Елизабет Д'Анар
Лятото на Пепеляшка (14)

Четиринадесета глава

— Стой кротко, Ан — настоя Моника, опитвайки се да сдържи смеха си, докато Ан й правеше смешни муцуни в огледалото. — Така никога няма да мога да оправя косата ти.

Ан застана мирно, въпреки че не понасяше суетенето на Моника около нея. Доведената й сестра беше гримирала очите й със светли сенки и беше сложила тъмно червило на устните й. В момента опъваше русата й коса нагоре и се опитваше да я завие на кок.

— Извинявай, сестричке — изкикоти се Ан. — Мисля, че прекали с това тъмно червило. В края на краищата само излизам с баща си!

— Добре, добре — нервно отвърна Моника. — Но „Сайко“ е наистина моден ресторант. Ще се забавляваш повече, ако изглеждаш както трябва — тя забоде последния фуркет в косата на Ан и се отдръпна назад, за да се наслади на работата си. — Ще изтрием червилото. Ето! — попи устните на сестра си с една хартиена салфетка. — Какво мислиш?

Ан се огледа в огромното огледало. Цялата стая беше пълна с дрехи и обувки. Моника и Даниел имаха толкова много дрехи, че за да се съберат, трябваше стаята разположена между спалните им да бъде превърната в елегантен будоар.

— Много добре — отвърна Ан. — Благодаря.

Сините очи на Моника закачливо блеснаха.

— Благодаря? Това ли е всичко, което ще ми кажеш? Ами роклята? Толкова добре ти стои! — лицето й стана сериозно. — Разбирам какво става. Сигурно си мислиш, че както оня път Даниел, така и аз сега те карам да облечеш неподходяща дреха.

— Не… — възрази Ан.

— Зная, че тогава, в бутика на „Даника“, не казах каквото трябваше. Наистина съжалявам за това. Понякога Даниел върши неща, които не трябва, а аз просто не зная как да я спра. Понякога е по-лесно да се направиш на разсеяна, отколкото после да понасяш упреците й…

В този миг на вратата се появи Даниел. Носеше копринената роба и новите пантофи, които майка й беше подарила при завръщането й от болницата. Момичето хвърли бърз поглед към огледалото, приглади бледорусата си коса и с въздишка се настани на един стол.

— Здравей, Даниел — каза Моника. — Е? Как ти се струва Ан? Тя е изцяло мое творение.

Даниел опря лакът на тоалетната масичка и подпря брадичка на ръката си, сякаш беше толкова отслабнала, че не можеше да крепи главата си изправена. Тя огледа Ан от главата до петите и се намръщи.

— Това моята рокля ли е?

— Даниел! — възкликна Моника. — Не е! Ан си я купи днес — тя отново погледна към роклята от червено жарсе. Беше помогнала на доведената си сестра да я избере. — Татко ще я води на вечеря в „Сайко“, а после на театър.

— О! — кисело отвърна Даниел. — Кога за последен път е правил това за нас?

Ан извърна очи. Нямаше да позволи на Даниел да й развали настроението. В продължение на цяла седмица се беше опитвала да проявява търпение и разбиране към Даниел и Патси. Но колкото повече се стараеше, толкова повече Патси я отбягваше, а доведената й сестра правеше всичко възможно, за да я ядосва.

— Благодаря ти за помощта, Моника. Много съм ти задължена.

— Обожавам японската кухня! — продължи Даниел и огледа лактите си в огледалото. — Толкова е изискана, а храните са бедни на калории.

— Бедни на калории ли? — удиви се Моника. — Нали не продължаваш да мислиш за това, Даниел?

Ан забеляза, че ключиците на Даниел стърчат изпод робата. Как можеше след всичко, което беше преживяла в болницата, да продължава да мисли за диети?

— Чуйте какво ще ви кажа — сопна се Даниел. — Ако си въобразявате, че ще допусна отново да получа бричове само заради някакъв глупав — инцидент, жестоко се лъжете! Ще гледам да възвърна силите си и после ще възстановя и теглото си — тя рязко се изправи. — Така че престанете да ми досаждате!

Даниел се отправи към вратата, но се спря, за да си поеме дълбоко въздух. Тялото й леко залитна.

Ан и Моника си размениха светкавични погледи.

— Прави всичко това, за да спечели внимание — прошепна Моника и поклати глава. — За да я съжаляваме. Познавам я прекалено добре.

