Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (15)

Петнадесета глава

Ан се беше запътила към стаята на Моника, когато чу остър глас зад себе си.

— Извинете, госпожице Тримейн.

Момичето рязко се извърна и видя едра жена в бяла престилка на медицинска сестра.

— О, извинете, стреснахте ме… — тя се загледа в посивялата коса на жената и в острите й обувки и наистина я обзе страх. — Аз съм Ан Уайт. Какво става? Коя сте вие? Да не се е случило нещо лошо с Даниел?

Сестрата сви нетърпеливо устни.

— Аз съм назначена да се грижа за Даниел. Мога да ви успокоя. Не й се е случило нищо сериозно. Просто исках да ви попитам къде е шкафът със спалното бельо.

Ан тръгна към шкафа и пътьом попита:

— Значи Даниел не е болна?

Сестрата отвори шкафа и измъкна купчина хавлиени кърпи.

— Тя има нужда от чист въздух и разумно хранене. Още днес ще се оправи, ще видите.

— Но аз си мислех, че Патси се грижи за Дан…

— Госпожа Уайт смята да напусне града след няколко часа. Нае ме да наглеждам дъщеря й, докато отсъства — сестрата пое към хола.

— О — прошепна Ан на себе си.

Чу как една врата се отваря и затваря. После настъпи тишина. На стената срещу нея стояха фотографии на Моника и Даниел като малки деца. Личицата им бяха пълни и усмихнати. Зад гърба й се носеше цъкането на големия стенен часовник. Къде бяха всички?

Ан почука на вратата на Моника, но не получи отговор. Тя пое дълбоко въздух и тръгна надолу.

Излезе в градината, откри една пейка и се опъна на нея. Щеше й се да почете малко. Но мислите й не можеха да се съсредоточат върху книгата, непрекъснато се връщаха към предишната нощ — внезапното тръгване на баща й от ресторанта, караницата с Филип…

Наблизо се разнесе гласът на Моника:

— Ан!

Ан сложи ръце като фуния пред устните си и извика:

— Тук съм, на пейката.

Моника се появи по пътеката.

— Ето те! — каза тя. — Къде ли не те търсих. Трябва да ми помогнеш.

— Какво се е случило? — разтревожено попита Ан. Моника прокара пръсти през косата си и заби поглед в спортните си обувки.

— Не зная дали ще мога да издържа…

— Добре — прекъсна я Ан. — Да не се е случило нещо с Даниел?

Моника гневно присви очи.

— Не й вярвам. Всичко това е толкова обидно…

— Какво?

Моника въздъхна.

— Около час, след като ти и татко тръгнахте към „Сайко“, мама влезе в стаята на сестра ми и я намери простряна на пода.

— О, не! Мислех, че е почнала да се оправя.

— Тя все още не се храни, Ан — Моника се разплака. — Изхвърляше храната в тоалетната. Онези вкусни неща, които Сара приготвяше специално за нея.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Видях я да го прави.

— О, Господи! — прошепна Ан. — Тя има нужда от помощ.

— Така каза и доктор Пайк.

— Доктор Пайк?

— Да — Моника прегърна коленете си. — Мама му позвъни и той пристигна веднага. Направи го заради мама, защото са приятели. Прегледа Даниел и каза, че иска да я изпрати в клиника, където ще й обръщат внимание и ще й приложат специално лечение.

— Много разумно.

Моника поклати глава.

— О, не. Мама не се съгласи. Тя иска Даниел да остане у дома. Затова нае онази сестра, която направо се търкаля по стъпалата. Работата е там, че Даниел е по-зле и мама и татко се карат.

— Сестрата ми каза, че майка ти заминава извън града.

Сините очи на Моника отново се напълниха със сълзи.

— Когато доктор Пайк си тръгна, те се скараха жестоко…

— Съжалявам, Моника — Ан нежно прегърна момичето. — Имам усещането, че вината е моя.

— Не. Това продължава от известно време насам. Няма нищо общо с теб — Моника умолително я погледна. — Трябваше да ги чуеш как си крещят… И друг път са се карали, но никога така, както този път.

Ан прехапа устни и притисна още по-плътно доведената си сестра към себе си.

— Какво… Какво си казаха?

— Същите стари неща, наистина. Татко се ядосваше на Даниел, обвини мама, че се опитва да провали вечерта му с теб. Каза, че тя не може да се справи с Даниел. Тогава мама го обвини, че прекарвал прекалено много време извън къщи — първо заради работата му, а сега и заради тебе…

— Но аз почти не го виждам…

— Зная.

