Том Кланси, Лари Бонд
Операция „Червена буря“ (1) (Част първа)

Глава първа
Бавният фитил

НИЖНЕВАРТОВСК, РСФСР

Те се движеха бързо, безшумно и целенасочено под ясното, осеяно със звезди небе на Западен Сибир. Ако съдеше по начина, по който говореха руски, човек едва ли би се досетил, че са мюсюлмани, въпреки че в речта им се чувстваше напевният азербайджански акцент, който старшите членове на инженерния екип погрешно смятаха за забавен. Тримата току-що бяха завършили сложна задача в железопътното и автомобилното депо, състояща се в отварянето на стотици товарни кранове. Водачът им се казваше Ибрахим Толкадзе, но не той вървеше пред тях. Най-отпред бе Расул, едрият бивш сержант от МВР, който през тази студена нощ вече бе убил шест души — трима със скрития под палтото му пистолет и трима с голи ръце. Нефтените рафинерии са шумни места и никой не бе чул изстрелите. Труповете бяха оставени в сенките и тримата мъже се качиха в колата на Толкадзе, за да продължат със следващата част от плана си.

Сградата на Централен контрол беше модерно триетажно здание, разположено в средата на комплекса. От всичките й страни, в радиус от повече от пет километра, се намираха сондажните кули, нефтохранилищата, катализаторните съоръжения и преди всичко хилядите километри тръби с голям диаметър, които правеха Нижневартовск една от най-големите нефтени рафинерии в света. Пламъците на изгарящите отпадъчни газове озаряваха небето през неравни интервали, а въздухът бе натежал от мириса на петролни продукти: авиационен керосин, бензин, дизелово гориво, азотен четириокис за междуконтинентални ракети, смазочни масла от различни класове и сложни петрохимикали, които можеха да бъдат различени само по химическите си префикси.

Тримата се приближиха към тухлената сграда без прозорци в личното жигули на Толкадзе. Инженерът паркира на запазеното си място на паркинга, излезе от колата и се отправи към вратата, докато другарите му се снишиха на задната седалка.

Ибрахим премина през стъклената врата и поздрави служителя от охраната, който му се усмихна в отговор и протегна ръка, за да поеме пропуска на Толкадзе. Нуждата от охрана тук беше напълно реална, но тъй като водеше началото си отпреди четиридесет години, никой не я вземаше по-насериозно, отколкото което и да било формално бюрократично изискване в Съветския съюз. Пазачът беше пил — единственият начин за утеха в тази сурова, студена местност. Очите му бяха замъглени, а усмивката му — твърде неподвижна. Толкадзе изпусна пропуска си, докато му го подаваше, и пазачът се наведе, за да го вдигне. Не му остана време да се изправи. Последното нещо, което усети, беше пистолетът на Толкадзе — студено, кръгло парче желязо, опряно в тила му — и той умря, без да разбере защо и как. Ибрахим мина зад бюрото на охраната, за да вземе оръжието на пазача, което мъжът с удоволствие беше показвал на инженерите, за чиято сигурност бе отговарял. Толкадзе вдигна тялото, премести го зад бюрото и го постави така, че да прилича на още един заспал служител от нощната смяна, след което махна с ръка на другарите си да влязат. Расул и Мохамед се втурнаха през вратата.

— Време е, братя мои. — Толкадзе подаде автомата „Калашников“ и паласката с пълнителите на по-високия си приятел.

Расул претегли оръжието на ръка и провери дали в цевта има патрон и дали предпазителят е свален. После прехвърли паласката през рамо, постави щика върху цевта и изрече единствените си думи за тази нощ: „Раят ни чака.“

Толкадзе приглади косата си, оправи вратовръзката си и закачи пропуска си на бялата си лабораторна престилка, след което поведе другарите си по шестте реда стъпала.

Процедурата изискваше, преди някой да бъде допуснат до главната контролна зала, той да бъде разпознат от някой от дежурните в залата. Така стана и сега. Николай Барсов се изненада, като видя лицето на Ибрахим в малкото прозорче на вратата.

— Тази вечер не си дежурен, Иша.

— Един от клапаните ми се развали днес следобед и забравих да проверя как върви поправката, преди да сдам дежурството. Знаеш го допълнителният подавателен клапан на керосин номер осем. Ако до утре сутрин не го оправят, ще се наложи да отклоним потока, а ти сам знаеш какво означава това.

Барсов изръмжа утвърдително.

— Така е, Иша. — Инженерът на средна възраст смяташе, че на Толкадзе му харесва да се обръщат към него с това полуруско умалително име. Това беше груба грешка. — Отдръпни се, докато отворя тази проклетия.

