Ан Стюарт
Рози в полунощ (20)

Глава 20

Тя далеч не беше лека като перце, но беше шокирана и не й идваше наум да се съпротивлява.

— Какво правиш? — попита го, едва след като той я положи върху високото и широко легло, мисълта, за което го преследваше и измъчваше още от първия път, когато го видя.

— Щом не искаш да се омъжиш за мен, защото репутацията ти не била напълно съсипана, нямам друг избор, освен да я разсипя напълно.

Той съблече жакета си и с гневно движение го запрати в другия край на стаята.

— И ми писна вече да ме сравняваш с някакъв свой несъществуващ чичо. Това ме вбесява, защото моите чувства далеч не са така доброжелателни като тези на чичо ти. Аз съм мъж, Елън, мъж, който те желае и има намерение да те притежава.

— Тони! — извика тя изненадана и впи поглед в лицето му.

Златнорусата й, тежка коса се беше изплъзнала от фибите и се спускаше по гърба й. Извивката на гърба й и вълните на косата й са адски привлекателни, помисли си той. Искаше да зарови лицето си в косите й. Само като си помисли, че след малко ще има тази възможност, и се изпоти. Пръстите му станаха странно несръчни и не можеха да се справят с възела на шалчето. Той нетърпеливо го разкъса.

Тя не се отмести, когато той седна на леглото до нея и започна да събува ботушите си.

— Ставаш смешен, Тони — каза тя и застана на колене до него на леглото.

Единият от ботушите тупна тежко на земята.

— Знаеш, че всъщност не искаш да се ожениш за мен. Обичаш ме като сестра.

И другият ботуш тупна на пода, а той я погледна.

— Ти наистина нямаш представа, нали? — попита я.

— За какво нямам представа?

— За това как ми въздействаш. Ела тук, Елън.

Този път тя се опита да му се изплъзне. Запълзя в обратната посока, но той доста лесно я улови, стисна китката й в здрава хватка и я дръпна към себе си. Тя падна върху него и го събори върху дюшека. Прекрасните й, разкошни гърди натискаха гръдния му кош.

— Тони, ти не… — каза тя, останала без дъх.

— Елън, аз те желая — безмилостно каза той. Целувката му я накара да замълчи. Целуна я така, както отдавна копнееше да го направи — силно и страстно, надявайки се по този начин да я шокира и да я накара да му повярва. Наистина, успя да я шокира. Тя лежеше под него, съвсем неподвижно, а той използваше езика си, зъбите си, устните си, за да хапе и разкъсва нейните, за да си играе с устните и езика й, докато най-после я накара да обвие врата му с ръце и да го целуне в отговор. Целувката й бе неопитна и невинна, но тя вложи в нея всичката си страст и той знаеше това.

Трябваше му безкрайно много време, за да я освободи от дрехите, а после да съблече и своите. От време на време тя изпадаше в паника. Разтревожи се, когато той плъзна с нежно движение копринените чорапи по дългите й крака, а после ги захвърли небрежно върху леглото, разтревожи се и когато той започна да целува разкошните й добре закръглени гърди. Обзе я паника, когато ръката му се плъзна между краката й и заигра с гъстите косми, които покриваха примамливото топло местенце. Но всеки път той успяваше да я успокои и с ласките си да отвлече вниманието й. Най-после тя лежеше гола в ръцете му, дишаше бързо и тежко, зърната й се втвърдиха от желание, тя гореше, струваше й се, че в стаята е прекалено горещо, очите й бяха затворени. Той коленичи между красивите й бели бедра и се притисна в тялото й. Тя беше влажна и готова, даже повече от готова, да го приеме.

— Не искам да те нараня, любима — прошепна той в ухото й, като се опитваше да отложи неизбежното — проникването в нейното тяло. Неговото собствено тяло беше покрито с пот, мускулите му трепереха от невероятните усилия, които полагаше, за да се сдържа.

Тя отвори очите си и го погледна. Беше разбрала какво има намерение да направи.

— Тони! — прошепна в ухото му.

В този момент той проби девствената й ципа и потъна във влажната й, топла женственост. Гласът й се извиси и тя изпищя:

— Тони!

