Джейн Ан Кренц
Между редовете (11)

Единадесета глава

Амбър се чувстваше напълно дезориентирана, когато бавно я преведоха през отворената врата. Тя осезаемо усещаше пистолета в ръката на мъжа зад нея. Мигът, когато извади ключовете от стартера, от храстите край алеята, изскочиха Роджър и Ози. Тя съзнаваше, че се включва по средата на шоу, за което Грей очевидно беше подготвен.

— Здравей, Амбър — каза спокойно Грей, когато тя влезе. Очите му бяха непроницаеми. — Добре ли си?

Тя стисна дръжката на чантата си и без да обръща внимание на двамата хулигани, с очи впити в неговите, каза:

— Да.

— Закъсняваш с цял час.

— Задръстването във Ванкувър беше по-ужасно, отколкото очаквах — тя не можеше да повярва, че водеха този привидно непринуден разговор. Това беше още един показател за нейната дезориентация в момента.

— Дръпни се, Грейсън — заповяда Роджър, когато Ози затвори вратата. — Ти също, госпожо. Да отидем в хола и да се настаним удобно. Идваш точно навреме — обърна се към Амбър. — Ози и аз тъкмо бяхме решили да се самопоканим у вас за малък разговор със съпруга ти. Просто изчаквахме подходящия момент, за да влезем. Не знаехме, че умният му малък бодигард ще пристигне с кола. Мислехме, че вече си вътре в топлото си легло.

На Амбър не й трябваше да проследява изражението на Грей, за да разбере, че той много внимателно беше планирал заминаването й вчера. Бе успял да я изпрати извън града, без Роджър и Ози да разберат, че е заминала. Естествено, развали плановете му, като се върна без предупреждение. Тя предположи, че Грей щеше да иска да си поговорят за това по-късно. Хубаво, но вината беше негова, помисли си тя коравосърдечно. Трябваше по-добре да помисли, преди да я отпраща в такъв момент.

— Не се притеснявай за тези двамата, скъпа — тихо каза Грей. Той взе ръката й и я притегли към канапето. — Те са просто двама аматьори.

Амбър погледна пистолета в китката на Роджър и реши, че все пак е доволна, че наоколо нямаше „професионалисти“. И аматьорите бяха достатъчно зло. Беше благодарна за силата в ръката на Грей.

— Аматьори ли, Грейсън? — очите на Ози станаха леко по-светли, почти трескави от напрежение. — За такива ли ни мислиш? Не знаеш какво приказваш, по дяволите. Ти си аматьор. Беше си въобразил, че можеш да игнорираш желанието на господин Дилейни и да се отървеш без нищо.

— И то след като господин Дилейни беше толкова любезен към теб и жена ти в Тусон — Роджър тъжно поклати глава. — Неблагодарност. В това е целият ти проблем, Грейсън. Неблагодарност. Поне можеше да се поправиш като напишеш един добър отчет за Симингтън. Гледай да го направиш възможно най-добре, защото ако сделката не мине, господин Дилейни ще ни изпрати отново, за да довършим това, което ще започнем тази нощ.

Амбър потръпна.

— Отправихте предупреждението си, а сега се махайте оттук.

Ози се изкиска.

— Предупреждението ни е нещо повече от няколко любезни думи, госпожо Грейсън. Веднъж вече опитахме думите със съпруга ти. Доста е упорит. Ще се наложи да му направим малка демонстрация, да му покажем, че сме сериозни, ако ме разбираш.

Роджър се заигра с барабана на пистолета си.

— Ти ще ни помогнеш да изясним намеренията си, госпожо Грейсън.

Амбър го зяпна невярващо. Грей отговори вместо нея с напълно спокоен глас. Не, каза си Амбър, беше повече от спокоен. В думите му имаше застрашителен неразгадаем елемент. Да го слушаш беше като да стоиш в дълбините на изгубена пещера и да гледаш от ръба към бездънната пропаст.

— Тя няма нищо общо с това — каза Грей. — Това е между мен и Дилейни. Пуснете я.

— Е, Грейсън, нали не очакваш да го направим? — злобно се ухили Роджър. — Вече ти казахме, че този път ще използваме жена ти, за да постигнем целта си.

