Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (23)

22.

Москва

6-ти януари 2000 г.

Банята на улица „Петровка“ беше любимо удоволствие за гангстери, държавни служители и за онези, които бяха и едното, и другото. Юрий Востов идваше тук два, често и три пъти седмично, за да се отпуска в горещата вана или в сауната, винаги по обед и никога без най-малко две жени в прегръдките си.

Востов смяташе посещенията си в банята за целебни, а също и за източник на огромно физическо удоволствие — а удоволствието беше нещо, което никога не би си позволил да приеме за даденост. Това се дължеше на паниката, в която бе изпаднал няколко години по-рано, в навечерието на петдесетия си рожден ден. Точно тогава откри, че сексуалната му енергия се изчерпва, и след няколко ужасни и унизителни креватни преживявания дори започна да се страхува, че става импотентен. Макар да имаше дълъг списък от млади красиви жени, винаги готови да го придружат в леглото, и макар всяка от тях да беше надарена и изобретателна по свой собствен начин, те сякаш не можеха да го възбудят, каквото и да правеха. Срещите му с тези любовници продължаваха без никаква страст, докато една нощ, по съвета на приятел от правителството, той участва в menage a trois — нещо, което кой знае защо никога преди не бе правил — с две сестри, известни с готовността си да работят заедно, и откри спасение между потните им тела.

Според него тайната бе в признанието, че е човек, който цени повече количеството, отколкото качеството. Както и с храната, пиенето и вещите, ключът към най-голямото му удоволствие беше да получи едновременно всичко, което харесваше.

Днес в сауната го придружаваха Надя и Света, не сестрите, които за пръв път му бяха показали пътя към плътските наслади на средната възраст — доколкото знаеше, даже не бяха роднини — но въпреки това ентусиазирана двойка. Брюнетката Надя носеше златни обеци и нищо друго. Червенокосата Света бе решила да подчертае голотата си със златна гривна на глезена. И двете стояха на колене пред Востов, който също беше свалил хавлията си, седеше на дървена пейка и гледаше как главите им се надигат и спускат под изпъкналия му корем, а гърдите им свободно се люлеят сред блестящите като перли капчици пара.

Тъкмо в този момент почукване по вратата рязко прекъсна екстаза на Востов и компаньонките му. Златните обеци на Надя престанаха да се удрят във вътрешната страна на бедрото му. Разбърканите червени коси на Света се надигнаха от скута му и двете момичета погледнаха нагоре към него с малко объркани изражения, сякаш не бяха сигурни какво да правят.

Той се намръщи и мислено изруга онзи, който му разваляше удоволствието.

— Какво има? — излая Востов.

— Простете, господин Востов — каза от коридора прислужникът. — Търсят ви по клетъчния ви телефон…

— Търсят ли ме? Казах да не ни безпокоят!

— Зная, господине, но телефонът постоянно звънеше и…

— Мамка му! Достатъчно! — Востов се изправи, рязко дръпна хавлията си от закачалката и я уви около кръста си. После със замах отвори вратата и протегна ръка навън. Покрай месестите му лакти се заизвиваха валма пара. — Дай ми го.

Прислужникът му подаде телефона и отстъпи назад. Востов блъсна обратно вратата и натисна бутона, вдигна слушалката до ухото си и каза:

— Да?

— А, Юрий. Искрено се надявам, че не съм те обезпокоил.

Востов позна гласа на Тен Чу и намръщено отвърна:

— Обезпокои ме.

— Извинявай тогава. Но вече доста време се опитвам да се свържа с теб в офиса ти.

Востов хвърли поглед към Надя и Света, които бяха седнали на пейката, шепнеха си нещо и от време на време тихо се кикотеха. Да не би да пропускаше нещо смешно?

— Няма значение — каза той още по-ядосано. — Какво има?

— Не мога да се свържа с наш общ познат. Всъщност сигурен съм, че недоволството ми от него донякъде се прехвърля и върху теб.