— Стой спокойно. Не мърдай — задъхано прошепна в ухото й и я притисна към себе си.

Тя последва съвета му и престана да се извива в ръцете му. Притихна под него. Дори без да се движи в нея, беше щастлив да усеща тялото й, миризмата на парфюма й, топлината на кожата. Дори това беше достатъчно да го доведе до края и да го изпрати на седмото небе. Той хвана здраво чаршафите и стисна зъби, решен да се сдържа още. Не искаше всичко да приключи толкова бързо за нея. Бавно и постепенно успя да постигне контрол над тялото си.

— Не съм сигурна, че това ми харесва — тихо и делово каза Елън. — Ако мислиш по този начин да ме убедиш да се омъжа за теб, не знам дали ще успееш.

Той вдигна главата си от рамото й и я погледна. Лицето й имаше измъчено изражение, очите й вече не бяха замъглени от желание, но тя беше все така прекрасна и желана. За миг си помисли да се отдръпне, за да не я измъчва повече. Но нямаше сили да го направи.

— Елън — мило й каза той, — млъкни.

Той се раздвижи вътре в нея и тя нададе слаб вик. Той се надяваше, че викът изразява не само болка, но и удоволствие. Не, не можеше да спре сега, дори да я болеше. Не можеше да спре и заради себе си, и заради нея. Отново се раздвижи, като ритмично влизаше и излизаше, а ръцете му здраво стискаха чаршафите. С всички сили се опитваше да се сдържа.

Леглото — огромното и скъпоструващо легло на най-добрия хотел във Виена — скърцаше под тях. Тя обви врата му с ръце, изви глава и приближи устните си към неговите. Искаше да го целуне. Той усети, че тялото й започва да му отговаря, усети първите й тръпки и искаше да запази и увеличи нейното събуждащо се удоволствие. Пъхна ръката си между краката й и сръчно я докосна по треперещата плът. Най-после усети от тялото й отговора, за който копнееше.

Тя се гърчеше под него, ноктите й се забиваха в гърба му, тялото й се изви в дъга и тя извика силно. Той заглуши вика й с целувка и със своите собствени стенания. Отпусна се тежко върху нея. Знаеше, че тялото му е огромно и тя трудно ще издържи тежестта му, но беше изтощен и последната му грижа в момента беше да се държи като джентълмен. Когато се посъвзе и реши да се отдръпне, тя се притисна още по-плътно в него и скри мокрото си от сълзи лице в рамото му.

— Не ме оставяй — прошепна срамежливо в ухото му.

Никога досега не му беше хрумвало, че Елън може да бъде и срамежлива. Опита се да отнеме част от тежестта на тялото си, като се подпре на ръцете си, но тя го придърпа върху себе си. Тя също беше едра жена, беше създадена за мъж като него. Той повдигна главата й и погледна в очите й, а тя се опита да се извърне. Беше доста объркана.

— Не мога да допусна да бъдеш нещастна или разстроена заради това, което се случи — нежно й прошепна той.

Целуна клепачите й, след това я целуна и по двете бузи, целуна носа, проследи с устни пътя на сълзите, които блестяха по нежната й кожа. Целуна я по устните — нежно и възбуждащо. Тя не можеше да направи друго, освен да обърне главата си към него и да го целуне. Целуна го страстно, обви врата му с ръце, а после притисна главата му към гърдите си. Когато този път повдигна главата й, за да погледне в очите й, тя не извърна лицето си.

— Така е по-добре — прошепна той и нежно прокара пръсти през косите й. — Убедих ли те?

— Да си ме убедил в какво? — гласът й потреперваше и прозвуча слабо и срамежливо. Той се запита колко ли време трябва да изчака, преди да я има отново.

— Убедих ли те, че трябва да се омъжиш за мен?

Тя не се предаваше лесно, беше принуден да й признае това качество. Челото й се набразди, веждите й се смръщиха и тя каза:

— Само защото…

— Има и други причини, но тази също е съществена. Дадох ти най-доброто доказателство, че не гледам на теб като на сестра и че искам да се оженя за теб. Ако не е било достатъчно, с най-голямо удоволствие, ще ти го покажа отново.

