Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (18)

17.

Ню Йорк

1-ви януари 2000 г.

Началникът на полицията Бил Харисън изобщо не чу взрива, който уби жена му.

Помнеше обаче много други неща от това ужасно събитие — прекалено много — и те щяха да го преследват до края на дните му.

Щеше да си спомня как седи до Розета на подиума, стиска ръката й и разсеяно следи с едно око двамата фолк певци, присъединили се към кмета на главната сцена, а с другото разтревожено наблюдава двете кучета от групата за обезвреждане на бомби от ВВС, вдигнали шум само на няколко метра от дясната му страна. Щеше да си спомня как забелязва амбулантната количка и кисело си помисля, че кучетата са подушили миризмата на нещо далеч не толкова смъртоносно, колкото експлозив, освен ако случайно не са на диета, забраняваща поничките с крем ванилия и прочее. И как после забеляза сериозното изражение на мъжа от К-9, как забеляза напрегнатите му движения, докато разговаряше с продавача, и как започна все повече да се тревожи. Работеше в полицията вече от четвърт век и бе започнал кариерата си като пеши патрул в горния край на Манхатън, така че познаваше предпазливото, внимателно изражение на ченге, приближаващо се към подозрителна личност.

„Застанал е на два-три метра от онзи тип, за да може да следи движенията му и да наблюдава ръцете му — беше си помислил Харисън. — И собствената му ръка не се отдалечава много от пистолета.“

Винаги щеше да си спомня как усети, че стомахът му се свива, когато видя как продавачът бръква в джоба си, а после и как ченгето посяга за пистолета си. Винаги щеше да помни внезапния си страх и чувството, че времето ускорява ход, че започва да се движи прекалено бързо, като видеофилм, превключен на бързи обороти по средата на напрегната сцена. После погледът му се насочи към екрана на „Панасоник“, той мислено си отбеляза часа — 23:56 — и си помисли: „До полунощ остават четири минути, те искат да го направят тогава, освен ако не се случи нещо, което да ги накара да избързат“.

Винаги щеше да си спомня как обърна глава към Розета и дъщеря си Ташея, как си помисли, че трябва да ги измъкне от сцената, да ги отведе надалеч оттук и после как пръстите му стиснаха ръката на жена му и как се изправи от стола си, теглейки ръката й с безумна припряност, а тя му отправи изненадан, въпросителен поглед и промълви „Какво?“ — но преди да успее да й отговори, всичко се превърна в ослепителен блясък като от избухването на нова звезда и той усети как вълната от свръхнагорещен въздух отхвърля тялото му, усети разтърсването на земята, усети, че пада и безпомощно се търкаля в онази адска, пронизително ярка светлина, и че стиска ръката на Роузи, ръката на Роузи, ръката на Роузи…

После изведнъж обгръщащата всичко светлина се разпадна на части и горещината, макар и все още силна, престана да бъде твърдо тяло. Харисън осъзна, че още е на подиума, че лежи проснат настрани, притиснал лявата си буза в трески и отломки. Лицето му бе влажно, лепкаво и светът сякаш се бе наклонил. Някак си краката му се бяха оказали по-високо от главата му.

Навсякъде около себе си виждаше огън и дим. Отгоре се сипеше разбито стъкло. Сирени виеха в нощта и навсякъде имаше хора, повечето окървавени и неподвижни, други тичащи, пълзящи, пищящи, стенещи, плачещи. Навсякъде.

Чу отнякъде високо пропукване, чу отгоре си скърцането на огъващ се метал. Смътно осъзна, че подиумът е пропаднал приблизително по средата и краищата му са хлътнали надолу и навътре, на което се дължеше и странната му, замайваща поза. През процепите между дъските пращяха и се промъкваха пламъци и някога стройно подредените редици сгъваеми столове бяха разхвърляни и преобърнати като кегли. Огромни парчета бетон осейваха безкрайната зона на опустошение, която повече приличаше на лунен пейзаж, отколкото на Таймс Скуеър.

Видя гигантска огнена гъба, пулсираща някъде от дясната му страна, разбра, че тя се издига от огромен кратер — истински кратер — и мигновено реши, че това трябва да е мястото, на което беше видял амбулантната количка, където бе стояло ченгето с кучетата си, където беше избухнал взривът…

Тази мисъл някак си изскочи от замъгления му от шока в първите секунди след експлозията мозък и се стовари отгоре му с яростна сила — още не бе потърсил Роузи и Ташея.

