се преобличаме всеки път, щом дойде време за вечеря — тя също беше облякла новото си розово поло специално за случая.

— Много цивилизовано ми звучи — отвърна той и взе книгата, която Ан четеше. — Това го правят в „Гордост и предразсъдъци“.

— Точно така — изкикоти се Ан.

Докато Том разлистваше книгата, тя крадешком го наблюдаваше. Последния път, когато беше дошъл на гости, той и майка й бяха решили да играят шах след вечеря. Ан си беше легнала, преди играта да свърши, а на сутринта, когато се събуди, й се беше сторило, че входната врата внимателно се затваря. Дали беше прекарал нощта у тях?

— Здравей, Том — Джил Уайт се появи. Носеше красива бяла блуза и широка пола на цветя.

— Здрасти. Хей, да не е някой специален случай? Изглеждаш превъзходно — Том леко я целуна.

— Благодаря. Готова ли е вечерята, Ан?

Ан видя как майка й обгръща кръста на Том с ръце и побърза да излезе от стаята. Сети се, че винаги, когато той беше тук, тя трябваше да се измъква навън — сякаш пречеше.

След няколко минути се появи на вратата с димящата лазаня в ръце. С облекчение установи, че Том е зает да налива вино в чашите, а майка й — да сервира салатата.

— Днес Ан получи писмо от баща си — каза майка й, когато насядаха около масата и започнаха да се хранят.

— Кани ме да прекарам лятото с него и с новото му семейство в Сиатъл — обясни Ан.

— Това е чудесно, Ан — вдигна вежди Том. — Ще отидеш ли?

— Ами… — бавно започна тя. — Признавам, че съм малко любопитна. Не съм го виждала от осем години…

Майка й докосна ръката му.

— Пиша на Джим на всеки шест месеца, но отдавна не бяхме получавали вест от него. Той пътува…

— Били са твърде млади, когато са се оженили — прекъсна я Ан.

— Така ли? — криво се усмихна Том. — А може ли да попитам коя е идеалната възраст човек да надене хомота?

Ан погледна към майка си, която се беше облегнала назад и развеселено ги слушаше. Стори й се, че двамата й се подиграват. Джил никога не се беше отнасяла с нея като с дете, преди Том да се появи.

— Тридесет и пет, ако въобще е необходимо да се прави — твърдо отвърна тя.

— Тридесет и пет! — възкликнаха майка й и Том в един глас.

— Тя ще остави след себе си много разбити сърца, Джил — отбеляза Том и поглади брадата си.

Ан сви рамене.

— Така ще имам време да завърша колеж, да попътувам из света, да напиша някоя книга и да започна добра кариера. Освен това тогава все още ще бъде възможно, ако пожелая, да имам деца.

— Искрено се надявам, че ще можеш да включиш и бебе в претовареното си разписание — пошегува се Джил.

Ан не понасяше, когато майка й се държеше така, сякаш не я взима на сериозно.

— Не мога да си представя, че ще се омъжа веднага след колежа, както сте направили вие с баща ми, а после да се преместя на някой самотен остров някъде в небитието.

— Но аз обичах професията си — Джил ентусиазирано бодна с вилицата си едно парче лазаня. — А на баща ти действително му харесваше да работи върху книгата си.

— Е, накрая все пак му стана ясно каква пустош е тук — отвърна остро Ан.

Майка й остави вилицата си, а Том неловко се размърда на стола си.

— Живеем добре, Ан — внимателно подхвана Джил. — Може за баща ти това място да е било пустош, но за мен никога не е било.

Ан хвърли поглед към Том, който отново поглаждаше брадата си, и предизвикателно каза:

— Както знаеш, баща ми завърши право и преуспя.

— Това, което разбирам…

Джил въздъхна и зарови с вилицата из лазанята си:

— Мисля, че Джим беше неуморен и имаше нужда от повече оживление край себе си. Първо се прибираше през уикендите… но накрая се разделихме. Нали знаеш…

Ан забеляза, че погледът на майка й омекна, когато се насочи към Том. Настъпи потискащо мълчание.

— Има ли желаещи за десерта? — тя шумно отмести стола си назад и започна да разчиства масата. Отново беше дошло време да се оттегли в кухнята. Мислеше си, че те ще обсъдят неочакваното желание на баща й да се завърне в нейния живот, но за няколко секунди разговорът се беше прехвърлил върху чувствата на майка й.

— Направила съм кейк, ако някого го интересува.

— Нека да го изядем навън — предложи Джил и излезе на терасата.

Ан наряза кейка на големи парчета и сложи кафето. Надникна през прозореца. Том и майка й стояха облегнати на парапета и наблюдаваха залеза. Джил се смееше на нещо, което той й разказваше.

Ан въздъхна и пъхна ръце в джобовете си. Гледай я как се кикоти като ученичка! Нямаше ли най-сетне да порасне и да започне да се държи като възрастна? Някога майка й е била отлична студентка, била е в състояние да постигне всичко, което си поиска… Вместо това се е погребала тук, на остров Пери.

Ан си спомни за по-миналото лято. Тогава беше четиринадесетгодишна. Двете с майка й разчистваха сутерена и Ан откри една прашна кутия с университетска диплома и редица други документи в нея: наградата на Чарлз Маршал за показани отлични знания по английска литература, президентската награда за високи постижения в областта на историята.

— Мамо — беше казала тя, — погледни всички тези документи. Никога не си ми разказвала за това.

— О, да — майка й се беше засмяла. — Бяха като пържените картофи. Едно парченце никога не ми беше достатъчно!

Ан отново погледна през прозореца. Сега Джил и Том се гъделичкаха.

Пържени картофи? Майка й я окуражаваше да се бори за отлични оценки и да напише разработката, а своите собствени постижения преценяваше колкото парченца пържени картофи. Случката в сутерена не излизаше от главата й. Помнеше разочарованието, което беше изпитала, когато Джил затвори кутията и я сложи на един рафт. Сега разочарованието й се превърна в гняв.

Майка й можеше да постигне нещо. Защо трябваше да замъква съпруга и детето си тук? Какво правеше Ан на този остров, далеч от всичко, което наистина имаше значение?

Тя извади чашите и ги сложи върху кухненския плот. Всички казваха, че е съвсем като майка си, но грешаха. Беше се метнала на баща си — той беше този, който искаше да живее пълноценно живота си. Беше разбрал, че на остров Пери няма място за човек с мозък и го беше напуснал. А ето, че сега искаше да измъкне и нея от тук.

С нарастваща решителност Ан взе подноса и се отправи към вратата. Нямаше повече да мисли за това. Вече знаеше, че ще отиде в Сиатъл.