Джейн Ан Кренц
Между редовете (5)

Пета глава

Пръстите на Амбър стиснаха дръжката на плетената чанта, когато изгуби от поглед тримата мъже. Беше повече от притеснена в момента — беше изплашена. Не се изискваше специална женска прозорливост или брилянтен дедуктивен подход, за да разбере, че цялата работа беше абсолютно сбъркана. Просто като едно, две, три.

Първо, Кормик Грейсън беше подготвил за изпращане отрицателен финансов доклад за курорта на Вик Дилейни. Второ, Вик Дилейни в удобен момент кани на танц съпругата на Грей (за първи път от четири вечери насам). Трето, Грейсън изчезва в компанията на двама мускулести млади мъже, докато нищо неподозиращата му съпруга е заета с танци.

Възможно е, разбира се, всичко да се окаже съвсем невинно, каза си Амбър, докато си проправяше път през тъмните сенки на терасираните градини. Но Грей не каза нищо за каквито и да било делови срещи тази вечер. Със сигурност щеше поне да спомене, ако имаше уговорка. Съвсем не беше в стила му да изчезне и да остави съпругата си на дансинга с друг.

След малко пак се замисли, като наближи осветената повърхност на басейна, не беше съвсем сигурна как Грей възприемаше тя да танцува с друг мъж. Досега не беше го правила пред него. Все пак той съвсем съзнателно и без никакви възражения я остави в ръцете на Дилейни.

Ярките светлини на фоайето бяха далеч зад нея. От тази страна на хотела, веднага след края на терасираните градини, се издигаха планинските склонове. Отвъд детската площадка градините свършваха и преминаваха в естествени поляни, където дискретното осветление съвсем избледняваше. Но точно, както Туитчъл го описваше, небето бе обсипано със звезди и се виждаше дори лунна пътека, която осветяваше пътя на Амбър.

Бедата бе там, че не знаеше накъде точно върви. Загуби гърбовете на онези тримата от поглед веднага, щом излезе навън. Вървеше в посоката, където последно ги видя, но вече се съмняваше, че тя е вярната. Когато премина от зелената морава върху пустинния пясък, изведнъж се спря и се заслуша. Земята около нея беше неравна и извита, защото преминаваше от равнина в стръмен склон. Един огромен кактус изникна пред нея — призрачен и страшен. Някъде, в далечината, се чу странен шум. Опита се да си представи какво може да е това и изведнъж я завладя прозрението, че пустинята не е просто едно празно и пусто място. Точно в този момент не искаше да се замисля какво ли друго пълзеше и се движеше в мрака наоколо. За нещастие нямаше признаци за движение на двуноги.

Тъкмо щеше да свие вдясно, за да провери в тази посока, когато сред пустинната тишина до нея достигнаха гласове. Амбър замръзна на място и напрегна слуха си.

— Трябва да разберете колко отчаяно господин Дилейни иска тази сделка да мине, господин Грейсън — убеждаваше го загрижено Роджър. — Страхувам се, че е останал с впечатлението, че възнамерявате да разубедите вашия клиент. Господин Дилейни е малко разтревожен.

— Ако трябва да говоря с някого, то е с Дилейни, а не с вас, Роджър — гласът на Грей звучеше спокойно, дори отегчено. — Не ми харесва, че шефът ви изпраща вас двамата, за да ми покажете грешките в моята работа.

— Нищо не сте разбрали — включи се Ози. Звучеше силно загрижен да не възникнат евентуални недоразумения, които биха могли да притеснят някой гост. — Господин Дилейни просто иска да ви предадем едно предложение.

— Защо той лично не го направи? Не се обиждайте, господа, но по-скоро ми приличате на биячи, а не на посредници.

— Господин Дилейни е зает тази вечер.

— Естествено. Искате да кажете, че предпочита да не си цапа ръцете в случай, че нещо се обърка — Грей каза с насмешка. — Много мъдро!

— Това предложение може да ви направи богат човек, Грейсън — натърти Роджър. — Във ваш интерес е да ни изслушате.