— За мен ли си говорите? — Даниел извърна глава към тях. — Престанете — очите й се спряха върху Ан. — Как ще оцелееш, като прекараш една нощ без принц Филип? Този мазник! Знаеш ли, че настоява пред баща ни да получи свой собствен офис? Можеш ли да повярваш? При положение, че току-що е завършил училище и тепърва му предстои да постъпи в колеж.

Ан почувства как в гърдите й се надига гняв, но в същото време новината я изненада. Беше се срещала с Филип няколко пъти през седмицата, но той не беше споменал нищо за това.

— Може би има някаква причина, поради която се нуждае от офис, Даниел — отвърна тя. — Вероятно заради проучването, което прави.

— Сигурно! — саркастично отвърна доведената й сестра. — Все пак си мисля, че непрекъснато гледа да се изтъкне.

 

 

Вратите на асансьора безшумно се плъзнала встрани. Пред погледа на Ан се разкри изящно обзаведена зала. Преобладаваха сивите тонове. Столовете сякаш бяха надянали официални мъжки костюми. В предверието стояха вази с изкусно подредени цветя.

— Добър вечер, Нико — поздрави господин Уайт оберкелнера.

— Здравейте, господин Уайт, госпожице — японецът направи лек поклон. — От тук, моля.

Ан и баща й последваха дребния човечец, който ги отведе до една малка маса с изглед към града. Още щом седнаха до тях приближи красива жена в кимоно и взе поръчката им.

— Е? Какво ще кажеш? — попита господин Уайт нетърпеливо.

— Различно е от това, което очаквах — призна Ан. — Мислех, че ще се храним на ниска маса, седнали на пода.

— В този ресторант има и такива места, но главно предлагат маси в тази зала, за да могат японските бизнесмени, които идват в Сиатъл, да се наслаждават на гледката на града. Освен това тук се сервира истинска японска храна, като за японци.

Господин Уайт се усмихна любезно на сервитьорката, която се върна с чаши за саке и порцеланова бутилка. Баща й сипа от топлата оризова ракия в двете чаши и подаде едната на Ан.

— Да пием за този прекрасен град! И за теб! — вдигна чаша той.

— Наздраве! — каза Ан. Беше щастлива.

Баща й се облегна назад и с удоволствие отпи от сакето.

— Когато учехме в университета, майка ти и аз често обикаляхме ресторантите. Разбира се, тогава не можехме да си позволим да влизаме в места като това, но все пак бяхме открили няколко чудесни китайски ресторантчета. А също и мексикански, гръцки и — любимите на майка ти — вегетариански.

— Преди две седмици бях в един вегетариански ресторант — каза Ан. — Мисля, че се казваше „Мунстар“.

— В „Мунстар“? — възкликна баща й. — Нима „Мунстар“ още съществува? Това беше нашето любимо място! Майка ти го наричаше всекидневната. Можеш да си поръчаш колкото си искаш храна за двадесет и пет долара.

— Звучи чудесно.

— Да — носталгично отвърна баща й. — Майка ти обичаше добрата храна.

— И все още я обича. Да видиш само колекцията й от готварски книги! А в зеленчуковата си градина отглежда главно билки и подправки. Изсушава ги и ги използва и през зимата.

Господин Уайт поклати глава и се засмя.

— Когато бяхме студенти, тя си мечтаеше точно за това. Такава е майка ти — прави това, което наистина й харесва.

— Мама си е мечтала да се занимава със сушене на билки и подправки?

Той кимна.

— Особено по време на изпитите.

Когато сервитьорката поднесе храната им, баща й сипа още саке в малката й чашка.

Ан отпи и почувства как парещата течност се спуска надолу по гърлото й. Вкусът й харесваше, но напитката беше много силна. Момичето веднага вдигна чашата си с вода.

— Да, майка ти винаги знаеше точно какво иска — продължи господин Уайт. — Нямаше търпение да завърши и да се установи на малък остров, да започне работа в местното училище, да чете, да се грижи за семейството си, да има градина…

Ан присви очи.

— А ти? За какво си мечтал ти, татко?

— Не зная. Бях много колеблив. Опитвах се да открия себе си — той се изсмя. — Но майка ти беше абсолютно сигурна.

— Ами всички награди и дипломи, които е получила?

— За нея те бяха без значение — баща й нехайно махна с ръка. — Беше природно интелигентна и любопитна, затова се справяше блестящо, без дори да полага особени усилия. Обсипаха я с награди, които изобщо не я интересуваха. Спомняш си баба си и дядо си, нали?

