Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (7)

Седма глава

— Приятно изкарване, момичета — пожела Патси и весело махна, когато Даниел изкара колата си от огромния гараж.

— Чао, мамо — замаха в отговор седналата на задната седалка Моника.

Беше сутринта на дългоочакваната събота — денят на годишния бал на училищата „Хенли“ и „Нокс“. Трите момичета отиваха в центъра на града. Имаха предварително уговорени часове в бутика „Даника“ и в салона за красота на „Естел Руж“.

— Имаш прекрасна кола, Даниел — възхити се Ан на белия открит фолксваген с телефон.

— Благодаря! Мама и татко ми я подариха за шестнадесетия ми рожден ден.

Светлорусата коса на Даниел се развяваше на вятъра. Момичето беше облякло бял памучен пуловер без ръкави над прозрачна шарена блуза. Неоновосините й очила подхождаха идеално на перфектната белота на кожата й.

— Така се радвам, че изпитите най-после приключиха! — извика Даниел и едва не пропусна да спре колата пред светофара.

— Няма да ходя в „Хенли“ цяло лято! — добави ентусиазирано Моника. — Лято е. Да!

— Това е най-щастливият ден в моя живот! — Даниел отметна косата си назад и натисна газта.

— Ти си в настроение, защото снощи Чарли Шоу ти се обади и предложи да ти бъде кавалер — извика Моника в ухото на сестра си.

Даниел продължи да се усмихва широко.

— Напълно си права. И аз смятам да го слисам.

Ан погледна към момичето и се зарадва за нея. Беше в Сиатъл от седмица, а още не беше виждала по-голямата си доведена сестра да се усмихва. Сега Даниел изглеждаше така, сякаш щеше да бъде домакин на Съботно нощно шоу на живо. Надяваше се сега, когато изпитите бяха свършили, Моника и сестра й да бъдат в по-добро настроение. Може би щяха да положат повече усилия, за да я накарат да се чувства желана сред тях. След избухването на Патси, Ан се чувстваше по-обезкуражена от всякога. Знаеше, че втората й майка не беше права, но все още не смееше да й възрази. Ако обявеше открита война на Патси, трябваше да си ходи у дома. Баща й щеше да разбере, че не е онова идеално момиче, за което я беше смятал. И тя отново щеше да се окаже затворена на малкия остров Пери.

Когато пристигнаха в центъра на града, Даниел паркира колата в един обществен гараж. До тях приближи човек с униформа и почтително й отвори вратата.

— Благодаря — небрежно подхвърли момичето. — Ще се върнем около три часа.

— Много добре, госпожице.

Пътят до бутик „Даника“ беше кратък. Магазинът беше разположен във фоайето на луксозен хотел. Даниел бутна стъклената врата и хвърли поглед през рамо към Ан.

— Това място е невероятно — прошепна тя. — Мама винаги пазарува тук. Но за нас също има подходящи дрехи.

Една жена в елегантен костюм се изправи пред тях и любезно попита:

— Вие не сте ли дъщерите на Патси Уайт?

— Да, ние сме! — засия Даниел. — Мама обади ли ви се?

— Да, позвъни ми вчера. Поръча да помогнем на доведената й дъщеря Ан да си избере подходяща красива рокля.

Ан не можеше да повярва на ушите си. Не беше свикнала да й се обръща специално внимание.

— От тук, моля — посочи жената към вътрешността на магазина и момичетата поеха след нея по застлания с килим под. — Каза, че сте висока около метър и осемдесет, така че предварително отделих няколко рокли, подходящи за бал.

Спряха пред една закачалка.

— Ооо! — извика Даниел. — Страхотни са!

— Виж тази прекрасна рокля във викториански стил с дантела! — възкликна Моника и вдигна роклята пред Ан.

Даниел докосна брадичката си с пръст.

— Хм — замислено каза тя. — Малко е бебешка. Ан е с ярко изразена индивидуалност, затова й трябва нещо по-специално.

Ан взе една бяла рокля с тънки презрамки и с няколко пласта шифон на полата.

— Какво ще кажете за тази? — попита тя.

— Не знам… — Даниел направи кисела физиономия.

— Хайде, момичета — помоли ги Ан. — За първи път избирам бална рокля, тъй че дори не зная как да го направя.