— Тя не ви е необходима за това.

Амбър следеше разговора и внезапно разбра. Роджър и Ози заплашваха да я наранят. Нищо чудно, че вчера Грей й нареди да си събере багажа, качи я на самолета и я отпрати при приятелите си.

— Мисля, че ще ни трябва — заяви Ози и се вгледа в неподвижното й лице. — Между другото, имаме да ти връщаме за онзи номер дето ни изигра в Тусон. Ела тук, госпожо.

Амбър не помръдна.

— Върви по дяволите — каза тя с почти толкова спокоен глас като на Грей. Тя почувства пръстите му да стискат ръката й за миг, а после я освободи.

— Казах, ела тук — Ози я сграбчи. — Малко ще те обработим, а мъжът ти ще гледа. Длъжни сме да го предразположим за един наистина положителен отчет до Симингтън.

— По-добре първо го вържи — посъветва го Роджър, а Амбър бързо се отдръпна. Той посочи към Грей, който седеше с гръб към дивана, зад него. — Нали не искаме да ни се прави на герой.

— С удоволствие — Ози извади от джоба си навита тел и започна да я размотава. — Сложи си ръцете зад гърба, Грейсън.

— Защо мислите, че ще ви бъде толкова лесно? — с мек глас попита Грей, без да се движи.

— Хвани жената — Ози инструктира приятелчето си.

— Казах ти, че са аматьори, Амбър — отбеляза Грей, докато Ози се приближаваше с телта. — Просто двойка дребни риби. Бива ги да заплашват жени, но само толкова. Никога няма да се класират сред големите акули. Това е така, защото нямат куража да се изправят срещу мъже.

— Млъкни, Грейсън — изсъска Роджър. Той размаха пистолета напред-назад, между Амбър и Грей.

— Ела тук! — изкрещя към Амбър, която отново не помръдна. — Казах да дойдеш тук, мътните те взели!

— Ей сега ще се погрижа за нея. Само да го вържа — обеща Ози. — Но първо мисля да го предразположа малко. Аматьори ли? Грейсън, не знаеш значението на тази дума. Ти си единственият аматьор тук — той изстреля един бърз удар, с който ръгна Грей в гърдите. Амбър се задъха, когато видя Грей проснат на канапето.

— Грей!

— Затваряй си устата! — изръмжа Роджър. Той стоеше в готовност, докато гледаше как партньорът му се наведе към жертвата си, за да я издърпа от канапето и да нанесе следващ удар.

Това, което последва представляваше размазана картина от бързи движения, която впоследствие Амбър трудно щеше да може да опише. Грей скочи от канапето точно, когато Ози се канеше да сграбчи ръката му, но не с празни ръце. Светлината проблясваше върху студената сива стомана в десницата му.

— Какво по дяволите…? Роджър, той има пистолет! — Ози се опита да се изправи обратно, но вече беше късно.

С дясната си ръка Грей държеше пистолета, а с лявата си нанесе светкавичен и силен удар в тила на Ози. Той се свлече без звук. Роджър извика, когато видя партньора си на пода. Инстинктивно отскочи, за да си осигури прикритие. Ръцете му сграбчиха Амбър през кръста и той я дръпна към себе си.

Амбър обаче, вече беше хванала тежката обкована с месинг книга, която стоеше на канапето. Тя яростно се извъртя и усети как книгата рязко се блъсна в пистолета на Роджър.

Последва изстрел, който разби едно от огледалата зад дивана и Роджър яростно изкрещя. Пистолетът му изтрополи на пода. Амбър се изправи, дишайки тежко след това свое включване. Погледна към Грей.

— От три месеца ти казвам, че понякога нищо не може да се сравни с поезията на Туитчъл — каза Грей, без да сваля очи от Роджър.

— Разбирам те — Амбър погледна голямата книга, която лежеше на пода. — Истински тежка литература.

— Добре ли си, Амбър?

— Много по-добре, отколкото преди няколко минути.

Ози изпъшка и се размърда в краката на Грей. Грей отстъпи.

— Изглежда сякаш — меко продължи Грей — тук е имало прегрупиране на силите. Амбър, вземи пистолета на Роджър. Не искам да му хрумнат разни идеи.