— Казах ти да забравиш за това — отвърна Востов. — Защо изобщо ме замесваш?

— Приятелю — меко каза Тен, като внимателно произнасяше руските думи, — ти вече достатъчно си замесен.

Востов пребледня.

— Знаеш какво искам да кажа. Не съм постоянен посредник между вас двамата.

— Не, разбира се. Но ти посредничи в сделката. — Тен замълча за миг. — Да речем, че недостатъчно постоянната връзка не означава нищо. Тези дни са напрегнати за всички ни. И все пак хората, които представлявам, се нуждаят от известна гаранция, че ще бъдат удовлетворени всичките им желания. Че операцията ще продължи, както се договорихме.

Востов се извърна от двете жени и сниши глас.

— Виж, изобщо не ми пука за тях — каза той. — Каквото и да се опитваш да ми намекнеш, аз изпълних своята част от сделката. Щом искаш да се свържа с нашия приятел и да видя какво става с него, ще го направя. Но като услуга, а не като задължение, разбираш ли ме?

Тен забави отговора си.

— Да — със същия мек глас накрая каза той. — Но недей да забравяш, че търсенето на истината може да се върне в правия път също толкова лесно, колкото се е отклонило.

Стомахът на Востов се сви. Тези азиатци го нервираха със завоалирания си начин на изразяване.

— И какво точно означава това?

— Трябва да преоцениш интересите си, приятелю. Ще е жалко, ако те неочаквано се сблъскат с моите. Хората, които представлявам и които ти толкова лекомислено отхвърляш, имат дълги ръце и още по-дълго помнят нанесените им обиди.

Востов усети, че вътрешностите му се свиват още повече. Почувства остро парене в средата на корема. По дяволите! Язвата му не се беше обаждала така от години.

Хвърли поглед през рамо към Света и Надя. Те продължаваха да си шепнат и да се кикотят и очевидно не му обръщаха внимание.

„Желанието е случайно и непостоянно нещо — помисли си той. — То може да извади човек от най-дълбокото дъно и да го извиси до седмото небе, а после да го хвърли право в пропастта.“

— Веднага ще позвъня на нашия приятел — каза Востов и натисна бутона за прекъсване на връзката.

Надя се приближи към него, като се надяваше да го откъсне от бизнеса и да го върне към удоволствието.

— След малко — грубо я отблъсна той. — Веднага щом се оправя с тази отвратителна каша. — И отново насочи вниманието си към телефона. Набра директния номер на министъра, така че после някоя секретарка да не си спомни за разговора. След пет позвънявания чу ядосан глас.

— Здравейте, господин министър — любезно поздрави Востов.

— Востов? Полудял ли си да ми звъниш в кабинета?

— Ще бъда кратък.

— Въпросът не е в това. Тази линия не е обезопасена…

— Чуйте ме, господин министър. Не обичам политиката и започвам да съжалявам, че се замесих в тази работа. Но човек трябва да носи отговорността за решенията си.

— Престани с тези философски размисли и давай направо. И недей да забравяш, че има вероятност да ни подслушват.

— Добре тогава. Ще ви дам един съвет — отвърна Востов. — Използвайте го както искате, но ви препоръчвам поне да го изслушате.

— Добре, добре. Какво има?

— Нашият чуждестранен познат смята, че не му обръщате внимание. Казва…

— Той не е мой познат. Обикновен доставчик на стоки, ръководен от други хора.

— Няма значение. Вие не отговаряте на обажданията му или поне така твърди той. Струва ми се, че е важно да разговаряте с него.

— Востов, не разбираш ли, че се опитвам да положа тук основите на нещо? Нямам намерение да му играя по гайдата. Ако сега си мисли, че разполага с времето ми, само мога да си представям какво ще поиска в бъдеще. И какво ще поискат тайнствените му господари.

