Ан Стюарт
Рози в полунощ (22)

Глава 22

Когато Жослин се събуди, в стаята цареше здрач, а по тавана танцуваха зеленикавосини петна. Тя лежеше неподвижно в леглото. Тялото й поемаше мекотата и топлината на дюшека, и се радваше на някакво ново чувство на пълнота и задоволеност, които не познаваше досега. Беше сама в леглото и това й причини мъка, но не толкова силна, че да заличи чисто животинското удоволствие, което изпитваше.

Претърколи се по гръб и потръпна, защото усети някакво странно неспокойство между краката. Впери поглед в петната по тавана. Отражението от водите на канала и ранната утринна светлина караха стаята да изглежда като някакво тайнствено, омагьосано място.

Но всъщност това беше светлината на здрача, а не ранната утринна светлина. Тя го разбра едва когато се обви с чаршафа и отиде до прозореца. Беше проспала целия ден.

Погледна тялото си едва след като влезе в горещата ароматизирана вана. Видя засъхналата кръв по него. Следите от нейното безумие. Погледна пак тялото си и почувства топлина да се разлива по него. Запита се къде ли е той.

Слугите бяха много заети. Все повече и повече стаи ставаха годни за обитаване, включително и официалната трапезария, която сега беше изтъркана и светеше от чистота. Тя се облечено просто — в дневна рокля с цвета на слонова кост, която плътно прилепваше до тялото й и му придаваше грация и елегантност. Странно, помисли си тя, като се сгуши на едно канапе в общия салон. Трябваше да бъде облечена в яркочервено. След най-еротичната нощ в живота й, тя се чувстваше почти като девица, а не беше се чувствала така повече от десет години.

Къде беше той? Не можеше, не искаше да повярва, че я е изоставил, че най-после я беше пуснал на свобода, че беше се вслушал в молбите й. Наистина би било жестоко отмъщение да я захвърли, след като беше съборил всичките й защитни стени.

Беше й казал, че никога няма да я пусне да си отиде, и тя му вярваше. Вярваше му, въпреки неговите настойчиви признания, че не притежава чувство за чест. Тя ще бъде завинаги с него. Или ще умре.

Кръчмаря беше разтревожен. Настояваше, че не знае нищо за местонахождението на Никълъс, но не можеше да прикрие тревогата, която беше изписана на мургавото му, изпито и измъчено лице. Тази тревога незабавно се предаде на сърцето на Жослин.

Слугите се прибираха за нощна почивка. Кръчмаря излезе да го търси, тя знаеше това, въпреки че той настойчиво повтаряше, че излиза просто да се поразходи. Жослин се щураше из двореца като изгубена душа и чакаше.

Беше минало полунощ, когато най-после се качи горе. Къщата беше спокойна и тиха. Тя подмина вратата на малката си стаичка и тръгна направо към стаята на господаря. Свещникът, който носеше, хвърляше слаба светлина. Тя го сложи на масата, която се намираше зад вратата, и затърси по-големия свещник, който щеше да свети по-силно.

— Остави го — прозвуча гласът на Никълъс в тъмнината.

Прииска й се да заплаче от облекчение. Затрепери, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Светлината на свещта едва разпръскваше мрака, но тя го видя. Беше застанал до прозореца и се взираше в нощта и звездите.

— Отдавна ли си тук? — попита тя.

Той се обърна и подпря гърба си на стената. Тя видя същата хладна, присмехулна усмивка на устните му, а се беше надявала никога вече да не я види.

— Не. Той е мъртъв.

Тя не можа веднага да се сети за какво говори той. Беше облечен в черни дрехи, покрити с прах, черната му коса беше доста рошава, а лицето му беше пребледняло от изтощение и дори нещо по-лошо.

— Кой е мъртъв?

— Рексъм — отговори той. — Отмъстих за твоята чест, мила моя. А сега кой ще отмъсти за злото, което съм ти причинил?

— Убил си го?

— Нима се съмняваш? — той направи рязък, високомерен жест. — Аз съм мъж, който знае как да убива. Но надминах дори и себе си — два трупа за по-малко от един сезон. Няма защо да бъдеш толкова смутена. Беше по време на дуел. И имаше колкото искаш свидетели, които ще потвърдят, че боят беше честен. Няма да ни изгонят от Венеция.