— Отново? — едва чуто прошепна тя. — Не съм сигурна, че ще мога да го понеса.

— Ще ти дадем време да се съвземеш — каза той и леко я целуна по мокрото от пот рамо. — Не ставай глупава, Елън. Ако не се омъжиш за мен, Кармайкъл ще бъде принуден да ме извика на дуел, а аз не съм очарован от мисълта да се дуелирам с най-добрия си приятел.

— И само заради това ли искаше да се ожениш за мен? — въпросът й беше наивен, но изискваше искрен отговор. — И заради… — тя срамежливо посочи към леглото — заради това?

— На това, любима, му казват да правиш любов. Има и много други думи, с които можеш да го назовеш. Някои от тях никак не са приятни и благозвучни, други са доста възбуждащи. Но когато аз и ти го правим, това, без съмнение, е правене на любов. И точно заради любовта трябва да се оженим. А не защото Кармайкъл ще промуши черния ми дроб. Не защото лейди Арбътнот ще очерни репутациите ни. И не защото това, което правим в леглото, ни носи невероятна наслада. И не защото аз отнех твоята девственост, и не защото ти се възползва от сексуалните ми услуги.

Най-после успя да я накара да се усмихне.

— А тогава, защо ще се оженим?

Прииска му се да изкрещи силно и победоносно, защото тя най-после каза ще се оженим.

— Защото те обичам, сладка моя. Обичам те отдавна. Обичах те и преди ти да сглупиш и да се сгодиш за онзи глупав досадник. Само че ми беше необходимо малко време, за да ти го покажа и да те убедя в любовта си.

— Ще те убия — каза тя, вместо да се зарадва на признанието му. — Знаеш ли колко неприятности можеше да спестиш и на двама ни, ако ми беше казал това по-рано?

— Вярно е — съгласи се той. — Но когато се задействам, действам ефикасно, трябва да признаеш.

При тези му думи тя нежно се усмихна — усмивката й беше най-еротичното нещо, което беше виждал през живота си.

Той изстена и с голяма неохота я пусна.

— Аз проверих дали във Виена има английски свещеник, който може да ни венчае — каза той, докато събираше пръснатите си из стаята дрехи. — Съжалявам, че не можем да чакаме и да се венчаем в църквата „Сейнт Пол“ в присъствието на брат ти. Но мисля, че изгубихме възможността да сторим това още с тръгването си от Ейнсли Хол.

Тя седна и се загърна в чаршафа, погледна го с неподправено любопитство и силна изненада. Погледът й го накара да почувства внезапно и много силно съмнение. Обърна се към нея.

— Ще се омъжиш за мен, нали? Мисля, че въобще не успя да преодолееш любовта, която изпитваше към мене преди осем години, нали?

— Разбира се, че преодолях детското си сляпо увлечение — отвърна тя, а той изведнъж почувства и тревога да се прибавя към съмнението. — Това увлечение разцъфна в зряла и несподелена страст.

Той й се усмихна, а после прекоси стаята и легна до нея на леглото. Целуна я кратко и с чувство за собственост, знаеше, че тя вече му принадлежи.

— Не и несподелена. Страстта ти винаги е била споделена — каза й той. — Искаш ли да се погрижа да ти върна компанията на мис Бинърстън?

— Но нали тя е при сестра си?

— Не съвсем… ъъ… моят камериер я задържа. Мислех да я принудя да си изкълчи глезена, но размислих и реших, че е опасно. Тя можеше и да си счупи врата. Така че казах на Хигинс да я заключи в стаята й и да ме отърве от нея.

— Отвлякъл си моята компаньонка?! — извика тя.

— Да, страхувам се, че го направих — призна си той, но изпитваше известен страх, че с това признание може да си навлече гнева й.

— Е, сега наистина съм сигурна, че ме обичаш — каза тя с чудно хубав глас и го погали по лицето. Това беше първата ласка, която получаваше от нея. Той беше готов веднага да я повали на леглото, но си спомни, че трябва да уреди работата със свещеника.

— Ще й изплатим обезщетение — каза той, а гласът му беше странно прегракнал. Едва сдържаше страстта си.