Ан кимна.

— Да, често ги посещавахме в Бъркли. Но дядо почина, когато бях на осем години, а баба — две години по-късно.

— Добре, значи ги помниш. И двамата бяха най-амбициозните професори, които някога съм срещал. Бяха заети във всяка минута от деня — изнасяха лекции, пишеха, разговаряха…

— Мама казваше, че никога не им остава време да усетят дъха на розите.

— Да, и може би беше права. Те здраво я натискаха. Никога не можеше да ги зарадва достатъчно. Накрая — почти веднага, след като се запознах с нея — тя просто престана да им обръща внимание и започна да се опитва да открие каква иска тя да бъде.

Ан едва опитваше от супата, толкова беше заета да слуша думите му. Толкова дълго беше очаквала момента да поговори с баща си! Сякаш беше попаднала на златно съкровище. Нямаше я Патси, нито Даниел. Нямаше непрекъснати професионални пътувания. Цялата вечер беше пред тях.

— Какво си търсел ти на остров Пери? — попита тя. Баща й въздъхна.

— Знаех много малко неща — че обичам да пиша, че ме интересува политическата история. А най-голямо удоволствие ми доставяха разходките с майка ти в очуканата лодка. Тогава бяхме само на двадесет години.

Той се засмя, но очите му се навлажниха и Ан изпита симпатия към него.

— Започнах да пиша книга за Бил Райтс, но след няколко месеца се отказах. Островът ми се струваше прекалено изолиран. Имах нужда да бъда сред хора.

Ан кимна.

— Разбирам те напълно.

— И така — продължи баща й и наклони глава, — след твоето раждане реших, че имам нужда от истинска работа — работа, която ще ми носи достатъчно пари, за да можем да живеем комфортно. Тогава реших да постъпя в юридическия факултет. Исках да имаш най-доброто, скъпа, но двамата с майка ти се почувствахме отдалечени един от друг, когато напуснах острова и дойдох в големия град. В началото хващах ферибота и се прибирах през почивните дни, но после разбрахме, че двамата се стремим към различни неща…

Но защо баща й не се беше опитал? — помисли си гневно тя. После си каза, че трябва да му даде шанс. Той тъкмо беше започнал да й се открива, Ан вдигна очи и срещна погледа на баща си. Очите му бяха зелени, като нейните и я гледаха така, сякаш молеха за прошка.

— Проблемът беше в това, че бях прекалено голям егоист, Ан — отвърна господин Уайт, сякаш прочел мислите й. — Майка ти искаше едно, аз — друго. Не знаех как да запълня празнината. Трябваше да се опитам… заради теб.

В ъгълчетата на очите му блеснаха сълзи.

Ан се протегна през масата и стисна съчувствено ръката му. Не каза нищо, не знаеше кои са най-точните думи в този момент.

„Няма значение, татко. Ще ни е нужно време, но постепенно ще започнем отново да се опознаваме…“

— Господин Уайт? — оберкелнерът спря почтително край масата им. — Търсят ви по телефона.

Ан отдръпна ръката си изненадано. Телефонен разговор?

— Благодаря ти, Нико — отвърна баща й и отмести стола си назад. Не изглеждаше изненадан, сякаш беше свикнал да го търсят по телефона, когато е в ресторант.

— Извини ме за момент, Ан.

Ан зачака баща си.

След малко господин Уайт се върна. Изглеждаше разстроен.

— Ужасно съжалявам, Ан — започна той. Ан разочаровано го погледна.

— Обади се Патси. Даниел е получила нервен припадък — баща й разтревожено сложи длан на челото си. — Виж, скъпа, страхувам се, че трябва да съкратим програмата за тази вечер. Искаш ли да отидеш на театър сама?

На гърлото й заседна буца.

— Татко? Сигурен ли си, че става въпрос за нещо сериозно? — с мъка попита тя. Не знаеше дали да спомене това, което Моника й беше казала преди няколко часа. — Моника чувства, че… Може би точно сега Даниел има нужда от повече внимание и…

Господин Уайт бързо кимна.

— Да. Зная какво има предвид Моника. Напълно възможно е Даниел да е добре… Но Патси ми се стори толкова притеснена, Ан! И ако наистина се е случило нещо сериозно, нещата доста ще се усложнят…

Ан замръзна от изумление. Ако той също подозираше, че Даниел се преструва, защо не обяснеше това на Патси?