Амбър бързо отиде към мястото, където беше паднало оръжието след нейния замах с книгата. Тя вдигна пистолета, леко изненадана от тежестта му.

— Взех го. „Голям пистолет“, както би се изразил Туитчъл.

— Добре. Сега се обади на полицията, за да се отървем от тези двамата веднъж завинаги.

— Отдавна трябваше да им се обадим — промърмори Амбър и вдигна телефона.

— Не разполагахме с никакви действителни улики срещу тях до тази вечер, поне не толкова убедителни, за да ги отстраним — усмихна се Грей. — Но, вече, имаме. Нали ти казах — аматьори.

Роджър му хвърли свиреп поглед. Ози отново изпъшка и остана да лежи. Амбър не им обърна внимание и започна да набира номера.

Звукът от приближаваща към къщата кола дойде почти веднага, след като Амбър затвори телефона.

— За Бога, как успяха да дойдат толкова бързо?

— Съмнявам се, че това е полицията. Преди да отвориш, провери кой е, Амбър. За тази вечер гостите ни стигат.

Тя не възрази. Забързана към вратата, заедно с позвъняването, тя погледна през шпионката.

— О, Боже!

— Кой е? — Грей все още наблюдаваше заложниците си с пистолет в ръка.

— Това няма да ти хареса, Грей.

— Почти нищо от събитията тази вечер, не ми харесва. Кой е?

— Рорк.

— Ами!? — беше невъзможно да разбереш по гласа му какво мислеше в момента.

— Аз не съм го канила тук! — изрева Амбър и се завъртя, за да се защити. От всичко, което можеше да й се случи, панически си каза тя, това беше прекалено.

— Отвори вратата.

— Какво? Луд ли си? Защо да я отварям?

Той я стрелна с бърз поразвеселен поглед.

— Просто направи каквото ти казвам, Амбър. Отвори.

Звънецът отново се чу и тя сложи ръката си на бравата. Това беше лудост. Определено беше сърдита. Тя рязко отвори и пред нея стоеше, арогантно облегнат на вратата, Рорк Кели.

— Какво правиш тук? — изстреля въпросът си побесняла. — Никой не те е канил.

Устата му се изви в лека, самоуверена усмивка.

— Сигурна ли си, Амбър? Мисля, че имаш нужда да бъдеш спасена и аз съм тук, за да го направя.

Очите й се разшириха от недоумение откъде ли Рорк беше разбрал за екшън сцената, която се разигра току-що.

— Да ме спасиш?

Той се ухили.

— Да. От отегчителния живот на домакиня. Ще ти припомня как беше едно време, когато бяхме заедно.

— Обеща ми, че ще си отидеш и няма да ме притесняваш повече. Честната ти дума струва точно колкото и преди шест месеца.

— Имаме да си говорим за много неща — каза с дълбок, секси глас. — Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да ме отпратиш, преди да сме обсъдили проблемите си? Направих малко проучване на Кормик Грейсън. Той въобще не е твой тип, скъпа. Къде е този твой отегчителен и тромав бизнесмен съпруг? Искам да видя мъжът, зад когото се опитваш да се скриеш.

За първи път тази вечер очите й се озариха от искрица веселие. Тя отстъпи назад и с жест го покани в дневната.

— Тук е. Защо не влезеш да се запознаете?

Отговорът й очевидно не беше това, което Рорк очакваше да чуе. Независимо от това, той пристъпи в коридора и погледна към стаята. Внезапно се спря при вида на зловещата гледка пред него.

Грей го възнагради с хладен и пренебрежителен поглед, без да отделя пистолета от заложниците си. Увереният начин, по който държеше пистолета говореше сам за себе си.

— Здравей, Кели. Как върви бизнесът с моторно масло?

Рорк беше чисто и просто зашеметен. Явно беше решил, че се е натъкнал на сцена с убийства. Амбър стоеше зад него, изпитвайки огромно задоволство от вида на замръзналия на мястото си и шокиран Рорк.

— Какво, по дяволите, става тук? — дрезгаво попита той.