— Ти наистина си подъл и порочен човек — със сладък гласец го обвини тя.

— Очевидно, ще трябва да ме превъзпиташ — свенливо й отвърна, с поглед, забит в пода.

— Ще се заема с това. Твоето превъзпитание ще бъде главна грижа в живота ми — прошепна тя и се плъзна в леглото. — Намери свещеник.

 

 

Венеция. Градът, който е построен в средата на лагуна и единственият начин да стигнеш до него е с лодка. Жослин мислеше, че би могла да преживее отново ужасите на Париж, но не и нов пристъп на морската болест. Пътуването с лодката обаче беше съвсем кратко, а водите бяха почти неподвижни. Почти веднага след като слязоха на един широк площад, тя успя да успокои бунта в стомаха си.

Вдигна очи към високия мъж до нея. Пътуването през континента беше сравнително бързо и удобно. За да стигнат до Италия бяха преминали през Хановер, Бавария и бяха прекосили Австрийската империя. Бяха направили всичко възможно кракът им да не стъпи във Франция. Никога не бяха пътували бавно, но през последните няколко седмици той беше наложил темпо, което беше направо убийствено. Поне дузина пъти бяха на косъм от преобръщането на каретата. Имаха щастие, че това не се случи нито веднъж.

Беше дошъл в нейната стая още на следващата нощ. Не носеше свещ, беше дошъл в мрака. Тя лежеше в леглото неподвижно и тихо. Чакаше го. Ненавиждаше го. Копнееше за него.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да контролира тялото си. Щом не можеше да се оттегли в онова тъмно и тайно кътче в съзнанието си, можеше поне да крие от него ответните реакции на тялото си. Можеше да лежи неподвижна отдолу му, да успокои биенето на сърцето си и щеше да държи ръцете си между телата им, за да не може той да я притиска до себе си. Щеше да извръща глава всеки път, когато се опиташе да я целуне, а той нямаше да я насилва, беше убедена в това. Можеше да се преструва и да го измами, че не изпитва нищо, когато той докосва тялото й. Почти успя да заблуди и себе си, че ще успее.

Той я беше погледнал в слабо осветената стая. Лицето му беше в сянката. Беше мрачно и измъчено.

— Оценявам саможертвата ти, въпреки че ти не жертва девствеността си за мен — каза той студено и присмехулно. — Изглежда, не копнееш за моето завръщане в леглото ти. Повярвай ми, мога да ти доставя много по-голямо удоволствие от онова, което ти предложих снощи.

Тя запази изражението на лицето си. Мисълта, че може да изпита удоволствие в ръцете му, беше прекрасна. Но беше и най-ужасяващата заплаха, която беше чувала.

— Нищо ли няма да кажеш, любима? — подигравателно подметна Никълъс.

Приближи се до леглото, хвана брадичката й и обърна лицето й към своето. Наведе се и потърка устните си в нейните. После бавно и нежно я целуна и Жослин почувства как сърцето й прескочи един удар. Той се отдръпна. Очите му бяха тъмни и нещастни.

— От теб зависи, Жослин. Трябва само да ми кажеш да си отида.

Устните й бяха влажни от целувката му. Кожата й се беше сгорещила и беше станала свръхчувствителна. Сърцето й биеше учестено. Тя искаше да се изправи и да прокара пръстите си през дългата му черна коса, да го притегли към себе си.

— Върви си — гласът й беше ясен и спокоен.

И той се обърна и излезе, без да каже нито дума повече. А тя лежеше безчувствена на леглото. Беше изненадана, беше отчаяна. Шокът и отчаянието се бореха с чувството й на облекчение. Той беше мъж, който не притежаваше чест. Защо така изведнъж беше решил да зачита думата й?

Той никога повече не пристъпи прага на стаята й. Нито веднъж не я докосна. Но този път не бяха сключили примирие. Водеха борба и негласното примирие скоро щеше да избухне в страстна битка. Жослин не знаеше дали се страхува от този момент, или копнее за него.