До този момент Харисън съзнаваше само отчасти позата, в която е паднал, но сега разбра, че лявата му ръка е протегната зад гърба му и че продължава да стиска по-малката, много по-нежна длан на жена му.

— Роузи — немощно простена той.

Отговор не последва.

— Роузи…

Отново не получи отговор.

Насили се да се помръдне. Стърженето на метал над главата му беше станало по-силно и по-зловещо и отново го изпълни с ужас и страх. Той сковано се претърколи към жена си, като продължаваше да стене името й и се боеше да се запита защо не му отговоря.

— Роузи, добре ли си?…

Млъкна по средата на изречението. Тя лежеше по гръб. Едното й око бе затворено, другото мътно гледаше нагоре. Лицето й беше покрито с кръв и циментов прах и приличаше на призрачна маска от японски театър. Косата й се стелеше в безпорядък и около тила й се виждаше тъмна локва. Тялото й бе заровено от шията до кръста под купчина отломки.

Не дишаше.

— Мила, моля те, моля те, трябва да се махнем оттук, да намерим Ташея. Хайде стани…

Тя не помръдваше. Мъртвото й лице бе застинало.

Отчаян, дълбоко в сърцето си съзнаващ, че нея вече я няма, че всяко човешко същество би загинало под толкова голяма купчина отломки, Харисън с мъка застана на колене и задърпа ръката й, задърпа я яростно, задърпа я със задавени ридания… сълзите се стичаха по страните му.

Ръката се отдели от тялото й при петото дръпване, откъсната над лакътя, като остави назъбената кост да стърчи от заровеното й под останките рамо.

Харисън я погледна с трескаво разширени очи.

Трябваше му цяла вечност, за да осъзнае какво се е случило.

И тогава започна да крещи.

 

 

Всяка експлозия се съпътства от мощна въздушна вълна, незабавно последвана от свиване — жадният вакуум привлича изместения въздух обратно към центъра си. Именно този принцип използват специалистите по разрушаване на сгради, когато поставят в тях взрив, за да ги накарат да се съборят върху самите себе си. Колкото по-голямо е първоначалното освобождаване на енергия, толкова по-мощен ще е резултатът, а всмукването след експлозията на Таймс Скуеър беше невероятно — разби прозорци, откъсна врати от пантите им, събори стоманени скелета и стени, повдигна автомобили от земята и погълна човешки същества в чудовищното си гърло, сякаш бяха леки като перца. По-късно свидетелите на катастрофата щяха да сравняват шума от всмукания обратно въздух с този на влак, летящ към тях с пълна скорост.

Скърцането на метал над подиума на Четирийсет и втора улица ставаше все по-силно с всеки изминал миг — опорните елементи на екрана на „Панасоник“, силно повредени от самата детонация и още повече отслабени от последвалия вакуумен ефект, продължаваха да се огъват повече, отколкото можеха да издържат.

Секунди след взрива гигантският телевизор се беше наклонил към сградата на Таймс Скуеър номер едно и остана да виси като изкривена рамка на картина. Стотици килограми стъкло се сипеха върху улицата от разбития екран и от флуоресцентните тръби като унищожителен порой, разкъсвайки плът, срязвайки вени и артерии, отсичайки крайници, кълцайки хората сякаш с ками, докато те бягаха, за да се спасят, взимайки десетки жертви преди да стихне ехото на взрива. Само за няколко минути паважът се покри с ужасяващо море от кръв, което преливаше от тротоара и пускаше пипалата си надолу към каналите, като се събираше около запушените с останки решетки.

Вихърът от стъкла прииждаше на вълни — опорите на екрана продължаваха да се огъват, като го наклоняваха все повече, докато той не се наведе почти под прав ъгъл спрямо първоначалното си положение.

Накрая, с последен стон, той се поддаде на земното привличане и се стовари на земята.

В ослепителния блясък на уличните пожари сянката на падащия екран се плъзна над тълпата като огромна мантия от пълен мрак. Попаднали в капана на огромното си множество, мъжете, жените и децата отдолу можеха само да крещят, когато огромната маса се стовари върху им, уби мнозина под десетметровата си рамка и разбитите си електронни вътрешности и осакати други с градушка от стомана, жици и стъкло.