— Тези двамата ме притесняваха — внимателно обясни Амбър. — Постоянно се навъртаха наоколо и заплашваха. Но, както виждаш, Грей се погрижи за тях. Мисля, че повече няма да ме притесняват.

— Не обичам чужди мъже да безпокоят съпругата ми — много учтиво обясни Грей. Сигурен съм, че разбираш как се чувствам.

— Боже мой! — Кели отстъпи назад с очи, приковани в пистолета на Грей. — Вие сте луд! — прошепна с пресипнал глас. Той се извъртя с лице към Амбър, което представляваше маска на страха и недоумението. — И двамата сте луди! — и се хвърли към вратата.

Амбър се отдръпна от пътя му, обърна се да види как Кеди затръшна вратата на поршето си и яростно запали мотора. Изпод гумите изхвърча чакъл и пясък, когато той форсира и изчезна от погледа й. Тъкмо поршето се скри зад ъгъла, Амбър чу в далечината полицейските сирени.

— Май твърдеше, че той не би проявил неимоверната глупост да се покаже на прага ни — през рамо възнегодува тя, докато гледаше полицейските коли да паркират.

— Е, явно е по-глупав, отколкото очаквах. Не съм виновен. Може би е попрекалил с рекламите за моторно масло. Развалят мозъка. Не обвинявай мен. Доколкото си спомням ти беше убедената, че си го отпратила — натърти Грей.

Амбър въздъхна.

— Добре де. Може малко да съм се объркала в преценката си.

— Вече няма значение — увери я Грей. — Предчувствам, че повече няма да се върне.

Амбър си припомни изразът върху лицето на Рорк, когато се изстреля от къщата и побягна към колата си. Грей имаше право. Кели нямаше повече да я притеснява. Той вероятно се е почувствал късметлия, че е успял да се измъкне жив. Тя се усмихна на полицая, когато отвори вратата.

 

 

Няколко часа по-късно, Амбър вече не се смееше. Тя беше приела възможно най-сериозното си изражение и нервно крачеше из стаята, докато поучаваше Грей със строг глас.

Той слушаше наставленията й с обичайната си самоувереност, но Амбър беше убедена, че на два пъти видя весело проблясване в златистозелените му очи. Това само я накара да удвои усилията си.

— Ти — каза тя с насочен към него пръст — ще трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

Грей бавно въздъхна.

— Слушам, госпожо.

— Откъде взе този пистолет?

— Намерих го под възглавниците на канапето. Удивително е какво можеш да намериш под мебелите. Ще трябва да предупредим чистачката повече да внимава за в бъдеще.

Амбър се извъртя с ръце на кръста и го погледна намръщена.

— Не смей да ми се подиграваш, Кормик Грейсън. Искам отговори. Откъде взе пистолета?

За миг, той я погледна втренчено, а после небрежно каза:

— Мой е. Имам го от години. Законен е, ако това те притеснява.

Тя ядосано тръшна ръце.

— Не това ме тревожи. Искам да разбера как така държиш оръжие у дома.

— Стар навик.

— Останал от? — продължи да настоява тя.

— От предишната ми работа.

— Която беше?

— Ако говорим за въртене на шиш — оплака се Грей, — от теб би излязъл чудесен следовател.

Тя не му обърна внимание.

— Двамата с Мич сте работели заедно, нали? Къде?

Грей присви рамене.

— В голяма международна компания. Отговаряхме за охраната. С Мич бяхме партньори преди пет години. После, докато си пиехме питиетата една вечер, решихме, че ни стига толкова. Очевидно беше, че в деловия бизнес има повече пари и по-малко стрес, отколкото в охранителния. И двамата имахме солидно образование, както и възможността да наблюдаваме в действие едни от най-добрите бизнесмени в света. Изморихме се да скачаме от проблем на проблем. Така че подадохме си оставките и се прибрахме по домовете си, за да прекараме остатъка от живота си, правейки пари по тромав, скучен и отегчителен начин.

Погледът на Амбър омекна.

— Искаш да кажеш, че си захвърлил оръжието, за да започнеш нормален живот. Точно като наемният стрелец от Дивия Запад, който се опитвал да загърби миналото си.

Грей повдигна вежда.