Тежката стоманена врата се отвори навън. Барсов не бе забелязал Расул и Мохамед по време на краткия разговор и сега не му остана време да ги види. Три куршума от автомата се забиха в гърдите му.

В главната контролна зала имаше дежурен екип от двадесет инженери, а самата зала приличаше на контролен център на железопътна станция или атомна централа. По високите стени се кръстосваха схеми на тръбопроводи, осеяни със стотици лампички, които показваха къде какво става. Това беше само главният екран. Някои сегменти на системата бяха изведени на отделни табла, които се управляваха от компютър и постоянно се наблюдаваха от половината от дежурните инженери. Нямаше начин някой да не чуе трите изстрела.

Само че никой в залата нямаше оръжие.

С елегантно търпение Расул започна да си проправя път през залата, като използваше умело автомата си и изстрелваше по един куршум във всеки инженер от смяната. Отначало някои от тях се опитаха да бягат — докато не осъзнаха, че Расул ги притиска към ъгъла подобно на стадо добитък, като ги избива в движение. Двама храбро се хвърлиха към командните си телефони, за да извикат групата за бързо реагиране, съставена от елитни бойци на КГБ. Расул застреля единия на поста му, но другият се прикри зад редицата от командни конзоли, за да избегне куршумите, и се затича към вратата, където го чакаше Толкадзе. Толкадзе видя, че мъжът беше Борис, любимецът на Партията, шефът на местния колектив, човекът, който се беше „сприятелил“ с него и го беше на превърнал в дивака любимец на руските инженери. Ибрахим помнеше всеки път, когато безбожното прасе се беше държало покровителствено с него, сякаш той беше някакъв нецивилизован чужденец, докаран, за да забавлява руските си господари. Толкадзе вдигна пистолета си.

— Ишааа! — изпищя ужасен и шокиран мъжът. Толкадзе го застреля в устата с надеждата, че Борис ще умре след като чуе изречената с презрение дума: „Неверник.“ Ибрахим беше доволен, че Расул не бе застрелял този човек. Мълчаливият му приятел можеше да избие всички останали.

Другите инженери крещяха, хвърляха чаши, столове и наръчници. Нямаше къде да избягат, нямаше начин да се измъкнат от този едър мургав убиец. Някои вдигаха ръце в безполезна молба за пощада. Други се молеха на глас — но не на Аллах, което единствено би могло да ги спаси. Докато Расул напредваше към кървавия ъгъл, шумът утихваше все повече. Той се усмихна, когато застреля последната си жертва, защото знаеше, че това потно неверно прасе щеше да му служи в рая. Расул презареди автомата и премина още веднъж през контролната зала, като мушкаше с щика всяко тяло. Четиримата, които показаха някакви малки признаци на живот, получиха по още един куршум. Изражението на лицето му беше строго и доволно. Най-малко двадесет и пет атеистки свине бяха умрели тази нощ. Двадесет и пет чужди нашественика, които повече нямаше да стоят между народа му и неговия Бог. Той бе свършил работата на Аллах!

Когато Расул застана на поста си на площадката на стълбището, Мохамед вече се беше заел със своята задача. Той превключи управлението на системите от режим на автоматичен компютърен контрол в режим на авариен ръчен контрол, като заобиколи всички автоматични системи за безопасност.

Ибрахим беше методичен човек и в продължение на много месеци беше планирал и запомнил всяка подробност от задачата си, но въпреки това носеше в джоба си списък на задачите, които трябваше да се изпълнят. Сега той извади листа и го сложи до ръката си върху главното табло за управление. Толкадзе огледа екраните, за да се ориентира в обстановката, след което застана неподвижно за малко.

После бръкна в задния си джоб и извади най-ценната си лична вещ — половината от Корана на дядо му, който отвори наслуки. На страницата имаше откъс от „Главата на трофеите“. Дядо му беше загинал по време на безплодните бунтове срещу Москва, баща му беше опозорен от безпомощното си подчинение на държавата на неверниците, а самият Толкадзе беше примамен от руските си учители да се присъедини към безбожната им система. По-късно го бяха обучили за инженер със специалност нефтени полета и го бяха изпратили на работа в най-ценната за държавата рафинерия в Азербайджан. Едва тогава Богът на неговите предци го беше спасил чрез думите на един от чичовците му, „нерегистриран“ имам, който бе останал верен на Аллах и бе запазил оръфаната част от Корана, която някога бе придружавала един от воините на Аллах. Толкадзе прочете откъса, на който беше отворил книгата:

„И когато неверниците заговорничели да те задържат като пленник или да те убият, или да те изгонят, те заговорничели добре; но Господ също заговорничел. А Бог е най-добрият от всички заговорници.“

Толкадзе се усмихна. Тези думи несъмнено бяха последният знак в един план, изпълняван от много по-могъща сила от самия него. С уверено и тържествено изражение той се зае да изпълнява повелята на съдбата си.