Даниел внезапно прикова очи в отсрещната стена. После бързо закрачи натам и смъкна една изумрудено зелена рокля от закачалката.

— Даниел… — бавно започна Моника.

— Харесвам, харесвам, харесвам тази рокля! — извика Даниел и сложи дрехата пред Ан. — Виж само как подхожда на зеления цвят на очите ти! Чудесна е!

Ан взе роклята от ръцете на сестра си. Беше без ръкави и скроена така, че да прилепва плътно към тялото.

— Не зная, изглежда ми малко предизвикателна.

Даниел кимна.

— Помислих си, че така ще кажеш. Наистина не прилича на дреха, която трябва да носи една отлична ученичка — тя спря, зърнала обиденото изражение на Ан. — О, Господи! Не го приемай толкова навътре! Искам да кажа, че ти спокойно би могла да облечеш тази рокля, защото имаш перфектна фигура, докато ние с Моника не бихме могли. Проблемът е, че ти не си от типа момичета с буйни сърца. Свикнала си да живееш по̀ затворено. В това няма нищо лошо…

— Ще я премеря — прекъсна я Ан.

Няколко минути по-късно тя стоеше пред огледалото в пробната и се оглеждаше във високото огледало. Дрехата й стоеше чудесно. Меката материя нежно обгръщаше тялото й. Деколтето не беше много дълбоко, но когато се обърна видя, че половината й гръб е разголен.

— Чудесна е! — плесна възторжено с ръце продавачката и се усмихна. — Сякаш е направена специално за вас! О, толкова сте хубава в нея!

— Трябва да я вземеш — настоя Даниел, а очите й бягаха надолу-нагоре по роклята.

Ан се обърна към Моника, която не изглеждаше толкова уверена.

— Ами… — започна Моника. — Наистина ти стои добре… само че е малко по-различна от това, което ние…

— И какво от това? — попита Даниел и сложи ръце на кръста си. — Ан трябва да носи това, което й отива най-много.

— Но, Даниел… — опита се да вземе думата Моника.

— Много е хубава — каза продавачката и извади една кутия. — Мога да ви предложа и обувки, които да бъдат подходящи за роклята. Кой номер?

Ан прошепна номера на обувките си. Чувстваше се като Пепеляшка. Не можеше да отмести очи от отражението си в огледалото. Това наистина ли беше тя?

— Ще я взема — каза внезапно и инстинктивно затърси етикета с цената. Когато го откри, ахна. Роклята струваше петстотин долара.

Ан погледна към продавачката, после към Моника и Даниел.

— Струва петстотин долара — промълви тя.

— Е и? — отвисоко я погледна Даниел. — Мама и татко са дали най-малко по толкова и за нашите рокли. Ан, това е най-важната вечер в годината!

— Не се тревожи за цената — успокои я Моника. — Мама иска да си облечена хубаво. Стига да се чувстваш удобно в новата си дреха.

Ан погледна към Моника. И тя ли я мислеше за толкова задръстена, че да не може да облече подобна рокля?

— Роклята ми харесва — уверено каза тя. — Не се притеснявай, ще се чувствам чудесно!

След като премери и обувките, Ан се върна в пробната и облече избелелите си джинси и памучния си пуловер. Когато се върна, Даниел още се възхищаваше от роклята и обувките. Подаде на Ан чантата с покупките и лъчезарно й се усмихна.

— Хайде да вървим! — каза тя.

Салонът на „Естел Руж“ беше само през една пряка. След пет минути бяха там. Още щом влязоха вътре, Ан се изпоти от притеснение. Жената, която стоеше пред елегантното бюро изглеждаше така, сякаш е отделила поне десет часа за блестящите си къдрици. Когато им се усмихна, разкри ред равни бели зъби. В сравнение с нея Ан се почувства като раздърпана пастирка.

Даниел самоуверено приближи до бюрото и каза:

— Ето ни — Даниел и Моника Тримейн. И Ан Уайт.

Жената погледна надолу и се усмихна:

— О, да. Тази вечер имате специален повод да изглеждате красиви, нали? Моля, седнете — тя им посочи креслата насреща.

