Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (43)

42.

Калининградска област и Бруклин, Ню Йорк

10-ти февруари 2000 г.

Американският лагер изплува от мрака като безмълвна крепост — но солидният й вид и защитеността й бяха само илюзия. Сградите бяха десет и никоя от тях не надвишаваше повече от два етажа. Районът беше заграден с бетонна стена. Грегор знаеше, че над стената минават инфрачервени лъчи и сензори, които щяха да задействат алармената система, ако някой се опиташе да я прехвърли. Знаеше също, че тези инфрачервени лъчи и сензори няма да са от абсолютно никаква полза за хората вътре.

В стената имаше метален портал, достатъчно широк, за да могат да се разминат два камиона. От двете му страни бяха поставени малки кабинки за охраната.

Типично американско устройство, помисли си Грегор. Вътре имаше само шепа зле въоръжени пазачи и може би десетина-двайсет техници. Никой от тях нямаше да представлява сериозен проблем за него и за хората му.

Както бяха планирали, четирите БТР-40 спряха на петдесет метра от металния портал, далеч извън светлината на монтираните на стената прожектори. Фаровете им вече бяха изключени и всички от групата носеха очила за нощно виждане.

Грегор погледна към Ники и каза:

— Приготви се.

Тя мълчаливо отвърна на погледа му, после кимна. Излезе от задната част на бронетранспортьора, застана до 82-милиметровата минохвъргачка М-38, прицели се, изчака още малко, за да даде на другите три машини възможност да се приготвят, и стреля. Миг по-късно към металния портал полетяха още три гранати.

Вече нямаше време за чакане. Ники се хвърли във вече потеглилия БТР и грабна едно от РПГ-тата.

Тишината и неподвижността на нощта избухнаха във внезапна смърт и разрушение. Една от гранатите попадна право в металния портал, откъсна вратите от пантите и ги отнесе навътре в лагера. Други две улучиха кабините на пазачите, прекъснаха връзките и убиха хората вътре. Ники обаче не се беше целила в портала и в кабините. Тя бе насочила мерника си високо над стената и една от гранатите попадна точно върху покрива на сградата с генератора. С този единствен изстрел окончателно прекъснаха връзките на американците с външния свят — макар да знаеше, че няма с кого да се свържат, Грегор нямаше намерение да поема излишни рискове.

Изстрелът на Ники беше съвършен. Грегор се усмихна, бързо измина петдесетте метра и профуча през останките на портала, без да мисли какви поражения могат да нанесат на гумите и долната част на машината. Групата му вече бе открила гаража на лагера. Бяха планирали да го оставят непокътнат освен хората, които биха могли да работят или да се крият вътре, защото ако бронетранспортьорите им се повредяха, след приключване на задачата просто щяха да си тръгнат с крадени машини.

Бронетранспортьорите минаха през портала — отпред беше Грегор, после двата БТР-40 с четиримата мъже, пратени от Гилеа, и накрая двамата от собствената му група. Вътре четирите машини се разделиха и се насочиха към предварително определени части на лагера. Щом заеха позиция, машините се обърнаха и като откриха огън, поеха към централната сграда — ниска бетонна постройка със сателитна апаратура на покрива.

Съпротива нямаше. Грегор знаеше, че няма да им окажат сериозен отпор, но все пак бе очаквал от американците повече. Двама от пазачите бяха повалени още в началото, хванати на открито, объркани и уплашени, но освен тях като че ли всички останали се бяха изпокрили в панелните си жилищни блокове, бяха навели глави и се надяваха просто да останат живи.

За тяхно съжаление, заповедта на Грегор изискваше точно обратното.

Докато минаваше покрай всяка от сградите, групата му изстрелваше граната във входа, причиняваше допълнителни разрушения и блокираше оцелелите вътре. Основната му задача беше сградата със сателитната апаратура. Щом я унищожеше, щеше да е в състояние да посвети цялото си внимание на останалата част от лагера.