Никълъс първи слезе на павирания тротоар на Венеция и се огледа наоколо с досада, презрение и надменност. Тя се забави и остана при багажа. Беше решила да не бърза да се спуска след него. Той се обърна и я погледна със студенина и незаинтересованост, които бяха почти убедителни.

— През целия ден ли ще стоиш там, Мамзел? — попита я той със своя леден, присмехулен глас. — Мислех, че си изморена от пътуването.

Мисълта да легне и цял ден да лежи беше толкова привлекателна, че дори Жослин се предаде.

— Няма ли да извикаш файтон? — едва чуто го запита тя.

Усмивката му също беше присмехулна.

— Във Венеция няма коне, малка моя. Няма превозни средства, които са на колела. Ако искаш да ползваш превоз до „Палацо Верди“, ще трябва да пътуваш с лодка.

— Не, никакви лодки повече — тя се задъха. Само при мисълта за лодка стомахът й започваше да се бунтува. — Искаш да кажеш, че единственият начин за придвижване в този град е по вода?

— Да, по вода, любима. Или пеш.

— Ще ми трябват нови обувки.

— Ще се научиш да плаваш по каналите, без да повръщаш всичката си изядена храна.

— Има някои неща, господарю мой, които дори ти не можеш да контролираш — бързо и находчиво му отвърна тя. — Какво представлява „Палацо Верди“?

— Дворецът на един мой приятел, чиито джобове са толкова празни, че се доверява на кредита, който му обещавам и който е доста съмнителен.

— Дворец? — изненадана, повтори тя.

— Дворците във Венеция са много по-занемарени и в много по-лошо състояние от странноприемниците в Англия и Франция — подхвърли той с пренебрежение. — Както и да е. Понеже съм английски джентълмен, трябва да показвам определена класа.

Кръчмаря се приближи към тях и изръмжа:

— Ще трябва да намериш отнякъде малко суха пара. Това бързо препускане из Европа не беше много снизходително към джобовете ни. Много по-добре щеше да бъде, ако се бяхме отправили директно за Франция.

Както винаги, Никълъс не изглеждаше да е обиден от безцеремонните думи на камериера си.

— Предпочитанията на дамата са други.

Кръчмаря хвърли странен, неопределим поглед в нейната посока. От онази първа нощ, която бяха прекарали на континента и в която Никълъс беше дошъл в стаята й, отношението на Кръчмаря към нея се беше променило. Той не я поглеждаше, говореше й само когато беше абсолютно необходимо и дори не се доближаваше до нея. Тя не знаеше със сигурност какво е причинило тази промяна. Или ревнуваше господаря си — мисъл, която беше прекалено странна — или се чувстваше виновен.

Но вината беше на Никълъс, въпреки че думата вина не влизаше в неговия речник. Тя пак го погледна. В Италия слънчевата светлина беше ярка, а лицето на Никълъс беше красиво, но не и привлекателно. Тя спря поглед на тънките му, присмехулно извити устни, а после на много силното му, мускулесто тяло и се зачуди още колко ли време можеше да издържи.

Той беше прав. „Палацо Верди“ беше в окаян вид. В него царяха разруха и влага, а стаите бяха в по-лошо състояние от кухненските помещения на Ейнсли Хол и дори от помещенията за прислугата в „Червената кокошка“. Имаше дузина прислужници, които говореха само на италиански и които бяха зле облечени и размъкнати. Навсякъде имаше мръсотия, която вонеше непоносимо. Жослин отдавна не беше виждала такава мизерия — още от времето, когато живееше по парижките улици.

Последва Никълъс в салона. Той се беше изправил в средата на помещението и се оглеждаше около себе си с празно, нищо неизразяващо лице.

— Очевидно е, че чистотата тук не е на почит — ненужно подчерта той и се обърна към Жослин с думите: — Излизам.

Тя беше доста изненадана от това, че е сметнал за необходимо да й даде тази информация, но още повече се изненада, когато чу собствените си думи:

— Ще се върнеш ли до довечера?

— Мога ли да се осмеля да предположа, че си променила мнението си и че желаеш да споделиш леглото ми? — запита я с иронична усмивка.

— Не — спокойно му отвърна.

Усмивката му с нищо не се промени, остана все така смразяваща.

