Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (13)

Тринадесета глава

Ан откри последната кристална чаша зад коженото канапе. На дъното й плуваше угарка от цигара.

— По дяволите! — промърмори тя и после извика: — Намерих още една чаша!

— Чудесно — отпаднало отвърна Хейдън и продължи да мете стъклата по пода. — Моите приятелчета от „Нокс“ са от истинска класа, повярвай ми — той погледна намръщено към Моника, която бършеше зеленчуковото пюре от една каменна статуя в ъгъла на стаята.

— Мисля, че стените ще бъдат наред, Хейдън — отвърна Моника. — Освен това няма други счупени неща, освен комплекта от кристални чаши.

— Добре. Предполагам, че изглеждах като идиот, когато се разкрещях на всички да напуснат.

— Те съсипаха дома ти, Хейдън — възрази Ан и изхвърли угарката в коша за боклук. — Държаха се като животни и напълно заслужаваха да се отнесеш с тях като с такива.

Хейдън на свой ред изхвърли боклуците, които беше събрал.

— Но дори Филип изглежда не се притесни от поведението им — подсмихна се той и хвърли поглед към Ан. — Означава ли това, че той също е животно?

Ан почувства, че страните й се обагрят.

— Да. Филип е точно като останалите.

— Ан — нежно каза Моника, — ти не мислиш така. Той не чупеше чаши, а просто се забавляваше.

— Филип прие всичко това за нормално! — възкликна Ан, поставяйки един стол на мястото му. — Ако още веднъж споменеш името му, ще ти откъсна главата.

Хейдън уморено се отпусна върху дивана.

— Как ще кажа на майка ми, че група развилнели се хлапета от „Нокс“ са строшили кристалния й сервиз от сватбата?

Моника седна до него и промълви:

— Съжалявам, че всичко това се случи, Хейдън.

Разнесе се тихо почукване, после вратата се отвори и през нея надникна Филип. Изглеждаше изморен, а на лицето му беше изписано виновно изражение. Ан отмести поглед встрани, опитвайки се да потисне съжалението, което я обзе при вида му.

— Имаш ли нещо против да вляза, Хейдън? — попита Филип.

— Не, нямам нищо против — горчиво отвърна Хейдън.

— Всеки друг от Сиатъл би се намъкнал вътре, без да е поканен. Защо точно ти трябва да молиш за разрешение?

Филип пристъпи напред с ръце в джобовете.

— Върнах се, защото искам да ти се извиня… И да видя дали мога да ти помогна с нещо. Наистина съжалявам, Хейдън. Така се забавлявах, че дори не разбрах кога нещата са надхвърлили позволените граници. Вих искал да ти помогна при плащането на щетите.

— Хей, не се притеснявай за това — Хейдън стана и го тупна по гърба. Ан хвърли сърдит поглед на Филип и включи мощната прахосмукачка.

Видя, че устните му помръдват — произнасяха нейното име — и момчето й прави знак да го последва. Тя изключи прахосмукачката и излезе на верандата след него. Хладният нощен вятър погали горещите й страни.

— Ан, аз…

— Знаеш ли какво си? — избухна Ан. — Разглезен глупак! Като всички останали в онази побесняла тайфа. Като почти всички, които срещам, откакто съм дошла в този град.

— Но, Ан… — Филип се потърка по врата. Чувстваше се засрамен.

— Проблемът ви е в това, че всъщност нямате никакви проблеми за разрешаване. Всичко ви се поднася на тепсия. И вие сами си създавате проблеми, за да направите живота си по-интересен. А после решавате, че спокойно можете да ги подминете, без да им обръщате внимание.

— Ти си тази, която искаше аз да си тръгна от тук — защити се Филип.

— Да, но за нещастие ти се върна — Ан седна на една пейка и се загледа във водите на езерото.

— Казах, че съжалявам — нетърпеливо започна Филип. — Какво още искаш да направя?

Ан не му обърна внимание и продължи, сякаш на себе си:

— Живеете в приказни къщи и носите чудесни и скъпи дрехи. Посещавате най-добрите училища. Никога не ви се налага да се притеснявате за пари — тя спря и го погледна с присвити очи. — Разбираш ли, че по света има хора, които биха могли да изкарат цяла година с парите, които са дадени например за онзи кристален сервиз?

Ан качи крака на пейката и обви коленете си с ръце. Чувстваше, че сълзите напират в очите й. Нервите й бяха опънати до скъсване. Главата й бучеше. Райън беше прав. Тя не трябваше да идва в Сиатъл. Беше време да си върви у дома, на остров Пери.