Единствената постройка, която забави Грегор, бе онази, в която американците държаха малкия си запас от огнестрелно оръжие. Два от бронетранспортьорите му се отклониха към нея и спряха за толкова време, колкото да я изравнят със земята. После Грегор Садов намали чувствителността на очилата си за нощно виждане и възобнови методичното си настъпление към командната и контролна част на лагера.

 

 

Когато връзката прекъсна, Макс Блакбърн разговаряше по телефона с Алън Джейкъбс, шеф на охраната на лагера. Алън му беше позвънил в момента, в който угасна електричеството. Никой не подозираше, че в аварията има нещо съмнително или преднамерено, но стандартната процедура изискваше да поддържат постоянна връзка до откриването и отстраняването на проблема. Блакбърн и охранителната му част вече се връщаха към лагера, но когато Джейкъбс му се обади, той нареди на шофьора да побърза.

Когато връзката прекъсна, Макс остави линията отворена и се обърна към Мег. Двамата седяха в каросерията на покрит камион — от онези, които се използваха за транспортирането на продукция от малките местни ферми до съседните градове — и се друсаха по местния така наречен път.

— Позвъни му — каза й той и й даде директния номер на Джейкъбс.

— Защо, какво има? — попита тя, вече започнала да набира. Според стандартната процедура в електронната памет не трябваше да се записват никакви номера и след края на всеки разговор последният набран номер винаги трябваше да се изтрива.

— Не знам — отвърна Макс.

Мег вдигна слушалката към ухото си и след миг каза:

— Дава свободно.

Блакбърн се наведе напред и нареди на шофьора:

— Дай газ.

Мег го погледна иронично. Блакбърн дори не бе изчакал някой да отговори преди да реагира.

— Би трябвало да дава заето — каза той. — Свободното означава, че основните телефонни връзки са прекъснати. — Той обърна глава и извика на Лий Джонсън, радиоексперта на групата: — Искам да установиш с лагера сателитна връзка, незабавно. Там става нещо и трябва да разбера какво.

— Невъзможно е — съобщи Джонсън след малко. — Сателитът отговаря, но наземната станция не.

Мрачно стиснал устни, Блакбърн кимна.

— За колко време ще стигнем дотам?

— За десет минути, сър — отвърна шофьорът.

Макс поклати глава. Отлично знаеше колко дълги могат да са десет минути по време на битка.

— Пет — каза той.

— Сър, осите няма да издържат…

— Не ми пука за осите — изръмжа Блакбърн, — нито за коловозите. Пука ми за хората, които са нападнати в лагера и които разчитат на нас да ги защитим — а не можем да го направим оттук. Пет минути. Това е заповед.

— Слушам, сър — отвърна шофьорът. — Пет минути.

Блакбърн кимна, после се извърна и започна да дава нареждания на групата си. Имаха пет минути да се приготвят за бой срещу неизвестен противник с неизвестна численост и неизвестна огнева мощ.

Пет минути — цяла вечност за хората в лагера, но далеч не толкова, колкото би искал за групата си Блакбърн.

 

 

Хората на Грегор имаха проблем. Не такъв, с който да не са в състояние да се справят, но все пак ги беше забавил повече, отколкото искаха.

Той бе очаквал пазачите да не са въоръжени, но когато осветените им от пламъците бронетранспортьори наближиха малката укрепена сграда по средата на лагера, попаднаха под град от куршуми, идващ и от четирите им страни. Според силата на изстрелите, пазачите не разполагаха с нещо по-мощно от 38-и калибър, но не това го тревожеше. Ако и персоналът в някой от жилищните блокове също имаше оръжие, Садов и хората му можеха да попаднат под смъртоносен кръстосан огън преди да изпълнят задачата си.

Това беше моментът, в който бойният план отиде по дяволите. Дотук всичко бе вървяло като по часовник — нещо, което го изпълваше с особено задоволство, като се имаше предвид ограниченото им време за подготовка. Но сега трябваше да импровизират.