На първо място в списъка беше автомобилният бензин. Ибрахим затвори шестнадесет контролни клапана — най-близкият от тях беше разположен на три километра от сградата на Централен контрол — и отвори десет, като така отклони осемдесет милиона литра автомобилен бензин и ги изпусна през една редица товарни кранове. Бензинът не се запали веднага. Тримата не бяха оставили пиротехническо устройство, което да даде начало на първото от много бедствия. Толкадзе беше решил, че щом вършеха работата на Аллах, то неговият Бог щеше да се погрижи за изпълнението на плана им.

Точно така и стана. Един малък камион, преминаващ през товарното депо, влезе в завоя с твърде голяма скорост, унесе се от разлетия бензин и се удари странично в един електрически стълб. Достатъчна беше само една искра… а междувременно в железопътното депо се изливаше още бензин.

За главните тръбопроводни превключватели Толкадзе имаше специален план. Той бързо набра някаква компютърна команда, като мислено благодари на Аллах, че Расул боравеше толкова умело с оръжието, че не беше повредил нищо важно в контролната зала. Главният тръбопровод от близкото нефтено поле се намираше само на два метра от него, а множеството му разклонения бяха свързани с всички нефтени кладенци. Нефтът, който се движеше по тези тръби, имаше собствена маса и инерция, получени при извличането му от помпените станции на кладенците. Командите на Ибрахим предизвикаха бързо отваряне и затваряне на клапаните. Тръбопроводът се пропука на една дузина места, а следващите компютърни команди оставиха помпите включени. Суровият нефт започна да се излива в нефтеното поле през пробойните. Необходима беше само една искра и там щеше да се разрази огнена буря, подхранвана още повече от силния зимен вятър. Още една пробойна възникна на онова място над река Об, на което се пресичаха тръбопроводите за нефт и газ.

— Зелените куртки са тук! — извика Расул само миг преди групата за бързо реагиране към Гранични войски на КГБ да щурмува стълбището. Кратък откос от автомата уби първите двама и останалите се прикриха зад една извивка на стълбището, докато младият им сержант се чудеше в какво ли се бяха забъркали.

Навсякъде из контролната зала се включваха автоматични алармени системи. Основното табло показваше четири разрастващи се пожара, чиито граници бяха очертани от мигащи червени лампички. Толкадзе се приближи до главния компютър и откъсна лентовия диск, който съдържаше цифровите кодове за управление. Резервните ленти се намираха на първия етаж, а единствените хора в радиус от двадесет километра, които знаеха комбинацията, лежаха мъртви в ъгъла на контролната зала. Цялата сграда се разтърси, когато на два километра от нея се взриви резервоар за автомобилен бензин.

Трясъкът на ръчна граната обяви следващия ход на бойците на КГБ. Расул отвърна на огъня и писъците на умиращи мъже едва не заглушиха пронизителния звук на сирените на пожарната аларма. Толкадзе притича до ъгъла, отвори капака на таблото за бушоните, изключи главния прекъсвач и стреля в таблото. Ако някой се опиташе да оправи нещата, щеше да му се наложи да работи на тъмно.

Ибрахим беше свършил работата си, но и с него беше свършено. Той видя, че якият му приятел е смъртно ранен от шрапнел в гърдите. Расул залиташе, докато се опитваше да остане изправен и да защищава другарите си до последен дъх.

— Отивам при Господаря на световете — извика предизвикателно на арабски Толкадзе към отряда за бързо реагиране, въпреки че никой от бойците на КГБ не говореше този език. — При Краля на хората, при Бога на хората, от злото на шепнещия дявол…

Сержантът от КГБ се хвърли встрани от долната площадка на стълбището и първият му откос изби автомата от ръцете на Расул. Докато сержантът се прикриваше обратно зад завоя на стълбите, две ръчни гранати описаха дъги във въздуха.

Нямаше накъде да се бяга, но това не беше и необходимо. Ибрахим и Мохамед стояха неподвижно в рамката на вратата, докато гранатите паднаха на пода и се взривиха. Около тях сякаш целият свят избухна в пламъци. Те не знаеха, че бяха станали причина целият свят да избухне в пламъци.

— Аллах Акбар!

СЪНИВЕЙЛ, КАЛИФОРНИЯ

— Всемогъщи боже! — възкликна мастър-сержантът. Пожарът, който беше възникнал в бензиновия участък на рафинерията, бе толкова голям, че беше засечен от стратегически спътник за ранно предупреждение, намиращ се на геосинхронна орбита на двадесет и четири хиляди мили над Индийския океан. Сигналът от спътника беше предаден към строго секретен пост на американските военновъздушни сили.