— Мисля, че това е малко пресилено.

— Съвсем не. Сега вече разбирам.

— Така ли?

— Естествено. Ненапразно толкова съм чела Туитчъл. Нищо чудно, че ти харесват всичките тези балади за стрелци. Той винаги е пишел за мъже, живели според каноните на оръжието, но копнеещи за мир и спокойствие.

— Аз не съм живял точно по този начин, Амбър. Имах добра работа с допълнителни облаги и пенсионна осигуровка.

Амбър направи пренебрежителен жест.

— Глупости. Ти си очевидният модел за съвременен еквивалент на стрелец от Дивия Запад. Сигурно добре си се посмял онази нощ в Тусон, когато дойдох да те спасявам. Въобще не съм ти трябвала, нали?

— Трябваше ми — заяви със сериозна убеденост. — Винаги ще ми трябваш.

Тя го погледна въпросително.

— Щастлив ли си от новия си живот?

Той леко се усмихна, наблюдавайки загрижено той лице.

— Много.

— Чудесно. Това решава проблема — тя беше напълно доволна от отговора.

— Кой проблем?

— Е, със сигурност не бих искала да се тревожа, че някой ден можеш да решиш да се върнеш към старата си работа.

— Харесва ли ти да бъдеш съпруга на отегчителен и скучен бизнесмен?

— Много — с готовност потвърди тя.

— А ти, щастлива ли си?

— Страшно.

— Дори доволна? — осмели се той.

Амбър го стрелна с подозрителен поглед.

— Неимоверно доволна.

За кратко настъпи любопитно мълчание, а Грей не сваляше очите си от нея. После спокойно се пресегна и взе обкованото издание на „Кактуси и пистолети“. Амбър затаи дъх, когато той я разгърна.

— Според това, което си написала тук, явно си нещо повече от доволна — нежно каза той. Цветът на очите му беше почти златен.

Тя много добре помнеше всяка своя написана дума.

Посланието беше кратко.

„На Грей, с цялото ми сърце и любов — завинаги!

Амбър.“

— Трябваше да е изненада — прошепна тя.

— Кое? Книгата или посланието?

— Първото — тя загледа книгата в ръцете му. — А посланието дойде от само себе си.

— Истина ли е това, което пише?

Очите им се срещнаха.

— Всяка дума — простичко отговори тя. — Мисля, че нямаше да мога да го призная, докато не го написах. Тогава разбрах какво се случи. Обичам те, Грей.

Той остави книгата до себе си и се изправи.

Амбър с трепет се усмихна, когато той стопи краткото разстояние помежду им и с ръце обви раменете й.

— Радвам се — тихо й каза. — Защото и аз много те обичам, Амбър Лангли Грейсън. Повече, отколкото съм обичал, когото и да е в живота си и възнамерявам да не спирам да те обичам, докато съм жив. Ти се превърна в част от мен. Така е още от деня, когато почука на вратата ми за работа.

— Май още тогава трябваше да те заподозра, след като разбра за липсата на машинописни умения у мен и все пак ме задържа. Реших, че се възхищаваш на усета ми за бизнес.

— Така беше и все още е така. Но със сигурност не бих се оженил за теб заради това — той палаво се усмихна и с нежна топлина я целуна. — Винаги съм смятал себе си за търпелив човек, но през последните три месеца имаше мигове, когато ми се искаше да забързам хода на събитията. Реших, че ако се оженим, може би ще започнеш по-бързо да се пробуждаш.

— Да се пробуждам?

Той кимна.

— Смятах те за много страстна, но спяща красавица. Исках да, съм напълно сигурен, че аз ще съм първият пред очите ти, когато се събудиш от съня на предпазливостта. Собствеността е единственото законно основание за притежание, така че реших да подсигуря своята.

Тя поклати глава във весела изненада.

— Не си спомням да съм се противила много на предложението ти за брак.

— Не. Само ми наговори куп глупости, че не си била от типа страстни жени, а после не спря да ме съблазняваш по време на медения ни месец.

Амбър леко се изчерви и се засмя, след като прислони глава на рамото му.