— Предлага ми подкуп, а в замяна на това, аз трябва да подправя доклада си до моя клиент? Нищо чудно, че не е искал да дойде с вас двамата. Ако нещата се объркат, веднага ще отрече всичко, нали така? Ще каже, че вие сте действали на своя глава. Просто двама прекалено старателни, лоялни служители и толкоз. Това не ви ли притеснява поне малко, момчета?

Амбър пое дълбоко въздух и успя да отлепи от земята сандала си. Тя направи внимателно крачка към малкото възвишение, което скриваше тримата мъже. Нямаше повод за тревога от насилие и въпреки това, сърцето й щеше да се пръсне. Цялата тази работа намирисваше. Грей никога нямаше да приеме подкуп. Беше абсолютно сигурна в това. За съжаление, въобще не беше сигурна какво щяха да направят Ози и Роджър, ако той откажеше. Двамата изглеждаха достатъчно предани на Вик Дилейни.

Разговорът продължи, но Амбър успя да долови само откъслечни фрази, когато приближи до тях. Нощната тишина й помагаше да ги чува, но освен гласовете им от далечината долитаха и звуковете от оркестъра на хотела и от време на време музиката надделяваше над по-фината нишка на тихия разговор, който продължаваше зад възвишението.

— … хиляди долара, как ви звучат, господин Грейсън? — попита Роджър хладнокръвно, а в този момент Амбър се прислони в сянката на друг древен сагуаро.

— Така, както се чува — измърмори Грей — като много пари. Съжалявам, но въпреки това, ще трябва да откажа. Сигурен съм, че ме разбирате. Ще се отрази зле на бизнеса ми, ако светът научи, че мога да бъда купен толкова лесно.

— Не е нужно някой да разбира — Ози звучеше по-сериозен от всякога.

— Аз ще го знам. Вие ще го знаете. Вашият приятел тук, ще знае, а също и Дилейни. Това прави доста хора. А, сега, ако ме извините, трябва да се връщам при съпругата си. Вероятно вече се чуди къде съм.

— Не се притеснявайте за жена си. Господин Дилейни добре ще се погрижи за нея — успокои го Роджър.

— Така ли? — за първи път в гласа на Грей пролича отчетлива, леко тревожна нотка. Досега звучеше ту отегчен, ту подчертано възмутен.

Младите господа явно усетиха това, защото изведнъж станаха по-настъпателни и по-малко любезни.

— Очевидно не разбирате колко много господин Дилейни държи да вземете тази комисионна, която ви се предлага, господине. Ако сте поне малко разумен, ще престанете с тези героични принципи и ще приемете. Той ще ви брои парите на ръка веднага, щом сделката приключи.

— Не става.

Чу се шум от раздвижване и Амбър си представи как Ози и Роджър затягат обръча около Грей, за да не може да избяга, ако случайно му хрумне такава мисъл.

— Много съжаляваме, Грейсън, но не можем да те оставим да си тръгнеш, преди да те накараме да осъзнаеш колко важна е тази сделка за нашия шеф — Ози въобще не съжаляваше.

В думите му бушуваше готовност за конфронтация, сякаш мигът за това беше настъпил, а той с нетърпение и желание само това и чакаше.

Амбър реши да не чака повече. Тя пъхна ръката си в голямата чанта и заобиколи могилата от пясък и храсти.

— Извинете ме, господа, но дойдох да прибера мъжа си.

И тримата едновременно се обърнаха и се опулиха. Тя леко потрепери, когато застана между Грей и младежите. Ръцете на Грей висяха свободно отпуснати покрай тялото, бе леко разкрачен. Той беше дори по-удивен да я види, отколкото Ози и Роджър.

— Амбър — започна Грей, но бързо замлъкна, когато видя как изгря ослепителна усмивка на лицето й. Тя направи още няколко уверени крачки. Дясната й ръка все още беше заровена в чантата.

