Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (12)

Дванадесета глава

Ан се намести в караваната, закопча предпазния колан и погледна към Филип. Лицето му беше загоряло от слънцето, на челото му се бяха появили лунички. Той подкара колата си по шосето, после внезапно спря. Двамата се озоваха в прегръдките си. Устните му жадно потърсиха нейните, Ан обви ръце около шията му. Той се прехвърли на нейната седалка и обсипа с целувки голите й ръце. Те се прилепиха един към друг, сякаш нямаха намерение да се разделят повече.

— Мислех си за теб през цялата седмица — каза задъхано Филип. — Дори докато слушах речите на представителите на петролната компания.

— Аз също си мислех за теб, докато обикаляхме с Моника из магазините — призна Ан.

Той се заигра с кичур от косата й.

— Лежах сам в луксозната си хотелска стая и си мислех за това, колко хубава беше в съботната вечер. Мислех си как се разправяш с побърканата жена на баща ти…

— О, спри, моля те.

Филип се изправи и я погледна.

— Не трябваше да се примиряваш с това. На твое място щях да си събера багажа и да кажа „довиждане“ на всички.

— Но тогава нямаше да мога да те виждам — прошепна Ан и се загледа в златистите мигли, обкръжаващи тъмните му очи. — Освен това искам да прекарам повече време с баща си.

— Така е, но как все пак понесе това?

Ан нетърпеливо го погледна и прекара пръсти през косата му.

— Какво искаш да направя? Да се върна на остров Пери ли?

— Не — призна той.

— Да си тръгна, преди да съм опознала баща си?

— Но той е… — гласът на Филип замря.

— Той е какъв?

— Мисля, че ще ти е необходимо доста време, за да разбереш какъв човек е Джим Уайт — той я погледна в очите и сви рамене. — Той е… Не мога да намеря точната дума… Той е неразгадаем.

— Да, и аз започвам да си мисля така. Толкова е трудно да го разбереш. Също и Патси. Те никога не говорят за това, което действителност се случва. Просто заобикалят истинските проблеми. И колкото по-големи стават проблемите, толкова повече ги заобикалят и толкова по-ярки стават усмивките им.

— Такива са, Ан — Филип погали ръката й. — Трябва да чуеш как ги обсъждат родителите ми.

— Твоите родители ги обсъждат?

— Да, разбира се. Бащите ни са съдружници в една и съща кантора, забрави ли? Попадат заедно в различни ситуации. Баща ми казва, че Джим е много интелигентен и надарен адвокат. Когато става въпрос за закони, веднага улавя същността на нещата. Но когато трябва да решава лични проблеми, не може да се справя.

Ан замислено кимна.

— Моите родители са много откровени. Казват точно това, което мислят — продължи Филип. — После те оставят да си изградиш свое собствено мнение.

— Майка ми е същата — каза Ан. — Досега не съм разбирала какъв късмет съм имала с нея.

Филип отново я целуна и се върна зад волана.

— Накъде?

— Нека да отидем до битпазара и да се помотаем между сергиите — предложи Ан.

— Звучи провокиращо.

Ан се загледа в бягащите край прозореца сгради, паркове, дървета и коли. Чувстваше се по-добре след разговора с Филип. Може би беше права, а Райън грешеше. Може би нейният баща наистина се интересуваше от нея, само че не знаеше как да го покаже.

После внезапно се сети за друго. Вероятно именно поради тази причина родителите й се бяха разделили.

Филип спря караваната на паркинга и преметна фотоапарата през рамо. Двамата тръгнаха между щандовете, отрупани с изкуствени бижута и пребоядисани ризи. Филип направи снимка на един рибар, който показваше огромна сьомга.

Хванати за ръка те закрачиха по брега, вдишвайки с пълни гърди соления морски въздух, а от време на време бъркаха в книжния пакет за парче пушена сьомга, която пътьом си бяха купили.

— Не искам да ставам адвокат — каза внезапно Филип. — По-добре да бъда фотограф. Или биолог. А може би биолог-фотограф. Или фотогеничен биолог.

— Няма да имаш проблеми с фотогеничността — пошегува се Ан.

— О, остави — Филип подритна едно камъче. — Сан Франциско ме накара да намразя адвокатската професия. Човек губи толкова много време и нерви в оправянето на чужди проблеми!

— О!

— Мислих си за думите ти онзи ден. Че човек трябва да работи това, което наистина му харесва. А на мен ми харесват биологията и правенето на снимки.

— Тогава защо си мислиш за адвокатското училище? Защо да ходиш в Станфорд, когато в университета разработват добра програма по морска биология? — попита Ан.

