Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (2)

Втора глава

Ан седеше сковано до майка си в тяхната тойота, докато фериботът ги отнасяше към Шейн Айлънд. След по-малко от час щеше да се качи на самолет за първи път в живота си, а след два часа щеше да се срещне с баща си след осемгодишна раздяла. Тя облегна лакът на отворения прозорец и се опита да се отпусне.

В сравнение с остров Пери, Шейн Айлънд беше като оживена столица — един главен областен град. Имаше банка, няколко магазини за плодове и зеленчуци, три магазина за дрехи, железарски магазин и летище.

Внезапно Ан почувства нещо влажно и топло върху лицето си.

— Ах! — извика тя. — Престани, Плато. Махни се от лицето ми — опита се да отблъсне назад дребната ловджийска хрътка на Том. — Трябваше ли да вземаме това куче с нас?

— Съжалявам, Ан, но онзи трън трябва да се извади от лапата му, а единственият ветеринар в района е именно тук.

— Добре, добре — Ан погледна към майка си. Косата й беше силно опъната назад, а тъмните очила, които слагаше, когато шофираше, бяха паднали ниско на носа й.

Скоро щеше да бъде сама, помисли си Ан. Далеч от живота на малкия остров, където всички се познават. Далеч от романа на майка й и Том. Беше въпрос на часове да се окаже в големия град, в една елегантна къща с хора, които наистина знаеха как да живеят…

Когато наближиха аерогарата, стомахът й се сви. За да повдигне самочувствието си, тя отново погледна новите си джинси и прелестния ръчно плетен пуловер, който майка й беше подарила за рождения й ден. В една мъчителна секунда разбра, че облеклото й беше неподходящо. Сутрешните плътни облаци се бяха разпръснали и по всичко личеше, че денят ще бъде слънчев.

Майка й я погледна и се усмихна.

— Не съжаляваш, че отиваш, нали? — подразни я тя.

— О, мамо.

— Е, надявам се, че ще прекараш чудесно лято — неуверено каза Джил.

— Надяваш се?!

— Не зная, Ан. Сигурна съм, че ще се забавляваш, но всичко ще бъде толкова различно от това, на което си свикнала.

— Ще го понеса.

— Добре — отвърна майка й и насочи колата към празното място на паркинга. — Хайде, Ан. Ще ти помогна с багажа.

Тя отвори вратата. Плато изскочи навън и хукна из паркинга. Ан въздъхна и проследи с поглед кучето и майка си, която го гонеше.

— Плато! — изкрещя Джил.

Ан затвори очи. Прекалено беше изнервена от предстоящото пътуване, за да помогне на майка си в гонката. Замисли се върху последните думи на Джил. В Сиатъл нещата щяха да бъдат по-различни. Ами ако не свикне? Ако доведените й сестри не я харесат? Ако не намереше общ език с баща си? Тя прехапа устни и се загледа през зацапаното предно стъкло на колата. Стомахът й отново се сви.

Унесена в мисли, Ан не чу приближаващите към колата стъпки. Внезапно нещо оранжево и гърчещо се се залепи на стъклото пред нея. Тя изпищя и уплашено вдигна ръце.

— Хей, успокой се, това е само ракът Пойндекстър, моят прощален подарък — чу се познат глас. Ан се обърна и видя насреща си усмихнатия Райън. — Така няма да забравиш за… За всичките хубави мигове, които сме преживели заедно — довърши той.

— Много ти благодаря, Райън. Уплаши ме до смърт — Ан прибра червения рак в чантата си и излезе от колата. — Какво правиш тук? Мисля, че вече си взехме довиждане с теб.

Той я погледна с блестящите си очи. Ан въздъхна и го прегърна.

— Татко и аз дойдохме с моторницата — обясни приятелят й. — Искаше ми се да видя новата лодка на Харви, а тъй като татко искаше да преодолее махмурлука си, той се съгласи на тази разходка. Разбрах, че сме много близо до летището и затова помолих Харви да ни услужи за няколко минути с камиона си.

Ан погледна към синия пикап в края на паркинга. Бащата на Райън улови погледа й и помаха. Тя му отвърна и се обърна към Райън.

— Нали каза, че вече е спрял да пие?

— Да, но отново започна.

