Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (1)

Към читателите

Предоставяйки на вниманието на читателите ръкописа на капитан Картър за неговите странни приключения на планетата Марс, убеден съм, че е необходимо той да бъде предшествуван от няколко встъпителни думи, посветени на тази удивителна личност. Моите първи спомени за него датират от няколкомесечния период, предхождащ началото на Гражданската война, който капитан Картър прекара в моя бащин дом във Виржиния. Въпреки че тогава бях дете на не повече от пет години, добре си спомням красивия, висок, тъмнокос мъж, когото наричах чичо Джек.

На лицето му винаги грееше усмивка, а в нашите детски игри той взимаше участие със същата разпаленост, с която се включваше и в развлеченията за възрастни. Понякога капитан Картър с часове разказваше на моята твърде стара вече баба за своя бурен живот, по време на който беше обиколил почти целия свят. Ние всички го обичахме, а негрите от нашата плантация до такава степен го обожаваха, че бяха готови да целуват следите от стъпките му.

Капитан Картър беше великолепен образец на мъжка красота. Висок повече от шест фута, той имаше широки рамене, мускулести бедра и тренирано тяло на човек, чиято стихия е борбата с трудностите в живота. Чертите на лицето му бяха правилни и рязко подчертани, косите му — черни и късо подстригани, а очите, стоманено сиви на цвят, издаваха праволинеен и несломим характер. Безупречните му маниери и предразполагащата учтивост бяха характерни за тези, които се срещаха с най-добрите аристократични семейства на Юга.

Много обичаше да язди на кон, особено когато препускаше след някой табун и то по начин, който предизвикваше учудване и одобрение дори сред хората от нашия край, известни като много добри ездачи. Често чувах как баща ми се стараеше да го предпази от последствията на лудешкото препускане. В отговор капитан Картър само се смееше и казваше, че не се е родил още конят, който би могъл да го хвърли от седлото.

Избухна войната, капитанът ни напусна и през следващите петнадесет или шестнадесет години не го видях нито веднъж.

Когато за втори път се появи сред нас, направи го, без да ни извести предварително и бях много учуден, забелязвайки, че през всичките тези години той изобщо не е остарял, нито пък се е променил видимо. За приятелите си отново беше същият — този радостен и щастлив човек, с когото някога се бяхме разделили. Но на няколко пъти успях да го видя в моменти, когато си мислеше, че е съвсем сам; тогава седеше с часове, гледайки далеч пред себе си, а на лицето му бяха изписани тъга и страдание. По цели нощи прекарваше с поглед, отправен към небето; едва много години по-късно, когато прочетох записките му, разбрах причината за това странно поведение.

Разказа ни, че след края на войната известно време прекарал в търсене на злато в щата Аризона. Неограничените суми, с които разполагаше, по неоспорим начин доказваха, че златотърсаческата му одисея беше завършила изключително успешно. Но за подробностите от своя живот капитанът ни осведомяваше твърде пестеливо. Всъщност почти не говореше за това. Гостува у нас почти цяла година, след това замина за Ню Йорк, купи малко ранчо край река Хъдзън. Посещавах го там веднъж в годината, по време на моите делови пътувания — баща ми и аз тогава притежавахме множество магазини, разпръснати из цяла Виржиния. Капитан Картър беше собственик на малка, но много красива вила, живописно разположена на стръмния бряг на реката. По време на едно от моите последни гостувания — през зимата на 1885 г. — забелязах, че беше изцяло погълнат от писане — вероятно е работил над ръкопис, който ще имате удоволствието и вие да прочетете.

Още същия ден капитанът ме помоли, ако се случи нещо с него, да се погрижа за имението му. Даде ми ключа от скривалището в личния сейф от кабинета. Там трябваше да намеря завещание и някои специални инструкции. Поиска от мен да се закълна, че ще изпълня всичко точно.

Вечерта, когато мислех да си лягам, видях капитана от прозореца на моята стая. Стоеше, облян, от лунната светлина, на склона, обърнат към реката, с ръце, протегнати към небето, сякаш молеше за милост… Или очакваше нещо?… После ми мина през ума, че може би се моли, но малко се учудих, защото никога не съм предполагал, че е вярващ. Няколко месеца след завръщането ми вкъщи, май че беше 1 март 1886 г., получих телеграма, в която капитанът ме молеше веднага да тръгна за имението му. Сред всички млади издънки на Картъровци аз бях неговият любимец и това ме задължаваше да се отзова незабавно на поканата.

На малката гаричка, отдалечена почти на миля от имението, пристигнах рано сутринта на 4 март 1886 г. На перона ме чакаше кочияшът му. Когато му заповядах да кара към имението на капитан Картър, той каза, че ако съм близък на неговия господар, то той има много лоши новини за мен. Същата тази сутрин, малко след изгрев-слънце пазачът на съседното имение намерил капитан Картър умрял. Не знам защо тази новина никак не ме изненада, но му заповядах да кара колкото може по-бързо, за да се заема с погребението и поръченията, които ми беше поставил капитанът.

В малкия салон заварих началника на местната полиция, няколко съседи на капитана и пазача, който ми разказа подробности, свързани с намирането на тялото. Когато се натъкнал на него, бил още топъл. Лежал в снега с ръце, протегнати към ръба на склона, в същата поза, както по-късно осъзнах, в която видях капитана през онази нощ как се моли към небето за нещо.

Тялото не носеше никакви следи от насилие и полицейският лекар с помощта на местния си колега бързо издаде заключение за смърт, настъпила в резултат на сърдечен удар. Когато най-после останах сам, отворих бронираната каса и опразних чекмеджето, където, както ми беше казал капитан Картър, трябваше да намеря предназначените за мен инструкции. Те наистина бяха много специални, но ги изпълних до последната подробност, по възможно най-честния начин.

Капитанът ми поръчваше да превозя тялото му до Виржиния, без да го давам за балсамиране, и да го положа в отворен ковчег в гробницата, която той предварително си беше построил. Както се убедих по-късно, гробницата имаше много добра вентилация. Инструкцията съдържаше изричното изискване лично да се погрижа за строгото спазване на всички поръчения, запазвайки ги в най-дълбока тайна, ако това бъде необходимо. С имота си се беше разпоредил по следния начин: в продължение на 25 години аз трябваше да получавам всички доходи от имението, след което същото ставаше изцяло моя собственост. По-нататъшните указания се отнасяха за ръкописа. Цели 11 години той трябваше да остане в състоянието, в което го намерих: неразпечатан и неразтварян. А да разглася публично неговото съдържание придобивах право едва след изтичането на 21 го дини от смъртта на капитана.

Най-странното нещо в гробницата, където почива тялото на капитана, е това, че тежката, масивна врата е снабдена с позлатена брава, която се отваря само отвътре.