— Тогава, мисля, че довечера ще бъда зает на друго място. Ще трябва да се погрижа да увелича намаляващия ни запас от пари, както ми напомни Кръчмаря. Най-сигурният начин да направя това е да посетя игралните домове.

— Ами ако загубиш?

— Мила моя, аз никога не губя.

— Служиш ли си с измама? — думите й бяха обмислени предварително. С тях тя се надяваше да го ядоса.

Очите му се присвиха, но той й достави удоволствието да прояви някакви чувства.

— Не — спокойно отрече той. — Просто съм много, много добър.

Той огледа стаята с все по-нарастващо отвращение и й каза:

— Направи каквото е необходимо и се разположи възможно най-удобно. Кръчмаря ще се погрижи за нуждите ти, защото слугите в този дворец не разбират дори елементарен английски.

После се доближи плътно до нея и хвана волевата й брадичка със силната си ръка. Следващите му думи бяха произнесени много бавно и с известна заплаха в гласа:

— И дори не си помисляй, че можеш да ми избягаш, малка моя. Още не съм готов да те пусна.

Тя беше неприятно изненадана от думите му, защото разбра, че мисълта за бягство дори не е минавала през ума й. Каза си, че е успяла да приспи подозренията му. Тук, във Венеция, където имаше безброй забавления, той вероятно щеше да я оставя сама за по-дълго време отпреди. И тя ще има възможност да обмисли бягството си така внимателно, че той никога няма да успее да я хване. Ако, разбира се, въобще направеше опит. Не беше сигурна, че той все още държи на нейното присъствие.

— Ще бъда тук, когато се върнеш — спокойно му отвърна тя. А копнееше за целувката му, копнееше за неговите тънки и присмехулно извити устни.

Той не я докосна и не я целуна и този път. Не беше я докосвал и целувал от онази нощ, в която тя му каза да си върви. Да, разбира се, тя беше тази, която го беше отпратила. Но Никълъс Блекторн не беше човек, който разрешава на другите да диктуват поведението му. Ако искаше да я целуне, щеше да го направи.

За миг й се стори, че дългите му пръсти милват брадичката й. За миг й се стори, че съзира в очите му съжаление и непреодолимо желание. Но само за миг. Докато се усети, той я беше пуснал и беше излязъл от стаята.

Тя остана сама и се опита да събере силите си. Чувствата й бяха силно разтърсени, а възможностите й за самоконтрол — силно намалели. В стаята миришеше на мухъл и на вмирисана риба. Тя нямаше намерение отново да живее в такава мизерия. Изправи раменете си, изпъна врата си и вдигна гордо главата си, след което се отправи надолу към салона. Стигна точно навреме, за да види как Кръчмаря крещи на слугите.

— Почистете — високо и бавно им нареждаше той. — Трябва да почистите.

— Те не са нито бавноразвиващи се, нито глухи — каза му Жослин със завидно спокойствие и обходи с поглед трите жени и двамата мъже, които съставляваха персонала на двореца.

Те бяха облечени в размъкнати и евтини дрехи и, без съмнение, никак не бяха доволни, че някакви чужденци са нахълтали в царството им. Удостоиха единствено с пренебрежението си опитите на Кръчмаря да се разбере с тях. Жослин му каза:

— Те просто не говорят английски.

— Проклети чужденци — изруга Кръчмаря.

— Мисля, че по-скоро ние сме чужденците тук — отвърна му Жослин.

Тя се обърна към най-възрастната жена, която очевидно беше нещо като икономка, ако се съдеше по поведението и дрехите й.

— Ти там — каза тя на чистия и ясен италиански, който беше научила от гувернантката си, — това място е срам за всички вас, а също и позор за всички жители на Венеция. Нима искате негово благородие да се върне в Англия и да каже, че Венеция е населена с прасета, които се въргалят в собствената си мръсотия?

Един от мъжете тръгна към нея. Тъмните му очи проблясваха от силен гняв, но жената го върна обратно, като за това й беше необходим само един жест.

— Защо пък да чистим само за да ви угодим? — запита тя.

Нейният италиански беше различен от този на Жослин, беше по-напевен и по-естествен. По-красив от нейния, помисли си Жослин.