Единственият звук, който се чуваше през следващите няколко минути, беше плясъкът на водите на езерото, стигащо точно до издигнатата веранда. Започна да ръми.

— Права си — наруши мълчанието Филип. — Ние сме група преситени пудели — той горчиво се изсмя. — Всички си приличаме и се поддаваме и на най-малката провокация.

— О, престани, моля те.

Филип се извърна и срещна погледа й. Лицето му беше загубило щастливото изражение, което го осветяваше през целия ден.

— Не, остани ме да се изкажа, Ан. Какво всъщност очакваше? Този град е пълен с груби материалисти. Да, много от хората, в това число и аз, са разглезени. Освен това има много сноби, но не всички сме такива.

— Така ли? — саркастично подхвърли тя.

— Нима не разбираш какъв късмет имаш, че живееш на един прекрасен остров? В едно здраво общество, където хората все още тачат някакви морални стойности? Вероятно на твоя остров съседите разговарят един с друг!

— Сега ти фантазираш — студено каза Ан. — Нямаш представа какво говориш, Филип. Мислиш, че остров Пери е идилично късче от рая, където всичко е спокойно и чудесно.

— Но…

— Но не е! — извика тя. — И там семействата се разрушават, както това става тук. Има много хора, които пият. Вали почти непрекъснато и често човек няма какво да прави. Това е живата реалност, Филип.

Филип потръпна от студения бриз.

— Значи нито едно място не е идеално.

— Да вземем Райън — продължи Ан. — Трябва да видиш с какво му се налага да се справя у дома. Баща му е алкохолик, а майка му прекарва по-голямата част от деня пред телевизора, гледайки глупави сериали. Той е математически гений, но родителите му смятат, че не е много забавно това, че той прекарва по-голямата част от деня в решаване на математически… — Ан спря по средата на изречението и преглътна. Защо беше дала именно Райън за пример? Миналата неделя му беше сърдита заради това, че се беше осмелил да критикува лъскавия свят на баща й. — Както и да е, Райън е страхотен човек и ми липсва много.

Филип се вгледа в нея.

— Знаеш ли какво, Ан? Подозирам, че този Райън означава за теб повече, отколкото искаш да си признаеш.

— За какво намекваш? — Ан рязко скочи и тръгна към перилата. Вятърът развя косата й и я прониза чак до костите.

— Защо всъщност дойде тук? — продължи Филип. — Да не би ти и Райън да сте се скарали? Затова ли си се възползвала от поканата на баща си?

— Шегуваш ли се? — Ан затрепери от студ и от нерви. Трябваше да се прави, че не обръща внимание на проницателния поглед на Филип.

— Защо тогава дойде? — повтори въпроса си той.

— Не зная! — изкрещя тя, пое дълбоко въздух и внезапно зарида. Ръцете й покриха лицето й, тялото й се разтресе. Филип приближи до нея, взе ръцете й в своите и ги постави на кръста си. Ан отпусна глава на гърдите му и риданията й постепенно затихнаха.

— Забрави за това — каза Филип и вдигна брадичката й. — Няма нужда да казваш нищо.

Ан срещна очите му.

— Исках да напусна остров Пери по много причини. Но Райън не беше сред тях.

— Добре — Филип се усмихна и нежно поглади косата й. — Успокой се.

Те започнаха да обикалят верандата. Вятърът беше утихнал и до тях достигаше лек дъх на риба.

— Първо — започна Ан, — бях ужасно отегчена. Никога не виждах нищо ново, не приказвах с нови хора. Много рядко напусках острова и имах чувството, че пропускам много важни неща. Пропусках… истинския живот.

— Разбирам — кимна Филип.

— После, връзката на майка ми с Том Карпентър.

— Гореща връзка.

— Да. Том е страхотен, но ти как би се чувствал, ако видеше, че майка ти се държи като тийнейджърка и че някой мъж се промъква нощно време в спалнята й, а сутринта изчезва преди зазоряване, за да не усетиш нищо?

Филип се засмя.

— Сигурно ще ми бъде много неприятно.

— След първите няколко седмици на връзката им започнах да се чувствам като някоя недоброжелателно настроена стара мома — призна Ан. — После, баща ми.

— Какво баща ти?

— Последният път, когато го видях, още учех таблицата за умножение. Винаги съм изпитвала любопитство към него. Когато получих писмото му, знаех, че трябва да го посетя — Ан тъжно поклати глава. — Сега се питам защо изобщо си е направил труда да ми пише.

