Ан Стюарт
Рози в полунощ (11)

Глава 11

Главата на Никълъс политна назад от силата на нейния удар, но пръстите му нито стегнаха хватката си, нито я отпуснаха. Той все така държеше рамото й.

— Много глупаво от твоя страна, Жослин — промърмори лениво и безгрижно. Този път тонът му не прикриваше гняв. Той дори не беше разгневен. — Не знаеш ли какво говорят за мен?

— Свали си ръцете от мен — тя се опита да се отскубне, но този път те я стиснаха силно, болезнено.

— Казват, че съм полулуд. Лош човек, през целия си живот съм бил лош, човек без чувство за благоприличие и чест. Казват, че който ме удари, поставя живота си в смъртна опасност. Повечето хора гледат да стоят надалече от мен и горещия ми темперамент.

Гласът му беше присмехулен, също като усмивката му.

— А ти такъв ли си?

— Дали съм какъв?

— Полулуд.

Той дълго и замислено я гледа. Нямаше никакво изражение в тъмните му непроницаеми очи.

— Сигурно съм такъв, щом все още те желая.

И той я притисна към себе си, приближи устните си до нейните и я целуна. Устните му бяха твърди.

Тя се бореше, но напразно. Той беше огромен, много силен, ръцете му я държаха здраво и плътно до възбуденото му тяло, а устните му похищаваха нейните. Езикът му се вмъкна в устата й дълбоко, все по-дълбоко. Тя се опита да го отблъсне, само че ръцете й бяха притиснати между двамата. Опита се да извърти глава и да избегне целувката му, но докато с едната си ръка я държеше здраво, за да не мърда, с другата той хвана брадичката й, за да не може да се изплъзне от ненаситната му уста. Той имаше вкуса на брендито, което беше изпил, имаше вкуса и на кафето, което тя му беше приготвила. Имаше вкус на гняв, на решимост и на секс. А тя искаше единствено той да има вкус на отрова.

Престана да се бори — само за кратко, за да го заблуди. А след това го ритна с коляно, силно, между краката. Но той беше по-бърз от нея. Отмести се точно навреме, като я завъртя заедно със себе си, и двамата паднаха на леглото. През цялото време не беше отлепил устата си от нейната. Искаше й се да пищи. Но… и това щеше да е безполезно. Нямаше кой да я чуе. И преди я бяха изнасилвали и беше оцелявала, и сега щеше да оцелее. Тя затвори очи, изтри от съзнанието си неговия вид, отдръпна се, сгуши се в онова малко, тъмно местенце вътре в себе си, далече от него, далече от всички и всичко.

Дори не беше усетила кога е отделил устата си от нейната. Тя лежеше неподвижна и чакаше момента, в който той ще разкъса дрехите й. А може би щеше да се задоволи с по-малко, щеше само да отметне полите й над главата, а после, когато свършеше, щеше да ги издърпа обратно. За нея това нямаше значение. Тя нищо не чувстваше.

Ръцете му се плъзнаха по бузите й, пръстите му се заровиха в дългата й разрошена коса и тя почувства ласката на дантелата върху наранената си уста. Тя чакаше, чакаше насилието, което щеше да й помогне да изпадне в забрава, да изключи съзнанието си, но насилието не идваше. Нищо, нищо, освен тишина, нарушавана само от прашенето на огъня и острия, постепенно утихващ шум на неговото дишане.

Най-после, неохотно, когато тишината стана толкова дълбока и всеобхватна, че изпълни цялата стая, тя отвори очи. Той я гледаше със странно изражение на лицето.

— Ти се върна.

Тя събра всичките си сили и се приготви да посрещне новото нападение. Но той не се помръдна. Все още държеше лицето й в дланите си, а погледът му беше замислен.

— Върнала съм се? — като ехо се обади тя.

Гласът й беше само дрезгав шепот. Звучеше така, като че ли беше крещяла часове наред. А може би беше?

— Да, ти се върна от своя собствен, малък свят.

Палците му докоснаха, а после погалиха меките й устни.

