Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (41)

40.

Калининградска област

10-ти февруари 2000 г.

— Електричеството пак спря, Илейн.

Илейн Стайнър вдигна поглед от съединителната кутия, върху която работеше. Съпругът й току-що беше влязъл в стаята и отново носеше лоша новина.

— Какво има този път? Не ми казвай, че пак са блъснали кофата на фадромата в генератора.

Като част от споразумението на Гордиън с руското правителство, наземната станция получаваше електричество от мрежата — но Гордиън не бе глупак. Той знаеше колко несигурна може да е системата в отдалечените краища, които избираше за наземните си станции, и затова всеки обект разполагаше с достатъчно голям генератор, за да поддържа обекта. Проблемът беше, че много от резервните части, както и горивото, се купуваха в страната и изобщо не отговаряха на обичайните стандарти.

— Не — отвърна Артър. — Генераторът се включи нормално и автоматично, точно както трябва. Но не можем да разберем защо е спряло централно подаваното електричество. Свързахме се с местната подстанция. Навсякъде другаде има ток.

Илейн се намръщи и започна да прибира инструментите си. Двамата с Артър се занимаваха с тази работа от достатъчно време и бяха работили на много опасни места, така че предпазливостта се бе превърнала в тяхна втора природа.

— Откога няма ток? — попита тя.

— От десетина минути. Подстанцията прати екип да провери линиите. Скоро ще разберем какво става.

Илейн издаде устни напред в безмълвно раздразнение от вечния оптимизъм на мъжа си.

— Местен екип ли? — попита тя. — Ще имаме късмет, ако изобщо успеят да открият линиите. Не, скъпи, ако искаме бързо да отстраним повредата, ще трябва да го направим сами.

Грегор Садов погледна трите повалени електрически стълба и си позволи лека доволна усмивка. Бяха го постигнали с помощта на малко пластичен експлозив C-4, поставен точно над земята.

Целта им беше американската сателитна наземна станция. Грегор знаеше, че прекъсването на електричеството няма да унищожи всичките им защитни системи, но знаеше и че по-голямата част от произвежданото от генератора им електричество ще се насочи към поддържането на най-важните инсталации, включително сателитната връзка и комуникационните канали.

Грегор искаше да унищожи този генератор. Не се тревожеше прекалено за телефоните в лагера. Той се намираше толкова далеч от каквито и да било населени пунктове, че хората в него просто нямаше на кого да позвънят — поне не на някой, който да успее да стигне навреме, за да им помогне. Но Грегор никога не поемаше излишни рискове и тъкмо затова беше оцелял толкова дълго. Не можеше да прекъсне всички връзки на лагера със света, не и ако не откриеше начин да свали орбиталния им сателит, но можеше да се опита да унищожи генератора им.

Даде знак на хората си да се качват. Водеше седем души — тримата оцелели от групата и четирима нови, които му бе пратила Гилеа. Не беше имал възможност да работи с новодошлите. Този въпрос обаче не го занимаваше. Те бяха хора на Гилеа, не негови, и дори да бяха с него от година, пак нямаше да им вярва.

Бе разделил групата си в четирите БТР-40. Хората на Гилеа бяха заедно в два от тях, той и Ники бяха в един, а останалите му двама души бяха в последния бронетранспортьор. На покрива на отделението на водача на всяка от машините беше монтирана 14.5-милиметрова картечница КПВ. Садов бе получил заповед да унищожи всичко и възнамеряваше да я изпълни.

Запалиха двигателите и начело с машината на Грегор и Ники потеглиха към лагера, който се намираше на около пет километра. Доста далеч — но пък нали никой от станцията не биваше да чуе експлозиите, когато бяха взривявали стълбовете.

Скоро видяха американски джип с фирмена емблема на вратата. Движеше се към тях. Садов не можеше да различи хората вътре, но това нямаше значение. Знаеше, че трябва да е ремонтната група, пратена да провери прекъсването на електричеството.

При други обстоятелства би ги оставил да продължат. В цялостен план, малката група техници нямаше значение. Но той имаше заповед да унищожи всичко.

Натисна спирачката и се обърна към Ники.

— Ликвидирай ги.

Ники кимна, взе едно от РПГ-тата, излезе от бронетранспортьора, внимателно се прицели и стреля.

Пътят беше достатъчно неравен, за да накара Артър да си сложи колана. Илейн отказа. Отвърна му, че й било писнало от това в Щатите, където законът изискваше да използваш колан и мотоциклетна каска и да возиш децата си на специални седалки — не за да предпазиш хората, а за да предпазиш щата от допълнителни медицински разходи в случай на инцидент.

