Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (16)

15.

Ню Йорк

31-ви декември 1999 г.

23:40

На един от високите етажи на лъскав небостъргач от стомана и стъкло на Четирийсет и четвърта улица и Бродуей група немски бизнесмени от международната издателска империя „Фуш инк.“ се бяха събрали зад високите до тавана прозорци, за да гледат празника долу. В края на тяхното ваканционно посещение офисът, използван от американския им редакторски екип, беше превърнат в наблюдателна и банкетна зала, обзаведена с плюшени фотьойли, мощни телескопи, мокър бюфет, подреден и с фини ордьоври, поднасяни от сервитьори с бели ръкавици. Освен това преди пристигането им служителите в сградата бяха получили съобщение да си тръгнат рано в новогодишната вечер. Това ясно показваше, че германците не искат да бъдат смущавани от американци, независимо от положението им в компанията. Чужденците искаха да наблюдават — и да коментират спектакъла на Таймс Скуеър, толкова странно грубоват и колоритен, насаме.

Веселото новогодишно празненство можеше да е американска традиция, но немските бизнесмени, които бяха вложили милиони долари в излъскването на района, смятаха, че само те имат право да му се наслаждават отвисоко.

23:43

По средата на площада от Четирийсет и втора до Четирийсет и трета улица беше издигнат голям параден подиум. Оглавяваният от кмета организационен комитет за посрещането на новата 2000-на година бе преместил пейките, които обикновено стояха на това място. Тук бяха кметът и другите видни личности със семействата, приятелите и политическите си покровители, произнасяха речи, махаха на тълпата и викаха неща от сорта на „Обичам Ню Йорк!“, усмихваха се срещу обективите и пожелаваха на хората приятно прекарване, като горещо ги молеха да простят на човека, забил лакът в ребрата им или пуснал ръка на приятелките им. Над улицата, на Таймс Скуеър номер едно, гигантският екран на „Панасоник Астровижън“, заменил екрана на „Сони Джъмботрон“ от 1996-та и малко по-късно даден под наем на Ен Би Си, показваше огромните образи на всички на подиума, така че тълпата да може да се наслади на близостта им.

Седнал до жена си и дъщеря си на подиума — където известен комедиант току-що бе започнал да забавлява зрителите, — началникът на полицейското управление Бил Харисън се чувстваше като студено парче месо върху недодялан бюфет. Вече всеки момент някой щеше да прекатури проклетата конструкция и за изгладнялата сган щеше да настъпи празник.

Той скептично се огледа. Искаше му се да е по-спокоен за предпазните мерки, които бяха взети за безопасността на големите клечки тук, както и за безопасността на жена си и дъщеря си, които радостно (и въпреки възраженията му) бяха настояли да го придружат на това фиаско. Присъстваше половината градски съвет и достатъчно звезди, за да запълнят едноседмичните развлекателни програми. Въпреки прозрачните щитове, предпазващи ораторите, въпреки многобройните униформени полицаи, цивилни детективи и частни телохранители, заградили подиума, въпреки конните ченгета, обучените да търсят бомби кучета и екипите, които наблюдаваха от покривите на сградите, въпреки подробно разработените планове за „Операция 2000“, все пак имаше възможност през цедката да се промъкне нещо гадно. И как можеше да е иначе с десетките улици и основните линии на метрото, които изливаха тълпи хора в района?

Погледът му продължаваше да обхожда района. Спря се за миг върху камиона на първата група за бързо реагиране, паркиран плътно до подиума на Четирийсет и втора улица. Освен че огромната машина беше претъпкана със спасително и тактическо оборудване, в нея имаше и стрелково оръжие, вариращо от 12-калиброви пушки „Итака“ и малки автомати до пушки M-16, снабдени с устройства за изстрелване на гранати и многоцелеви муниции. Отзад чакаха два по-малки патрулни камиона, микробус за наблюдение, временен мобилен щаб и сапьорен камион.

Харисън намираше огромно успокоение във факта, че елитният състав на групата за бързо реагиране е обучен да действа при всякакви критични ситуации — ако се случеше нещо лошо, щяха да са в състояние да се справят. Но реакция и предотвратяване бяха две различни неща и тази вечер примерът с Оклахома Сити мрачно обсебваше мислите му, напомняше му, че е нужен само миг, за да бъде отнет животът на стотици невинни.

