Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (48)

47.

Ню Йорк

Международно летище „Кенеди“

17-ти февруари 2000 г.

Залязващото слънце изпъстряше разпокъсаните облаци в небето над залива Джамейка с прелестни лилави и златни багри. Силуетът на Манхатън се очертаваше на фона на залеза. Светваха светлините из целия град, който никога не заспиваше, и Ню Йорк започваше да се обгръща във вълшебния си нощен блясък. Но Роджър Гордиън стоеше сам в края на самолетната писта, без да обръща внимание на прекрасната гледка пред себе си.

Скоро щеше да върне хората си у дома.

Болката, чувството за ужасна отговорност, което изпитваше, заплашваше да го повали на колене.

Мислеше за събитията от последните два месеца. Имаше ли нещо, което да е можел да направи по друг начин и което да предотврати този момент? Нещо, което той или помощниците му да променят, така че стотици хора да се върнат у дома живи, вместо в ковчези? Нещо, което да събере семействата им за празник, вместо за погребение?

Дори да имаше, той не можеше да се сети. Обикновено погледът към миналото разкриваше много грешки, но дори сега Гордиън не беше в състояние да открие нито един пропуснат миг, нито едно късче информация, което да не е използвал веднага след потвърждаването му.

Трагедията ги бе връхлетяла безшумно като нощна мъгла. Беше се промъкнала помежду им и бе избухнала без никакво предупреждение. Половината свят се раздвижи заради шепа авантюристи, тласкани от алчност и амбиция и неограничавани нито от съвест, нито от морал. Бе прекалено късно, за да я спрат, още от момента, в който беше замислена.

А цената, Господи, цената…

Гордиън прокара ръка по очите си.

Таймс Скуеър бе само началото. Повече от хиляда загинали, хиляди ранени. Осиротели семейства, приятели, които никога вече нямаше да споделят с любимите си простото удоволствие на живота. Оцелелите, които никога вече нямаше да са в състояние да се насладят дори само на един ден без болка, а щяха да събират парчетата от живота си и да продължат напред доколкото могат. И всичко това само защото бяха пожелали да отпразнуват величественото начало на новото хилядолетие.

Роджър Гордиън знаеше от собствения си ужасен опит колко висока е цената.

Все пак колкото и да скърбеше за тях, тези хора не бяха негови. Тяхната загуба го беше потиснала, но той не бе пряко отговорен за смъртта им.

Ала повече от двайсет души, работили за него на места, където ги беше пратил, сега се връщаха у дома в ковчези. От наземната му станция в Русия. От Кападокия в Турция.

Познаваше повечето по име, някои от тях доста добре. Малцина бяха сред малкия кръг от хора, които смяташе за свои най-скъпи приятели.

И той ги беше пратил на смърт.

Никога вече нямаше да се събуди, без да си спомни за тях.

Никога нямаше да си прости.

И заради какво бе всичко това?

Заради политика.

Долна, воняща, покварена политика.

Хората му бяха загинали, защото някакъв влуден от властта демагог беше поискал да провали избирането на противника си.

Гадеше му се от това.

Всеки един от служителите му по свой собствен начин беше добър човек. Педаченко не бе достоен да стои в една и съща стая заедно с тях. Но в грандиозния си план за победа той беше убил всички тези хора.

О, Господи, болката…

„Стига — каза си Гордиън. — Дълбоко си поеми дъх. Престани с безкрайните самообвинения. Те не могат да променят миналото и ти знаеш докъде ще те доведат.“

Точно така.

И какво му оставаше?

Настоящето…

За момента Русия бе стабилна. Старинов бе използвал вълнението след действията на Педаченко, за да сплоти правителството си. Съединените щати и Европа продължиха помощите си за страната. Засега опасността от глад, който щеше да унищожи милиони невинни мъже, жени и деца, беше предотвратена.

Заслужаваше ли си Артър и Илейн Стайнър да умрат за това?

Не. Нищо не си заслужаваше смъртта им.

Но и нищо не можеше да поправи случилото се.

Роджър Гордиън, една от най-влиятелните личности сред световния политически елит, бе безсилен да промени миналото, дори само един миг от него. Той бе просто самотен човек с чувство за вина, очакващ да се приземи чартърният самолет, самолет, пълен с мъртвите, които никога нямаше да може да забрави.

Болеше го. Господи, колко болеше!

Какво можеше да направи?

Как щеше да продължи да живее?

Той вдигна поглед към небесата, за да открие отговора.

За първи път забеляза красотата на залеза, вече разкрил цялата си прелест. Беше смайващо. За миг Гордиън просто изпразни ума си и си позволи да се наслади на гледката. За първи път след атентата на Таймс Скуеър поглеждаше към нещо и си позволяваше да даде воля на чувствата си.