Чу отчаянието, което звучеше в гласа му — отчаяние, което тя напълно разбираше. Мълчаливо и грациозно прекоси стаята. И тогава я осветли прозрение. Нейният порочен и безсърдечен Никълъс беше човек, все пак. Отиде до него, вдигна се на пръсти и обхвана лицето му с ръце.

— Никълъс — прошепна тя, — толкова съжалявам.

Той се опита да избяга от нежното й докосване.

— Съжаляваш? И защо съжаляваш? Една смърт повече или по-малко няма никакво значение. Ако някой заслужава смъртта си, то това е Рексъм. Репутацията му е известна. Ти не си нито първата, нито последната от неговите жертви и едва ли си и най-наранената. Заслужи си го. Заслужаваше да умре от жестока смърт, да лежи в собствената си кръв и да плаче за милост, докато животът му изтича…

— О, Господи — прошепна тя и плъзна ръцете си по врата му. — Никълъс…

Той я отблъсна.

— Мисля, че нямам настроение — каза той, като неуверено се засмя. — Точно сега компанията ми не е много весела. Стоях настрана толкова дълго, колкото успях, но ти ме намери. Развлеченията, които Венеция предлага, не са ми по вкуса. Ще те освободя от присъствието си…

Тя хвана ръката му и го задържа.

— Никълъс — каза му, — обичам те.

— Не! — сепна се той, но не освободи ръката си. — Не разбираш ли? Не съм ли го доказвал стотици пъти, отново и отново? Аз съм чудовище, не съм достоен за ничия любов, за нищо не съм достоен…

— Обичам те — каза тя.

Хвана и другата му ръка и ги обви около себе си. Притисна се плътно към дългото му, силно, напрегнато в момента, тяло. И повтори:

— Обичам те.

Той издаде някакъв странен, приглушен звук и наведе главата си към нейната. Тя усети тръпките, които пробягаха по тялото му. Държеше го нежно в прегръдките си — така, както би държала наранено дете, така, както много отдавна беше държала брат си. А после прегръдката се промени, прие друга форма и тя вдигна главата си и докосна устните му със своите.

Той й позволи да го целуне. Започна да я целува в отговор, но тя го спря и започна да разкопчава копчетата на черната му риза. А после смъкна ризата от раменете му. Откри раната, която му беше нанесла, и докосна с устни всеки милиметър от дългия прорез. Целуна рамото му, после плоските му мъжки зърна, прокара устните си по напрегнатия му стегнат корем, а после притисна устата си към силно издадената плът под панталоните му.

Той я хвана за раменете, вдигна я и силно я притисна към себе си. Този път я целуна — страстно и дълбоко — целувка, на която тя отговори. Грубо смъкна роклята от тялото й, а после и панталоните си. Жослин го докосна, почувства копринената му твърдост, а той простена. Стенанието излезе дълбоко от гърлото му. Той се притисна към ръцете й. Кожата му беше гладка, нежна, гореща. Тя го искаше, нуждаеше се от него по начин, който единствено инстинктът й подсказваше. Преди още той да разбере намеренията й, тя коленичи върху купа разпилени дрехи и го пое в устата си. Ръцете му се забиха в раменете й и той отново простена.

— Не, Жослин. Господи, да… да…

Не можеше да се контролира, излизаше и влизаше в сладката уста, която го търсеше, преследваше. А след това той я стисна, изправи я, подпря я на стената и влезе в нея, проникна дълбоко. Тя застина, очите й бяха плътно затворени. Поемаше трескавите му движения. Не можеше да направи нищо друго, освен да трепери от удоволствие. После той се подпря на стената, а тя обви краката си около кръста му. Той я вдигаше и спускаше — бързо, все по-бързо, още по-бързо, по-дълбоко, по-силно, още по-дълбоко и още по-силно. Устните му бяха обтегнати назад и разкриваха силните му бели зъби. Пот покриваше телата им. Изведнъж тя избухна, експлодира, тялото й се разпадна на милион късове. Чу вика си. Целуна го, изпи го с устни, а тялото й поемаше неговата течност и сладостно тръпнеше.