— „Кога за последен път си завел Даниел и Моника в «Сайко»?“ — изимитира Моника майка си. — Беше сърцераздирателно. Сега мама си събира багажа. Отива в планината да си почине. А татко всеки момент ще тръгне към офиса, макар че е неделя. Но няма да накара Даниел да отиде в клиника, за да не разстрои още повече мама. А тя трябва да постъпи в клиника! Може да умре!

— Да вървим — Ан дръпна Моника и двете се затичаха по посипаната с пясък пътека. Щеше да накара баща си да разбере колко сериозно е състоянието на Даниел.

Когато стигнаха до входа на къщата, баща им вече беше до гаража. Очите му бяха студени като ледени блокчета.

— Татко! — извика Ан. — Почакай!

Той се спря и се обърна.

— Мислех, че още спиш, Ан. Как беше пиесата, скъпа?

Ан мълчаливо поклати глава, пое дъх и каза:

— Татко, не мисля, че си даваш сметка колко сериозно е положението на Даниел.

— Почакай малко, Ан… — започна баща й.

— Тя има нужда от специализирана лекарска помощ. Моника казва, че Даниел практически е престанала да се храни.

— Даниел трябва да отиде в клиника, татко — умолително го погледна Моника. — Познавам сестра си. Ще стане още по-зле, ако не я излекуват.

Господин Уайт безпомощно ги изгледа.

— Е, момичета, мисля, че правите прекалено голям въпрос от това. Патси нае една чудесна медицинска сестра, която ще се грижи за Даниел…

— Тя няма нужда от медицинска сестра, татко, а от професионална лекарска помощ! — извика Моника.

— Съжалявам, момичета. Патси вече взе решението си. Тя не иска Даниел да бъде изпратена в клиника и може би е права. Може би Даниел трябва да реши проблема си в обкръжението на семейството си. Без множество любопитни очи.

— Но, татко! — продължи Моника. — Как си представяш, че тя ще се оправи без лекарска помощ?

Господин Уайт понечи да тръгне.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно. Сега трябва да вървя в офиса. Чака ме много работа.

Моника разплакана се втурна в къщата. Ан отчаяна гледаше как баща й влиза в гаража и след минута излиза от там с колата.

Какъв човек беше баща й все пак? Изглежда вечно бягаше от проблемите и трудните ситуации. Започваше да се чуди как е изтърпял толкова дълго време на остров Пери. Изглеждаше така, сякаш наистина предпочита да изложи на риск живота на Даниел, само за да избегне конфронтацията с Патси, която пък не искаше проблемите на дъщеря й да се разчуят из обществото. Той просто подминаваше проблема, защото така беше най-лесно.

Гигантските рододендрони на Патси се поклащаха на лекия вятър. Въздухът ухаеше на кедър и борови иглички. Изглеждаше невероятно такова красиво място да бъде толкова пълно с болка. Ан се огледа наоколо и разбра, че не може да остане.

Тя бавно влезе в къщата. Надяваше се да открие Сара в кухнята, но вместо това попадна на Патси, която нервно пишеше нещо върху лист хартия. Беше си сложила слънчевите очила, чантата висеше на рамото й. Имаше вид на човек, който всеки момент ще си тръгне. Ан застана на прага. Не знаеше какво да каже.

Внезапно Патси вдигна очи и я видя. Изправи се и вдигна очилата си нагоре.

— Здравей, Ан — хладно каза тя. — Какво правиш тази сутрин?

Ан почувства, че смелостта й нараства. Тя погледна Патси право в очите.

— Моника и аз приказвахме с татко за Даниел.

Патси отново погледна надолу и продължи да пише.

— Така ли?

— Моля те, опитайте с клиниката. Ние наистина се тревожим за Даниел. Тя не яде ястията, които Сара…

— Достатъчно, Ан — прекъсна я остро Патси.

— Но…

— Ти нищо не знаеш за дъщеря ми. Тук си само от три седмици. Сега вече знам, че си чудесно момиче, Ан. Но трябва да разбереш, че тук много неща се правят по различен начин. За нас достойнството и уединението са много важни.

— Те са важни и за мен! — извика Ан. — Но здравето на Даниел е много по-важно!

Патси сви устни, сякаш се опитваше да контролира гнева си.

— Нямаш право да влизаш в къщата ми и да ми даваш съвети как да се държа с дъщерите си. Достатъчно трудно ми беше да понасям…

— Да понасяш да се меся в живота ти ли?