Много отдавна една от по-старите жени в странноприемницата, в която тя работеше като готвачка, се беше опитала да й обясни радостите на съпружеския секс. Удоволствието не идва от самия акт, не в това е главното удоволствие, й беше казала старата жена. Актът бил нещо мръсно и повечето хора преувеличавали стойността му, поне тя мислела така. Това, което имало значение, били прегръдките и милувките преди и след него. Сексът бил нещо, което жените трябвало да вършат, и те го правели, но с известен компромис от тяхна страна. Жослин се беше присмяла на думите й. Никаква нежност, нито преди, нито след него, не би могла да направи акта поносим. А пък една по-млада жена, която имаше шест дечица, се беше противопоставила на старата Маг, като беше казала, че с подходящия мъж сексът не е цената, която трябва да се плаща, а точно обратното — той е наградата. Сега тя си спомни тези думи, но те й прозвучаха като абсурдни. Да, но все пак, докато лежеше така под Никълъс Блекторн и неговите ръце бяха вплетени в косата й, тя започна да разбира колко е сладък и приятен нежният допир. И започна да разбира онези жени, които бяха готови да платят цената за нежността.

Беше й необходима цялата сила на волята й, за да устои на изкушението и съблазънта на неговите топли ръце, които я галеха по лицето. Обаче все пак успя.

— Ако имаш намерение да го правиш — каза тя с твърд, леденостуден глас, — по-добре свършвай по-бързо. Бих искала и да поспя.

Може би си мислеше, че ще успее да го предизвика или че ще го накара да побърза, но не, опитът й се провали. Подигравателна усмивка изкриви устните му.

— Знаеш ли, моя малка любима, дяволски трудно е да изнасилиш жена, която не се бори. И също толкова трудно е да правиш любов с жена, която просто си лежи като изпаднала в транс.

— Моите извинения — сряза го тя.

— Предполагам, че няма смисъл да те моля да вложиш малко повече ентусиазъм в нашето начинание. Не? Ами тогава може би е по-добре да не хабим силите си и двамата да се постараем да се наспим добре.

За нейно безкрайно изумление, той я пусна и легна на сламеника до нея. Още в момента, в който той се отмести, Жослин се опита да скочи от леглото, но ръката му се стрелна и хвана китката й. Той я дръпна, тя падна по гръб върху него, а полите й покриха дългите му крака.

— Това не означава, че ще те пусна да си вървиш — той се повдигна на лакът. — И аз като теб имам нужда от сън, но и аз като теб съм загрижен за собствената си безопасност. Единственият начин да затворя очи е, след като първо се погрижа за теб. Надявах се, че ще успея да те прелъстя и да те превърна в послушно пуделче, но след като това не си заслужава усилията, ще трябва да използваме принуда.

— Принуда? — сепна се тя.

Дори на слабата светлина, той видя, че очите й се разшириха.

— Принуда.

Той стана от леглото.

Тя пак се опита да избяга, но той само я хвана през кръста и я хвърли обратно на леглото. В действията му нямаше никаква нежност.

— Ако бях на твое място, щях да престана с това държание — спокойно я предупреди той. — Следващия път, когато ми се наложи да те хвърля върху леглото, може и да не взема предвид твоята пасивност. Така че, стой мирно, защото не можеш непрекъснато да разчиташ на чудеса.

— Милост!

В гласа й не се долавяше нищо друго, освен сарказъм.

— Никога не се предаваш, нали? — той седна до нея и взе ръцете й в своите.

Вече беше започнал да работи извънредно сръчно с шалчето си. Ръцете му бяха пъргави както обикновено и само нервното им потрепване издаваше напрежението му. Този път той завърза ръцете й отзад.

— Това е едно от нещата в теб, на които се възхищавам, Жослин.

Той се наведе, повдигна полите й, като изложи на показ краката й, и тя подскочи.

— Ти обеща… — поде тя, докато се опитваше да се отскубне.

— Нищо не съм обещавал! — гласът му звучеше съвсем безразлично. — Ще те имам, където и когато аз пожелая. И по какъвто начин пожелая. А засега само ще завържа глезените ти. Не искам да се тревожа, че ще ходиш наоколо и ще търсиш оръжие, докато аз се опитвам да се наспя.

Действията му бяха толкова добри и успокоителни, колкото и думите му. Той завърза глезените й и пусна полите й обратно. Погледна я, а после въздъхна.

— Имам чувството, любима, че тази нощ ще бъде много дълга.

Той протегна ръка към нея и тя се опита да се отдръпне. Леглото обаче беше хлътнало и тя просто се търкулна обратно, като плътно се допря до тялото му. Той я загледа. В очите му светеха сатанински пламъчета и весели искрици.