Нима беше съгласен да провали цялата вечер, само за да успокои жена си?

— Разбирам — промълви тя. — Мисля, че в такъв случай ще отида на театър сама.

— Добре… Чудесно. Ето — баща й извади портфейла си. — Това ще стигне, за да покрие разходите по вечерята и за таксито до театъра и обратно до вкъщи. Ето ти и билетите. Съжалявам, Ан. Просто трябва да вървя…

— Всичко е наред — прошепна дъщеря му и той бързо тръгна към асансьора.

Ан сведе поглед към храната на масата. Внезапно всичко се сля в гама от цветове. От очите й закапаха сълзи.

 

 

През първото действие от пиесата Ан трябваше да положи големи усилия, за да се концентрира. Мястото й беше чудесно и представлението беше добро, но тя не можеше да не обръща внимание на празното място до нея. Как беше възможно баща й да изпълнява капризите на Патси и Даниел? Нима по този начин изкупваше вината си, че прекалено често беше далеч от тях? Но нима не се чувстваше виновен, че беше отсъствал от целия живот на родната си дъщеря? Очите й отново плувнаха в сълзи. Прииска й се майка й да е до нея. Щеше да й разкаже всичко, и тя щеше да я разбере…

Когато след края на второто действие лампите светнаха, до нея приближи една жена в елегантен костюм и леко я потупа по рамото.

— Извинете — любезно попита тя. — Седи ли някой до вас? Дъщеря ми и аз не можем да си намерим места една до друга…

— Моля — прекъсна Ан обясненията й. — Заемете мястото. Баща ми няма да дойде… — опита се да потисне риданията, които напираха в нея. — Можете да използвате и моето място, защото си тръгвам.

Ан взе чантата си и мина край жената, която учудено я гледаше. Проправи си път през хората, излезли във фоайето през антракта, спусна се по стълбите и се озова на павираната улица пред театъра.

Въздухът беше топъл и мек, нежно галеше бузите й. Ан застана пред един пеещ фонтан по средата на площада, свали обувките си и потопи крака във водата. По небето мигаха ярки звезди, сякаш й даваха някакъв знак.

Тя въздъхна. Обзе я желание Филип да бъде до нея. Огледа се наоколо и забеляза две зелени телефонни кабини. Запъти се към тях. Погледна номера на семейство Конрад в указателя и набра.

— Ало? — чу се спокойният глас на Филип.

— Филип, намирам се в центъра на Сиатъл, близо до фонтана. Защо не дойдеш при мен?

Тридесет минути по-късно Филип пристигна.

Ан седеше на ръба на фонтана с потопени във водата крака и гледаше летящите нагоре струи. Филип приближи и я прегърна през раменете.

— Извинете — прошепна в ухото й той.

— Да? — погледна го въпросително тя и на устните й се появи усмивка.

— Заето ли е мястото до вас?

— Не, свободно е — тя подробно огледа Филип. Беше облечен в широка синьо-зелена блуза и къси панталони в тютюнев цвят. — Но вие ми изглеждате приемлив. Защо не седнете?

Той се усмихна и седна до нея.

— Какво стана със срещата ти? Мислех, че това ще е голямата ти вечер с татко.

— Отзоваха го.

— Наистина ли? Не знаех, че имаме спешна работа във фирмата.

— Повикаха го Патси и Даниел. По спешност. Всъщност, обадиха му се в ресторанта.

— Какво се е случило?

— Вероятно нищо. Мисля, че Даниел просто се опитва да привлече вниманието на всички.

— Тази глезла! — Филип прокара пръст по ръба на фонтана.

— Така че татко се върна при глезлата.

Филип я прегърна през кръста.

— Какво мислиш да правиш сега?

Ан избърса бузата си с ръка.

— Не зная.

— Нека да отидем да танцуваме! Да танцуваме ли?

— Да, в хотел „Санбърн“. Чувал съм, че там всяка вечер се организират танци. А когато вечерите са топли, отварят вратите към терасата, за да може да се танцува на открито.

Ан го погледна. Последното нещо, за което би се сетила бяха танците, но може би идеята на Филип не беше чак толкова лоша.

— Не зная… — поколеба се тя.

— Хайде, Ан — Филип леко я притисна към себе си. — Зная, че много ти се е насъбрало, но…

— Зная — засмя се Ан. — Трябва просто да изтрия всичко от съзнанието си и да се веселя.

