Ан Стюарт
Рози в полунощ (25)

Епилог

Миризмата на току-що отрязани дърва се смесваше с тази на пресен билков чай. Жослин стоеше до идеално почистената маса и вдишваше аромата. Оглеждаше се около себе си с удоволствие. Шарбон лежеше в краката й и спеше здрав и спокоен сън.

В Шотландия беше есен, а ловджийската хижа на Блекторнови бавно възвръщаше първоначалното си великолепие. Жослин настояваше да започнат от кухнята. Никълъс беше настоявал за спалнята, но тя беше категорична и беше спечелила спора. Можеха да спят и да правят любов, където и да било, и точно така бяха направили, от което изпитваха дълбоко взаимно удоволствие. Но готвенето си беше чисто предизвикателство.

Новият покрив беше завършен, западното крило беше почти готово. Ако работниците намираха за странно това, че Блекторн работи рамо до рамо с тях в студените есенни дни, те го приписваха на странните прищевки на благородниците. Бяха дори още по-изненадани, когато Тони и Елън посетиха хижата през август и уважаваният сър Антъни беше рязал и носил дърва. Жослин обаче мислеше, че така е по-добре. Тя беше страдала достатъчно, беше преминала през ужаса на Революцията и беше решила да бъде много толерантна. А Никълъс беше прекалено погълнат от собствените си грижи и не се интересуваше от подобни отношения. За него всичко беше достатъчно добро, щом Жослин беше до него.

Тя сложи лъжичка мед в чая си и се замисли за идващата зима. Дотогава къщата трябваше да стане уютна и приятна. Тя щеше да готви през дългите зимни вечери, а Никълъс щеше да разработва по-нататъшните планове за усъвършенстването на хижата. Той беше решил, че ще отглеждат овце и говеда. Ентусиазмът му беше по момчешки силен и заразителен.

— Какво правиш, мила?

Тя вдигна поглед. Беше застанал на прага, грубата му риза беше разтворена чак до кръста, раменете му бяха станали още по-широки от усилената и тежка работа, а кожата му беше потъмняла от слънцето и вятъра. Обичаше го толкова много, обичаше го целия — от върха на прошарената коса до загрубелите длани, които бяха толкова сръчни и й доставяха такова лудо удоволствие.

— Пия чай.

Той влезе в стаята, вдишвайки благоуханието й.

— На мене този чай ми изглежда смъртоносен — измърмори той, но взе чашата си. — Не си решила да тровиш някого, нали?

— Не, този път — не — съвсем спокойно му отвърна тя. — Просто трябва да бъдеш внимателен.

— Не мисля, че мога да бъда по-различен. Просто се чудех какво правиш? Защо пиеш чай, вместо любимото си кафе? Да не би да ставаш като всички англичани? И да се опитваш и мен да превърнеш в такъв?

— Не съвсем.

— А и никога преди не съм те виждал да стоиш без работа по никое време — добави той и смръщи чело. — Добре ли си? Винаги съм казвал, че имаш най-слабия стомах на света.

— Чувствам се прекрасно. Имам да ти казвам нещо.

Мрачен облак засенчи тъмносините му очи и тя разбра, че не трябва да го ядосва. Но не можеше да устои на предизвикателството.

— Да ми кажеш какво?

— Не можеш повече да се ласкаеш от мисълта, че си последният от лудите Блекторнови.

Той онемя и просто се втренчи в нея, а след това най-после разбра значението на думите й.

— Ще имаме бебе?

— Късно напролет. Малко след като роди Елън, така предполагам.

Тя се опита да овладее внезапната тревога, защото Никълъс я гледаше с безизразно лице. Но изведнъж той коленичи до нея и я взе в прегръдките си. Притисна я толкова здраво, че костите й изпукаха. Трепереше целия, а тя се притискаше в него. Той повдигна главата си, хвана брадичката й и приближи лицето й към своето. Имаше някакво странно пламъче в подозрително ясните му, засмени очи.

— Това означава ли, че ще имаш сутрешни неразположения в продължение на девет месеца?

— Най-вероятно — усмихна се тя.

— Дявол да го вземе!

А после страстно я целуна и двамата се засмяха.