— Привет, скъпи. Сетих се, че си излязъл да се поразходиш малко. Добре беше да ме предупредиш. Знаеш колко държа да те придружавам на твоите малки, импровизирани бизнес срещи — тя обърна усмивката си към Ози и Роджър, които я гледаха смръщили вежди. Светлината на звездите беше достатъчна, за да види лицата им съвсем ясно. Пръв на нейното натрапване, реагира Роджър.

— Изчезнете оттук, госпожо. Искаме да обсъдим някои неща със съпруга ви — гласът му беше груб, но вниманието му бе насочено към чантата й. Начумереният Ози също гледаше натам.

— Съжалявам, но не мога да го оставя тук сам — вежливо им обясни тя. — Виждате ли, плаща ми доста добри пари само да се навъртам около него по време на пътуванията му, в случай че се появят другарчета като вас, силно ентусиазирани да правят сделка — Амбър направи пауза и подчерта: — Аз не съм точно негова съпруга. Защо мислите, той настоя за апартамент с две спални? Работата ми е да се грижа за него, но само в делови аспект.

Настъпи гробна тишина. На всички погледите бяха приковани към плетената чанта. Амбър се надяваше, че Ози и Роджър виждаха очертанията на пистолета вътре, който се надяваше да им внуши, че носи. Дано да са гледали достатъчно филми като малки, за да могат да си го представят по-ясно. Грей със сигурност нямаше да се хване на това. Веднага щом се вгледа в безстрастното му лице, го разбра.

Ози напрегнато я погледна.

— Коя си ти? Бодигардът на Грейсън?

— Господин Грейсън предпочита да ме нарича свой личен сътрудник — отново направи пауза за по-голям ефект. — А понякога ме нарича своя съпруга — тя продължаваше да гледа към двамата, когато спокойно попита мъжа си. — Готов ли си да тръгваме?

— Да — зъбите му проблеснаха в мрака и той застана до нея. Малката усмивка беше едновременно забавна, но и малко опасна. — Напомни ми да ти благодаря после, затова че ме отърва от една доста скучна среща.

— Няма за какво — Амбър усети как приливът на вълнението измести страха. Получаваше се. Онези двамата се хванаха, поне дотолкова, че да внимават с нея. Направо повярваха, че тя му е бодигард. — Вече трябва да се връщаме в хотела.

— Само още нещо — промърмори Грей и се усмихна на Роджър. — Ще ми трябват ключовете от джипа, който държите пред хотела, ако обичате!

— За какво, по дяволите, говориш?

Грей вдигна ръка.

— На мен и Амбър ни омръзна вашето гостоприемство. Напускаме града тази нощ и ще ни трябва превоз до летището. Не искам да принуждавам някого от вас да ни кара с лимузината, така че просто ми дайте ключовете от джипа.

Роджър се поколеба, а изражението на лицето му се стегна от безсилие и ярост. Той стрелна с един бърз и преценяващ поглед Амбър, която продължаваше да държи ръката си в кошницата, близо до гърдите. После, стисна зъби и бръкна в джоба си, откъдето извади връзка ключове.

— На господин Дилейни няма да му хареса това — каза и ги хвърли към Грей, който ги улови във въздуха.

— Няма да е единственият, който ще е малко разочарован в момента. Самият аз никак не съм очарован от ситуацията. Определено е време да прекратим това пътешествие. Не беше никак забавно. Да вървим, Амбър.

Неуверена как точно да се справи с отстъплението, тя плъзна бърз поглед към Грей. Интуицията й подсказа, че трябва да държи въображаемия пистолет насочен към Ози и Роджър, но това пък означаваше, да измине така цялото разстояние до хотела. Грей схвана дилемата. Той я хвана за ръка и я завъртя с лице към комплекса.

— Не се тревожи за Роджър и Ози, любов моя. Убеден съм, че прекрасно разбират положението и няма да ни се изпречат на пътя.

Тя се зачуди, как ли можеше да е толкова сигурен за това, но го познаваше достатъчно добре, за да уважи мнението му за човешката природа. След като смяташе, че временно са в безопасност от двамата яки мъже, значи беше така. Държа ръката си в чантата, докато стигнаха на безопасно място в осветената част на фоайето. Не се чуваше шум от стъпки след тях.