— Трябва да разбереш колко трудно ми беше — започна Патси.

— Връщам се на остров Пери — прекъсна я Ан. — Може би с татко ще се разберем след време, но за сега е невъзможно.

Патси бавно се отпусна на близкия стол. В очите й пролича облекчение.

— Много съжалявам.

— Довиждане, Патси. Благодаря, че ме оставихте да поживея известно време с вас. Надявам се, че Даниел ще се оправи. Просто такова чувство имам.

— Благодаря ти, Ан — отвърна Патси и очите й се наляха със сълзи. — В момента имаме нужда от баща ти повече от всякога. На него разчитаме да ни помогне.

Ан кимна и излезе от кухнята.

Влезе в стаята си и седна върху леглото.

Думите на Патси още звучаха в ушите й.

„Разчитаме на баща ти. Нуждаем се от него повече от всякога.“

Патси и Даниел очевидно смятаха, че баща й е някакъв принц, който съществува само за да разрешава проблемите им и да прави живота им по-лек и приятен. Как можеше баща й да носи подобно бреме?

Внезапно се сети за остров Пери и за най-трудните си моменти там. Студените и ветровити зими. Скуката. Летният лагер, който майка й не можеше да си позволи. Чувството, че само пречи на майка си и Том.

И разбра.

Разбра, че не беше по-добра от Патси и Даниел! Беше прекарала години наред в мечти, че баща й ще я спаси от проблемите й. Когато нещата вървяха зле, тя се сещаше за него и си мислеше, че той ще я измъкне от този остров, за който тя беше прекалено добра. Много по-лесно беше да си фантазира, отколкото наистина да се постарае да преодолее проблемите. Сега правеше същото — очакваше баща й да направи така, че лятото й да премине както трябва. А може би и целият й живот!

Ан скочи и се втурна към стаята на Моника. Доведената й сестра лежеше по корем на леглото и четеше списание.

— Моника, трябва да напусна Сиатъл възможно най-бързо.

— Какво приказваш? Защо?

— Връщам се на остров Пери. Много ми е трудно да ти обясня сега, но зная, че точно това трябва да направя.

— Не си отивай, Ан. Ти си единственият човек с малко мозък наоколо. А… Ами Филип?

— Не мисля, че Филип ще изпита желание да ме види в близко бъдеще.

Моника озадачено я погледна.

— Това също ще ти обясня друг път — каза Ан. — Можеш да ми дойдеш на гости на острова. Малко е неугледен, но може и да ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса, Ан, но не мога. Не мога да оставя Даниел, особено сега.

Ан кимна.

— Ще те видя след малко. Сега трябва да се погрижа за някои неща.

За няколко минути Ан беше събрала багажа си, беше се обадила на летището, за да си запази билет и беше поръчала такси. Но не можа да се свърже с баща си.

Когато набра номера на офиса, секретарят му каза:

— Съжалявам, но господин Уайт в момента е ангажиран и не може да говори с вас. Да му предам ли нещо?

— Кажете му, че дъщеря му Ан го търси — тя дръпна ципа на сака си. — Ще изчакам да чуя отговора му.

— Съжалявам, не мога да го обезпокоя точно сега.

— Добре, чудесно! — Ан затръшна телефонната слушалка. Погледът й се спря върху плюшения мечок, който баща й беше подарил на аерогарата. Сърцето й се сви, но тя взе играчката и напусна стаята с чанта в ръка. Моника я чакаше на стълбите.

— Моника — съжалявам, че така си тръгвам, но трябва да го направя.

— Как ще се прибереш у дома? — плачливо попита Моника.

— Ще хвана самолета за остров Шейн в един часа. Таксито пристига след няколко минути.

— Говори ли с татко?

— Не ме свързаха с него — Ан погледна през прозореца. Едно жълто такси наближаваше къщата. — Ще се отбия в офиса му на път за летището.

— Успех — усмихна се Моника. — Знаеш сградата, а офисът му е на шестдесет и петия етаж. Може би ще ти бъде трудно да влезеш там в неделя.

— Не се тревожи, ще вляза.

— Довиждане, Ан — каза Моника и сърдечно я прегърна.

Таксито спря пред един небостъргач. Ан подаде една банкнота на шофьора.

— Изчакайте ме тук.

Тя притича през фоайето и скочи в един отворен асансьор. Беше твърдо решена да види баща си, преди да си замине. Когато вратата се отвори на шестдесет и петия етаж, пред очите й блесна табелка, на която пишеше: „Адвокатска кантора. Офиси на Уайт, Конрад, Шмид, Пъркинс, Хейуърт и Робъртс“. Прекоси тихия коридор и се озова в елегантна приемна. От отсрещната врата излезе една жена на средна възраст с перли около врата и се запъти към бюрото.