Филип седна и я дръпна към себе си.

— Вероятно наистина иска да осъществи контакт с теб.

— Хм… — Ан си спомни за плюшения мечок и скъпата бална рокля.

— Може би просто не знае как да го направи — Филип сложи ръце на раменете й. — А може би му липсва остров Пери. Дори е възможно да му липсва майка ти. Сигурно съжалява, че ви е напуснал.

— Моля? — Ан го погледна. — Ако толкова много сме му липсвали, защо престана да поддържа всякакви връзки с нас?

Филип сви рамене.

— Това е въпрос на шестдесет и четири хиляди долара. Може да се е чувствал виновен, или пък прекалено много се е бил отдал на професията си. А после, когато се е оженил за Патси, нещата са станали още по-сложни.

— Наистина. Нещо от рода на „Забрави твоето минало!“ и „Имам нужда от непрекъснатото ти внимание!“

— Да. Той може би се опитва да се промени. Защо не го попиташ? — каза Филип и се изправи. — И защо не влезем вътре? Тук е ужасен студ.

Двамата влязоха в къщата и се сбогуваха с Хейдън и Моника. После се качиха в колата на Филип и мълчаливо пътуваха до къщата на семейство Уайт.

— Ще напусна това място — каза тихо Ан и погледна Филип.

— Почакай — каза той и я прегърна. — Наистина съжалявам, че се държах като негодник на партито на Хейдън!

Тя бързо го целуна и отвърна:

— Добре.

— Ан, може би един разговор с баща ти ще ви бъде от полза.

Ан се усмихна и слезе от караваната. Тя приближи до входната врата и пъхна ключа в ключалката. Беше едва десет и половина, но къщата беше тъмна и тиха. Върху кухненската маса стояха табла със сладкиши и писмо, адресирано до Ан. Беше от майка й.

Ан отвори плика и зачете:

„Скъпа Ан,

Райън беше така любезен да предложи да ти предаде писмо от мен, но се страхувам, че не успях да ти пиша кой знае какво. Затова ти изпращам това. Искам първо да ти кажа, че ми липсваш много. Липсват ми нашите разговори, липсва ми кексът ти със сирене, а диванът ми изглежда празен, когато ти не лежиш на него с книга в ръка. Дори ми липсва твоето мърморене. На остров Пери животът е по-динамичен от всякога. Най-после отпуснаха средства и сега оправят покрива на училището. Миналата седмица Леона Кърк роди момченце. Бебето се казва Спирит (не, не се шегувам). Тя и Дейвид са много щастливи и харесаха пуловерчето, което изплетох за новороденото, Алис Кристенсен е капризна, както винаги. Казва, че бизнесът й процъфтява, но пък сега й се ще да се върне старото време, когато седеше на входа на магазина си и бъбреше с нас…“

Ан си взе една бисквита и я захапа. Обзе я разкаяние. Как можеше да бъде толкова сърдита на майка си, преди да я напусне и да дойде в Сиатъл? Писмото й я накара да разбере, че наистина има хора, които я познават. Думите на майка й и припомняха, че тя е част от едно място, което се нарича остров Пери. Там Ан не беше аутсайдер, както тук.

Ан изчете развълнувано останалата част от писмото, което заемаше повече от три листа.

„… Както и да е, скъпа. Много ти благодаря за твоето писмо. Зарадвах се като научих, че се срещаш с момче. О! Том казва, че е срещал Филип. Спомня си, че е отличен ученик, който по своя инициатива се е захванал с едно проучване. Надявам се, че и аз ще се запозная с него. Обади ми се, когато решиш да се прибереш вкъщи. Ще бъда тук през цялото лято, с изключение на първата седмица от август. Тогава двамата с Том сме планирали пътуване по море. На Том също му липсваш.

Прегръщам те и те целувам, мама.“

Ан внимателно прибра листа в плика и тръгна към кабинета. Това беше най-уютната стая в цялата къща. Стените й бяха боядисани в тъмнозелено и по-голямата част от тях бяха покрити с етажерки с книги. Две кафяви кожени кресла стояха срещу дълга кушетка, покрита с карирани одеяла, а високите врати-прозорци се отваряха към миниатюрна градинка.