— Наистина ли си заминаваме тази нощ? — попита тя, докато Грей я преведе през стъклената врата. Вътре всичко беше нормално и спокойно. Направо беше невъзможно да повярваш, че нещо подобно на сцената в пустинята от преди малко можеше да се случи.

— Да — Грей й отговори и се насочи към асансьорите. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш пет минути, за да метнеш багажа в куфарите.

— Не мога да опаковам всичко за толкова малко време!

— Ще ти възстановя онова, което оставиш — и после иронично добави. — Разбира се, ще си приспадна тези разходи от заплащането за бодигард.

— Не ми се присмивай, господине — каза тя, когато слязоха от асансьора и се отправиха към апартамента. — В онзи момент само това можах да измисля.

— Не ти се присмивам — проблесна пак онази бърза усмивка, докато пъхаше ключът в ключалката. — Впечатлен съм. Звучеше като истински професионалист.

— И аз гледам телевизия, като всички останали — пренебрежително му заяви тя. С влизането си в стаята, тя се извъртя и застана лице в лице с него. — Какво всъщност ставаше там?

— Ще ти разкажа на път за летището. Имаш само още четири минути — самият той вече беше в стаята си и прибираше ризите си от дрешника.

В главата на Амбър се блъскаха хиляди въпроси, но реши да ги остави за после и се зае с багажа си. Тя нахвърля всичките си дрехи, без да се тревожи дали щяха да се смачкат и затвори куфара с трясък. Точно четири минути по-късно, двамата с Грей бяха във фоайето, пред асансьорите. Щом слязоха на партера, Амбър се поколеба.

— Май си забравих зелените сандали.

— Нали ти казах, че ще ти ги възстановя — той я държеше леко за ръка и така прекосиха силно осветения изход на фоайето. Вниманието му беше насочено към Ози и Роджър, които се мотаеха около рецепцията. Никой от тях не се опита да спре двамата гости на хотела, които напускаха в толкова странен час, но в погледите им можеше да се долови зле прикрит гняв. Дилейни не се виждаше наоколо.

Грей не свали бледата си усмивка дори и когато наместваше куфарите в джипа, а после с лекота се метна на шофьорското място до Амбър. Тя се вгледа в него подозрително.

— Имам чувството, че това ти доставя удоволствие — отбеляза тя с упрек.

— Малка промяна след ежедневната рутина на подобни пътувания — той завъртя волана и автомобилът подскочи надолу по алеята към главния път.

— Ще трябва да те взимам с мен по-често. Колко получават професионалните бодигардове?

— Доста повече от личните асистентки, убедена съм. Очаквам чувствително увеличение от следващия месец. Виж, Грей, сега — сериозно. Искам да знам какво стана там, в пустинята. Когато стигнах зад онова хълмче, имах чувството, че Ози и Роджър се канят да те направят на каша, само защото не се съгласи да приемеш подкупа на Дилейни.

— Не си далеч от истината — той не звучеше разтревожен.

— Добре де, не трябва ли да отидем в полицията?

— И какво ще им кажем? Никой не ни е посегнал, никой дори не ни е заплашвал. Дилейни веднага ще отрече, че е знаел за подкупа и ще предложи да уволни двамата си служители, затова че са притеснявали гостите му. Така и ще приключи историята. Ние нямаме никакво доказателство, че нещо нередно се е случило. Всъщност не бих се учудил, ако Роджър и Ози се оплачат, че си ги заплашила с пистолет, без никаква причина.

— Не съм ги заплашвала с пистолет!

Усмивката му се разшири.

— Опитай се да им го обясниш, след онова чудесно представление с чантата. Самият аз бях доста впечатлен.

Прилив на бурна енергия и веселие заля Амбър.

— Ама не бях зле, нали? — тя се чувстваше доста доволна от себе си особено сега, когато бяха на безопасно разстояние от онези типове и шефът им. — Кажи ми какво точно се случи там.

Грей сви рамена.