— Остава въпросът, мила моя, какво ще правим с тази твоя уста.

Тя го погледна смело.

— Освен да я запушиш, няма какво друго да направиш.

— Ето, тук грешиш.

Той плъзна тялото си до нейното, хвана лицето й с дългите си пръсти и много, много нежно докосна устните й със своите.

— Недей! — тя се опита да отдалечи главата си от неговата.

— Дължиш ми поне това — тонът му показваше, че думите му не са молба. — След като през цялата вечер се държах като добро момче.

И той отново я целуна, също толкова нежно. Устните му се притиснаха към нейните за една дълга, бездиханна минута.

Не можеше да се бори с него. Не и със завързани крайници, не и докато ръцете му държаха лицето й така нежно, не и докато устните му бяха толкова невероятно меки и нежни, че в сърцето й напираха ридания. Той раздели устните й с езика си, но този път не беше груб, милваше я, съблазняваше я, опитваше вкуса на устните й, на сладката вътрешност на устата й, опитваше сладостта на езика й, докато, в същото време, я покриваше със своето дълго мускулесто тяло.

Тя затвори очи. Чудеше се дали ще може да избяга от тази атака, най-завладяващата, най-разрушителната от всички. Даже през дрехите им тя можеше да го усети. Знаеше, че е възбуден до краен предел, въпреки че беше взел решение да не я изнасилва. Сигурно си мислеше, че може да я съблазни. Тя трябваше да му покаже, че това е предварително загубена битка.

Той обаче не искаше нищо от нея. Беше доволен да я държи в ръцете си и да я целува. Целуваше я бавно, устните му блуждаеха по нейните и докосваха нежно всеки милиметър от тях, след това нежно изучиха лицето й, притиснаха се към треперещите й клепачи, а после се спуснаха надолу към изключително чувствителната мека част на ухото й. Нещо я изгаряше отвътре и тя си казваше, че то трябва да е отвращение. Затвори очи, опита се да го изгони от съзнанието си, опита се да успокои учестеното биене на сърцето си, да възстанови равномерното туптене на пулса си, но когато устните му най-после отново докоснаха нейните, като започнаха целувката от единия край, след което загризаха долната й устна, а после изцяло покриха нейните, тя не можа да устои. Помръдна устни, искаше да хване неговите, да ги задържи, да го целуне. Той тихо измърка от удоволствие и този звук породи ответен в нейното сърце, което заби още по-учестено. Но изведнъж тя осъзна какво щеше да направи…

Нададе вик на отчаяние и болка и се опита да го отблъсне. Но въпреки че устните му бяха безкрайно нежни, ръцете му бяха неумолими, държаха я здраво, а очите му я гледаха безмилостно.

— Какво има, Жослин? — промърмори той. — Страхуваш се, че може и да ти хареса?

На устните му имаше петно кръв. Кървяха сигурно нейните, наранени от предишната му груба целувка. Тя се втренчи в него, беше изненадана, беше шокирана, но разбра, че иска да го целуне точно там, където е кръвта. Искаше да целуне тънките му, присмехулни устни. Искаше да го целува, отново и отново, и отново. Това беше като наркотик и също като него побеждаваше здравия разум, премахваше чувството за самосъхранение, чувството за чест, желанието за отмъщение, спомените за миналото и мечтите за бъдещето. Нищо друго нямаше значение, освен сладката влажност на неговите устни.

— Ако ме целунеш още веднъж, ще те убия — ожесточено произнесе тя.

Той поклати глава.

— Кажи ми нещо ново, ангел мой. Това вече го знам. Знам, че ще ме изтриеш от лицето на земята при първа възможност. Но, междувременно, мога и да се позабавлявам.

— Като изнасилиш една завързана жена?

— Не, любов моя. Като съблазня една жена, която не е съвсем сигурна дали ме мрази повече от всички други на света, или пък все още е разкъсвана от младежката страст, която никога не е успяла да надрасне и победи.

И тогава, въпреки че думите му докоснаха отдавна забравени струни в душата й, той я пусна с една последна целувка — кратка, груба целувка по наранените й устни — а след това се отпусна до нея.

Тя чувстваше тялото му, прилепено плътно до нейното. Чувстваше топлината и твърдостта на това тяло. Още веднъж се опита да се изтегли към края на леглото. Още веднъж се търкулна обратно.

