Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (8)

7.

Калининград, Русия

2-ри ноември 1999 г.

— Слушай, Винс, не че се меся, ама искаш ли пак да обясниш защо трябваше да изминаваме целия този път до града?

— Работата ми е да преценявам риска, нали така?

— Ами да де…

— Това е първата част от отговора. Тук съм, за да преценявам опасността. Това е моята специалност. Затова Роджър Гордиън ми плаща толкова мангизи. Искаш ли да чуеш и втората част?

— Нали точно за това те питам…

— Да, питаш ме и с удоволствие ще ти отговоря. — Стиснал с две ръце волана, Винс Скъл хвърли поглед към мъжа, който седеше до него в „Рейндж Роувъра“ — Втората част е, че ти също работиш за Гордиън. И че работата ти като член на този елитен екип е да гарантираш сигурността. Което и правиш като се грижиш с мен да не се случи нищо.

— Точно така. — Нийл Пъри посочи през прозореца си. — Мисля, че виждам свободно място за паркиране…

— По-нататък ще намерим по-подходящо — отвърна Скъл. — И за да довърша отговора на тво…

Той прекъсна по средата на думата и рязко натисна спирачката. Джипът се закова зад очукано такси „Волга“, спряло, за да слязат пътниците му.

Скъл преброи до десет, като заплашително гледаше бавещото се такси — от ауспуха му изригваха саждивочерни облаци изгорели газове и забулваха предното стъкло на джипа. После натисна бутона за прозореца си, подаде глава навън, натисна клаксона и извика:

— Хайде, товарищ, няма ли да разкараш тази смрадлива купчина лайна от пътя ми? Действай по-живо!

— Винс, наистина трябва да се помъчиш да запазваш спокойствие, когато шофираш. Това е чужда страна.

— Не ми го напомняй. Още съм замаян от дванайсетчасовия полет от Щатите до Санкт Петербург и после още три до тази забутана област — отвърна Скъл. — Промяната на часовите пояси ме прави избухлив.

— Разбирам те. Но портфейлът ти вече достатъчно олекна благодарение на онези крадци от ГАИ на магистралата…

— И за това не ми напомняй — без да пуска клаксона, отвърна Скъл и се намръщи. Преди да влязат в града ги беше спрял патрул от Госавтоинспекция — Държавната автомобилна инспекция — за незаконно вдигане на 100 километра в час в зона, където максимално позволената скорост е шейсет. Копелетата ги бяха настигнали с патрулен форд „Ескорт“. Синята лампа се въртеше и сирената бясно виеше. Дадоха им знак да спрат. Той незабавно се подчини и подаде шофьорската си книжка и американския си паспорт с виза за трикратно влизане в страната на един полицай, който му ги поиска на развален английски. Кипеше от яд, докато едното от ченгетата педантично преглеждаше документите му, а другите двама сочеха с калашниците си към главата му — почти обичайна процедура за руската пътна полиция. Двайсет минути по-късно Скъл беше информиран за предполагаемото му провинение, накараха го да плати огромна сума в брой и на място — също типично — и го пуснаха с предупреждението, че ако отново наруши ограничението на скоростта, ще му отнемат шофьорската книжка или дори ще го откарат в участъка и ще му предявят обвинения в извършване на криминално престъпление.

Таксито пред него най-после се включи в мудното улично движение и той даде на клаксона почивка… за огромно облекчение на Пъри.

— Както и да е, Нийл, да се върнем на отговора ми — каза Винс и натисна газта, — третата и предпоследна причина, поради която дойдохме в града, е, за да купя пушена херинга, която се продава в тукашните магазини предимно за нашите съседи фрицовете и която е едно от малкото вкусни неща в тази страна. Освен това не е възможно да се намери в затънтените краища, където случайно се намира нашата строяща се наземна станция.

— А последната причина? — изсумтя Пъри.

— Две-три пресечки по-нататък има чудесно местенце, в което се навъртат неколцина американци, работещи в „Зиръкс“ — отвърна Скъл. — И си помислих, че бихме могли да се понаквасим.

Пъри се ухили и се отпусна назад.

Ето такъв отговор си струваше чакането.

 

 

Според Скъл работата му беше проста и ясна: бяха го назначили да помага за изпълнението на плана на работодателя му, като прави правдоподобни предвиждания за бъдещето. Всъщност сложното беше да определи ключовите за анализа фактори. Да речем, че Гордиън искаше прогноза за развитието на селскостопанската криза в Русия, за въздействието й върху обществено-политическия климат в страната и върху довършването на ниския орбитален сателитен комуникационен портал на „Ъплинк“. Обичайният начин за това беше да използва новинарските обобщения, историческите прецеденти и сухите статистически прегледи, начин, който според Скъл бе измъкването на мързеливеца. Определянето на основните проблеми от кабинета си имаше граници — неизбежно на сцената се появяваха сили, които не можеха да се открият на хартия и които по някакъв начин променяха хода на събитията. За да ги открие, човек трябваше да използва личния си радар, да долавя промените на вятъра, да внимава за всичко, което може да се окаже важно. С колкото повече факти разполагаш, толкова по-добре.