— Дилейни явно се е усетил, че започвам да не одобрявам сделката, която предлага на Симингтън и, че ще го отбележа в доклада си. Тогава е решил да опита с подкуп. Теб те забаламоса на дансинга, докато изпраща копоите си да ми, как да кажа, влеят малко разум в главата.

— Допускаш ли, че Дилейни си е давал сметка за намеренията на Ози и приятелят му да те наранят физически?

— Убеден съм, че той е наясно с всичко, което двамата правят.

— Не звучиш особено разстроен от цялата тази бъркотия — отбеляза тя. — Често ли се случват подобни неща по време на командировките ти?

— Уви, невинаги са толкова вълнуващи.

Грей изви ръце на волана и хвърли пълен с очарование поглед към небето.

— Няма как да не се сетиш за някоя от поемите на Туитчъл, нали? Ето ни, носим се към границата в среднощното небе, а убийците ни следват по петите.

Амбър се раздвижи на местото си и се загледа в пустата магистрала зад тях.

— Никой не ни преследва.

— Фигуративно казано, любов моя. Просто поетическа алюзия, ако щеш. Напрегни фантазията си. Туитчъл би го оценил.

Амбър потъна обратно в седалката си и изръмжа:

— Ако ще ми рецитираш Туитчъл, моля те, имам по-добра идея.

Обаче, беше късно. Грей вече беше започнал със „Среднощното препускане“.

„Нощта в пустинята бе звездно ярка,

но по земята пурпурно се лееше кръвта,

стрелецът с димящо дуло,

се беше вслушал в предупредителния звук…

 

На собствените свои преследвачи.

Те щяха да са тук, след миг, а може би сега.

Затуй той трябваше дваж по-бързо да избяга.

Или да рискува да пристегнат шията му с въже.“

Тя повдигна предупредителен пръст, когато най-сетне Грей приключи с незабравимите строфи.

— Пак сравнение с желязото — отбеляза тя с нескрито задоволство.

— Това ли е единственото, за което можеш да мислиш в подобен момент? — смъмри я той. — В момента пред нас оживява една от неговите легенди, а на теб главата ти е пълна с фалически символи.

— Мисля, че госпожа Аберкромби ме вдъхнови — измърмори Амбър с мек глас.

— Това пък какво е?

— Няма значение. В някой хотел на летището ли ще пренощуваме?

— Мисля да не изкушаваме Роджър и Ози — замислено заяви Грей. — Ще си купим билети за Финикс и там ще прекараме нощта. На сутринта потегляме обратно към Белвю.

В очите на Амбър се появи тревога.

— Допускаш, че онези двамата ще продължат да ни преследват и през нощта?

— Не, но по-добре да не рискуваме.

По този въпрос не можеше да спори с него. Вместо това се облегна на седалката и се загледа в пустеещия път, по който джипът им ги отвеждаше към града. Тя определено се успокои, след като не забеляза никакви светлини от фарове зад тях, поне докато не пристигнаха в безопасност в града.

Грей паркира джипа на паркинга на летището, сложи ключовете в плик, адресиран до курорта и го пусна в една пощенска кутия. След това, двамата с Амбър се качиха на самолета.

Полетът до Финикс беше кратък, но през цялото време сърцето на Амбър прескачаше от нервно напрежение, докато не кацнаха. Даде си сметка, че още не можеше да се успокои. От друга страна, Грей изглеждаше напълно спокоен след приключението им. Тя крадешком го погледна, чудейки се защо ли не беше по-притеснен. В края на краищата, него без малко щяха да го пребият.

Разбира се, тя нито за миг не беше преставала да вярва, че тогава Ози и Роджър възнамеряваха да употребят физическа сила, за да го убедят. Амбър сви вежди, докато слизаха от самолета. Може би наистина нищо нямаше да случи, помисли си тя. Грей имаше право — щеше да стане много неловко, ако бяха отишли в полицията.

Никой реално не ги е заплашвал, а и тя прекъсна разговора им, преди двамата младежи да демонстрират, колко далеч възнамеряваха да стигнат в опитите си да убедят Грей да приеме подкупа.