Шофираше Артър. Винаги шофираше той. Всъщност Илейн бе по-добър шофьор, но винаги, когато излизаха заедно, шофираше Артър. Поради това и тъй като цялото му внимание беше съсредоточено върху козята пътека, която в тази част на Русия наричаха път, Илейн първа видя врага.

Тъкмо така си помисли в мига, в който прехвърлиха малкото възвишение. Врагът! Подозренията й бяха възникнали веднага, щом Артър й каза за прекъсването на електричеството и че според местната подстанция не бил засегнат никой друг освен тях. Прекалено голяма случайност, особено като се имаше предвид случилото се неотдавна на Таймс Скуеър. Илейн би дала месечната си заплата, за да имат със себе и оръжие, — каквото и да е оръжие — но незначителното количество, с което разполагаше лагерът, бе заключено в мирно време… а независимо от подозренията й, официално времето продължаваше да е мирно.

А сега, забелязала четири бронетранспортьора да се насочват към станцията, Илейн знаеше кого вижда: врага.

— Артър — започна тя, но вече беше прекалено късно. Четирите БТР-40 спряха и тя видя, че от първата машина излиза жена, вади нещо и го насочва към тях. — Обръщай, Артър — викна Илейн. — Обръщай!

Съпругът й понечи да завърти волана, но в този момент жената стреля.

Ники улучи земята точно пред приближаващия се джип и изрови голяма дупка пред него. Но и това стигаше, помисли си Грегор. Резултатът бе същият. Джипът падна в неочаквано отворилата се дупка, заби решетката си в отсрещната й страна и човекът на дясната предна седалка излетя навън.

Садов превключи на скорост и даде знак на Ники да се качва.

— Хайде — каза той. — Да свършваме с това и да продължаваме.

Отначало Илейн не почувства нищо, дори не можеше да си спомни какво се е случило. Знаеше само, че лежи по гръб и гледа към небето, което й се струваше прекалено синьо и прекалено спокойно, за да се намира където и да било на земята. И тогава си спомни всичко — вражеските бронетранспортьори, жената, експлодиралата пред тях граната, Артър…

— Артър — каза Илейн, размърда се, после се претърколи настрани и в този момент болката я преряза, огромна бяла стена от агония, започваща някъде около пръстите на краката й и свършваща над челото й. Разбра, че с нея се е случило нещо ужасно, че е смъртно ранена или от самия взрив, или от падането върху твърдата замръзнала земя, но това вече нямаше никакво значение: значение имаше единствено Артър.

Преодоляла болката, тя се насили да се повдигне на четири крака и запълзя към смачкания джип.

Артър беше на мястото си — на седалката. Коланът не му бе позволил да излети от автомобила, но това изобщо не му беше помогнало. Когато приближи, Илейн видя, че оста на волана се е забила в гърдите му. Той бе прикован към седалката и не помръдваше.

— Артър — пак каза тя. Гласът й бе нещо средно между плач и молитва. — Артър…

Стигна до него, пропълзя през отворената врата и се притисна до неподвижното тяло. Знаеше, че е мъртъв. Не дишаше, от раните му не течеше кръв и тя разбираше, че и за двама им няма надежда.

— О, Артър — каза Илейн. Протегна ръка, нежно затвори очите му и после, като се бореше с болката, която заплашваше да я погълне, се наведе и го целуна по устните. — Спи спокойно, скъпи — промълви тя и за последен път отпусна глава на рамото му.

Стиснал „Беретата“ си, Грегор бавно приближаваше към разбития американски джип. Беше сигурен, че никой вътре не е останал жив — поне никой, който да представлява сериозна заплаха, но все пак трябваше да е предпазлив — особено защото през пропуканото и окървавено предно стъкло не се виждаше почти нищо.

Заобиколи отстрани и погледна през дясната врата. Мъжът беше мъртъв, поне това беше очевидно. Но жената… Тя бе излетяла от джипа и се беше върнала. Все още можеше да е жива.

Той вдигна пистолета си, но преди да успее да стреля, жената бавно обърна глава и го погледна право в очите.

— Защо? — попита тя. — Ние сме тук, за да помогнем, не за да навредим. Защо ни убиваш?

Грегор сви рамене и отвърна на английски:

— Заповед.

И после стреля. Куршумът попадна високо в челото й и отхвърли главата й към рамото на съпруга й. Тя се килна и се откъсна от мъжа, когото очевидно беше обичала.

Садов спря за миг, после протегна ръка и я бутна в предишното положение — нежно отпуснала глава на рамото на мъжа си. След това се обърна, качи се в бронетранспортьора и потегли към американския лагер.