Тъкмо това имаше предвид, когато каза на Пъри, че е в Калининград, за да преценява рисковете. От завръщането му в Щатите бяха изминали три месеца и цялата информация за недостига на храна в Русия, която беше получил там, бързо се влошаваше. Разтревожен от съобщенията и тъй като искаше лично да види колко сериозно е положението, той бе решил веднага след завръщането си в района да отпътува за най-близкия град. А от мястото, на което се намираше сега, положението много му приличаше на съдебното решение за развод, което преди две седмици му беше дал съдията и с което официално разтрогваше третия му брак, като му налагаше да изплаща издръжка: адски жестоко.

Бакалията пред него беше заключена, на витрината й нямаше нищо. Стъклото бе осеяно с пукнатини от онези, които остават от хвърлени камъни или удари с тояга. На вратата имаше картонена табела с ръкописен надпис: „ХРАНА НЯМА“. Подобна табелка вече беше видял в хлебарницата: „ХЛЯБ НЯМА“. И в един празен павилион: „ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ НЯМА“.

Скъл смяташе за важен факта, че на никоя от табелките не е написано просто „ЗАТВОРЕНО“. Очевидно отсъстващите продавачи искаха да обезкуражат евентуални взломаджии, като изяснят, че вътре не е останало нищо.

Той се приближи до витрината, заслони очи с длан и огледа празните лавици.

— Мамка му — мрачно каза Винс. — Толкова за пушено-шибаната ми херинга.

— Надявам се, че тук е по-лесно да се напиеш, отколкото да се нахраниш — отбеляза Пъри.

Той стоеше с гръб към Скъл и погледът му блуждаеше по улицата. Някак си му се струваше подходящо, че Калининград е наречен на един от по-малко известните съратници на Владимир Илич Ленин — в най-добрите си дни градът беше еднообразен и мрачен. Автомобилите изглеждаха стари. Хората изглеждаха оръфани. Улиците представляваха глупав лабиринт от фабрики, складове и панелни жилищни блокове. Разположен между Полша, Литва и балтийските държави, районът — до след Първата световна война част от Германия — бе разделен от останалата част на Русия от няколко граници и го ценяха най-вече заради стратегическата му позиция на териториален буфер и пристанище. Дори привлекателността му за германските туристи не беше романтична, не се дължеше на забележителности или нещо подобно, а на положението му на безмитна зона.

— Можем направо да тръгваме към бара — каза Скъл, като се извърна от витрината.

— Чакай малко, май извадихме късмет. — Пъри кимна към ъгъла, където уличен продавач беше започнал да разтоварва сандъци от микробуса си. На тротоара около него се тълпяха петнайсетина-двайсет души, повечето жени в безформени сиви дрехи и с големи брезентови чували в ръце.

Скъл се намръщи, приглади оредяващата си коса и каза навъсено:

— Няма да чакам на никаква опашка. Да вървим.

Пъри продължаваше да се колебае. Двама младежи в грозни кожени якета се бяха промъкнали до една старица, която излизаше от близкия магазин. Единият бе много висок, другият среден на ръст. По-ниският пиеше нещо от кафява хартиена торбичка и леко се олюляваше.

Увита с тъмен износен зимен шал, помъкнала в ръка пълна пазарска чанта, жената се опита да мине покрай тях, но те бързо застанаха от двете й страни и тръгнаха успоредно с нея.

Пъри почувства жегване под лъжичката. Когато работеше като детектив в Ню Йорк, често изпитваше това усещане.

Светлосините му очи не се откъсваха от тримата. Той потупа Скъл по рамото, посочи ги и попита:

— Кажи ми, Винс, какво не й е наред на тази сцена?

Скъл стоеше до него с безизразно лице. В момента мислеше предимно за пиенето.

— Като че ли двама черноборсаджии правят удар, това е — изсумтя той. — Може да имат херинга.

Пъри поклати глава.

— Черноборсаджиите се лепят за парите на туристите. Някога да си ги виждал да тръгват след такава бабушка?

Скъл не отговори. Старицата беше спряла насред тротоара и притискаше чантата до тялото си. Двамата младежи в евтини кожени якета се бяха надвесили над нея. По-високият бе пъхнал дясната си ръка в джоба си и с другата сочеше чантата.

