Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (10)

Десета глава

Ан бутна стъклената врата на кафе „Мунстар“ и се огледа за Райън. Веднага го забеляза. Седеше в дъното на залата и щом я зърна, започна да маха.

— Ан! Какво си направила с косата си? Приличаш на жената на Франкенщайн! — провикна се той, когато тя приближи. Няколко души извърнаха глави и я огледаха.

Ан се спря пред масата му, сложи ръце на кръста и го изгледа.

— Хващам автобус и прекосявам заради теб целия град, а ти ме посрещаш така! Това ли заслужавам?

— Извинявай — отвърна Райън. — Радвам се да те видя, съдружнико!

— Аз също — Ан се вгледа в него. Изглеждаше изморен. Сините му очи бяха по-бледи от всякога. Беше се подстригал и носеше спортна фланелка, пъхната в джинсите. До този момент не беше забелязвала колко мускулесто и загоряло е слабото му тяло. Може би това беше ефект от риболова и работата, която Райън вършеше.

— Защо не ми се обади, че ще идваш насам?

Той сви рамене и отпи от чашата си.

— Разбрах го едва в петък. Нали си спомняш за курса по математика, който посещавам?

— Да — Ан заби поглед в менюто. Райън посещаваше организираните от университета курсове по математика, откакто беше навършил тринадесет години.

— Обадих се на професор Кек по телефона във връзка с особено важен проблем. Казах му, че в учебника има печатна грешка. Просто нямаше как да се получи даденият отговор. Той ми отвърна, че не е възможно и че трябва да продължа да работя по задачата, освен ако не искам да го посетя и той да ми обясни. Помислих си, че идеята му е добра. И ето, че пристигнах. Имам среща с професора утре, в осем часа сутринта.

Ан вдигна поглед към сервитьорката.

— Едно голямо кафе и портокалов сок.

— Какво си направила? Да не си прекарала цяла нощ в навиване на косата си на ролки? — Райън се заигра със солницата. — Между другото, имам нещо за теб — той извади един плик от джоба си и й го подаде.

Ан съгледа познатия почерк на майка си върху плика и сърцето й подскочи. Отвори писмото и го прочете.

„Здравей, скъпа — пишеше майка й. — Райън се отби покрай нас на път за ферибота и предложи да изпълни ролята на мой куриер. Надявам се, че прекарваш чудесно с баща си и новото му семейство. Вчера двамата с Том се разходихме с лодка. Беше забавно. Но обикновено оставам у дома, почивам си, чета и работя в градината. Тази година посевите наистина се развиват добре. Мисля си да пребоядисам бюфета в стаята ти. Какво ще кажеш? Дали ще ти хареса? Липсваш ми много. По-добре да привършвам, защото Райън чака. Спомни си какво е казал нашият приятел Шекспир: «Да се съхраним такива, каквито сме». Моля те, обаждай се. Искам да те чуя.

Обичам те, мама.“

Ан сгъна писмото и внимателно го пъхна обратно в плика. Не промени изражението на лицето си, не посмя дори да преглътне, защото щеше да заплаче. Вчерашната случка беше достатъчна, за да я държи в нервно напрежение цял месец.

— Пак ли съвети? — попита Райън, бутна чинията си встрани и се облегна назад с чаша в ръка. — Какво става? Да не е умрял някой?

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Изглеждаше така, сякаш очакваше нещо. Представи си лицето на Филип — спокойно, уверено, любезно. Но дали някога Филип щеше да започне да я разбира така, както Райън?

— Може и да ти изглежда налудничаво, Райън, но мама ми липсва. Разделени сме едва от седмица, а вече ми липсва.

— Вие с майка ти сте здраво свързани. Как изобщо си си помислила, че можеш да я изтриеш от съзнанието си за през лятото?

— Какво искаш да кажеш с това „да я изтриеш от съзнанието си“?

Райън вдигна примирително ръце.