— На твое място нямаше да правя това — гласът му звучеше замислено в тъмнината. — Непорочността ти виси на косъм. Ако все така се блъскаш и притискаш в мен, може да съжаля, че първия път съм се държал благородно, и да поправя грешката си, така че да не съжалявам и през следващите двайсет години.

Жослин се опита да лежи спокойно. Помисли си за своята девственост. Помисли си, че споменаването на нейната девственост е шега, макар и горчива шега, и тя се изкуши да сподели с него тази шега. Но не, това щеше да му даде свободата да я докосне отново, а тя не мислеше, че ще може да го понесе. Сърцето й беше закоравяло, беше свикнало с жестокостта, с грубостта и насилието, дори с изнасилването. Но беше трогателно уязвимо за нежността.

Никълъс вече беше установил този факт. Той беше умен и проницателен мъж — знаеше, че всичко, което трябва да направи, е да бъде нежен с нея. Тогава тя нямаше да може да се защити. Тя не можеше да не се запита, защо той беше спрял, след като явно беше намерил единствения начин, по който можеше да я има. А може би, и дано да беше така, той не я желаеше чак толкова много. Може би тази игра на котка и мишка нямаше нищо общо с истинското привличане, а беше породена от гняв и желание за отмъщение.

Но после си спомни тялото му, притиснато до нейното. Усещането, което изпитваше. Това усещане не можеше да се сбърка с нищо друго. Нямаше съмнение, че желанието беше истинско. Поне от негова страна.

Пак й се прииска да заплаче. Но не биваше, напомни си сама. Благословена да е неспособността й да плаче. Той щеше да разбере, щеше да се опита да я утеши. И тя беше смразяващо сигурна за посоката, която опитите му за утеха щяха да вземат. Не, тя нямаше да се помръдне, нямаше дори да диша, нямаше да позволи и на сърцето си да бие тежко. Нямаше да издаде объркването си, тревогата си, нито пък онова неназовимо усещане, което изпитваше. Не и след като той вече беше отгатнал причината.

Той не беше същият красив млад мъж, в когото се беше влюбила някога. Тогава беше и млад, и неопитен, и невинен. Сега не беше красивият англичанин с лице на ангел, което се усмихваше сладко. Тогава тя знаеше, че нежността в усмивката му е за нея. Не беше същото момче, което вземаше ръката й в своите огромни, силни длани и което я гледаше така напрегнато, че тя почти се плашеше. Това момче никога не беше съществувало.

Той беше още и чудовището, което се отрече от нея и стана причина цялото й семейство да се срещне с трагедията и ужасната смърт. Сега той беше комарджия, пияница, женкар и убиец. Той беше отговорен за всичко лошо в нейния живот и ако тя успееше да го убие, всичко щеше пак да си дойде на мястото.

Глупава, глупава самозаблуда от нейна страна. Ако убие Никълъс Блекторн, родителите й няма да се върнат, няма да пропуснат срещата си с гилотината. Нито ще се върне нейният сигурен, щастлив живот. Убийството няма да върне Шарл-Луи. Тя дори не знаеше каква ужасна съдба го е застигнала. Убийството нямаше да й върне всички онези неща, които беше загубила. И нямаше да премахне черната, бездънна дупка в сърцето й, което тя искаше да запълни с акта на отмъщение.

Тя щеше да се окаже от отмъщението. Щеше да позволи на Никълъс Блекторн да си отиде. Трябваше да предвиди, че жаждата й за справедливост само ще стовари още по-тежък товар на и без това слабите й рамене. Дори когато беше най-лош, Никълъс Блекторн не можеше и да се сравни с истински злия Жан-Лу Малвиве. И гледката, която представляваше Малвиве, след като го беше убила, щеше да я преследва чак докато тя самата намери покой в гроба си. А може би и в отвъдното.

Чу слаб, гърлен звук — звук, който й беше непознат. Най-после разбра, че врагът, който лежеше до нея, е заспал. Изненада се. Всичките й мъчения и проблеми като че ли бяха приключили. Искаше й се да го ритне. Но може би сега трябваше да се изтърколи извън леглото и да побегне, дори ако завързаните й глезени я принудят да подскача по целия път, чак до границата. Но като че ли нямаше смелост. Мислеше, че не си заслужава да рискува. Той вече я беше предупредил какви ще бъдат последствията, ако го събуди, а тя не беше готова да плати такава висока цена. Ще й се наложи да лежи, притисната под тежестта на тялото му, и да търпи, ще трябва да издържи, да оцелее.