Занесе я до леглото и двамата рухнаха върху него. Внимаваше да не падне върху нея и да я нарани. Тя не искаше и нямаше да го пусне. Чувстваше се изгубена, уплашена и по-развълнувана от когато и да било в живота си. Като че ли той беше изсмукал всичко от нея — воля, сила, гняв и самоконтрол. Тя съществуваше само заради него. Люлееше го в ръцете си, милваше разрошената му, мокра от пот коса, плачеше заради него. И чувстваше как неговите сълзи падат върху голото й тяло.

Това беше сън, идилия. Прекараха цели дни в леглото, изучаваха телата си, любиха се горещо и страстно, а после сладко и нежно. Любиха се на леглото, на пода, на масата, във ваната. Любиха се прави, седнали, във всички възможни пози. Той не можеше да й се насити, искаше да се удави в тялото й. Тя също не можеше да му се насити — на него и на новото преживяване.

Жослин знаеше, че това скоро ще свърши. Усещаше го, когато сърцето й биеше тежко, когато кръвта й пулсираше в слепоочията, усещаше го в солените сълзи, които скоро започнаха пак да се стичат по лицето й.

Рано или късно последиците от нейното минало щяха да я настигнат. Въпреки че беше замаяна и дрогирана, в онази стая при мадам Клод беше успяла да види лицата на мъжете, които наддаваха за нейната девственост. Рексъм беше спечелил, но сигурно имаше и други, които щяха да си спомнят за нея.

И на Никълъс щеше да му се наложи да ги убие.

Не можеше да живее по този начин. Никак не се тревожеше, че група развратни благородници ще намерят заслужената си смърт. Но смъртта на един определен развратен благородник щеше да я засегне жестоко, щеше да я убие, а винаги съществуваше възможността Никълъс да загине при един от тези двубои.

Тя мислеше, че той е извънредно силен, извънредно хладнокръвен и неподатлив на други емоции, освен на силния гняв, който понякога изпитваше. Приписваше му почти нечовешки качества, но той също беше човек и можеше да умре.

Сега тя откри, че има неща, които я задържат при него и които я държат по-здраво, отколкото принудата на затворничеството. Откри, че красивият млад мъж, в когото се бе влюбила някога, все още съществува. Той и нейният мъчител съжителстваха в едно и също тяло. Негодникът, предателят, изгубената душа, егоистичният младеж, който отчаяно се нуждаеше от нейната любов, а не беше разбрал това — всички те бяха един и същи човек. Тя искаше да му даде тази любов, да притегли главата му към гърдите си и да утеши измъчената му душа. Искаше да бъде негова любовница, майка, приятелка.

Но нейното присъствие в живота му щеше да го унищожи. Дълго време тя беше желала неговото унищожение, но сега искаше на всяка цена да го избегне. Смъртта на Рексъм я беше променила по начин, който тя дори не мислеше, че е възможен.

Тези мигове бяха краткотрайни, а затова — още по-скъпи и обичани. Сутрините прекарваха в леглото, утринната светлина хвърляше зеленикави сенки върху телата им, а той я учеше да играе пикет. А после, когато беше овладяла майсторството и правилата на тази игра, тя му нанесе жестоко поражение. Следобедите прекарваха в гондолата. На него му трябваха доста време и сладки приказки, за да я убеди да се повози. А когато кожата й загубеше белия си цвят и придобиеше зеленикав оттенък, той започваше да й се подиграва, но най-накрая караше гондолиера да спре до някой тротоар. Тогава я носеше на ръце до вкъщи, а тя никога не му каза, че този галантен жест е причина морската й болест редовно да се появява. Вечерта ядяха студено пилешко месо на открито, под звездите, и танцуваха в мрака. Никълъс тихичко пееше стари английски народни песни и те се въртяха щастливи. Понякога тя пееше някоя песен, ритъмът, на която позволяваше валсови стъпки. А през нощта го държеше в прегръдките си. Той лежеше в тях, не можеше да заспи, защото го измъчваха призраците от миналото и чувство за вина.