Жената подозрително погледна към Ан, намести очилата си и попита:

— Да? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Дойдох да видя баща си, Джим Уайт. Вътре ли е?

Жената нервно отвърна:

— Страхувам се, че точно сега е много зает. Защо не му оставите бележка?

Очите на Ан се заковаха в близката врата. Разбра, че трябва да рискува. Тя бързо мина покрай жената и натисна бравата.

— Моля ви, госпожице! — извика секретарката след нея.

Зад вратата Ан откри друга, по-малка приемна, от която се минаваше по коридор, водещ към отделните офиси. Беше чувала, че важните личности винаги си вземат ъглови офиси, затова решително закрачи надолу, подминавайки още една протестираща секретарка.

Накрая откри това, което търсеше — голяма дървена врата с надпис: „Джеймс Уайт — президент“ Пое дълбоко въздух и отвори вратата.

Там, зад огромното бюро седеше баща й. Пред него стоеше отворена кутия с храна и купища дебели книги и папки.

— Татко? — извика тя.

— Хм? — когато я видя, лицето му пребледня.

Ан беше очаквала, че ще прекъсне някоя важна среща, а се оказа, че баща й е сам. Защо не я пускаха при него?

— Здравей, скъпа — каза той и стана от мястото си.

— Опитах се да се свържа с теб — нервно започна Ан.

Баща й погледна през прозореца.

— Съжалявам. Имах много работа. И нужда от малко спокойствие също.

— О, така ли? — саркастично отвърна тя. — Предполагам, че и в останалите случаи, когато съм имала нужда от теб, ти отново си се нуждаел от спокойствие.

— Скъпа, аз…

— Ти си този, който ме покани тук! А всичко, което правиш, е да отбягваш срещите с мен. Никога не мога да те открия. Освен това си прекалено зает, за да видиш какво става в дома ти. Мама поне щеше да има куража да се опита да се справи със ситуацията!

Чертите на лицето му се изопнаха. Беше го засегнала.

— Извинявай, татко — прошепна тя. — Просто не можах да се сдържа.

Той опря лакти на бюрото и зарови лице в ръцете си. Известно време нищо не каза, после вдигна поглед към нея.

— Майка ти може да се справи с много неща, Ан. С много неща, с които аз не мога. По това ти приличаш изцяло на нея, повярвай ми.

— Отивам на летището, татко. Прибирам се у дома.

Той сякаш не се изненада.

— Зная, че ти беше тежко при нас.

Ан приближи до бюрото и седна срещу баща си.

— Затова пък научих много. Повече, отколкото ти. И смятам, че ще бъда добре.

— Ан — започна господин Уайт. — Надявах се, че това лято ще бъде по-приятно у дома. Но сгреших. Както виждаш, бягам от много неща в личния си живот. Не е толкова лесно да се променя, колкото ми се струваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че ако прекарвам повече време у дома. Патси и момичетата ще се чувстват по-добре. Освен това предположих, че ако те поканя да изкараш лятото при нас, иде можем да започнем от там, откъдето сме спрели.

— Можем.

— Да, но не е толкова лесно. Има много… въпроси, които трябва да си изясня. Не мога да продължа да бягам от проблемите…

— Зная.

— Това, което не очаквах… може би ще ти е трудно да го разбереш… Не очаквах, че толкова приличаш на майка си — той отново скри лице в дланите си. — Все още съжалявам, че навремето ви напуснах.

— Можем да опитаме отново.

— Ще опитаме! — отвърна уверено баща й и стисна ръката й. — Ан…

— Какво, татко?

— За Патси и Даниел. Зная, че ти е трудно да разбереш как понасям всичко това.

— Те са твоето семейство сега.

— Да. И този път трябва да направя всичко, за да го запазя. Не мога да избягам от тях така, както избягах от вас. Те рано или късно ще разберат, че ако те приемам, това не означава, че пренебрегвам тях.

— Разбирам те — отвърна задавено Ан. — Трябва да тръгвам.

— Съжалявам, че ти наговорих тези неща.

— Трябваше да науча истината, татко.

— Добре — тихо отвърна баща й. В очите му се появиха сълзи. Той заобиколи бюрото и я прегърна. — Обичам те, Ан.

— Аз също те обичам, татко — прошепна момичето. После взе чантата си и се отправи към вратата.