— Тогава си казах, че единствено искам нещата между нас да вървят нормално. Все пак бяхме женени. Сериозно започнах да се отчайвам, когато ти очевидно не се интересуваше да се възползваш от съпружеските си права.

— Исках да те вкарам в леглото в мига, в който те видях — дръзко каза той. — Но преди всичко исках ти да ме желаеш — истински. Не исках да правиш нищо по задължение. Така че спрях, докато ти не пое инициативата. След първата нощ във Финикс, си дадох сметка, че прекалено много време съм загубил без причина. От всяка твоя клетка струеше съблазън и желание, така както бях мечтал. Реших, че трябва да си се влюбила в мен. Беше просто въпрос на време да се пробудиш и да го признаеш пред себе си.

Амбър го стисна в прегръдката си.

— Съжалявам, че ми отне толкова време.

Той се засмя с лице, заровено в косите й.

— Няма нищо. Не се чувствах кой знае колко онеправдан, въпреки че ми идеше да те разтърся всеки път, когато описваше чувствата си с думата „доволна“.

— Но аз съм доволна, че съм с теб, Грей. Безкрайно доволна. Не си представям, че ще имам нужда от нещо или от някого, докато имам теб. Страстно те обичам, но не смятам, че страстта сама по себе си би оцеляла, ако не се основаваше на щастието и взаимното удовлетворение. Досега се страхувах да призная любовта и желанието си към теб, защото в миналото тези емоции не ми донесоха нищо хубаво. Сега, обаче знам, че са прекрасни, когато са изградени върху по-солидни основи — тя повдигна глава и посрещна искрящият му поглед. — На практика, комбинацията е взривоопасна.

— Зная. И аз съм безкрайно доволен, че те имам, скъпа. Основната разлика между нас е, че аз не се страхувах да приема присъствието на страстта от самото начало.

— Така ли ще стоим цяла нощ, спорейки кой пръв се е предал на страстта? — попита Амбър с усмихнати очи.

Със силните си, но нежни ръце Грей я привлече по-плътно към себе си. Пламъкът на мъжката жажда само задълбочи златния блясък в очите му.

— Предпочитам да се предам, вместо да споря.

— Има още нещо, Грей — тя се опита да задържи положението за още миг.

— Какво? — той вече беше заровил лицето си във врата й и по кожата й се разстилаше мекият му топъл дъх.

— Искам да ми дадеш честната си дума, че вече никога, никога няма да ме отпращаш, както направи вчера, само за да не съм наоколо, докато ти се справяш с грубата работа.

— Трябваше да се сетя, преди да го направя. Не ти отне много време, за да се върнеш тук, нали? Точно като пощенски гълъб.

— Никога нямаше да ти позволя да ме качиш на онзи самолет, ако не бях толкова разстроена и замаяна от факта, че си ме сметнал за толкова глупава, та да избягам с Рорк. Обидно е, Грей.

Той изстена и я прегърна.

— Съжалявам, скъпа. Това беше единственото извинение, което можах да измисля, за да те накарам да напуснеш града.

— Трябваше да ми кажеш истината.

— Не посмях. Бях убеден, че никога нямаше да тръгнеш, ако знаеше, че онези драмата се навъртат отново. Имах нужда точно от два дни. Знаех си, че няма да изтраят повече и ще действат. Исках да им дам достатъчно дълго въже, за да се обесят сами, както и направиха.

— Аматьори.

Той меко се засмя.

— Точно така.

— Снощи подслушах Мич, докато говореше с теб по телефона и тогава разбрах, че става нещо тук. Предполагам, че Ози и Роджър са ти се сторили аматьори, защото си си имал работа с какви ли не типове, докато си се занимавал с охрана.

— Роджър и Ози са просто две дребни риби. При това — не особено умни.

— Ами Дилейни?

— Казах на полицаите и те ще се свържат с колегите си в Тусон. Не бих се учудил, ако Дилейни вече пътува някъде извън страната с всички налични пари, които е могъл да заграби от курорта.

— Надявам се да го хванат.

Грей сви рамене.

— Възможно е. Двамата му служители без съмнение ще завлекат и него със себе си.

— А, каква беше тази работа с преструването, че ревнуваш от Рорк? — директно попита Амбър.