— Поговорете с него, господин министър. Успокойте го. Не искам да ми виси на главата.

— А на мен не ми харесва, че той се опитва да ни противопостави. Ще чака дотогава, докато съм готов да разговарям с него. Междувременно може да върви на майната си.

— Вижте, трябва да разберете, че той е в състояние да обърне всичко това с главата надолу…

— Имаме си достатъчно работа и без да ни се налага да се занимаваме с него. Получих сведения за онази американска операция в Калининград. Има вероятност там да става нещо, което да ни донесе неприятности, макар че не зная какво точно. В случай на нужда трябва да сме готови за незабавни действия. Струва ми се, че при тези обстоятелства е време да направиш нещо полезно.

— Това не е моя работа. Вече направих…

— Ще направиш още. Ще ми трябват някои неща. Оборудване. Навярно даже човешка сила. Не допускай грешката да си мислиш, че можеш да си измиеш ръцете.

— Гадна политика. Както вече казах, изобщо не трябваше да се замесвам в нея.

— Човек не може да избяга от нея, Востов. Животът е политика. Още от детството си ние си съперничим с братята и сестрите си за вниманието на нашите родители, опитваме се да ги изпреварим и да вземем онова, което искаме. Убеден съм, че тъкмо тогава извършваме и първото си предателство. Семейството е порочен кръг, братът, когото обичаме, е наш враг, нали така?

— Не зная. Обърквате ме.

— Нима? Е, просто недей да забравяш, че беше на онзи кораб в Хабаровск.

— Само това ли? — саркастично попита Востов.

— Не. Искам от теб да използваш многобройните си връзки, колкото и да ги презирам. Изглежда, е време малко да заоблачим пейзажа. Има фракции, които с удоволствие биха споделили общата ни цел. Мисля, че е най-разумно да насочим светлината на общественото внимание към тях.

— Какво искате да кажете? — попита Востов.

— Националистите, сепаратистите, комунистите и реформаторите имат интерес да блокират чуждестранната помощ. Струва ми се, че е време някой да им го обясни, нали така? Както и на военните и КГБ, несправедливо изтикани от разпределянето на подаръците от нашите врагове — и съответно лишени от възможността да си вземат своето. Не мислиш ли, че някой би трябвало да ги попита какво смятат за всичко това и какви са намеренията им? Заинтересовани са дори църквата и организираната престъпност. Скъпи ми Востов, под колкото по-силен натиск са Старинов и Западът, толкова по-скоро ще постигнем крайната си цел. Твоите пипала стигат навсякъде. Мисля, че би трябвало да ги използваш.

— Онова, което искате… — заекна Востов, — едва ли може да се постигне толкова бързо.

— В такъв случай те съветвам да започнеш незабавно. Запомни, Востов, човек, от когото няма никаква полза, спокойно може да бъде пожертван. Имаш ли да ме питаш още нещо?

— Не ми отговорихте на въпроса, заради който ви позвъних. Доставчикът, както го нарекохте…

— Казах, че може да върви на майната си! Отсега насетне ще разговарям само с господарите му и само когато поискам аз. А ако не ме послушаш, същото ще се отнася и за теб. Ако изобщо си жив. Дочуване, Востов. И бъди готов, когато ми потрябваш.

— Почакайте, не затваряйте. Ало? Чувате ли ме? По дяволите, чувате ли ме? Ало, ало, ало… — От слушалката в ръката му ясно се разнесе свободен сигнал. Той я запрати в отсрещния край на стаята. — По дяволите!

Тих шум привлече вниманието му към жените, които уплашено се бяха свили в ъгъла.

— Какво зяпате вие двете? Идвайте тук и направете нещо полезно. — Това беше изразът, който преди малко използва събеседникът му. „Нещо полезно!“ Той седна и зачака. Когато момичетата колебливо приближиха към него, Востов затвори очи. Политиката бе мръсна работа. Предпочиташе да се занимава с друго.