— Трябва да почистите заради собствената си гордост, ако не заради нещо друго — тя беше категорична. — Дори на вашия господар да не му пука, на гостите на двореца никак не им е приятно. Ако вие не можете да придадете на тая дупка приличен вид, ние ще намерим слуги, които да могат.

— Вие не можете да ни изхвърлите на улицата — разгорещено се обади по-младият мъж.

— Да, аз мога да ви изхвърля в канала, ако реша — мрачно и твърдо каза Жослин. Беше свикнала да се справя с враждебните си подчинени в Ейнсли Хол, щеше да се справи и с тези дребни и незначителни служители. — Вие трябва да направите избора си. Искам да започнете със салона, да остържете и измиете пода и да изхвърлите боклука. След това кухнята, а после и нашите стаи. Ще имаме нужда от… — паузата, която направи, беше почти недоловима — … три спални. Една за този господин, една за мистър Блекторн и една за мен. Всичко това трябва да свършите до довечера. Разбрахте ли?

— Три спални ли, синьора? — черните очи на икономката я изгледаха с презрение. — Да бъдат ли двете съединени с обща врата?

Ако мислеше, че ще успее да накара Жослин да се изчерви, явно нямаше представа с кого си има работа.

— Предполагам, че ако иска, мистър Блекторн ще успее да ме намери — твърдо каза тя. — Може би все пак ще започнем от кухнята. Чак сега разбирам, че всъщност умирам от глад, но не бих и вкусила храна, приготвена в място като това. Заведете ме в кухнята.

И тя започна да запрята ръкавите на взетата на заем прекалено голяма за нея рокля. Успя да изненада икономката и да я накара да промени изражението на лицето си.

— Да, правилно сте разбрали. Ще работим заедно. Не съм съвсем незапозната с работата и ненавиждам мръсотията. Към кухнята, синьора.

— Аз се казвам Луиза, синьора — каза жената, очевидно все още объркана. — Оттук, ако обичате.

Жослин тръгна след Луиза, а останалите слуги се затътриха след тях. Всички минаха край изумения Кръчмар.

— Затвори си устата, Кръчмарю — сладко и невинно му предложи тя. — Няма защо да ти казвам какви микроби можеш да налапаш в място като това, където въздухът е мръсен и застоял. Иди намери пазар и ми донеси хранителни продукти.

— Но аз не знам италиански, Мамзел — каза той, явно изумен от нейните способности.

— Но имаш пари, нали? Това е достатъчно.

И тя продължи пътя си към вътрешните помещения на тази влажна стара къща, която носеше гръмкото наименование дворец.

В един часа след полунощ Жослин се усмихна за първи път, откакто бяха стъпили на континента, и дори за първи път от момента на отвличането си. Къщата не беше почистена отгоре до долу, но все пак главният салон и трите спални бяха в отлично състояние. Кухнята също се оказа прилична, а сега беше и в добро състояние — факт, който не изненада Жослин. Тя се беше досетила, че разрухата и мръсотията са форма на протест срещу чужденеца господар. Самите италианци, естествено, не обичаха да живеят във вонята и мръсотията.

Тя също работи упорито, рамо до рамо със слугите, стържеше, търкаше и чистеше, а когато Кръчмаря се върна от пазара с две кошници, пълни с хляб, риба, ориз и плодове, накара и него да работи, като не обърна внимание на оживените му и високо изразени възражения.

Беше изтощена. Цялото тяло я болеше от усилената работа, но душата й ликуваше. Изядоха простата храна, която тя и Луиза бяха приготвили заедно. Всички бяха насядали рамо до рамо на почистената маса в кухнята и ядоха със завиден апетит. След вечерята Гуидо, враждебно настроения по-млад мъж, донесе кофи с вряла вода, и й предложи да се изкъпе. Тя явно беше заслужила уважението и обичта им. Една от камериерките срамежливо предложи да застелят леглата с чисти чаршафи. Ако се стигнеше до схватка между нея и чужденеца, който им изплащаше заплатите, те щяха да застанат на нейна страна, тя не се съмняваше в това. Предишното състояние на къщата беше повече от красноречиво доказателство за тяхното презрение към онзи, който държеше кесията.