— Това не е ли Дик Кларк? — попита Розета и посочи внезапното раздвижване край подиума. — До онези телевизионни камери ей там?

Той се наведе напред, вгледа се и отвърна:

— Едва ли. Изглежда прекалено стар.

— Ами той си е стар, Бил. Вече трябва да е към седемдесетте.

— Дик Кларк престана да старее на трийсетгодишна възраст — възрази той. — За разлика от твоя беден стар съпруг, чиято енергия вече е на изчерпване и който ще заспи като пън в мига, в който главата му докосне възглавницата.

— Наистина ли?

— Свърши тя, скъпа — каза Харисън.

С лека усмивка тя постави ръка на бедрото му. Очите й блестяха по начин, който винаги караше гърлото му да се свива и сърцето му да затуптява.

Тази вечер не бе изключение.

Той изненадано я погледна и затаи дъх.

— Стар, а? — рече Розета.

23:45

— Ей, брато, имаш ли понички с желе?

Брадатият уличен продавач вдигна очи от ръчния си часовник и поклати глава.

— Ами крем-карамел?

— Свърши.

Дес Санфорд хвърли поглед към приятеля си Джамал. Той срещна очите му и сви рамене. Двамата тийнейджъри носеха пуловери с качулки и плетени шапки отдолу. Освен това и двамата бяха много объркани от този бял тип, който би трябвало да е заинтересуван да направи някой и друг долар тук, но като че ли нямаше нищо за продан. Преди минута бяха изпушили малко ганджа, направиха главите и се насочиха право към количката му с мисълта, че няма да е зле да хапнат нещо сладко. Може би две кафета щяха малко да ги постоплят.

Дес потърка ръце. Защо Нова година не можеше да е през юли, по дяволите?

— Не ни казвай, че нямаш и шоколадови пръчици — рече той. — А бе с една дума, трябва да имаш шоколадови пръчици.

— Продадох ги — отвърна мъжът и си погледна часовника.

Дес пъхна пръст под шапката си и се почеса по челото. Господ му беше свидетел, че даже да доживееше до сто години, никога нямаше да разбере тези бели типове, независимо дали бяха от Бронкс, или имаха някакъв странен чужд акцент като този тук. Човекът бе застанал на адски подходящо място, на югоизточния ъгъл на Четирийсет и втора улица, точно под сградата с големия екран, а само си стърчеше и си зяпаше часовника, сякаш бързаше за някъде и даваше на хората да разберат, че няма нищо общо с тази работа.

Дес се наведе напред и прочете името на разрешителното му.

— Юлиус, мой човек, я все пак ни кажи к’во имаш.

Продавачът разсеяно кимна към оскъдната купчина обикновени посипани с пудра захар понички на горния рафт на количката.

Дес презрително изпръхтя. Поничките не само изглеждаха стари, но и определено бяха заводски.

— Такава лапачка, нали ти е ясно, можем да си купим и от магазина — рече той. — Сложи си на количката надпис „Пресни понички“. Искам да кажа, как може да си продал всичко, като още няма дори полунощ?

Продавачът го погледна. Сините му очи сякаш минаваха право през него. После бръкна под тезгяха.

Дес отново озадачено погледна Джамал. Чудеше се дали не е стигнал прекалено далеч с подигравките си, дали продавачът не е някакъв луд, който не може да понася чернокожи и може би държи отдолу патлак просто в случай, че някой се заяде с него. Джамал си задаваше същите въпроси и се канеше да предложи да си вървят, когато продавачът извади кафяв книжен плик.

— Дръж — каза той, като натъпка плика с изложените отгоре понички, затвори го и го подаде на Дес. — Безплатно.

Дес колебливо го погледна.

— Сигурен ли си бе, човек?

Продавачът кимна, протегна ръка още по-напред и блъсна плика в гърдите му.

— Вземи ги — каза той. — Последна възможност.

Дес взе поничките. Имаше чувството, че ако не го направи, този тип просто ще разтвори пръсти и ще пусне плика на тротоара.