— Не беше точно преструвка. Ревнувах до полуда.

Амбър рязко повдигна глава.

— Не го вярвам.

— Разбери ме правилно. Знаех, че не възнамеряваш в действителност да избягаш с него. Знаех, че си се посветила на брака ни. Но мъжката ревност е едно силно и примитивно чувство. Невинаги отговаря на логиката. Попитай, който е да е мъж. Защо мислиш, че те накарах да му отвориш, когато се появи на врата ни? Честно си признавам, че нямах нищо против да ме види с пистолет в ръка и с две жертви пред мен, единият от които беше проснат на пода.

Амбър се засмя от все сърце.

— Точно като бившият стрелец, който държи на някогашната си репутация, за да разгонва съперниците си. Само, че той никога не ти е бил съперник, Грей. Още, когато напусках Южна Калифорния не исках никога да го видя отново. Дори и да не те бях срещнала, нямаше да променя мнението си за Рорк. Веднъж щом приех факта, че е плиткоумен мръсник, нищо на света не можеше да ме накара отново да го харесам.

— Браво — въздъхна Грей с дълбоко удовлетворение. — Тогава нека повече не го споменаваме.

— Съгласна съм. Сега, може ли да си лягаме?

— Откъде въобще ти хрумна идеята, че не си дяволски секси, госпожо Грейсън? — с възхищение каза Грей. — Всеки път, когато се завъртя около теб, се опитваш да ме завлечеш в леглото.

— Възразяваш ли?

— Ни най-малко — той е лекота я повдигна и я понесе към спалнята.

Амбър се сгуши в него с глава върху рамото му, опиянена от нежната сила, която я обгръщаше. Когато Грей я остави да се изправи и започна да я съблича, тя с желание се включи. Мекият смях и нежните ласки скоро преминаха в страстни въздишки и тихи стенания на удоволствие и наслада. Дрехите им се свлякоха на пода.

Грей насочи Амбър към леглото и веднага я последва, където отново я взе в обятията си. Устните му докоснаха втвърдените зърна на гърдите й, а ръцете му жадно се спуснаха надолу по тялото, спирайки върху меката коприна на слабините й.

Амбър се задъха, когато страстта достигна връхната си точка с бързината, която разтърси и двамата в наслада. За първи път изрече на глас думите, които от месеци беше погребала в себе си.

— Обичам те, Грей. Толкова те обичам.

Той сякаш отпи от устните й ценните звуци и ги повтори в отговор, когато телата им се сляха след внезапен, нежен тласък.

— Господи, колко те обичам, Амбър. Винаги ще те обичам.

Нощта се спусна като топло покривало върху Амбър и Грей, обвивайки ги в страстта, която извираше от чистата любов и истинското удовлетворение. Амбър се беше предала на блаженството, както и Грей с готовност се предаде на омайните чувства, които бяха пленили и двамата. А когато всичко приключи, те заспаха в обятията си.

 

 

Второто тържествено писмо от Хонория Тайлър Аберкромби пристигна няколко дни по-късно. Амбър веднага го забеляза сред сутрешната поща и извика Грей, който правеше чай в кухнята.

— Твоето проклятие — госпожа Аберкромби напада отново — тя триумфално размаха писмото пред лицето му и влезе обратно в кабинета.

— Нима? И за какво иска да спорим този път?

Амбър нетърпеливо сканира съдържанието на писмото.

— Казва, че възнамерява да излезе насреща ти докрай и писмено да обори интерпретациите ти на последните две строфи от „Балада за Били Балантайн“. Щяла да те накара да признаеш, че редовете с престрелката между Били и Големият Джак Бонър, са в действителност сексуални метафори и че главата на Туитчъл е била пълна единствено с мисли за секс, докато е писал стиховете си. Още повече, той сериозно изопачавал историята. Според нейното проучване, Балантайн никога не се е срещал с Бонър, нито в Тексас, нито където и да било другаде.