Тя отново затвори очи. Само за миг. Нямаше възглавница на това импровизирано легло. Нямаше къде да положи уморената си глава, освен на неговото рамо. Той се помръдна в съня си и докосна косата й, отмести я от лицето й. Тя се сгуши в него, намести се по-удобно. Все едно, той нямаше да узнае и нямаше да си спомня, каза си тя. Сигурно така е свикнал да спи с непознати жени в леглото си, че жестовете му са инстинктивни. В съня си той не можеше да помни коя жена е до него.

И все пак, въпреки че беше замаяна от сънливост, тя забеляза, че лека усмивка извива устните му. Той я милваше и се усмихваше. И за първи път усмивката му беше лишена от присмехулност.

 

 

Нещата се развиват изненадващо добре, реши уважаваният сър Антъни Уилтън-Грининг Пътуваха само от два дена, а бяха напреднали значително, така че сега вероятно бяха само на един ден разстояние от Никълъс Блекторн и жената, която се предполагаше, че е отвлякъл. Бяха успели да намерят прилични странноприемници по пътя, бяха успели да намерят и хубави коне. Наложи се да сменят конете няколко пъти. Мис Бинърстън се оказа достойна за уважение жена — също като котка прекарваше в сън поне по двайсет часа на денонощие. Неговият собствен камериер, Хигинс, както винаги, не му досаждаше с присъствието си и на него не му отне много време, за да накара Елън да се отпусне. В края на първия ден от пътуването, тя си бъбреше с него, без дори да съзнава колко по женски чаровна е. Отдавна не беше разговаряла така с него — още от времето преди да се превърне в недодялано и несръчно малко девойче, още от преди времето, когато мъките на младежката любов се намесиха грубо във взаимоотношенията им.

Сега той се зачуди, дали тогава беше могъл да направи нещо, да се държи по-добре с нея и да избегне отчуждаването им в този период. Тя беше само на седемнайсет, когато изведнъж започна да се изчервява, да заеква и да го гледа доста втренчено, когато си мислеше, че той няма да забележи. Тогава тя наистина беше доста съблазнителна с меките си извивки и срамежлива усмивка и той се беше изкушавал да изпробва незрялото й възхищение и да види дали ще му хареса. Но тя беше малката сестра на най-добрия му приятел, а с такива неща човек не може да си играе. Каквото и да беше предприел, то щеше да бъде изтълкувано съвсем сериозно, а той просто не беше готов да води улегнал живот. Имаше прекалено много жени в Лондон, прекалено много коне, прекалено много възможности да спечели пари на комар.

Сигурно щеше да води много по-удобен живот, ако беше направил малко по-голямо усилие от обикновено и беше дал на Елън Фицуотър това, за което тя несъзнателно го молеше. Щяха да са женени вече от осем години и без съмнение вече щяха да имат две деца, които да оживяват скучния иначе съпружески живот. И нямаше сега да препускат към Шотландия по средата на най-дъждовната пролет, която хората могат да си спомнят, обременени от присъствието на компаньонката и камериера, така че всяка вечер той се оттегляше в самотното си легло и мислеше за нея — също сама, зависеща от него и само няколко врати по-нататък.

Чудеше се дали Кармайкъл вече е получил официалното му известие и какво мисли да предприеме по въпроса. Тони му беше представил случая твърде арогантно, като просто му беше съобщил, че има намерение да се ожени за сестра му и че оставя на него да публикува съобщението в „Таймс“ тогава, когато той намери за добре. Но тъй като Тони постоянно страдаше от липса на късмет, сигурно и сега щеше да бъде така и Кармайкъл сигурно ги преследваше също толкова усърдно, колкото те преследваха Никълъс Блекторн.

Господи, каква бъркотия! Докато те все повече се приближаваха към общата си цел, той самият все не успяваше да постигне своята. Елън се отнасяше с него със същата весела сестринска привързаност, с която се беше държала с него като дете, още във времето преди да се влюби в него. А той копнееше за поне малко проява на онова романтично чувство, което я караше да се изчервява и заеква. Започваше вече да изпитва много неприятното подозрение, че тя гледа на него като на възрастния си чичо.