Филип сви рамене.

— Всички непрекъснато ми повтарят колко добър адвокат ще бъда. Какъв прекрасен живот ме очаква. Родителите ми. По-големите ми братя. И двамата са адвокати, както знаеш. Завършили са Станфорд.

— О!

— Приет съм в колежа, но също и в университета. До следващата седмица трябва да съм взел решение.

— Но това е твое решение, не тяхно — възрази Ан, облегна се на перилата и се загледа във водата. После погледна към Филип. Изглеждаше объркан.

— Не зная… — започна той и оправи косата си. — Знаеш ли, Ан, откакто говорих с теб по този въпрос, в главата ми настъпи пълен хаос. Станах по-лекомислен, може би малко неразумен.

— Не ми изглеждаш неразумен. Просто искрен.

— Да, права си. Всъщност зная, че никога няма да стана известен морски фотограф.

— Но…

— Запознах се с теб и започнах да си мисля, че всичко е възможно! — засмя се Филип.

— Аз съм объркана, Фил…

— Забрави за това — Филип вплете пръсти в нейните и я поведе надолу. — Хей, виж това! — възкликна той и закопча ципа на новото си кожено яке.

— Прекрасно е!

— Да — доволно кимна момчето. — Видях го в един малък магазин в Сан Франциско и си помислих, че навън е студено. Платих го с кредитната карта на баща ми. Това е яке, което е много подходящо за леко ветровито време.

— Да — отвърна Ан и се почувства малко неловко. Чудеше се колко често Филип използваше кредитната карта на баща си. Толкова ли скъпо беше якето, че не беше го платил от собствения си джоб?

— Добре, добре — добродушно каза Филип. — Виждам, че не си впечатлена. Защо да не потегляме за партито у Хейдън?

— Добре — отвърна Ан, опитвайки се да забрави за якето. — Казах на Моника, че ще се видим там.

Те се хванаха за ръце и поеха към караваната.

— Нали знаеш, че родителите на Хейдън наскоро заминаха за Европа?

— Той сам ли ще живее в къщата, докато тях ги няма?

— Да. По-големите му братя живеят в самостоятелни жилища, така че Хейдън се разполага в чудесната къща сам.

— Звучи забавно — Ан вдиша дълбоко хладния морски въздух и се опита да си представи как ще протече партито.

Филип подхвърли:

— Очертава се едно страхотно парти!

Тя леко смръщи вежди.

— Хейдън няма вид на човек, който си пада по събиранията.

— Е — загадъчно отвърна Филип, — нека просто допуснем, че тази нощ той иска да бъде човек, обичащ партитата.

— Защо?

— Доволен е, че родителите му не са на главата му, че е приет в Станфорд и че има Моника, която много харесва. Има основания да празнува. Няма да бъде кой знае какво. Хейдън не познава много хора.

Когато Филип и Ан стигнаха до къщата на семейство Улф, видяха, че предната алея е задръстена от коли. От отворените прозорци на къщата се разнасяше силна музика. Една група младежи се подпираха на перилата на верандата и държаха кутийки бира в ръцете си.

— Добре! — възкликна Филип. — Изглежда Хейдън е решил да се забавлява истински тази вечер.

Ан скептично го погледна. До този момент не си беше помисляла, че обича шумните празненства.

— Изглежда бъркотията е голяма — каза тя и го дръпна след себе си. — Ела да открием Моника.

Вътре Ан с облекчение установи, че къщата не е толкова препълнена, колкото й се стори отвън. Или може би не изглеждаше претъпкана просто защото беше прекалено голяма? Музиката беше усилена до дупка и къщата се тресеше от звуците на рокендрола.

Ан започна да се поклаща в такт с музиката и Филип я придърпа на дансинга. Той внезапно я завъртя, а после здраво я хвана през кръста.

Видя Хейдън и Моника да танцуват до едно момче с ниско подстригана коса. От другата страна едно момче в колоездачен клин се опитваше да закрепи кутийка бира на главата си. Колкото повече се усилваше музиката, толкова по-бясна ставаше танцуващата тълпа.

Накрая Ан се стовари върху едно канапе, а Филип отиде да донесе нещо за пиене. Хейдън мина покрай нея, пренасяйки панерче с пържени картофи на главата си, следван от младеж, разклащаш бирена кутия в ръката си.