— Тези бандити ще я оберат — каза Пъри.

— Не е наша работа. Местните да се оправят.

— Да виждаш някой да се намесва? — Пъри махна с ръка към улицата. Пешеходците, които минаваха покрай старицата, като че ли не разбираха какво става. Или пък просто не искаха да се замесват.

„Какво чакам, по дяволите?“ — помисли си той и се втурна натам.

— Мамка му, Нийл — рече Скъл и се затича по петите му, — това е чужда страна!

Без да му обръща внимание, Пъри се приближи до двамата младежи, хвана по-високия за рамото и каза:

— Стига вече, оставете я на мира.

И му даде знак да си върви по пътя.

Високият тип леко се напрегна, но остана на мястото си. По-ниският хвърли яростен поглед към Пъри и отпи от шишето в кафявата книжна торбичка. Скъл застана до него и зачака. По средата на групата старицата беше притиснала ръка към устата си и уплашено се оглеждаше.

— Казах да се разкарате — каза Пъри, като съзнаваше, че дясната ръка на високия продължава да е в джоба му.

Дългучът го погледна изпод вежди и дръпна рамото си в опит да се освободи. Имаше малки, близко разположени очи и беше небръснат. Пъри го стисна още по-силно.

Известно време младежът продължи да го гледа, после внезапно се завъртя, изплю се в лицето му, измъкна ръка от джоба си и в нея проблесна нещо метално. Нож.

В мига, в който острието се насочи към него, Пъри се дръпна, за да избегне атаката, хвана с лявата си ръка китката на противника си, завъртя я и я натисна надолу. Бандитът се помъчи отново да замахне с ножа, но Пъри му нанесе силен разсичащ удар с ръба на дланта си по дясната ръка. Усети пропукването на кост и дългучът болезнено простена. Ръката му увисна под неестествен ъгъл и ножът издрънча на паважа.

Без да изпуска китката му, Пъри заби коляно в слабините му. Типът се преви на две и притисна ръце към чатала си. После се отпусна на земята.

Пъри се наведе, за да вземе ножа, и изведнъж чу високо издрънчаване от разбито стъкло.

Хвърли бърз поглед към по-ниския. Стиснал бутилката за гърлото, той я бе строшил в стената на близката сграда, беше отърсил хартиената торбичка на земята и размахваше назъбения остатък срещу Скъл. По стената се стичаше пенеста бира.

Скъл смръщи лице. Младежът замахна с гърлото на бутилката към него и от назъбеното стъкло полетяха пръски. Винс усети полъха на въздушната вълна в лицето си и се отдръпна назад само миг преди другият да среже бузата му. После бръкна в джоба на якето си, извади тънък метален флакон и натисна бутона. Конична струя пръски обля лицето на нападателя. Типът се задави, изпусна гърлото на бутилката и сляпо започна да залита наоколо, притиснал ръце към лицето си — лютивият спрей беше разширил капилярите на очите му и бе възпалил лигавицата в носа и гърлото му. Скъл пъхна флакона в джоба си, хвана младежа за рамото, завъртя го и му нанесе прав удар в лицето. Той се отпусна на колене до приятеля си и започна да се дави. По брадичката му блестяха дебели нишки слюнка.

Скъл го гледаше, без да помръдва. Макар и дезориентиран, със зачервени и насълзени очи, типът не се беше укротил. Той с мъка се изправи и някак си успя да се задържи на колене. Скъл с всичка сила го изрита в лицето. Младежът се строполи на земята, притиснал ръце към носа си. През пръстите му шуртеше кръв.

— Не трябваше да се изправя — измърмори Скъл.

Пъри осъзна, че все още стиска ножа на високия. Сгъна го и го пъхна в задния джоб на панталоните си.

Тогава усети, че някой го дърпа за ръкава. Старицата. На пълното й, обърнато нагоре лице цъфтеше усмивка.

— Спасибо — каза жената. Явно го мислеше за руснак. Извади от брезентовата си чанта два портокала и му ги подаде. — Спасибо большое.

Пъри сложи длан на ръката й.

— Благодаря за подаръка, бабо, но по-добре ги запази за себе си — отвърна той, като й посочи да си прибере плодовете. — А сега си върви вкъщи.

— Не е зле и ние да се махаме оттук — каза Скъл.

Пъри се огледа. Около тях започваше да се трупа тълпа. Автомобилите и автобусите бяха продължили бавното си придвижване по улицата, но на тротоара се бяха събрали любопитни зяпачи.

— Да — съгласи се той. — Още ли искаш да пийнеш нещо?

— По-жаден съм отвсякога — отвърна Скъл.

— Води тогава — рече Пъри.

Двамата забързаха по улицата.