Той се пресегна надолу, бързо дръпна ръчката за фаровете и те светнаха.

— Гранатата, Ники — каза Садов и рязко вдигна ръчната спирачка.

После изскочи от все още движещия се бронетранспортьор и се претърколи няколко метра, като внимаваше да остане в мрака зад ярките светлини. Коленичи, усили фокуса на очилата си за нощно виждане, вдигна автомата си, опря лакът на лявото си коляно и се прицели в най-близката амбразура.

Можеше да види лицето на уплашения пазач, който гледаше цевта на 9-милиметровата си „Берета“. Добро оръжие, но при тези обстоятелства почти безполезно.

Грегор дълбоко пое дъх, изпусна малко и задържа в гърдите си останалата част, за да успокои лекото треперене на автомата си. После внимателно натисна спусъка и изстреля един-единствен куршум.

Въпреки очилата, не можа да види дали е улучил, понеже се олюля от отката. Миг по-късно обаче забеляза, че амбразурата е празна и че стрелбата от тази страна е утихнала.

Ники стреля с минохвъргачката и улучи точно покрива на укрепената сграда. Огънят окончателно замлъкна и останалите от групата на Грегор последваха Ники със собствените си гранатохвъргачки. След минути малката бяла сграда се превърна в горящи развалини.

Садов се обърна към хората си и даде заповед да се разгърнат. Изпълнили основната си цел, сега те трябваше да открият всички оцелели и да ги унищожат.

Той даде знак с ръка на трима от личната си група да изостанат малко назад. Тази част от акцията им не беше война. Беше обикновено убийство и Грегор щеше да е доволен, ако хората на Гилеа свършеха повечето от работата.

 

 

Приближаваха се към лагера и Макс Блакбърн вече виждаше пламъците. Седеше наведен напред и викаше на шофьора да бърза. Меган мълчеше — тепърва осъзнаваше смисъла на онова, което виждаха.

— Божичко — прошепна тя.

Макс не отговори. Само още по-силно стисна юмруци.

Групата му чакаше. Всички бяха видели издигащите се към нощното небе пламъци и знаеха какво означават те. Всички, дори шофьорът си бяха сложили бронирани жилетки и очила за нощно виждане. Оръжията им бяха готови, огневите им линии бяха установени. Бяха получили заповедите си и бяха разработили всички възможни планове. Сега им трябваше единствено цел и шанс за отмъщение.

На петдесет метра от лагера изключиха фаровете. Макс нареди на шофьора да намали скоростта и да заобиколи отзад. Пътят най-после се беше изравнил и на Блакбърн ужасно му се искаше да отмени заповедта, да каже на шофьора да кара още по-бързо, но знаеше, че не може. Персоналът в лагера разчиташе на него — ако все още някой бе останал жив — и нямаше никаква полза да се появи с гръм и трясък като идиот, за да обрече себе си и групата си на сигурна смърт.

Не, колкото и да му се искаше, Блакбърн знаеше, че трябва да играе по правилата.

Когато наближиха до първия ъгъл, той даде знак на четирима от дванайсетчленната си група да скочат от камиона. Те трябваше да прескочат стената и да заемат позиция — по двама във всеки от предните ъгли. Други четирима щяха да заемат аналогична позиция в задните ъгли, а Блакбърн, Меган и останалите трима щяха да се прехвърлят през задната стена, точно срещу портала. Шофьорът щеше да остане в камиона.

„Моля те, Господи — помисли си Макс, докато заобикаляха първия ъгъл. Имаше намерение да се помоли да има оцелели, Бог да остави поне част от американците живи. Но се получи друго. — Моля те, Господи, нека са там. Помогни ми да им платя за онова, което правят.“

Меган протегна ръка и докосна дланта му в безмълвна; подкрепа, но той не забеляза. Беше прекалено съсредоточен върху хаотичната стрелба, която се разнасяше от другата страна на стената, и върху мислите за отмъщение, които блуждаеха в главата му.