Старшият дежурен офицер в Поделението за управление на спътници беше полковник от военновъздушните сили. Той се обърна към старшия си техник и му нареди:

— Покажи го на картата.

— Слушам, сър. — Сержантът набра на конзолата си команда, която накара спътниковите камери да променят чувствителността си. Разширението на екрана беше намалено и сателитът бързо локализира източника на топлинна енергия. Върху съседния екран на управлявана от компютър карта се появи точното местоположение. — Сър, това е пожар в нефтена рафинерия. Божичко, изглежда, че здравата гори! Полковник, имаме Голяма птичка, която ще премине над района след двадесет минути на разстояние сто и двадесет километра.

— Аха — кимна полковникът. Той се взираше внимателно в екрана, за да бъде сигурен, че топлинният източник не се движи, докато дясната му ръка вдигаше златния телефон, който осигуряваше директна връзка с щабквартирата на NORAD^[1] в Чейени маунтийнз, щата Колорадо.

— Говори контролен център Аргус. Имам светкавица за CINCNORAD^[2].

— Изчакайте.

— Говори CINCNORAD — каза след няколко секунди друг глас. Беше главнокомандващият на Северноамериканското командване за въздушна и космическа отбрана.

— Сър, обажда се полковник Бърнет от контролен център Аргус. Отчитаме силно топлинно излъчване на координати шестдесет градуса север, седемдесет и шест градуса и четиридесет минути изток. Обектът е класифициран като ГСМ^[3] рафинерия. Топлинният източник не се движи, повтарям, не се движи. Имаме KH-11, който ще премине близо до източника след две-нула минути. Господин генерал, предварителното ми заключение е, че в сектора има голям нефтен пожар.

— Сигурни ли сте, че не облъчват „птичката“ ви с лазер? — попита CINCNORAD. Винаги съществуваше възможността руснаците да се опитват да си играят игрички с американските шпионски спътници.

— Невъзможно. Светлинният източник покрива инфрачервеното и всички части на видимия спектър и не е, повтарям, не е едноцветен. Ще знаем повече след няколко минути, сър. Засега всичко сочи, че в сектора има голям наземен пожар.

След тридесет минути вече бяха сигурни. Разузнавателният спътник KH-11 се появи над хоризонта на разстояние, което беше достатъчно за всичките му осем телевизионни камери да заснемат целия хаос. Сигналът беше предаден към комуникационен спътник на геосинхронна орбита и Бърнет можа да види всичко в реално време. На живо и в цвят. Пожарът вече бе погълнал половината от комплекса и повече от половината от близкото нефтено поле. Горящ суров петрол се изливаше от пробития тръбопровод в река Об. В контролния център имаха възможност да наблюдават как под напора на движещия се със скорост четиридесет възела вятър пламъците обхващат все по-голяма площ. Пушек закриваше по-голямата част от видимия спектър, но инфрачервените сензори проникнаха зад димната завеса и показаха множество топлинни източници, които можеха да бъдат само огромни запаси от нефтопродукти, горящи на земята. Сержантът на Бърнет беше родом от Източен Тексас и като момче бе работил в нефтените полета. Той извика на екрана снимки на обекта, направени на дневна светлина, и ги сравни с картината от съседния екран, за да определи кои части от рафинерията се бяха подпалили.

— По дяволите, полковник. — Сержантът поклати глава почтително. Гласът му беше тих, като на човек, който знае какво говори. — Рафинерията… нея вече я няма, сър. Вятърът ще разгори този пожар така, че е абсолютно невъзможно да го загасят. Рафинерията я няма, изгоряла е напълно. Ще гори още три, четири дни, а в някои участъци дори и седмица. Ако не намерят начин да предотвратят това, и нефтеното поле ще изгори заедно с нея. При следващото преминаване на сателита всичко ще гори, сър, всички тези кладенци ще изхвърлят горящ нефт… За бога, струва ми се, че дори и съветската противопожарна авиация не би искала да се занимава с тази работа!

— Значи от рафинерията няма да остане нищо? Хм. — Бърнет изгледа отново записа на информацията от преминаването на Голямата птичка. — Това е най-новата и най-голямата им инсталация и сигурно ще намали ГСМ производството им, докато се мъчат да я построят отново от развалините. Освен това, когато успеят да потушат всичките тези огньове, ще им се наложи и доста да променят производството си на газ и дизелово гориво. Има едно нещо, което мога да кажа за Иван. Когато при него се случи промишлен инцидент, последствията винаги са огромни. Пожарът ще създаде огромни неприятности на руските ни приятели, сержант.

Този анализ беше потвърден от ЦРУ на следващия ден, а след още един ден и от британските и френските служби за сигурност.

Но те всички бяха сгрешили.