Светът все още съществуваше в цялата си несъвършена красота. Все още се въртеше около оста си и щеше да продължава да се върти, независимо какво правеха човеците — добри, лоши или безлични — които пълзяха по повърхността му.

И от него зависеше да даде каквото може за бъдещето.

Артър и Илейн Стайнър биха го направили. Искаше му се да са тук с него, живи и щастливи, за да го направят. Но тях ги нямаше и затова зависеше само от него.

И навярно това беше отговорът, който търсеше.

Той не можеше да промени миналото.

Можеше само да прегърне бъдещето и да му даде най-доброто от себе си.

Бе време да започне наново.

Облян в косите златни лъчи на залязващото слънце, сивият ИЛ-76, който очакваше, се плъзна по пистата пред него. Мъже с флуоресцентни оранжеви светлини го насочиха, после други се втурнаха към него, за да поставят клинове под колелата му. Някой внимателно приближи автостълба на сантиметри от вратата на самолета. Шофьорът й изключи двигателя, вдигна ръчната спирачка и изскочи навън, за да довърши ръчно последните приготовления.

Вратата на самолета се отвори и хората започнаха да излизат. Това бяха оцелелите. Някои още носеха бинтове след неотдавнашните си премеждия. Неколцина от по-сериозно обгорените все още бяха в Европа, тъй като състоянието им бе прекалено критично, за да ги докарат в Америка. Сълзи замъглиха очите на Роджър Гордиън. Поне не всичките му хора бяха мъртви. Благодарение на Макс и групата му, мнозина от онези, които със сигурност биха загинали, вървяха по пистата без чужда помощ. Той премигна, за да проясни погледа си.

Вратата в задната част на самолета се отвори. Засвириха музикантите, които беше ангажирал за случая, и тържествените звуци на Бах изпълниха въздуха. И тогава спуснаха на земята ковчег. Първият от много други. Чувството за вина отново заплаши да го погълне. Той го потисна и се съсредоточи върху спомените си. Картини от дните, които беше прекарал с Артър и Илейн в наземни станции по целия свят. Обстановката често се бе променяла, но едно нещо оставаше постоянно, също толкова неизменно като времето. Обичта между двамата никога не угасваше и беше пример за всички, които ги познаваха. Смъртта не можеше да промени това. Такава обич бе прекалено силна, за да бъде унищожена от куршума на убиеца. Гордиън знаеше, че са заедно, където и да бяха сега, и че това щеше да е тяхното желание.

На пистата продължаваха да спускат ковчези. Нови спомени прииждаха в главата на Гордиън. Той беше длъжник на тези хора. И нямаше да може да им се отплати през целия си останал живот.

Бе време да издигнат паметници в тяхна чест.

Роджър щеше да възстанови наземната станция в Русия, да построи други като нея и да ги използва, за да направи така, че информацията свободно да пътува през степите и по целия свят. Само това беше в състояние да попречи на трагедията да се повтори, да предотврати насилието преди да е започнало. И той можеше да го постигне.

Да, Гордиън щеше да продължи.

Но това някак си не бе достатъчно.

Пред очите му отново изплува образът на Илейн и Артър, така, както ги беше видял за последен път. Вече на възраст, те имаха дълго и богато общо минало, което да ги свързва — държаха ръцете си като младежи и вървяха през поле, осеяно с първите пролетни цветя. Обичта им изпълваше въздуха.

Това също беше паметник.

Той знаеше какво биха искали от него Артър и Илейн.

Бе време да позвъни на Ашли и да оправи нещата.

Роджър я обичаше. И тя го обичаше. Това беше прекалено красив дар, за да го загубят. Също като Артър и Илейн, той трябваше да се научи да цени жена си. И заради самия себе си, и заради тях Гордиън бе длъжен да даде на брака си истински шанс.

„Довечера — помисли си той. — Ще й се обадя довечера. Заклевам се.“

Когато свалиха и последния ковчег, когато избледняха и последните отблясъци на деня и ги замени бялата светлина на прожекторите, Роджър Гордиън даде знак за началото на церемонията, която беше организирал. „Светът — помисли си той — никога няма да забрави какво се случи с всички тях.“

Нито пък той.

Бе време да изкове новото начало, заради което бяха загинали хората му.

Дължеше го на всички тях.

Прозвучаха барабани и церемонията започна.

Роджър Гордиън пристъпи напред, за да поеме отговорността за скъпоценния товар.

И тогава разбра, че пътуването му едва започва.

Роджър Гордиън отвори сърцето си, за да прегърне бъдещето.