— Ами… благодаря — рече Дес и погледна нагоре към огромния екран, който показваше кмета в близък план. Беше дошъл неговият ред за реч и той говореше от подиума насред улицата, разказваше за своите приготовления за празника, дрънкаше всякакви глупости: че Ню Йорк бил пример за целия свят, че на Таймс Скуеър имало милиони хора и всички те си прекарвали гот, раздуваше за мир, братство, единство, изобщо такива работи и моля ви, недейте да пиете и после да шофирате. Нито дума за продавачи, които нямаха понички, но пък, по дяволите, нали беше празник. Под лицето му се виждаха яркочервени цифри, показващи часа: вече 23:50, още десет минути и щеше да настъпи 21-ви век.

Дес трябваше да признае, че се чувства възбуден.

— Аре, дай да се пораздвижим — каза той на Джамал.

Приятелят му кимна, погледна продавача и му благодари за безплатните понички с леко кимване, после се отдалечи заедно с Дес.

Продавачът ги проследи с поглед. Те се разминаха с една жена с черно кожено яке и барета, която приближаваше към количката му, поспряха да я огледат от главата до петите и после изчезнаха в тълпата.

23:47

Гилеа мина покрай чернокожите хлапета, приближи се до количката, погледна Акад и попита:

— Всичко ли продаде?

Той кимна.

— Тъкмо затварях.

— Жалко — каза Гилеа.

— Трябва да има и други продавачи — отвърна Акад. — И те продават понички.

— Има.

— Добре — каза той. — В такъв случай не би трябвало да има проблеми.

— Прав си.

Тя пъхна ръце в якето си. В десния й джоб имаше радиопредавател приблизително с големината и формата на червило — и абсолютно същия като онзи, който носеше за всеки случай Акад. Едно завъртане по посока на часовниковата стрелка щеше да прати сигнал с кодирана честота до приемник в количката, който щеше да взриви листовете експлозив C-4, пъхнати между алуминиевите плоскости отпред, отзад и отстрани. Блокчета пластичен експлозив — повече от петдесет килограма — бяха поставени зад вратите на складовите отделения на количката. Освен експлозива в тях имаше хиляди гвоздейчета и топчета от лагери. Пръснати във всички посоки от взрива, шрапнелите щяха да покрият район от стотици метри. Макар че всяко отделение бе свързано с отделен електронен детонатор, всички жици бяха включени в една и съща детонираща система, така че да могат да се взривят едновременно и да пръснат смъртоносното си съдържание.

И това щеше да е само началото.

Гилеа погледна часовника си. Дясната й ръка беше в джоба й и стискаше предавателя.

— Вече е почти полунощ, най-добре да тръгвам — каза тя. — Благодаря ти за помощта.

— Моля — отвърна Акад. — Лека нощ.

Гилеа се усмихна, обърна се и закрачи към южната страна на пресечката.

Акад дълбоко си пое дъх и погледна собствения си часовник. Самият той щеше да остави количката точно след две минути — и това изобщо не беше скоро.

Искаше му се да е колкото може по-надалеч, когато районът се превърнеше в изпълнена с писъци и пламъци яма от дванайсетия кръг на ада.

23:48

— … да отведем нашите зрители на Таймс Скуеър, където репортерът на „Фокс ТВ“ Тейлър Сандс цяла нощ отразява нещата отблизо. Тейлър, как е там?

— Джесика, температурата може и да спада бързо, но това не попречи хората на площада да се увеличават — и нека цитирам песента на Бъстър Пойндекстър, на тях им е горещо, горещо, горещо. Преди малко представител на нюйоркското полицейско управление ми каза, че броят на зрителите надхвърля всички предвиждания и че по последни данни може да е повече от три милиона… и да ви кажа, тук наистина не е възможно да видиш и сантиметър от улицата, по който да няма хора. И все пак очевидно всички се забавляват, и до този момент имаше само няколко незначителни инцидента, изискващи полицейска намеса.

— Тейлър, кметът наистина като че ли…

— Извинявай, Джесика, би ли повторила? Както навярно сама можеш да се убедиш, хората вече надуха свирките си и ми е малко трудно да те чувам…

— Просто казах, че кметът като че ли се е вживял докрай в ролята на ръководител на церемониите.

— Точно така. Той каза няколко думи на присъстващите преди да настъпи Новата година и само преди секунди си сложи цилиндър в червено и златно с хартиени лентички. Говори се, че по случайност заедно с него на сцената ще бъде легендарният музикант и автор на песни Роб Циман, чиято песен „Светът ще се промени“ стана химн на цяло поколение и който, както може би знаете, се превърна в звезда по улиците на нюйоркския Гринич Вилидж. Очаква се също Циман да се срещне с някогашния си сътрудник Джолийн Рийс. Представлението обещава да е изумително!

