Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (6)

5.

Калининград

26-ти октомври 1999 г.

Грегор Садов се промъкваше в мрака като крадец. Но не беше такъв. Не и този път. Сега групата му имаше по-важна задача.

Целта им се мержелееше в тъмнината пред тях. Ниска сграда, не повече от триетажна, но въпреки това заемаше по-голямата част от пресечката. Това бе склад със сервизни входове от всички страни и рампа почти на цялата задна страна. В по-добри времена имаше две смени работници, които внасяха хранителни стоки в склада и ги товареха на камионите, които се точеха в постоянен поток.

Но сега времената не бяха такива. Напоследък складът беше полупразен и хората работеха само на една смяна — а тя трябваше да пристигне след цели три часа.

Грегор вдигна ръка. Сенките на хората му замръзнаха в очакване на следващата му заповед.

Садов се усмихна сам на себе си. Групата му бе нова, но се усъвършенстваше. След месеци на усилени тренировки четиримата оцелели до този момент наистина бяха обещаващи.

Без да престава да се усмихва, той спусна ръка към колана си и откопча очилата за нощно виждане. През последните седем нощи Грегор беше наблюдавал склада, като разчиташе времето за обходи на пазачите, преценяваше силите и разработваше плана си.

Пазачите бяха четиринайсет: десетима постоянно обикаляха в и около сградата, а останалите наблюдаваха от покрива. Изобщо не се криеха. Собствениците на склада не искаха пазачите им да заловят никого — искаха да подплашват крадците и затова съвсем осезаемо да заявяват присъствието си.

Всички пазачи бяха въоръжени с пистолети с малък калибър и с АК-47. Грегор бе сигурен, че в някой шкаф в сградата е заключено и оръжие за борба с масови безредици, но това изобщо не го интересуваше. Ако с хората си се окажеше в такова положение, че пазачите да стрелят по тях, акцията им беше провалена.

Не, оръжието не бе основната му грижа. Грижата му бяха групите К-9: по един пазач с немска овчарка във всяка. На пръв поглед патрулите не спазваха определена система, но Грегор беше забелязал, че двете групи с кучета винаги се намират от двете срещуположни страни на сградата.

Това щеше да му помогне. По този начин хората му имаха около две и половина минути да влязат вътре, да си свършат работата и да излязат. Навярно пазачите щяха да минат покрай техния вход няколко минути по-късно, но така или иначе това бе минималното време, с което разполагаха.

Грегор си сложи очилата и махна на хората си да направят същото. След секунди всички седнаха. Сега трябваше само да чакат.

Не се наложи да чакат дълго. Садов внимателно наблюдаваше едната група с куче. От местоположението й можеше да прецени къде е другата група.

След три минути групата К-9 стигна до отсрещния ъгъл на склада и Грегор два пъти натисна бутона на закачената за колана му малка радиостанция. Не каза нищо. Нямаше нужда. Двойният сигнал беше достатъчен.

От отсрещната страна на сградата Ники, петият и последен член на групата му, тихо отключи вратите на кафезите, които бе донесла. Отвори ги, натисна един от бутоните на пулта, който беше оставила на земята пред себе си, и прати слаб електрически удар в кафезите. Последва незабавна реакция — двата заека изскочиха и побягнаха от неочакваната болка.

Скоро щяха да се отклонят — щом болката отслабнеше и осъзнаеха присъствието на кучетата, но тогава вече нямаше да има значение. Единствената им задача бе да привлекат вниманието за малко.

И те я изпълниха. Точно както планираше Грегор. Едното куче се разлая и секунди по-късно към него се присъедини и другото. Ники се усмихна, взе кафезите и се стопи в нощта, за да изчака завръщането на Грегор.

Грегор Садов чу лая на кучетата, но не даде заповед за тръгване. Вместо това продължи да чака момента, в който — както бяха правили всяка нощ през последната седмица — всички пазачи щяха да обърнат глави, за да видят какво е възбудило толкова много кучетата.

Той вдигна ръка, за да даде на хората си знак за готовност, после, когато и последният пазач се обърна, сви юмрук и замахна надолу. Хората му мигновено тръгнаха напред, като се криеха в сенките и бързо се придвижваха към склада.

Както винаги, Садов ги водеше.

Съвсем слабото осветление в склада бе достатъчна охрана. Някои от пазачите патрулираха и вътре по време на обиколките си, но през повечето време бяха навън, за да се виждат и да плашат онези, които можеха да се опитат да откраднат складираните вътре хранителни стоки. В днешните времена храната струваше повече от злато — и Грегор беше тук, за да вдигне цената й още повече.

Той зае позиция с добра видимост и даде знак на групата си да се разпръсне. Кучетата навън се смълчаха, но това вече нямаше значение. В мрачния склад хората му имаха преимущество над пазачите. И скоро сами щяха да отвлекат вниманието им.