Ан никога не беше влизала в подобен салон. Не приличаше на салона за красота на остров Шейн. Чакалнята тук беше като обзаведена с вкус всекидневна. Пред меките кресла имаше леки стъклени масички, а на тях — кристални вази, пълни със свежи цветя.

— Мога ли да ви предложа чай или кафе? — попита любезно жената.

— Чай с лимон — нареди Даниел и взе едно модно списание.

След няколко минути в залата влезе човек с гарвановочерна коса, вързана на опашка.

— Ан Уайт? — попита с испански акцент той и приближи до тяхната маса. — Казвам се Рикардо. Моля, елате с мен.

— Успех, Ан! — извика Моника след нея.

Рикардо въведе момичето в салона за прически и му подаде една туника. Ан я облече. Фризьорът я накара да седне в един въртящ се стол и започна да си играе с косата й.

— Имате много хубава и жива коса — отбеляза той. — Каква система за поддържане на коса използвате?

— „Прел“ — отвърна неуверено Ан.

Очите на Рикардо се разшириха от ужас. Той вдигна глава и я поклати неодобрително.

— Не, не, не, не, не. Затова косата ви е прекалено суха. Ужасно, ужасно суха. Лошо. Трябва да ви покажа нашите продукти, преди да си заминете. Засега ще ви сложа балсам и ще подрежем краищата. А за големите танци довечера… — той вдигна част от косата й нагоре и за малко я задържа в това положение. — Ореол от прекрасни златисти къдрици. Като ангел! Съгласна ли сте?

— Добре — отвърна Ан.

Рикардо работеше бързо. Скоро косата й беше навита на ситни ролки. После седна под електрическата каска и стоя там половин час, след което Рикардо я отведе в салона за маникюр. Моника също беше там. И на нейната коса имаше ролки.

— Хей, приличаме на пришълци от планетата Ксонтрекс — изкиска се Моника. — Може ли да седнем една до друга, докато ни правите маникюра? — обърна се тя към маникюристката на Ан.

— Разбира се — отвърна жената и премести масичката си до масичката на Моника. Ан седна срещу нея.

— Косата ти ще стане страхотна — каза усмихнато Моника. — Рикардо е най-добрият фризьор. Той прави косата на мама и тя държеше той лично да се заеме с теб.

— Защо? — не се сдържа и попита Ан. След всичко, което се беше случило, не личеше Патси да я е взела под крилото си. Маникюристката потопи пръстите на Ан в топъл сапунен разтвор.

Лицето на Моника стана сериозно.

— Виж, Ан. Зная, че не е лесно човек да се оправи с мама. Тя ми каза, че ти е била ужасно сърдита във вторник сутринта. Но трябва да ми повярваш в едно — мама наистина иска да прекараш страхотно лято и се опитва по всякакъв начин да подпомогне това.

Ан седеше неподвижно, докато маникюристката избутваше кожичките на ноктите й назад.

Видя как Моника свежда очи към ръката си, а после поглежда към Ан и тайнствено се усмихва.

— Тази моя майка е наистина мила, но когато се ядоса, гневът й минава всякакви граници — усмивката й помръкна и лицето й стана тъжно. — Освен това става нещо, което няма нищо общо с теб.

Ан се загледа в сръчните движения на маникюристката. Изглежда на Моника не й беше лесно с такива майка и сестра. Като се прибави и фактът, че баща й беше умрял.

— Благодаря ти, Моника — внезапно каза Ан.

Моника се наведе към нея.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

— Мама играе тенис с майката на Чарли Шоу.

— Е и?

— Вчера ги чух да разговарят по телефона — засмя се Моника. — Нали знаеш, че Чарли е завършил „Нокс“ и току-що е изкарал първата си година в „Браун“. Както и да е, мама спомена, че Даниел няма кавалер за бала. Всъщност, човек може да отиде на този бал и сам, но аз ще отида там с Хейдън, а ти — с Филип. Мама не иска Даниел да се чувства пренебрегната. Така че госпожа Шоу е предложила на Чарли да отведе сестра ми на бала и той се е съгласил. Даниел не знае нищо за това.

— О! Няма да кажа нито дума — обеща Ан.

— Мислиш ли, че съм подслушвала като плъх?

— Не, не мисля, че си го направила нарочно.

Когато маникюрът й беше готов, Ан мина през гримьорната и отново се върна във фризьорския салон.