Ваната беше дълбока, а водата — благословено гореща. Тя се натърка няколко пъти със сапун, косата си също изми повече от един път. Бялата нощница, която облече, беше направена от плътен и здрав памучен плат, който беше станал мек от прекалено честото пране, и я покриваше от главата до петите. Тя се качи на тясното легло, което се намираше в малката стаичка в предната част на къщата. Стаята беше идеално чиста и тя откри, че се усмихва от удоволствие. Очакваше я една мирна и спокойна нощ.

Стаята на господаря беше приготвена за Никълъс. Дрехите на собственика бяха опаковани и преместени, влажните чаршафи бяха сменени с нови и току-що изпрани, а подът беше изтъркан и измит. Дори безупречно чист, без мръсно петънце, дворецът миришеше на разруха и занемареност. Но беше достатъчно добър за един порочен и развратен английски джентълмен.

Въпреки че беше изтощена, мина доста време, преди да успее да заспи. Тялото й беше уморено от тежката и усилна работа и отпуснато от горещата вана, но тя беше напрегната и копнееше за още нещо, което да я успокои. Миг преди да заспи, ужасена разбра какво е това, което й липсва. Никълъс. Липсваше й Никълъс.

Когато се събуди, светлината в стаята беше мъждива и зеленикава. Тя нямаше часовник и можеше само да гадае, но мислеше, че е малко след зазоряване. Усети, че вече не е сама в малката стаичка, която беше избрала.

Отвори очите си. Никълъс се беше изтегнал в единствения стол, който се намираше в стаята, и беше протегнал дългите си крака. Очевидно беше спокоен и нищо не го тревожеше. Беше облечен изцяло в черно, чертите на лицето му бяха в сянката, косата му беше разбъркана и падаше свободно на раменете му.

Тя не очакваше да я похвали за промяната, която беше постигнала в къщата. Дори беше благодарна, че не го направи, защото по този начин й спести усилията да разговаря. Той просто я наблюдаваше изпод вежди. Напрежението в стаята нарастваше с всяка изминала минута и започваше да става непоносимо.

— Не — каза той най-накрая.

Гласът му беше нежен и опасен. Тя не си направи труда да се преструва, че не го разбира. Той стана, прекоси стаята и протегна ръцете си. Докосна строгата и превзета стара нощница.

— Откъде извади това?

— Една от слугините ми я даде назаем.

— Повече няма да има нужда да носиш старите дрехи на слугините. По-късно тази сутрин ще дойде една модна шивачка и ще донесе някои неща, които, ако се наложи, ще преправи на място.

— Няма да приема дрехи от тебе.

Той се наведе над нея. Присъствието му беше осезаемо и много, много опасно. Думите й постепенно се загубиха, заглушени от избухването на натрупалия се в него гняв.

— Ще приемеш всичко, което сметна за необходимо да ти дам. Облекло, храна, бижута, ако поискам. По същия начин, по който прие и тялото ми.

— Ти не ми даде никакъв избор.

— Точно така. Запомни го и се съобразявай с това.

Той се изправи рязко и се отдалечи. Тя можеше да си представи какви чувства бушуват в душата му.

— Довечера ще излизаме. Имаме покана за събирането, устроено от маркиз де Бромли, и ще ги удостоим с присъствието си.

— Ще вземеш със себе си своята пленница, която държиш като затворничка? — изстреля тя в отговор. Не беше готова да отстъпи и да се признае за победена.

Усмивката му беше смразяващо студена.

— Ще взема със себе си страстната си любовница, облечена в прекрасни дрехи и чудесни бижута. Имах много успешна нощ край игралната маса.

Тя гледа след него чак докато той затвори вратата след себе си. Не искаше прекрасните му дрехи. Не искаше чудесните му бижута. Не искаше да бъде неговата курва. Но имаше нещо, което искаше. Нещо, което не можеше да му откаже, защото той не го притежаваше. Неговата любов. Щеше да я приеме, но той не беше способен на такова чувство.

А тя беше най-голямата глупачка на света, щом можеше да мечтае за това.