— Не ме застрелвай, Ан! Не си ли спомняш какво говореше преди седмица? Толкова бързаше да напуснеш острова, че ми се стори, че искаш да зачеркнеш всички ни. От момента, в който получи писмото от баща си, ти престана да бъдеш духом с нас.

— Така ли? Нека ти кажа нещо, Райън. Бях развълнувана от мисълта, че ще видя баща си след всичките тези години, че ще се откъсна за малко от острова и ще се потопя в истинския градски живот… — Ан се облакъти на масата и прокара пръсти през косата си.

— Много привлекателна перспектива, наистина — повтори момчето.

Гневът се надигаше в нея, но тя се чувстваше добре, защото нямаше нужда да се крие от Райън. Приятелят й не понасяше сантименталностите, но винаги успяваше да уталожи гнева й.

Ан се наведе напред и го погледна в упор.

— О, добре. Ако ти не беше виждал баща си от трети клас и той те беше поканил да прекараш лятото в неговия приказен дом в Сиатъл, нима нямаше да се съгласиш?

— Ако знаех това, което наистина зная за баща си, нямаше начин да ме накара да приема поканата му.

— Да, но ако не знаеше?

— Ако не знаех, че е негодник ли? — Райън направи гримаса, сякаш се опитваше да разбере. После отвори широко очи и отвърна. — О, стана ми ясно. Баща ти се е оказал негодник.

— Райън! Той не е негодник!

— Не е ли? Добре. Какъв е тогава? Сигурно страхотен?

— Ами, той е…

— Само малко негодник.

— Той е чудесен! — извика Ан.

Райън не отговори. Сервитьорката постави кафето и портокаловия сок пред Ан.

— Баща ми работи много и всъщност не го виждам много често — обясни Ан.

— О, страхотно! Точно като баща ми! Преструва се, че много го е грижа за мен. Но всъщност изобщо не му пука. И двамата искат да си мислим, че са загрижени за нас, за да не ги упрекваме.

— Не ти вярвам, Райън. Може би просто за някои хора е по-трудно да бъдат родители.

— Точно така. А ние нищо не можем да направим за това, Ан. Запомни го добре.

Ан започна да се чуди докъде да разкаже истината на Райън. Той само чакаше да се хване за нещо, с което да докаже своята теза, че всички богати хора от големите градове са студени и разглезени, че не се грижат за децата си и че тя е сгрешила, като е дошла тук. Може отчасти да беше прав. Семейството на баща й наистина беше разединено. А и господин Уайт не беше от най-сърдечните и здраво стъпили на краката си хора. Всъщност, след снощната случка, тя беше на път да го отпише. Него и Патси, и Даниел. Но беше срещнала Филип и това беше променило всичко. Пръстите й несъзнателно се заиграха със сребърната верижка на шията й.

— Значи носиш верижката — отбеляза Райън.

— Какво? — погледна го разсеяно тя. — О, да. Наистина ми харесва, Райън. Още не мога да повярвам, че ти си ми я подарил.

Очите на Райън потърсиха нейните.

— Липсваш ми, Ан. Ужасно ми липсваш.

Очите на Ан се разшириха от изненада.

— Ти също ми липсваш, Райън. Тази седмица имах нужда от твоето чувство за хумор. Трябваше да вдигна телефона и да ти се обадя.

— Трябваше — той нетърпеливо помръдна на стола си.

Какво му ставаше? Ан никога не беше го виждала такъв. Спомни си изпращането на летището. Дали не искаше приятелството им да прерасне в нещо по-голямо? Или пък у тях се беше случило нещо, което той не знаеше как да й съобщи?

Ан се наклони напред и попита:

— Как е баща ти, Райън? Добре ли е? Какво се е случило?

— Баща ми се чувства чудесно! Пие прекалено много, но това не е нещо ново. Проблемът е в това, че… Проблемът е…

— В какво?

Райън се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Погледна я право в очите и изрече:

— Добре. Проблемът е в това, че съм влюбен в теб, а това никак не ми харесва. Ето. Казах го. Сега вече знаеш. Доволна ли си?