Той беше само десет години по-възрастен от нея, за бога! Едва ли беше вече остарял и изкуфял. Ако бяха в Лондон, тя можеше да го види и в друга светлина — там всички го смятаха за много приемлива партия заради неипотекираното му имущество и разумните му разходи, заради липсата му на лоши навици и не на последно място, заради прекрасните му физически качества. Това, което никога нямаше да може да проумее, беше как е възможно едно момиче да бъде толкова сляпо влюбено една година, а на следващата — толкова неподатливо на това същото чувство.

Той се загледа в каната, пълна със загрято и подправено вино, която беше поставена пред него. Вече я беше настанил безопасно в леглото и онзи дракон, компаньонката й, щеше да спи при нея. Чудеше се какво ли облича Елън, когато си ляга. Тя беше лудо влюбена в крещящите цветове — голяма беше вероятността да не носи обикновената моминска бяла ленена нощница, а нещо в приятния розово прасковен цвят. Той се размърда неспокойно на мястото си при мисълта за тялото на Елън, което имаше розово прасковена кожа, облечено само в лека нощница. Господи, ако някой беше лудо влюбен, то това беше той. Твърде дълго беше изкарал без жена. Още от първото си появяване в Лондон и в обществото, той се беше отдал на всички благовъзпитани форми на онзи особен джентълменски спорт и никога не беше оставал дълго време без дама, която да живее под неговата закрила. Всички тези връзки бяха много изтънчени и културни, носеха взаимна радост и удоволствие и при всички тези случаи той беше необикновено щедър, когато връзката приключеше. Никога преди не му се беше случвало да бъде подвластен на импулсите и нагона си. Но това, че беше затворен в една карета с Елън толкова дълго време, имаше много обезпокоителен ефект върху него. Той мечтаеше за нея, дявол да го вземе. Не можеше да си спомни някога да е мечтал за някоя жена.

Ако продължаваха да напредват със същата скорост и да се приближават към целта си, а именно — да хванат Блекторн, малката им интерлюдия щеше да свърши малко по-скоро, отколкото му се искаше на него. Вместо да го приближи до Елън, пътуването ги беше поставило в неудобните за него приятелски взаимоотношения. Той беше разчитал на нейното обожание. Нейното отдръпване, изчезването на обожанието, което беше заместено от приятелство, напълно лишено от романтични чувства, беше най-обезпокоителното нещо, което можеше да му се случи. Не беше го очаквал, дори не беше предполагал, че е възможно.

Ще трябва да направи малко по-голямо усилие, нямаше никакво съмнение относно това. Беше достатъчно самодоволен да си мисли, че няма да са необходими кой знае какви усилия от негова страна, но сега разбра, че самомнението не го беше довело до нищо хубаво. Ако не внимаваше, някой щеше да я грабне и му я отмъкне, още преди той да успее да й покаже своите чувства. Тогава тя нямаше да знае, че той е една възможност за нея. Беше настъпило време за малко агресивност. Компаньонката и камериерът трябваше да бъдат премахнати.

 

 

Елън лежеше будна в топлото меко легло, а Бини похъркваше леко до нея. Все още не можеше да разбере, защо Бини настоява да бъде като прилепена за нея и през деня, и през нощта. Че дори и да споделят едно и също легло — това вече беше прекалено. Нещата й изглеждаха съвсем спокойни, според нея нямаше никаква истинска заплаха за репутацията й или пък за нейното целомъдрие. Още по-жалко, че беше така.

Тя се гордееше, че успява да се държи блестящо с Тони. Нито за миг дори не се беше поддала на романтични копнежи. Беше оживена и радостна, проявяваше сестринска привързаност, не говореше глупости, въобще се държеше като умна жена, а за какво друго можеше да си мечтае той, след като беше принуден да понася присъствието й? Нито веднъж тя не беше показала и следа от онези срамни романтични копнежи, които се таяха в душата й, и с всеки изминал час ставаше все по-силна духом. Беше толкова сигурна, че е успяла да надрасне увлечението си по него — онази глупава, още детска, сляпа страст, — така че сега да може да извлече удоволствие от компанията му, без да се изчервява, без да заеква, и без да храни разни невъзможни илюзии. Ех, как й се искаше той да се беше оженил за недостойната мис Станли. Щяха да си подхождат толкова много — тя със скованите си изискани маниери и той с ленивите си движения и способността си да омайва хората, без да иска и без да полага специални усилия.