— Ха. Мога да докажа, че са се срещали. За това събитие има публикувани статии. Госпожата вече затъва в дълбоки води. Туитчъл може и да си е позволил някои волности с истината, което е негово право като поет, но никога не е изопачавал историята що се отнася до сражение. За коя се мисли, че да твърди, че последните две строфи от „Били Балантайн“ са сексуални метафори? И за какъв точно секс става въпрос, все пак? Не на Туитчъл е пълна главата със секс, а нейната. Тя безспорно е неудовлетворена и като жена, и като поет.

Амбър изведнъж се разсърди.

— Не е вярно! Как смееш да твърдиш това! Типично за един мъж, да критикува, когато не може да отвърне с буквално обяснение.

— Искаш ли да се обзаложим, че Хонория Тайлър Аберкромби е осемдесет годишна старица, чието единствено разнообразие е да спори с мен.

— Яд те е, защото тя има копие от неговите „Събрани съчинения“ — заяви Амбър. — Може дори да има и копие на „Кактуси и пистолети“ — очите й засвяткаха. — Какво ще кажеш? По-добре побързай и напиши статия, в която да докажеш, че тази книга е негово произведение или тя ще те победи върху листа.

Грей бавно се усмихна.

— По-добре да не се опитва да ме предизвиква със статия за книгата „Кактуси и пистолети“.

— О, така ли? — презрително отвърна Амбър. — И защо не? Едва ли ще можеш да направиш нещо по този въпрос, освен да скочиш отнякъде.

— Не разчитай на това. Ако госпожа Аберкромби стигне чак до там в провокациите си, ще се изкуша да й дам един-два урока за истинското приложение на сексуалната метафора.

Настъпи оглушителна тишина в стаята. Амбър бавно примигна.

— Какво точно искаш да кажеш с това, Кормик Грейсън?

— Казвам, госпожо Хонория Тайлър Аберкромби, че ако имате малко здрав разум, не бихте посмели да ме закачате със статия за „Кактуси и пистолети“. Тогава ще видите нещо, което никога не сте виждали досега — как единственият в света изследовател на Туитчъл експлодира.

Амбър продължи да се взира в него още известно време и после се срина в стола си, с весела въздишка на примирение.

— Откога знаеш?

— Че ти си Хонория Аберкромби ли? — Грей се облегна на стола със сключени пръсти и поглед зареян в тавана, сякаш обмисляше отговорът си. — От самото начало, разбира се.

— Невъзможно! Толкова добре прикрих следите си. Няма как да си разбрал. Препращах писмата до издателството, за да не носят местно клеймо. Постарах се в статията, която публикуваха да стане ясно, че Хонория е от друг щат. Няма начин да си разбрал.

— Никога не подценявай интелектът на работодателя си, Амбър. От време на време може и да е бавен, но не е глупав — силно мъжествената му усмивка разкри белите му зъби. — Постоянните намеци за големи оръжия и димящи пистолети те издадоха. Защитаваше малко повече от необходимото гледната точка на госпожата. И ако искаш да знаеш истината — точно това ми даде надежда. Реших, че нямаше толкова да те интересува темата за поетичните сексуални метафори, ако по някакъв начин не те интересуваше секса. В частност — с мен.

Амбър се усмихна безсрамно.

— Предавам се. Признавам — не можах да устоя на идеята си да създам госпожа Аберкромби. Много се забавлявах. И още повече, мисля, че трябва да продължа да се забавлявам, като пиша кратки педантични статии, разисквайки Шърборн Юлисес Туитчъл. Прекалено дълго ти държа контрола. Малко конкуренция ще ти се отрази добре. Това ще доразвие изследването на тази тема, ако това не звучи прекалено абсурдно.

— Ще чакам с нетърпение следващата ви статия, госпожо Аберкромби — каза Грей с учтиво свеждане на глава. Той стана и заобиколи бюрото. — Междувременно мисля да доразвием една от вашите теории за използваните от Туитчъл сексуални метафори.

— Къде ще ги доразвиваме? — с престорена скромност попита тя. — Върху лист хартия ли?

— Не, върху спалнята.

— Да не съм те чула да казваш — прошепна Амбър и се отдаде на прегръдките му, — че не съм винаги готова да посрещна нарасналите изисквания на съзвучното литературно изследване.

И тя се остави на поетично настроеният някогашен стрелец, да я отведе в спалнята.