През очилата за нощно виждане Грегор наблюдаваше как групата му се разпръсква в мрака, като оставя малките си устройства на предварително определените места. Тези устройства — парафинови блокчета с жито и стърготини, както и с миниатюрен пиезоелектрически механизъм, който по команда щеше да предизвика искра — бяха всичко, от което се нуждаеше Садов, за да свали един режим. По негов сигнал устройствата щяха да се възпламенят. Поставени на стратегически места, те щяха да запалят житото и за съвсем малко време целият склад щеше да избухне в пламъци.

Най-хубавото беше, че никой никога нямаше да успее да докаже предумишления характер на палежа. Парафинът бе достатъчно сходен по състав с восъка, с който бяха запечатани много от сандъците и кашоните, а стърготините и житото не се различаваха от сандъците и тяхното съдържание. Оставаха само пиезоелектрическите устройства, но пожарът щеше да унищожи и тях.

Докато хората му поставяха парафиновите блокчета, Грегор извади от строя пожарогасителната система. Беше стара и от години не я бяха проверявали — навярно така или иначе нямаше да се задейства, но Садов никога не поемаше излишни рискове.

Тъкмо се обръщаше от пожарогасителната система и се канеше да премине към следващата си задача, когато някакво неочаквано движение привлече вниманието му. Един от пазачите бе влязъл през отсрещната врата и се приближаваше към групата му.

Това беше проблем. Сам човек не можеше да ги спре, но можеше да стреля — а това щеше да доведе повече пазачи, отколкото бяха по силите им.

И още един, още по-сериозен проблем. В мига, в който започна да се промъква към пазача, Грегор видя Андрей, най-младия и най-необуздан член на групата му, да прави същото.

Садов не можеше да допусне това. Всеки изстрел — било то от пазача или от някой от неговите хора — щеше да привлече още пазачи. Поради тази причина му се искаше да тръгнат на тази акция без оръжие… но това щеше да е изкушение за съдбата. Дори и най-внимателно разработените планове могат да се провалят, а хората му заслужаваха и последната възможност да оцелеят.

Грегор посегна към радиостанцията си, но вече беше прекалено късно — Андрей вдигаше пистолета си.

Садов нямаше друг избор и не се поколеба. Извади ножа си и го метна.

Можеше да го запрати към пазача, но не смееше. Познаваше Андрей. Когато видеше пазача да пада, момчето просто щеше да си помисли, че заляга, и пак щеше да стреля. Затова Грегор направи единственото, което можеше. Хвърли ножа към Андрей.

Тежкото острие прониза гърлото на момчето, но Садов вече не гледаше натам — вече се промъкваше към пазача.

Андрей изкъркори, давейки се в собствената си кръв. Чул слабия звук, пазачът понечи да се обърне — и в същия миг ръцете на Грегор се сключиха около шията му. Стискане, завъртане и мъжът бе мъртъв секунди преди да умре и Андрей.

— Мамка му — тихо каза Грегор. После смъкна най-горния сандък от съседната купчина и затисна с ръба му врата на пазача. Не беше съвършено, но в бързината не можеше да измисли нищо по-добро. Освен това не се налагаше да убеждава властите, че е било нещастен случай.

Работата му бе да подпали пожара, без да оставя очевидни следи от палеж. С малко късмет и при обичайната руска некомпетентност щеше да прилича на инцидент. Но и иначе нямаше да има значение. Хората гладуваха и бяха ужасени. Дори да разкриеха палежа, властите нямаше да посмеят да обявят, че пожарът е бил запален съзнателно. Не и ако не искаха да предизвикат тъкмо онази паника, за чието предотвратяване полагаха толкова усилия.

Грегор се обърна към Андрей, извади ножа си, почисти го и го прибра, после нарами трупа на момчето. Останалите от групата бяха поставили блокчетата си и беше време да тръгват.

Садов намести трупа на Андрей по-удобно върху рамото си и даде знак за изтегляне. Всички се събраха до вратата, която бе най-отдалечена от мястото, където щеше да избухне пожарът. Никой не каза и дума, но от начина, по който гледаха тялото на рамото му, Грегор разбра, че тази нощ всички са усвоили ценен урок. Никой не му предложи да носи трупа.

Застанал в мрака до вратата и вперил поглед в тъмнината, като се оглеждаше за пазачи, той бръкна в джоба си и натисна възпламенителния бутон. След секунда се заиздигаха първите, едва различими валма дим.

Пазачите реагираха бързо — по-бързо, отколкото беше очаквал — но толкова по-добре. Огънят вече се бе разпрострял прекалено, за да го угасят, а бързата им реакция само даваше възможност на хората на Грегор да се измъкнат, като разширяваше ограниченото им поле за безопасно движение. Садов знаеше как гори житото и искаше да е далеч оттук преди пожарът наистина да се разбушува.

Отново даде знак на хората си. Задачата им беше изпълнена и трябваше да докладва за това. Шефовете му щяха да са много доволни от работата тази нощ, както и от онази, която Грегор и хората му щяха да свършат през следващите няколко дни.

Докато се прокрадваха в нощта, Садов се опитваше да не мисли прекалено много за допуснатите от него грешки. Зад тях към нощното небе се издигаха първите оранжеви пламъци и избухваха първите складове с жито.