— Със сигурност, Тейлър. Благодаря ти. Ще прекъснем за кратка реклама, но само след шейсет секунди ще се върнем, за да обобщим репортажа си за празнуването на Новата 2000-на година…

23:50

Пристигнала по лична молба на началника на полицията, групата за откриване на бомби от военновъздушните сили беше довела две от най-добрите си кучета. Фей бе петгодишен женски черен лабрадор, открил през последните две години четири бомби в куфари на международното летище „Кенеди“. Доберманът Хърши беше използвал феноменално чувствителния си нос, за да вдигне тревога на конгреса на Републиканската партия предишната година и да предотврати катастрофална експлозия, предупреждавайки охраната за блокче пластичен взрив A-3, скрито във ваза с цветя на трибуната. Макар обикновено да се смяташе за най-умното куче в групата, най-голямата слабост на Хърши бе склонността му да се отклонява от миризмата на шоколад.

Агент Марк Гилмор работеше в цивилния клон на ВВС вече дванайсет години и почти през половината от това време се занимаваше с кучетата. Обичаше ги и познаваше изключителните им способности, но отлично разбираше и слабостите им. И още от самото начало се тревожеше, че настоящата му задача е просто неизпълнима.

Кучетата бяха най-ефикасни в претърсването на затворени пространства или поне на места, където разсейването можеше да се сведе до минимум, като например самолети, помещения за съхранение на багаж на летища, хотелски стаи и — както в случая с конгреса на републиканците — празни зали. Колкото повече бяха страничните дразнители, толкова по-голяма вероятност имаше да се заблудят или просто да загубят следата. Огромните пространства и шумът ограничаваха способността им да улавят слабата миризма на експлозивни химикали. Дори в обикновена нощ Таймс Скуеър щеше да е сложен обект, а сега бе пълен ужас — развълнувано, обвито в мъгла море от гледки, звуци и миризми.

Проблем беше самото придвижване. По-рано същата вечер, когато тълпата бе далеч по-малобройна, кучетата все още имаха някакво пространство. Сега обаче беше претъпкано и те започваха да изпадат в стрес. Което означаваше, че трябваше да ги държи изкъсо и да стесни обхвата им на действие до охраняваната периферия, като например забранената зона около подиума.

Друг проблем бе да се грижи възбудените животни да не се обезводнят, състояние, което щеше да повлияе на жизнените им системи и дори да ги убие само за няколко минути. Те тежаха по около шейсет и пет килограма и се нуждаеха от много течности. Предвидил всичко това, Гилмор беше донесъл няколко бидона вода в паркирания извън зоната на Таймс Скуеър номер едно микробус и през последния час запъхтените кучета на два пъти го бяха повели в тази посока.

Докато стоеше край сцената и гледаше как Роб Циман и Джолийн Рийс заемат местата си до кмета, Фей отново затегли каишката си. Това го разочарова. В тези последни няколко минути преди полунощ Гилмор искаше да е близо до старите, но не и забравени фолк певци поради причина, която — трябваше да си признае — не бе съвсем професионална. Беше почитател на Циман, откакто в края на 60-те години по-големият му брат донесе вкъщи първия му албум. И тъй като напоследък публичните му изяви бяха малко и прекалено далеч, той си мислеше, че това може да е последната му възможност да го види на сцена преди да захвърли през рамо очуканата си китара „Гибсън“ и да се отдалечи по самотния си път. Даже да изпееше само някой и друг стих от „Доброто старо време“ с прословутия си и често имитиран дрезгав глас, си струваше да го чуе.

Но пък Фей беше започнала да се запъхтява и да се дърпа — даваше му явен знак, че трябва да си напълни радиатора.

Той тръгна към колата. Държеше кучетата изкъсо. Езикът на Фей висеше едва ли не до земята. Хърши продължаваше да души, ниско навел глава.

Изведнъж, на десетина метра от микробуса, Хърши се закова на място и зави наляво — към тълпата — като виеше и лаеше, присвил триъгълните си уши. Гилмор озадачено го погледна. Кучето беше обезумяло. И за да стане още по-странно, Фей също лаеше като луда и се дърпаше в същата посока като Хърши, очевидно забравила за жаждата си.