— Нещо такова. Толкова ли е лошо?

— Не — отвърна бързо тя. Почувства се виновна, че е накарала Филип да дойде при нея посред нощ, за да слуша оплакванията й.

— Е? — попита той и леко потърка врата й. — Какво ще кажеш?

Ан го погледна. Изглеждаше щастлив, сякаш нямаше никакви грижи. А може би наистина нямаше. Тя посегна и го погали по лицето, после го целуна.

Филип Конрад. Той знаеше всичко за богатия и изискан свят, който така я привличаше. И въпреки всичко сякаш не принадлежеше към него. Беше различен от останалите. Или не беше?

Филип нежно й се усмихна.

— Зная, че си разстроена заради баща си, Ан, но… надявам, се, че това няма да те накара да си заминеш.

— Все още не зная какво ще направя. Първо ще разбера какво се е случило с Даниел.

— Да, по ако е било просто поредната й преструвка, не си отивай!

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не разбираш? Даниел и Патси се опитват да породят вражда между теб и баща ти. Не се поддавай.

— Защото мислиш, че не трябва, или защото искаш да остана в Сиатъл?

Филип взе дланта й и целуна върховете на пръстите й.

— Не зная. Мисля, че бихме могли чудесно да се забавляваме, преди да отида в Стан… — той внезапно спря.

— Преди да отидеш къде? — Ан го отблъсна и внимателно се вгледа в лицето му. Филип отклони поглед към фонтана.

— Преди да отида в Станфорд — промълви той.

— Решил си да отидеш в Станфорд? — Ан не можеше да повярва на ушите си. — Но аз мислех, че искаш да се откъснеш, да направиш нещо различно! Какво стана с мечтата ти за морска биология в университета? Ами с фотографията?

— Това, че отивам в Станфорд не означава, че не мога да уча биология или да се шляя насам-натам с фотоапарата си — избухна Филип.

— Да, но ти казваше, че…

— Забрави какво съм казвал. Какво по дяволите искаш да направя? Да пропусна шанса да постъпя в такъв реномиран колеж? Такова нещо се случва веднъж в живота и аз ще бъда луд, ако не се възползвам от шанса си.

Ан се опита да се успокои.

— Разбира се, че е голям шанс, Филип, и аз щях много да се радвам за теб, ако това беше мечтата ти. Но ти ми каза, че искаш да разчупиш традициите и да направиш нещо по-различно.

— Така ли? Е, добре, значи съм си променил мнението — рязко каза Филип. — Попитай баща си дали не иска на стената в офиса му да виси диплома от „Станфорд“. Попитай го дали това не би направило живота му по-лесен. Но ще ти кажа предварително, отговорът му ще бъде: „да“! Баща ти ще ти отвърне: „Да, бих искал да имах такъв шанс“. Той е прекарал години наред, работейки по осемнадесет часа на ден, за да се утвърди. Но докато той се опитва да задържи всеки свой клиент с тази негова университетска диплома, пред вратата на баща ми се тълпят със стотици. Баща ми има време да се разхожда с яхтата си, да се забавлява, да се радва на живота си.

— Да, но той е искал да бъде адвокат — настоя Ан. — А ти ми каза, че адвокатите само си губят времето…

— Забрави за това, Ан — рязко я прекъсна Филип. — Ти не разбираш.

— Напротив, разбирам. За теб животът е низ от приятни преживявания. Добрите неща сами идват при теб. Трябва да ти е много трудно да се откажеш от още една лесна плячка. „Хей! Ще постъпя в Станфорд! Ще стана богат адвокат! Звучи чудесно! И лесно!“

Ан знаеше, че бръщолеви, но не я беше грижа за това.

— Ан… — започна Филип.

— Бог знае, че е трудно да постигнеш нещата, от които истински се интересуваш. Защото трябва действително да преминеш през много препятствия.

— Аз наистина работя упорито, Ан.

— Ти не знаеш какво е значението на думата „работа“ с формалните задължения, които трябва да изпълняваш във фирмата на баща си. Погледни се! Имаш собствена секретарка, а си само на осемнадесет години! А сега дори настояваш за собствен офис.

Филип трепна от изненада.

— Кой ти каза, че…

— Просто ми се къса сърцето като виждам как пропиляваш таланта си.

— Виж, Ан, просто не мога да се справя с това — запротестира Филип.

— Не, наистина не можеш. Филип. Сега вече го знам. И винаги ще го помня.