Той щеше вече да е станал самодоволен и дебел, а Елън можеше да стане кръстница на някое от децата му. И нямаше да има място за романтични глупости.

Но след като той не беше женен и все още беше дяволски достъпен, съществуваше далечната, почти невъзможна вероятност да я забележи и пожелае за съпруга.

Всяка сутрин тя сама се смъмряше строго, упрекваше се за глупавите си мечти, които граничеха с невъзможното. А всяка нощ мислеше за него, за това, че той лежи в стая само няколко врати по-нататък от нейната, и тялото й се обливаше в гореща пот. Веднъж, само веднъж, казваше си тя, искам да споделя леглото си с някой, който няма само да хърка.

Щяха да хванат Никълъс Блекторн след по-малко от два дена, според Тони. Тя не се беше замисляла какво ще стане после, знаеше само, че трябва да спаси Жослин. Но ако Тони беше прав? Ако Джили беше заминала доброволно? Господ беше свидетел, че Никълъс Блекторн можеше да съблазни и най-закоравялата стара мома и да я накара да запретне полите си. И може би беше успял да съблазни Джили и да я накара да забрави омразата си към мъжете и привързаността си към Елън.

Но не, тя всъщност не мислеше така. Въобще не се съмняваше, че Джили ще се върне с тях. Единственият въпрос, който я измъчваше, единственият, който не бяха обсъдили, а сега вече беше твърде късно да обсъждат, беше какво щеше да стане, ако Никълъс не пуснеше Джили?

Тони не й беше помогнал да отстрани тази последна грижа. Той дори беше ядосан, че тя обмисля какво би станало, ако Никълъс го победи на дуел. Но, наистина, тя само проявяваше здрав разум. Доколкото знаеше, Тони никога през живота си не се беше бил на дуел. А Никълъс беше убил противника си поне два пъти.

Кога нещата успяха толкова да се усложнят? Ех, ако Никълъс Блекторн никога не се беше появявал в Ейнсли Хол! Елън беше започнала да свиква със спокойния си живот. Дългото, празно бъдеще се простираше пред нея, тя щеше да остане без съпруг, без деца, но щеше да бъде богата, защото щеше да има приятели като Тони и Джили.

А сега, изведнъж, приятелството не беше достатъчно. Тя копнееше за Тони по най-неприличен, неподобаващ начин. И колкото повече се опитваше да потиска поривите си и да се държи с него, като че ли той беше любимия й, застаряваш чичо, толкова повече копнежът й ставаше по-силен.

Искаше й се това пътуване вече да свърши. Искаше да се върне към безопасността на Ейнсли Хол, към утехата на обикновения, тих живот.

Искаше й се пътуването да траеше вечно. Компанията на Тони беше опияняваща и почти толкова болезнена, колкото и глупавите й нощни мечти. Но тя трябваше да се наслади и на мечтите, и на неговото присъствие за краткото време, което им оставаше.

Бини засумтя и започна да издава някакви гърлени звуци, размърда се, после отпусна тяло и захърка вече по-тихо. Дали Тони хъркаше? В какви пижами спеше? Как ли изглеждаше, когато лежеше до божествената Карлота или до някоя друга от любовниците си? Дали и към тях се отнасяше с тези небрежни, но толкова чаровни маниери?

Нямаше как да узнае. Никога нямаше да узнае. И ако тя продължаваше да проявява волята си, Тони никога нямаше да разбере, че не е успяла да преодолее детската си страст към него. Само че страстта вече не беше детска. Тя вече не искаше да танцува с него на местните забави, да флиртува и да си разменя шаради с него, да се ожени за него с цялата помпозност и великолепие на една сватбена церемония в църквата „Сейнт Пол“, като накара цялото си семейство да се гордее с нея. Не, сега тя искаше да лежи гола до него. Да носи децата му в утробата си. Да го целува по устните. Искаше той да я гледа с топлина и копнеж в сивите очи, със същата топлина и същия копнеж, които тя чувстваше всеки път, щом го погледнеше.

Мечти, глупави мечти. Трябваше да се върне обратно в Ейнсли Хол, обратно към дантелите и градинарството си. Нуждаеше се от здравия разум на Джили, който щеше да й помогне да се справи.

Но, Господи, нека всичко това не се случва много скоро. Само още мъничко, моля. Преди безвъзвратно да се е превърнала в добрата леля Елън, каквато да си остане завинаги.