Ан не знаеше какво да каже, затова нежно докосна рамото му.

— Ан? — Райън срамежливо сведе поглед. — Просто исках да ти кажа, че наистина…

— Райън! — Джил водеше Плато обратно към колата. — Колко хубаво, че дойде!

— Здравей! — отвърна момчето, без да отмества очи от Ан. Тя усети, че й пъха някакъв малък пакет в джоба, но не й се щеше да го притеснява с някакви коментари за това.

— Хей — тихо каза той, — надявам се, че ще намериш… това, което търсиш.

Ан го измери с поглед. Не можеше да разбере какво става. Беше облечен в снежнобяла фланелка и нови джинси и не се държеше така, както обикновено. Тя забеляза непознато изражение на лицето му. Имаше чувството, че е дошъл на летището, за да й каже нещо важно. Но въпреки, че на нея наистина й се щеше да поприказват, сега нямаше време.

— Благодаря, Райън — топло се усмихна тя. — И не позволявай на баща си да започва отново, нали?

Изражението му си остана непроменено.

— Добре, Ан.

Най-накрая Джил стигна до колата с вързания на верижка Плато.

— Трябва да се опитам да вкарам това куче обратно в колата — каза задъхано тя. — Но вие двамата можете да отидете на касата и да заверите билета.

— Добре — кимна Ан.

Райън взе чантите й и с бърза крачка се отправи към терминала. Ан бутна стъклената врата на нечистата чакалня на аерогарата и директно се насочи към гишето. Подаде билета си. Жената в червена униформа написа нещо на него. Райън търпеливо стоеше от едната й страна и чакаше.

— Ще бъдете на място 2-А — любезно я информира жената. — Качваме се на самолета веднага и след десет минути излитаме.

Ан нервно хвана билета си и се огледа за майка си.

— Ето ме! — Джил се втурна в залата.

Ан погледна Райън и силно го прегърна.

— Довиждане, Райън — обърна се към майка си и обви ръце около талията й. — Довиждане, мамо.

Внезапно изпита непреодолимо желание да забави тръгването поне за малко. Връхлетяха я стотици въпроси, свързани с баща й. Майка й щеше да отговори на всичките, стига да можеха да седнат и да си поприказват.

Само че беше твърде късно.

Ан закопча предпазния колан и облегна глава назад. Не можеше да проумее как беше допуснала всичките тези седмици да отлетят, без да проведе един дълъг разговор с майка си. Трябваше да я разпита подробно за баща си, за това, което се беше случило с брака им и за хиляди други неща. Но всяка минута беше запълнена с училището, годишните изпити, лова на раци с Райън, подреждането на багажа…

Беше прекарала цялото останало време в мечти за промяната в живота й, която щеше да й донесе лятото. А и майка й нямаше време за приказки…

През кръглото прозорче Ан видя как старата им кола излиза от паркинга и се насочва към вътрешността на града. Джил дори не можеше да изчака нейното отлитане. Беше прекалено заета. Двамата с Том бяха прекалено заети.

Напоследък те прекарваха повече време заедно. Представяше си какво щеше да стане сега, когато вече нямаше да се пречка в краката им. Щяха да се возят на лодка и да наблюдават китовете, без да се налага да канят и нея. Потръпна при мисълта, че ще прекарат цялото лято заедно в къщата. Нима Том не разбираше, че майка й е малко стара да се държи като влюбена тийнейджърка? Щеше й се да е доволна заради Джил, но не можеше да престане да смята връзката им за нелепа.

Самолетът набра скорост и се откъсна от земята, насочвайки се на юг. Ан проточи шия, за да види бледите очертания на остров Пери.

— До скоро, остров Пери — прошепна тя.

Спомни си за пакета, който Райън беше пъхнал в джоба й на прощаване. Извади го и нещо сребристо падна в скута й. Беше нежна сребърна верижка, със закачена на нея мъничка сребърна лодчица. Ан я разгледа на светлината на прозореца. Лодката беше досущ като тази на Райън. В пакета имаше и бележка, на която пишеше:

„Ще ми липсваш, Ан.

С обич, Райън.“

Ан въздъхна и окачи верижката на врата си. Какво го беше накарало да й направи такъв подарък? Райън винаги я изненадваше с нещо. Непредсказуемият луд Райън.