Райън нямаше да се забавлява на парти като това, помисли си Ан. Дори нямаше да си направи труда да отиде на него. Щеше предварително да заключи, че всички участници в партито са разглезени глупаци и че той няма как да се приобщи към тях, Ан знаеше, че доведената й сестра и приятелите й водеха по-привилегирован начин на живот от нея, но полагаше усилия да подхожда с отворено сърце към всеки. В края на краищата Филип също произлизаше от тяхната среда, а беше свястно момче.

Ан погледна в отсрещния ъгъл на стаята и видя, че Филип е притиснат до стената от едно момиче с впити по тялото джинси. Дъхът й направо секна, когато забеляза, че на прага се появяват Уинстън Никълс и Чарли Шоу.

Двамата очевидно бяха пияни. Носеха по бутилка шампанско в ръка и едва се крепяха на краката си. На устните им се появиха глупашки усмивки, когато забелязаха, че всички ги гледат. Внезапно всички извикаха „Наздраве“, а Чарли и Уинстън застанаха пред камината. Уинстън вдигна ръце и в стаята се възцари тишина. Някой спря музиката.

— Благодаря — каза Уинстън и се поклони на тълпата. — Искам да вдигна тост. Нека някой ми донесе чаша! — запелтечи той и вдигна бутилката над главата си.

— Дайте на този мъж една чаша! — диво изрева Чарли. Едно момче в шарена хавайска риза отвори шкафа с напитките и извади отвътре кристални чаши.

— Подай ги насам! Подай ги насам! — завикаха всички. Когато получиха чашите си, Уинстън и Чарли ги напълниха с шампанско и ги вдигнаха високо във въздуха. После се спогледаха и извикаха:

— Живот! Свобода! И много щастие! — те пресушиха чашите си на един дъх и ги хвърлиха зад себе си. Кристалът се разби на множество късчета.

Тълпата побесня. Музиката отново закънтя и Ан с ужас видя как кристалните чаши една по една излизат от шкафа и политат към камината. Някои от тях не улучваха камината и се разбиваха в близката стена.

Ан забеляза Хейдън, който крещеше и махаше с ръце сред гостите си. Не можа да чуе думите му сред писъците, смеховете и силната музика, но разбра, че го е обзела паника.

Тя се огледа за Филип. Видя, че танцува притиснат до момичето с впитите джинси. В едната си ръка държеше чаша с шампанско, а в другата — кутийка бира.

— Филип! Филип! — изкрещя Ан. Филип не я чу.

Тя се втурна да търси Моника, но се натъкна на Чарли и Уинстън, нападнали протестиращия Хейдън. Те рошеха косата му и го ръгаха в ребрата. Очилата се бяха свлекли до самия връх на носа му. Моника сърдито се опитваше да ги отблъсне, но това само ги караше да се смеят още по-силно.

Ан затича към Филип, сграбчи ръката му и извика в ухото му:

— Хейдън се нуждае от помощ!

— Какво? — изкрещя Филип с щастлива усмивка. Той плавно се отдалечи от момичето с белите джинси и плъзна ръце около кръста на Ан.

— Хейдън е в беда! — извика Ан.

— Успокой се, Ан — засмя се нервно той. — В момента нищо не можем да направим.

Внезапно музиката спря. Хейдън се покачи на едно канапе и безсилно се взря в бъркотията. Столовете бяха преобърнати, подът беше пълен с натрошени стъкла, по стените се стичаха бира и шампанско.

— Махайте се! — изкрещя той. — Махайте се всички! Мърсите къщата ми!

Моника твърдо застана до него.

— О, ама и ти си един домакин! — шумно въздъхна Уинстън и тръгна към изхода. — Това парти можеше да бъде страхотно, но ти просто не знаеш значението на тази дума, слаботелесен глупак такъв!

Ан погледна Филип в очите.

— Какво искаше да кажеш с онова „успокой се“? Нима не виждаше, че тези хора унищожават къщата на Хейдън?

Филип нежно я придърпа към себе си.

— Ан, ти не разбираш. Така става всеки път. На парти винаги има счупени неща, но застрахователните компании възстановяват щетите. Хейдън просто не е свикнал с това. Никога преди не е давал голямо парти.

— Защо просто не си тръгнеш, Филип? Аз няма да се прибера у дома с теб. Ще остана да помогна на Хейдън да почисти.

— Аз също ще остана.

На гърлото й заседнаха сълзи.

— Махай се. Не искам да бъда с теб. Така нареченото от теб „парти“ ме отвращава. А ти си част от всичко това!

Гостите тихо се изнизваха през вратата.

— Не мога да повярвам на ушите си! — извика Филип.

— Повярвай! — отвърна му Ан. — Не искам никога вече да те видя отново!