Рикардо приключи с прическата й, бутна стола към огледалото и зачака реакцията на клиентката си.

Ан се вкамени от изненада. Зелените й очи бяха подчертани с туш, спирала за мигли и сенки. На скулите й имаше руж, а косата й беше предизвикателно вдигната нагоре и пусната на свободни къдрици. Приличаше повече на звезда от някое телевизионно шоу, отколкото на шестнадесетгодишно момиче от някакъв забутан малък остров. Изпита ужас и гордост едновременно.

 

 

Когато Ан доближи стълбището, чу смеховете на баща си и Филип. Двамата бяха във всекидневната. После се разнесоха някакви други гласове и тя предположи, че Чарли Шоу и приятелят на Моника Хейдън също са там. Пое дълбоко въздух и се помъчи да се успокои. Къдриците се спускаха по голите й рамене, а при всяко движение роклята й издаваше приятен шум.

Влезе в стаята и усмихнато поздрави:

— Здравейте.

Три фигури, облечени във фрак, се обърнаха и застинаха от изненада. Тя бързо се огледа, да не би да е забравила да сложи роклята си.

Филип тръгна към нея с широко разтворени ръце.

— Изглеждаш… различна — заекна той. — Искам да кажа, зашеметяваща си! Тоест… — Младежът се обърна към другите за помощ.

— Направо ме срина! — одобрително закима Чарли Шоу.

— Благодаря — отвърна Ан и усети, че дланите й се изпотяват от напрежение. Забеляза, че баща й я гледа объркано. — Даниел и Моника ми помогнаха да избера роклята, а фризьорът на Патси ми направи косата — обясни тя.

Баща й направи опит да прикрие разочарованието си.

— Не, не, скъпа, изглеждаш чудесно — засмя се пресилено. — Само изглеждаш малко по-възрастна. Всъщност, покрай нея аз започвам да се чувствам по-възрастен — обясни той на групата. — Мисля, че имам нужда от едно питие!

Всички се засмяха.

Филип леко я докосна по ръката и по тялото й полазиха тръпки.

— Познаваш ли приятеля на Моника — Хейдън Улф?

Ан погледна към едно високо и много слабо момче с усмихнато лице.

— Приятно ми е, Хейдън — поздрави го тя.

— На мен също, Ан. Моника много ми е говорила за теб.

Хейдън изправи рамене. Вратът му стърчеше смешно над яката на смокинга, но очите му я гледаха приятелски иззад стъклата на очилата.

— Вече познаваш Чарли Шоу — продължи Филип.

— Хей — каза Чарли, но внезапно отмести поглед от нея към вратата.

Ан се обърна, за да види кое е привлякло вниманието на Чарли. На прага стояха Даниел и Моника, облечени в розово и бяло. Излъчваха красота и невинност. Очевидно бяха изтрили част от грима си и бяха разресали допълнително косите си. Даниел носеше семпла рокля от розов шифон, падаща на дълбоки гънки до пода. На кръста си беше вързала широк колан, украсен с копринено цвете. Моника беше облечена в бяла дантелена рокля с висока яка. Очите й блестяха от нетърпение.

Внезапно Ан се почувства прекалено разголена и изложена на показ. По лицето й плъзна гъста червенина. Патси стоеше между двете си дъщери и в момента втренчено оглеждаше голия гръб на Ан и прилепналата по тялото й сатенена рокля.

— Ан… — усмихна се изкуствено тя. — Колко си хубава — после отиде при момчетата и се здрависа с тях.

— Е, след като всички сме вече тук, мисля, че е време за снимка — потри ръце баща й.

Ан застана с насълзени очи до Филип. Усмихна се пред фотоапарата и се опита да контролира емоциите си.

Как можа Даниел да я накара да вземе тази зелена рокля? И защо Моника не беше казала нищо?

Внезапно Ан разбра. Двете искаха тя да се провали. Даниел я беше уговорила да си купи рокля, която никак не беше подходяща за тазвечерното събиране, а сестра й не беше направила нищо, за да я спре. Знаеше, че не се спогажда особено добре с доведените си сестри и излъсканите им приятели, но сега разбра, че Моника и Даниел ще продължават да се държат с нея така, както до този момент.