Обхванат от растяща тревога, Гилмор поотпусна каишките. Кучетата започнаха да се дърпат наляво още по-силно и той едва не се блъсна в полицейската бариера. С рязка команда ги накара да спрат, после ги насочи към отвора между две бариери, като обхождаше с поглед тълпата.

Виждаше единствено хора. Хиляди хора, наблъскани толкова плътно, че като че ли образуваха един-единствен аморфен организъм. Повечето гледаха към сцената или към екрана на „Панасоник“ в очакване на Новата година, до която вече оставаха по-малко от десет минути.

И изведнъж Гилмор забеляза амбулантната количка с голям надпис „ПРЕСНИ ПОНИЧКИ“ на около три метра — на ъгъла на Четирийсет и втора улица. Погледът му можеше да мине покрай нея, ако не бяха няколко интересни подробности: стъклените кутии бяха празни и продавачът малко припряно се отдалечаваше от нея през навалицата.

Гилмор отново погледна Фей и Хърши. Кучетата бяха надушили следата и го теглеха право към количката.

В главата му зазвъняха предупредителни камбани. Отначало тихо — все още си мислеше, че е много вероятно Хърши да е доловил смъртоносната миризма на шоколадова поничка и че Фей просто го е последвала — но сигналът беше достатъчно упорит, за да го накара да провери.

Остави кучетата да го водят. Те се хвърлиха към количката като самонасочващи се ракети, ръмжаха и показваха бялото на очите си. Уплашено от големината и лая им, морето от празнуващи се раздели и ги пропусна да минат.

Продавачът спря, погледна ръмжащите кучета, после вдигна очи към собственика им.

— Извинете, господине — каза Гилмор. Кучетата теглеха така силно, че още малко и щяха да му изкълчат ръцете. — Имате ли нещо против да хвърля един поглед на количката ви?

Продавачът го погледна.

— Защо?

— Обичайна проверка — отвърна Гилмор.

Мъжът стоеше неподвижно, погледът му се местеше между Гилмор и кучетата. По бузите над брадата му бе избила пот.

— Бързам — каза продавачът и облиза устните си. — Какво искате от мен.

— Проверка — настоя Гилмор. Тревожните камбани в главата му вече биеха пронизително. — Ще трябва да поизчакате.

Мъжът не помръдваше.

После преглътна, пъхна лявата си ръка в джоба на якето си и викна:

— Върви на майната си, американецо!

Извади малък цилиндричен предмет и завъртя единия му край.

Гилмор понечи да посегне за пистолета си, но изобщо не успя да го извади от кобура.

От гледна точка на случилото се после, това всъщност нямаше абсолютно никакво значение.

23:55

Полицаят в микробуса за радиоподслушване имаше достатъчно време, за да забележи мигащата светлина, предупреждаваща за някакво нискочестотно предаване в обхвата от трийсет до петдесет мегахерца — сигнал, по-нисък, отколкото можеше да се приеме с пейджър или клетъчен телефон, но много по-висок, отколкото излъчваше електронното устройство за отключване на автомобилни врати.

Обърна се към партньора си на съседното столче — сигналът бе достатъчно необикновен, за да си струва да го отбележи.

— Джин — почна полицаят, — какво…

Ревът на взрива заглуши думите му и микробусът, хората вътре и всичко останало се изпариха в мощната огнена вълна.

23:55

На ъгъла на Шесто авеню и Четирийсет и втора улица Гилеа чакаше да стане полунощ и стискаше детонатора в дланта си. Внезапно експлозията изпълни небето с невъобразим блясък. Ревът я блъсна с физическа мощ, отекна в тъпанчетата й, разтърси костите й и я накара да се олюлее. Навсякъде наоколо завиха аларми на автомобили и магазини. В сградите по булеварда започнаха да се пръскат прозорци.

„Акад“ — помисли си тя. Сърцето й туптеше бясно, устата й се изпълни с металическия вкус на адреналин.

Останала без дъх от вълнение, Гилеа протегна ръка и се облегна на стената. Гледаше на запад, към Таймс Скуеър. В очите й се отразяваше червеникавооранжевата планина от пламъци, която се издигаше над нея.

— Великолепно — промълви тя. — Боже мой, това е великолепно!