— Смяташ ли, че има вероятност Дилейни да изпрати Роджър и Ози след нас? — попита тя, докато Грей отваряше вратата на таксито.

— Не. Твърде умен е, за да разравя собствената си кал.

След като се настаниха в таксито, той каза на шофьора да кара до най-близкия голям хотел.

— Когато пое работата от Симингтън знаеше ли, че е от онзи тип хора, които прибягват до подкуп и до услугите на мускулести помощници, за да получат, каквото искат?

Грей поклати глава.

— Никога не можеш да си сигурен кой ще се окаже от „онзи тип хора“, когато е отчаян. Въпреки, че Дилейни не е глупак. Направи опит и не успя. Засега ще се оттегли. В края на краищата, той е травмиран и от перспективата да си има работа с моя „бодигард“.

— Много добре го изиграх, нали? — доволно каза Амбър. Колкото повече се отдалечаваха от Тусон, толкова повече я завладяваше еуфорията. Вече знаеше, че няма да може да заспи тази нощ. Беше прекалено развълнувана.

— Имаше само едно несъответствие в изявата ти — мило отбеляза той.

Амбър се обиди.

— Какво беше то?

Той я погледна през седалката.

— Какви бяха онези глупости, че не си ми съпруга? — нежно я попита.

Амбър примигна.

— А, това ли? Реших, че звучи по-правдоподобно да кажа, че не съм ти жена. Колко мъже се женят за бодигардовете си?

— Нямам представа — сухо отвърна Грей.

— Ако искаш да знаеш истината — нехайно обяви тя, — и без това не се чувствам много като съпруга. Единствената промяна, за която се сещам, е във фамилното ми име. Друго във връзката ни не се е променило. Ти поръча отделните спални, нали? Неслучайно ни дадоха този апартамент.

Грей въздъхна.

— Да, не беше случайност. Мислех, че постъпвам правилно.

Амбър се обърна и се загледа през прозореца в далечните светлини на Финикс. За миг си помисли, че Грей щеше да добави още нещо, но в този момент колата зави към входа на голям хотел и не остана възможност за повече разговори.

Няколко минути по-късно Грей плати на шофьора и освободи таксито. Когато влязоха във фоайето в нея все още бушуваше безпокойство, породено от високия адреналин. Чувстваше се леко нервна, леко притеснена. Точно тогава, я осени онова, за което реши, че е второто й грандиозно хрумване за вечерта. Веднага щом идеята се зароди в главата й, тя предприе действия. Не искаше да си дава възможност да я обмисля.

— Аз ще регистрирам двама ни на рецепцията — небрежно заяви тя.

Грей й хвърли един поглед. Той тъкмо беше тръгнал натам.

— Защо?

— Защото всичките ми документи за самоличност и кредитни карти са все още на мое име — обясни с веща усмивка тя. — В случай, че Дилейни се опита да ни проследи, няма да търси двойка, регистрирана под името Лангли, така ли е?

— Ти наистина си започнала да се вживяваш в това, нали?

— Може би съм създадена за живот, изпълнен с действие и приключения.

— Да-да — Грей звучеше определено скептичен. — Само недей да прекаляваш с тази идея. Иди и ни регистрирай, щом искаш. Не смятам, че има вероятност Дилейни да ни търси, но щом ще се чувстваш по-добре — не възразявам.

— Добре. По-късно можеш да ми възстановиш сумата. Все пак това е служебен разход.

— Ще изисквам подробни фактури и бележки за всичко — предупреди я той.

— Ще си ги получиш.

Грей кимна.

— Докато ти се оправяш с този въпрос, аз отивам да си взема вестник. Връщам се веднага.

Амбър затаи дъх и се отправи към рецепцията.

— Искам стая с едно двойно легло — отчетливо осведоми служителката. — За мен и съпруга ми.

Тя беше толкова нервна, че жената зад рецепцията бързо й подаде ключа от стаята. Амбър го взе с изкуствена усмивка. Още не знаеше какво обяснение щеше да даде на Грей. Можеше да опита да му каже, че хотелът е препълнен и това е единствената свободна стая, но той сигурно щеше да провери. Или да му каже истината, но той можеше да се заинати. Ами можеше да му се хвърли на врата в момента, в който прекрачваха прага. Но Амбър не беше сигурна, че това щеше да се получи. Той беше ужасно грамаден мъж.