 

 

Грегор чу, че огънят постепенно утихва, и се усмихна. Още няколко минути и щеше да повика групата.

— Добра работа свърши тази нощ — каза на Ники. Говореше сериозно. Тя се бе представила безупречно, всичките й изстрели бяха точни и беше запазила хладнокръвие, когато стана горещо. Ники бе добър боец, добър войник и Садов се радваше, че е успяла да оцелее до този момент.

От дясната си страна чу два изстрела от „Калашников“, след което автоматът замлъкна.

Това беше. Последният. Грегор протегна ръка към предавателя на колана си и три пъти натисна бутона — къс, дълъг и пак къс сигнал — с което даваше заповед на групата да се събере при гаража, единствената непокътната сграда в лагера. Щом стигнеха там, хората му щяха да я превземат, да унищожат всички оцелели и после да вземат машините, които Грегор сметнеше, че ще могат да продадат.

Такъв беше планът. Първият знак, че планът се е объркал, бе ръката, която се стовари на рамото му и острието, което се притисна до гърлото му.

 

 

Макс се гордееше с хората си. Като истински професионалисти, те се бяха абстрахирали от чувствата си и вършеха работата си в пълна тишина и с изключително майсторство. Получили тактическите си умения в десантните части, специалните сили, военноморските „тюлени“ и други спецгрупи, те откриваха врага и го обезвреждаха по един или по двама, без да изстрелят нито един куршум. Най-изненадващо беше, че без да се влияят от гнева, бушуващ в гърдите им също толкова яростно, колкото пожарът в лагера, хората му не само неутрализираха противниците си, без да стрелят, но и — доколкото можеше да прецени Блакбърн — без да убият нито един от тях. Защото противниците бяха банда терористи, които трябваше да останат живи, за да бъдат изправени пред съда.

Видял последните двама врагове, Макс вдигна ръка, даде знак за извънредно внимание и се плъзна напред. Меган му беше отляво, от двете им страни имаше по двама души от групата.

При други обстоятелства Блакбърн би проявил повече предпазливост и би оставил някой от другите да обезвреди целта. Но пък можеше и да не го направи. Двамата с Гордиън безброй пъти бяха спорили по този въпрос, но Макс просто отказваше да приеме, че който и да било от хората му, независимо дали е нов, млад или неопитен, струва по-малко от него. И категорично отказваше да праща хора там, където не би отишъл самият той.

Безшумно се промъкна напред и изчака ръката на мъжа да се отдели от радиостанцията на колана му. После се хвърли към него, сграбчи го за китката с дясната си ръка и с лявата притисна ножа си в гърлото му. Не каза нищо. Почти се надяваше мъжът да реагира, да понечи да се съпротивлява, да направи нещо — каквото и да е, за да му даде основание да използва ножа си.

Меган не прояви такава любезност. Хвърлила се напред едновременно с него, стиснала късия си нож, атакува жената — удари я с дръжката по тила. Жената се свлече в безсъзнание на земята, дългата й тъмна коса се разпиля изпод каската й.

„Прекалено лесно“ — помисли си Блакбърн. Искаше кръв. Искаше да забие ножа в гърлото на мъжа, когото бе пленил. Но не можеше. На първо място той беше войник и макар да работеше за частна компания, а не за страната си, трябваше да спазва военния кодекс.

Освен това тази болка и ярост някога щяха да избледнеят и в този ден Макс искаше да е в състояние спокойно да погледне света.

Продължи да държи пленника си, докато хората му не го завързаха. После прибра ножа и каза:

— Разкарайте ги.

Рязко се извърна от пленените терористи и започна да търси оцелели. Нощта и без това вече продължаваше прекалено дълго и той знаеше, че му предстои още много.