Тя научи всичко за миналото му и го прие, без да трепне. Научи за момчешките му лудории, които с напредването на възрастта ставаха все по-сериозни и непростими, научи за отричането на баща му от него и за неговата смърт, научи и за младия мъж, когото беше убил в пиянски дуел. Научи за жените, които беше съсипал, за богатствата, които беше спечелил и проиграл, научи за това колко безразсъдно и бездушно е преследвал собствените си удоволствия, в които се е надявал да намери забрава. Научи, че това, което най-много е искал да забрави, било едно петнайсетгодишно момиче от Франция.

Тя чу всичко. И все пак го обичаше. И знаеше, че това не е достатъчно.

Той изповяда пред нея всичко така, както би го направил в църквата пред свещеника. Тя не вярваше, че признанието е добро за душата, но това изглежда беше вярно в случая с Никълъс. Тежестта падна от душата му още в момента, в който й разказа за всичките си черни и отвратителни дела. Сега можеше да я гледа в очите и да се усмихва без следа от ирония и присмехулност. Можеше дори да се смее. Което правеше решението, което беше взела, още по-невъзможно за изпълнение.

Трябваше да го напусне. Нямаше никакъв друг избор. Когато стореше това, той щеше много да се ядоса. Но съществуваше възможността, колкото и малка да бе тя, той да намери някоя друга, някоя, която ще заслужава любовта му повече от нея. И тогава мракът, който го обгръщаше, щеше да си отиде завинаги.

А с нея той нямаше никакви шансове.

Май твърде дълго се бе навъртала около последния от лудите Блекторнови — изглежда, тя също започваше да полудява. Все още не беше й казал, че я обича, никога не беше казвал, че съществува нещо повече от моментната страст, не признаваше и нейната любов. Но тя знаеше по-добре от него. Знаеше, а мъдростта извираше от сърцето й, че това, което съществува между тях, се нарича любов. Любов, която щеше да преследва и двамата до края на дните им.

Нямаше представа къде би могла да отиде. Този въпрос стоеше пред нея още по времето, когато беше силна и можеше да скъса с него и да обърне гръб на единствената си надежда за щастие. След черните и празни години, които последваха смъртта на родителите й, тя най-после се беше възродила отново за живот и се беше излекувала от болката и отчаянието, които дотогава властваха над живота й.

Но болката и отчаянието се бяха спотаили и чакаха, бяха готови да се върнат и да я унищожат. Животът й беше дал много груби уроци и тя знаеше, че нищо добро не я чака, че животът й ще свърши безрадостно. И колкото по-щастлива е сега, толкова по-труден и непоносим ще бъде краят. Реши да избяга, преди да е повлякла и Никълъс със себе си. Трябваше да замине, въпреки че това щеше да разкъса сърцето й — сърце, което тя мислеше за отдавна мъртво. Нейното заминаване щеше да бъде единственият подарък, който би могла да му даде.

 

 

Дворецът имаше малка вътрешна градина, която се намираше вдясно от канала. Тя беше обраснала в трева и храсталаци, но беше доста привлекателна. Луиза беше изгонила Жослин от кухнята, защото се беше изплашила от нейната френска изобретателност в готвенето. Градината не беше ничие царство, градинарят отдавна си беше намерил друга работа. Жослин прекара в нея всички часове, през които слънцето грееше ярко и работи усилено, стараейки да не мисли за бъдещето. Не беше сигурна къде Никълъс прекара този ден. Той спа до по-късно от нея, което, с нейното чувство за отговорност, тя сметна за толкова лошо, колкото би било едно отстъпление по време на война. Обикновено, когато се опиташе да го вдигне от леглото, той успяваше да я омагьоса и да я привлече отново под завивките, за да си доставят още малко взаимно удоволствие. Но тя не можеше да се отърве от мисълта, че времето им изтича, че минутите на тяхната любов са преброени. Катастрофата наближаваше.

И щеше да настъпи дори по-скоро, отколкото тя очакваше. Никълъс я беше намерил и беше застанал над нея. Гледаше я как се рови в пръстта, но тя не се смути, а хладнокръвно седна на петите си.