От новата 2000-на година бяха изминали само осем минути.

Две минути по-късно избухна първата от пълните с експлозив чанти, подхвърлени около площада.

 

 

— Тук спешна помощ, какво има?

— Слава Богу, слава Богу, линията беше заета, аз съм на външен телефон и си мислех, че никога няма да успея да…

— Какво има, госпожо?

— Дъщеря ми… очите й, о, Боже Господи, очите й…

— За дете ли става дума?

— Да, да, тя е само на дванайсет. Двамата със съпруга ми, ние искахме да я доведем тук тази нощ… мислехме си… о, мамка му, това няма значение, моля ви, трябва да й помогнете…

— Чуйте ме, госпожо, трябва да се успокоите. На Четирийсет и трета улица и Седмо авеню ли сте?

— Да, да, откъде…?

— Местоположението ви автоматично се изписва на компютрите ни…

— Тогава пратете някого тук, по дяволите! Пратете някого тук незабавно!

— Госпожо, много е важно да изслушате инструкциите ми. Положението на Таймс Скуеър ни е известно. В момента натам пътуват спасителни екипи, но ще им трябва известно време, за да помогнат на всички, и ще се наложи да избират първо най-тежките случаи. Трябва да ми кажете какво е състоянието на дъщеря ви…

— Да избират ли? За какво говорите?

— Госпожо, моля ви, опитайте се да ми окажете съдействие. Много хора се нуждаят от помощ…

— Да не си мислите, че не го разбирам? Да не си мислите, че не го разбирам, мамка му? Става дума за очите на малката ми дъщеричка, за очите й, за очите й…

 

 

Сирените пронизително и отчаяно виеха из целия град. По улиците и магистралите към Таймс Скуеър се носеха колите на безброй спасителни екипи, гумите им свистяха по настилката, сигналните лампи на покривите им се въртяха.

Придружена от два полицейски патрула, първата линейка стигна на площада в 00:04 часа и екипът припряно започна да установява приоритетните случаи. Жертвите се преценяваха според сериозността на нараняванията им и способността на санитарите да им окажат медицинска помощ с ограничените средства, с които разполагаха. Пациентите с по-незначителни рани и изгаряния се насочваха към специален пункт за първа помощ близо до паркираната линейка. Най-тежко пострадалите се поставяха върху носилки, а когато носилките свършиха, направо върху разчистен участък от улицата. На много хора поставяха интравенозни системи с глюкозо-солев серум. На още повече слагаха кислородни маски. Шинираха счупени кости. Спираха кръвотечения. Даваха обезболяващи средства на жертвите с почерняла от изгаряне кожа и овъглени дрехи. Девет души в района бяха получили сърдечни кризи, изискващи кардиопулмонален масаж и електронна дефибрилация. Двама от пациентите починаха преди претрупаните с работа екипи да успеят да стигнат до тях.

Вдигаха мъртвите и ги полагаха в две редици на улицата. Чувалите свършиха за минути и санитарите бяха принудени да оставят труповете непокрити.

Зад ъгъла на Бродуей момче и момиче лежаха притиснати под тежка стоманена греда и купчина отломки, паднали от строеж под напора на ударната вълна на взрива. По време на избухването на бомбата тийнейджърите се бяха прегръщали и телата им все още се притискаха едно в друго. Гърдите на момичето бяха жестоко смазани и то беше мъртво. Момчето се бе спасило, защото гредата беше паднала диагонално върху краката, а не върху тялото му. То бе в шок и губеше огромно количество кръв от разкъсаната си бедрена артерия.

Без да обръщат внимание на заплахата за собствения им живот от бушуващите пламъци и падащите горящи останки, ченгетата от първия камион на ВВС направиха всичко възможно, за да го измъкнат още преди да са пристигнали линейките; вдигнаха съборените тухли и побързаха да донесат от машината си резачка за метал и спасителни чували. Лесно вкараха дебелите само пет сантиметра в сгънато положение неопренови торби между настилката и гредата, после свързаха маркучите им с въздушен резервоар и включиха към тях контролно устройство. Внимателно ги надуха до максималната им височина от метър и двайсет, като следяха датчика за налягането на командния пулт. За да не наранят момчето още повече, повдигането трябваше да е постепенно, с по 35–40 сантиметра.

