Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (12)

11.

Ню Йорк

23-ти декември 1999 г.

Началникът на полицейското управление Бил Харисън нямаше търпение „Титаник“ да потъне, за да се върне вкъщи при доклада си.

Той мразеше мюзикълите по принцип. Просто не ги разбираше. А този, който гледаше в момента, беше най-объркващият. Най-ужасното корабокрушение в историята, бяха се удавили може би хиляда и петстотин души, изядени един Бог знае от какви морски създания, а на някого му бе хрумнала идеята да го превърне в бродуейски спектакъл. Харисън наистина не разбираше какво забавно има в тази чудовищна човешка трагедия. За какво пееха и подскачаха хората на сцената? Нали всички щяха да потънат заедно с кораба!

Той хвърли поглед към жена си, която седеше до него и напрегнато следеше спектакъла. И като че ли се наслаждаваше. Не, не като че ли. Наслаждаваше се. Виждаше го по наклона на брадичката й, по малките трапчинки в ъгълчетата на устата й. Когато двама души са женени от толкова време, могат да се разберат от пръв поглед. По-късно, докато пиеха кафето си с кейк, тя щеше да говори за постановката, песните, хореографията и играта. А той щеше да я наблюдава с нещо подобно на влюбеното благоговение, което изпитваше преди трийсет години по време на първата им среща в гимназията, възхищавайки се на прелестното й интелигентно лице, на гладката й, кафява като кафе кожа, на начина, по който бе подбрала дрехите си, на грациозните движения на ръцете й, когато коментираше различни страни на представлението, дивейки се на всичко в нея и чудейки се какво ли е направил, за да заслужи постоянната й подкрепа, вяра и упорство по време на брака им, които му бяха помогнали да се издигне от жестоките харлемски улици до най-високия пост в нюйоркското полицейско управление.

Но това щеше да е по-късно, а сега все още течеше Първо действие от влудяващо неразбираемия спектакъл за едно величествено корабокрушение, чиито жертви загиваха от ужасна смърт. Харисън си погледна часовника и се зачуди още колко ще продължи собственото му мъчение. Девет часът. Още цял час. Може би повече. Някои постановки не продължаваха ли до десет-единайсет?

Изпита внезапен срам. Това беше нещо, което главното ченге в града наистина трябваше да знае, нали? Той ужасно се надяваше, че не е загубил способностите си. Можеш да премениш целия Таймс Скуеър, можеш дори да закриеш сексмагазините, за да направиш място за прекрасния свят на Дисни, но ноктите под блестящо белите ръкавици на Мики Маус винаги ще си останат мръсни и градът винаги ще си остане място, където порокът и насилието могат да изпълзят от сенките и да те повлекат към дъното като онези идиоти, които танцуваха на сцената. В последните години се вдигаше прекалено много шум за възраждането на района и човек понякога можеше да забрави, че намаляването на престъпността не означава непременно, че престъпниците са си вдигнали багажа и са заминали на юг. Всъщност единствено усиленото и много явно полицейско присъствие държеше на разстояние джебчиите, наркоманите, проститутките и другите отрепки. Сред светлините на големия град все още имаше тъмни дупки и хората трябваше да знаят за тях. Особено шефът на полицията.

Харисън се помъчи да съсредоточи вниманието си върху представлението — искаше да следи действието, та по-късно да може да каже нещо за него на Розета. Кой беше този герой с брадата? Капитанът ли? Луд учен? Божичко, нямаше никаква полза, съвсем се бе объркал. От оркестъра се разнесе дълбоко мелодраматична музика и един от актьорите запя. В текста се споменаваше нещо за кораб на мечтите. Харисън послуша малко, но после отново се отнесе в мислите си, сякаш беше радио с обхват, далеч надхвърлящ онзи на конкретна станция.

Погледът му бе насочен към сцената, но той не виждаше нищо. Отново се замисли за плана, който искаше да прегледа преди да си легне. Наричаше го „Операция 2000“, много приятно наименование с официално звучене, което щеше да вдъхне увереност на градския съвет.