Ан извади от един рафт „Гордост и предразсъдъци“ и се сгуши на едното кресло. Откакто беше дошла в Сиатъл не й оставаше никакво време за четене. Навън дъждът се беше усилил и плющеше върху асфалтовата алея — звукът беше познат и успокояващ. Въпреки че й се щеше изцяло да се наслаждава на този момент, мисълта, че на сутринта щеше да се срещне с Патси, не й позволяваше да се отпусне съвсем. А ако Моника разкажеше на майка си за случката в дома на Хейдън, сигурно отново Ан щеше да бъде обвинена за това. После и Даниел, отпусната в пухеното си легло, жадуваща за внимание, оплакваща се от вкусните гозби на Сара…

Ан затвори книгата и въздъхна. Искаше да се върне на остров Пери, да нахлузи изтърканите си джинси, да се заеме с почистването на стриди. Спомни си как обичаше да върже косата си, да яхне велосипеда и да потегли към скалите. Дори мисълта за работата в градината й се струваше привлекателна.

— Какво да правя? — промълви на себе си тя. Искаше да остане, за да опознае баща си по-добре. Искаше да бъде с Филип. Но също така искаше да се прибере у дома.

Чу се шум от приближаващи стъпки. След миг на вратата се появи баща й. Лицето му беше посивяло от умора. Той се спря на прага и се втренчи в дъщеря си.

— О… Ан — започна той, като междувременно свали сакото си и го метна на близкото кресло. — За момент си…

— Здравей — отвърна срамежливо момичето. — За момент какво?

— Просто… — баща й затърси най-подходящите думи, но после разтвори безпомощно ръце. — Добре, ще си призная. За момент те взех за майка ти — той пресилено се засмя.

— О — отвърна Ан и любезно се опита да се присъедини към смеха му.

Баща й отиде до шкафа с напитките и го отвори. Усмивката продължаваше да стои на лицето му. Той взе една чаша и я напълни.

— Сега се опитвам да разбера дали бях щастлив или тъжен, преди да разбера, че това си ти. Майка ти беше досущ като тебе по времето, когато все още я познавах.

— Това е било много отдавна — подхвърли Ан.

— На мен не ми се струва чак толкова отдавна — баща й седна в креслото до Ан и отпи от чашата си. — Когато човек е голям, времето неусетно отлита. Ще пораснеш и ще видиш.

Той заби невиждащ поглед в пространството. Изглеждаше тъжен. Запита се дали сега е подходящият момент, в който да му каже, че смята да си върви.

— Сякаш беше вчера, когато плувах с лодка из залива на острова — отново се засмя и отпи голяма глътка от чашата си. — В тази лодка написах най-хубавите си работи.

— Но ти никога не си ги публикувал, нали? — попита Ан.

Той погледна в чашата си.

— Не. Никога не довърших книгата, която бях започнал — настъпи потискащо мълчание. После баща й разтърси глава и весело я погледна. Беше пропъдил мрачните мисли. — Е, как беше партито? Ти с Филип ли отиде?

— Партито в дома на Хейдън започна добре, но някои от гостите се развилняха и изпочупиха доста неща — обясни Ан. — Тогава Хейдън ги изгони.

Баща й кимна с разбиране.

— Да, това се случва понякога. Младежите са пълни с енергия. Но Филип е чудесен момък. Радвам се, че двамата с него си допаднахте.

— Да… — Ан реши, че може би наистина е време да поприказва честно с баща си.

— О! — внезапно я прекъсна той. — Имам една изненада за теб! За да знаеш колко много ми липсва през изминалата седмица — бръкна в джоба на сакото си и измъкна от там малък плик. — Два билета!

— Билети?

— Моника спомена, че искаш да гледаш „Къща от сини листа“, така че днес минах край театъра и купих два билета за петъчното представление. — За нас двамата!

Ан се втренчи в него и си помисли: „Точно когато съм готова да го отпиша, той прави нещо чудесно!“

— Благодаря ти, татко — гласно каза тя. — Ще бъде чудесно.

— Освен това — тайнствено снижи глас баща й, — съм направил резервации в ресторант „Сайко“. Преди представлението ни очаква страхотна вечеря. Обичаш ли японската кухня, Ан? Този ресторант е най-добър в Сиатъл. Намира се на върха на японския хотел. Гледката от там е разкошна. Ще прекараме…

Баща й радостно се разбъбри. Изглежда наистина му харесваше да приказва за предстоящи и минали развлечения. Ан огледа слабото му лице и грижливо подстриганата коса. Сега очите му светеха зад стъклата на очилата, а смехът му беше звънлив. Дори историите му започнаха да й харесват. Може би Филип беше прав. Може би баща й наистина се опитваше да се върне в живота й. Още няколко дни в Сиатъл може би нямаше да се окажат толкова лоши. Щеше да му даде още един шанс…