Ан го погледна смаяно. Как можа Райън да направи това? Той беше най-добрият й приятел и изведнъж се опитва да промени целия характер на връзката им. Обичаше го, но само като приятел. Нима тази седмица всичко трябваше да се обърне с краката нагоре?

— Хайде — предизвикателно я погледна Райън. — Кажи ми, че ти не изпитваш подобни чувства към мен. Това е много вероятно.

— Аз… — започна колебливо Ан и спря. Райън закри лицето си с ръце.

— Знаех си, че не трябва да ти го казвам. Ти си толкова красива и умна! А аз всичко провалих. Сега, след като знаеш, ще започнеш да ме отбягваш. После ще се влюбиш в някой негодник…

— Райън — каза Ан и се опита да събере разпилените си мисли.

— Да излезем от тук — каза момчето и се изправи. Хвърли няколко монети на масата и тръгна към вратата. Двамата излязоха на шумната улица.

Вървяха мълчаливо покрай оживени магазини за плочи, книжарници, кафенета. Улиците гъмжаха от ученици и студенти, дошли да прекарат лятната си ваканция у дома. Райън и Ан се лутаха безцелно сред огромните жилищни сгради. Накрая спряха под стар сенчест клен. Легнаха на тревата под дървото и се загледаха в проникващите през листата слънчеви лъчи.

„Да се съхраним такива, каквито сме“, спомни си Ан думите на майка си. Какво значеше това? Как можеше да бъде вярна на себе си, когато беше само на шестнадесет години? Та тя не беше сигурна коя е! Вдигна крака си и огледа спортните си обувки. Може би смисълът на цитата от Шекспир беше, че човек не трябва да се опитва да бъде такъв, какъвто не е. Както винаги, майка й й даваше най-точния съвет. Пръв заговори Райън.

— Съжалявам, че се получи така — той се обърна по корем и откъсна стръкче трева. — Не съжалявам, че ти го казах, а за това, че се държах като подлец.

— Райън — започна Ан, — знаеш, че аз също те обичам и че винаги ще бъде така.

— Правилно — кимна момчето. — Защо имам чувството, че следващото ти изречение ще започва с думата „но“?

— Но — каза Ан и раздразнено го погледна. — Не те обичам по този начин, по който ти мен.

— Срещнала си някого — отбеляза Райън и седна на тревата. Замисли се така, сякаш решаваше сложно математическо уравнение.

— Аз…

Той изненадано я погледна.

— Знаех си! Снощи си излизала с новия си приятел. Затова имаш сенки под очите!

— Имам, но не защото…

— Не мога да повярвам!

Ан сърдито се изправи.

— Стига, Райън! Да, срещнах някого. Да, харесва ми. Да, снощи наистина излизах с него. Но това няма нищо общо с теб и мен.

— Правилно.

— Няма да ти позволя да разрушиш приятелството ни, Райън. И двамата се обичаме толкова силно, колкото могат да се обичат приятели. Чувствам те като мой брат. Имаме всичко, което е необходимо за едно здраво приятелство и аз няма да ти позволя да…

— Всичко, с изключение на едно нещо — прекъсна я Райън.

— Да, всичко, освен любов. И ти искаш да провалиш приятелството ни заради това.

Райън отново се излегна на тревата и замълча. Патиците в езерото закрякаха. От короната на клена се откъсна един лист и с полюшване се спусна към земята. Покрай тях минаха двама мъже, задълбочени в обсъждането на цените на недвижимата собственост.

— Обичам те, Райън! Не го забравяй! — промълви Ан.

— Добре. Само ми обещай нещо.

— Какво?

— Не позволявай на тези богати сноби да те правят на глупачка. И не се променяй.

— Не всички са богати сноби, но въпреки това ти обещавам.

Тя погледна към Райън. По лицето му се разля широка усмивка. За момент я обзе желание да го сграбчи и разцелува. Но не го направи.