През миналия месец почти ежедневно се беше съвещавал със заместниците си, както и с командирите на транзитната полиция, групата за бързо реагиране и антитерористичната спецчаст на нюйоркското полицейско управление и ФБР за проблемите, с които щяха да се сблъскат в опита им да охраняват многобройните участници в новогодишното празненство на Таймс Скуеър. Тази задача беше ужасно сложна дори и в обикновена година — а тази година изобщо не бе обикновена. Този път ги очакваше 31 декември 1999-та. Настъпването на новия век. Събитие, което се случва веднъж в живота, Събитие с главно „С“, дами и господа.

И докато заедно с хората си се мъчеше да разработи сериозен и логичен подробен план за ситуация, която категорично нямаше нищо общо с логиката, какво правеше кметът? Ами гонеше медиите в преследване на долари, разбира се! Появяваше се по всяка местна новинарска програма и се пенеше за плановете на общината за голямото събитие. Появяваше се в „Летърман“ и „Конан О’Брайън“. Дори участваше в радиопредавания като „Аймъс сутрин“ и „Хауърд Стърн“, в които обявяваше триъгълника между Седмо авеню, Бродуей и Четирийсет и втора улица за „център на света“ и само дето не гръмваше бутилка шампанско, докато канеше слушателите да се присъединят към посрещането на новото хилядолетие.

Мислите на Харисън се изпълниха със странна смесица от безпокойство и примирение. По всичко личеше, че хората реагират на гръмогласните речи на кмета като стадо. На основата на огромното количество туристически заявки, анкетните данни и на резервациите за хотели и ресторанти в центъра на града се смяташе, че на Таймс Скуеър ще се струпат два милиона души. Като прибавеха към тях още три-четири милиона зяпачи, пръснати из Батъри Парк, пристанището на Саут Стрийт и по цялото крайбрежие на Бруклин, за да гледат фойерверките над нюйоркското пристанище, силите на полицията изобщо нямаше да са достатъчни, за да поддържат някакво адекватно присъствие. И за какво? Имаше хора, които смятаха, че настъпва епоха на чудеса, имаше и такива, които очакваха Второто пришествие. Харисън просто си мислеше, че на 1-ви януари светът ще си е пак същата въртяща се, безумна дупка, каквато винаги си е бил — като се изключеше малко по-високият брой на нещастните случаи, разбира се.

Въздъхна. Когато беше изнервен, Харисън си представяше как подава оставка, как избягва от цялата ужасна шоколадова каша и я оставя да си падне на мястото, тоест в скута на кмета. Може би щеше да си намери работа като охрана на Стоунхендж или на планината Фуджи, където посрещащите хилядолетието тълпи щяха да са по-малко. Ами в Египет? Бе чувал, че с десет бона можеш да си осигуриш достъп до празненството, което някаква туристическа агенция организираше край Голямата пирамида в Гиза. Един опитен полицейски шеф със сигурност би могъл да помогне за поддържането на реда там. Щом Хиццонър искаше да се прави на импресарио, циркаджия, водещ най-голямото шоу на земята, чудесно, толкова по-добре за него. Но какво право имаше да подлудява и всички останали?

Чу взрив от аплодисменти и погледна към сцената. Завесата беше спусната. Прожекторите бавно изсветляваха. Какво ставаше? Сведе очи към часовника си. Беше едва девет и половина, прекалено рано за края на представлението. Освен това още не бе видял „Титаник“ да потъва.

Значи антрактът. Трябваше да е антрактът.

Розета го сръга с лакът и жизнерадостно попита:

— Е, какво мислиш за мюзикъла?

„Той е банален, досаден и нямам търпение да се прибера вкъщи“ — помисли си Харисън и отвърна:

— Харесва ми. Особено онази песен за кораба на мечтите.

Розета кимна в знак на съгласие и се усмихна.

— Нямам търпение да разбера какво ще стане с Ида и Исидор. Да идем ли в бара да пийнем по нещо?

Той я хвана за ръката.

Докато се изправяха, минаваха покрай седналата в края на техния ред двойка и тръгваха нагоре по пътеката към фоайето, Харисън си помисли, че Ида и Исидор, които и да бяха те, всъщност нямаха много голям избор. Или щяха да се натъпчат в някоя от спасителните лодки и да бъдат спасени от „Карпатия“, или щяха да потънат заедно с капитана и екипажа. Но не спомена за това на Розета.

Каквото и да предстоеше, не искаше да й разваля настроението.