— Утре заминаваме обратно за Англия — каза й той, а гласът му беше странно променен. — Не се тревожи, обещах ти, че няма дори да се приближаваме до Франция. Ще я заобиколим възможно най-отдалече. Не престава да ме учудва фактът, че толкова силна жена като теб има такъв слаб стомах.

Тя дори не успя да се усмихне.

— Аз не искам да се връщам в Англия. А ти как ще се върнеш? Няма ли да имаш проблеми там…?

— Ще трябва да отида и да проверя. Може би, ако положа необходимите усилия, всичко ще ми се размине. Имам няколко доста влиятелни приятели. Кръчмаря ще ти помогне да си опаковаш багажа…

— Остави ме тук.

Всичката кръв се дръпна от лицето му. За първи път от много дни насам той отново стана студен и далечен.

— Не ставай смешна.

— Бъди разумен, Никълъс, ти нямаш нужда от мен…

Тя не можа да довърши, защото той много бързо се приближи до нея, сграбчи я грубо за ръката, изправи я на крака и хвана лицето й с ръцете си. Беше толкова висок, толкова силен и странно уязвим.

— Имам нужда от теб — напрегнато, гневно каза той. — Мислех, че ясно съм ти показал това, любов моя. Нямам намерение да се разделям с теб. Никога.

Целуна я страстно и тя го прегърна през кръста. Не можеше да го пренебрегне, не можеше да му откаже ласките си. Знаеше, че с всеки изминал момент се влюбва все по-силно и по-невъзвратимо в него. И също така знаеше, че ще й бъде страшно трудно да се раздели с него.

И най-проклетото нещо в тази ситуация беше, че дори не може да му каже сбогом. Той щеше да я спре, сигурна беше. Така че тя просто го погледна с надеждата, че той няма да забележи колко принудена и неестествена е усмивката й, нито колко колеблива е прегръдката й, че няма да разбере, че всъщност тя го целува за сбогом.

Остана да стои в градината и да го гледа как се отдалечава. Сигурно отиваше да даде разпорежданията си за пътуването. Времето й изтичаше. Трябваше да задейства собствените си планове, но в момента не беше способна да го стори. Стоеше в градината, умът й беше като трескав, гледаше как горещите сълзи капят върху ръцете й и се презираше заради тях. Цели десет години не беше плакала. А сега не можеше да спре.

Чу врявата и шума, но някак си отдалече, и не им обърна внимание. Стоеше там, където я беше оставил Никълъс, коленичила в градината, и триеше с ръце очите и мокрите си от сълзите бузи. А после чу гласа, който мислеше, че никога вече няма да чуе.

— Джили!

Обърна се и с безкрайна изненада видя високата фигура на Елън Фицуотър, застанала на вратата към градината, а зад нея се виждаше друга, още по-висока фигура. Не можеше да проумее как е възможно това. Инстинктивно се изправи и се затича. Хвърли се в прегръдката на Елън и заплака силно.

— Бедното ми ангелче — каза Елън, като я стискаше здраво в ръцете си. — Преживяла си нещо ужасно. Вече сме тук и Тони няма да му позволи да те наранява повече, обеща ми, че ще те защити.

Жослин не можа да каже нито дума. Риданията я задушаваха. Елън я придърпа в хладния салон.

— Не е… — тя се разхълца, — не мога…

— Тихо сега. Тони, виж дали можеш да намериш някой, който да ни донесе горещ чай. Джили има нужда от чаша силен горещ чай, за да се успокои.

Жослин чу, че мъжът тихо промълви нещо и отиде да изпълни поръчката. Елън я накара да седне на канапето. Жослин успя да каже закачливо:

— Ах, вие, англичаните. Мислите, че чаят разрешава всички проблеми.

— Но… така е наистина. Ето защо ние сме такъв солиден, уважаван и почитан народ — съвсем спокойно отговори Елън и отметна косите на Жослин от мокрото й лице.

— Солидни и уважавани като Никълъс Блекторн? — гласът й се пречупи.