До 00:08 часа младежът бе освободен и откаран на количка под ликуващите аплодисменти на спасителните екипи. Но нямаха време за почивка: някой викаше за помощ изпод друга купчина отломки оттатък улицата.

Докато полицията, медицинските екипи и пожарникарите се опитваха да си вършат работата при тези опасни условия и пълния хаос на Четирийсет и четвърта улица, за Бакач, човека на Ник Рома, беше повече от лесно да се промъкне незабелязано, да пусне чантата си с експлозиви на земята до линейката и после да я подритне с тока на обувката си под шасито.

 

 

Минути след началото на спасителната операция пред прозорците на „Джейсънс Ринг“, кръчма на Четирийсет и четвърта улица, барманката започна да разнася бутилки вода на благодарните спасители и жертви. В мазето имаше много кашони и шефът й сам започна да ги изнася, без изобщо да се замисля какво ще му струва това.

Барманката тъкмо беше минала в задната част на кръчмата за още бутилки, когато чу на улицата зад себе си мощен взрив и ужасено обърна глава, за да види как линейката се пръска на парчета в ослепителна топка от оранжево-сини пламъци. Частица от секундата по-късно през прозореца влетяха димящи шрапнели и се посипаха върху бара като някакъв странен метеоритен дъжд. Последвалата топлинна вълна, нахлула през разбитото стъкло, я накара да се олюлее. В същото време линейката и всички около нея — санитари, полицаи, пациенти, всички — бяха превърнати в пепел.

Зяпнал през разбития прозорец зад барманката, собственикът на заведението стоеше с ножа за отваряне на кашоните в ръка и не можеше да повярва на очите си — казваше си, че онова, което вижда или си мисли, че вижда, трябва да е някакъв ужасен кошмар.

За нещастие не бе така — макар че щеше да мине много време преди който и да е от двамата да успее да заспи, без да сънува кошмарната експлозия.

 

 

С измазано от сажди и сълзи лице Бил Харисън бясно ровеше из останките от подиума, викаше дъщеря си, безспирно крещеше името й и се опитваше да я открие, обезумял от мъка, шок и отчаяние. Изцъклените му, мятащи се насам-натам очи издаваха човек, който си мисли, че е преживял най-тежкото, само за да бъде обзет от страха, че то е само прелюдия към още по-огромен ужас.

Той пълзеше на четири крака из останките, отместваше блокове бетон, остри парчета стъкло, нацепени дървени греди — всичко, което можеше да скрива каквато и да е следа от детето му. Пръстите му бяха ожулени и покрити с мехури от горящите дъски и нажежените до бяло парчета метал, които вдигаше и после хвърляше настрани в отчаяното си търсене.

Изтощен и останал без дъх, той отново я извика. Гласът му пресекна и нови сълзи замъглиха погледа му. Харисън усети, че в гърдите му се надига невъобразима вълна от мъка и замахна с парчето бетон, което държеше в ръце, към дъските, после отново го блъсна в безнадеждна ярост и скръб и тъкмо се готвеше да замахне за трети път, когато на рамото му се отпусна ръка.

Той вдигна поглед към лицето над себе си.

И премигна.

— Миличка? — каза Харисън с глас, който звучеше така, сякаш го изваждат от транс, и стисна ръката й. Трябваше да я докосне, да я усети, за да успее да повярва, че наистина е тук. — Ташея? Господи, мислех си, че… майка ти…

Разплакана, дъщеря му безмълвно кимна и още по-силно стисна рамото му. Имаше дълбоки рани по бузата и челото и ръкавът на скъсаното й палто беше пропит с кръв, но бе жива. Мили Боже, жива! С нея беше Циман, певецът, придържаше я с ръка, макар че и той бе облян в кръв и също като нея едва се крепеше на крака.

— Аре, човече. Требе да се смъкнем от тая сцена, докато още можем — каза Циман и протегна ръка на Харисън. — Още малко и съвсем ще се разпадне.

Харисън стисна ръката му, остави го да му помогне да се изправи и силно притисна Ташея към себе си, усещайки брадичката й до врата си, усещайки топлия порой на сълзите й по лицето си. И за миг, застанал сред развалините, той разбра: макар че никога вече нямаше да е напълно щастлив, имаше основание да се надява, че нещата постепенно ще се оправят.

— Нашият приятел е прав — каза Харисън и кимна към Циман. — Най-добре ще е да се махнем оттук.