Едно беше сигурно, реши тя, докато гледаше Грей да прекосява фоайето с вестник в ръка. Тази нощ тя нямаше да отстъпи. Едва ли щеше да събере сили и смелост да го направи отново. Все пак, спасяването на един мъж от двама хулигани, даваше известни права на жената, особено след като този мъж бе неин съпруг.

Грей повдигна очи от вестника и видя Амбър да го чака до асансьорите. Тя поклащаше ключ в едната си ръка, а очите й излъчваха твърда решителност. Погледът й напомняше онзи от по-рано, когато се преструваше, че носи пистолет в чантата си. Инстинктът му подсказваше, че се е настроила за специална програма.

Осъзнаването на този факт предизвика припламване на огън в тялото му. Може би тя имаше право да го притиска. Беше глупаво от негова страна да се прави на джентълмен толкова дълго. Започна да усеща напрежение в тялото си от мисълта за нещо предстоящо. Чувството не беше по-различно от онази изопваща мускулите тревога, която го заля в очакване на Ози и Роджър да направят следващата си крачка.

След като се приближи до Амбър, той видя нещо повече от женска решителност в красивите й изразителни очи. Имаше и известна доза безпокойство. На Грей това се стори много привлекателно. Тя все още се чувстваше дръзка и силна след приключението от тази вечер, но не беше изцяло уверена в себе си. Емоционалното отприщване, предизвикано от близкия допир с насилието, се трансформира в нещо друго, нещо еднакво стихийно и непреодолимо.

Дори и да искаше да й устои тази нощ, Грей изведнъж не беше толкова сигурен, че ще успее. Той също долавяше привкуса на неспокойната енергия, който остана след случката в пустинята. А над всичко, съзнаваше факта, че тази жена бе негова съпруга. Тя му принадлежеше и той, все пак, трябваше да го потвърди. Реши, че е истински идиот да чака толкова дълго.

Амбър прехапа долната си устна, докато Грей се приближаваше към нея. Тя не можа да разгадае погледа му, но това нямаше значение. Не мислеше да се отказва сега. Когато стигна до нея, тя вдигна ключа.

— Готови сме. Взех стая на седмия етаж.

— Чудесно. Няма да имаме нужда от пиколото, не и за тези две чанти — меко отбеляза Грей, придържайки вратата на асансьора.

Пръстите на Амбър, стиснали ключа, се изпотиха. Не можа да се сети за нищо, което да каже, докато пътуваха нагоре. Грей също не изглеждаше склонен да поддържа разговора. Когато пристигнаха на седмия етаж, той безмълвно излезе след нея. В следващия миг, както я следваше до вратата, която тя отключи, Амбър ясно почувства големината и силата му.

Във възможно най-последната минута, тя трескаво започна да се пита как ли щеше да му обясни факта, че в стаята има само едно легло. С отварянето на вратата, думите започнаха да се изливат от устата й.

— Хотелът е почти пълен, Грей. Имах късмет, че ми дадоха тази стая. Леглото било само едно, но жената на рецепцията ме увери, че е грамадно и че щяло да има достатъчно място и за двама ни. Искам да кажа, знам, че си свикнал да спиш сам, но това е извънредна ситуация, или поне доста необикновена, и след като се познаваме достатъчно добре, и така нататък, реших, че няма нищо лошо в това да споделим едно толкова голямо легло само за тази нощ. Все пак ние сме женени. Не е същото като да сме непознати или просто колеги, нали? — тя спря с тирадата и го погледна безпомощно, а той спокойно затвори вратата и я заключи.

— Не — съгласи се той и остави багажа. — Не е същото — той протегна големите си ръце и ги сложи върху раменете й. Бавно, с очи излъчващи хищнически глад, той я привлече в прегръдките си. — Съгласен съм с теб, Амбър. Крайно време е да се любим.