— Какво ти направи той, Джили? Беше ли ужасно? Нарани ли те жестоко? Сигурно е било ужасяващо да те влачат така. Много ли го мразиш?

Смехът на Жослин граничеше с истерия.

— Трябва да ме отведеш далеч от него, Елън.

— Не се тревожи, ще те отведа. Тони и аз ще те защитим. Ако ти не искаш Никълъс да е край тебе, обещавам, че той никога вече няма да те докосне. Тони ще се погрижи за това.

— Тони ще се погрижи за това? — като ехо се обади Жослин.

Веднага забрави собственото си нещастие. Погледна ръцете, които държаха нейните, и видя украсения с диаманти и сапфири венчален пръстен, който ги украсяваше. Успя да се усмихне и да каже:

— Разбирам.

Елън се изчерви чак до корените на косата си.

— Знаеш, че винаги съм го обичала. О, Джили, толкова съм щастлива! Не можеш да си представиш колко съм щастлива!

— Да — тихо отвърна Джили, — мога да си представя.

— О, не, Джили — задъха се Елън, — мислех, че мразиш Никълъс. Ти не си… не може да си…

— Аз го обичам.

— О, Господи! Защо точно него от всички мъже на света? Най-големият егоист, най-окаяният, най-непочтеният, най-порочният човек на света! Мога да го убия със собствените си ръце, да, бих могла да го убия!

— Той изглежда има способността да предизвиква това желание у повечето хора — каза Жослин и глухо се засмя. — Трябва да се измъкна оттук. Веднага, преди той да се е върнал. Нямам представа къде отиде, но може да се върне всеки момент.

— Ще те заведем далеч от него, не се страхувай. Въпреки че, ако го обичаш, може да го накараме да се ожени за теб…

— Не! — изпищя Жослин. — Това само ще влоши нещата.

Сър Антъни Уилтън-Грининг се беше върнал. На красивото му лице беше изписано съчувствие.

— Ще направим всичко възможно да ти помогнем.

Изведнъж я заля чувство за вина.

— Не съм сигурна, че ще пожелаете да ми помогнете.

— Разбира се, че ще ти помогнем — запротестира Елън. — Преследвахме ви през половината континент, за да направим това.

— Може и да съжалите, че сте го направили. Аз не съм достойна за уважение.

— Не ставай смешна. Винаги си пазила в тайна миналото си, но аз не съм глупачка. Предполагам, че семейството ти е загинало по време на Революцията. Сигурна съм, че си от знатно потекло — благородната кръв винаги сама се издава.

— Баща ми беше конт де Лорни. Беше кръстник на Никълъс Блекторн.

Елън не можа да си поеме дъх от изненада.

— Е, не предполагах, че си чак от толкова знатно потекло — призна си тя.

— Когато родителите ми бяха убити, аз и брат ми живеехме по парижките улици.

Тя направи пауза, думите пареха езика й. Но продължи:

— Изкарвах хляба ни по единствения начин, по който можех да го направя.

Елън не можа да се досети какво иска да каже тя. Но сър Антъни Уилтън-Грининг веднага я разбра и застана между тях двете. Без съмнение, за да предпази Елън от нейното порочно излъчване, помисли си Жослин.

Но той коленичи пред нея и взе ръката й в своите огромни длани.

— Онези времена бяха ужасни, мадмоазел. Никой не би те обвинил заради онова, което е трябвало да направиш за оцеляването си.

Тя успя да изрази на лицето си бледо подобие на усмивка.

— Смешно, същото каза и Никълъс.

— И какво е казал Никълъс? — прекъсна ги студен и злобен глас, който провлачваше думите.

Сър Антъни бавно пусна ръката й и се обърна с лице към Никълъс Блекторн. Той стоеше на прага, очите му бях присвити, лицето му беше бледо и спокойно.

— Добър ден, Блекторн — поздрави го той любезно.

— А, ето я и моята любима братовчедка — каза Никълъс и влезе в стаята. Тялото му беше напрегнато от усилието да сдържи напиращия в него гняв. — На какво дължим удоволствието от вашата компания?

— Ще отведем Джили далеч от теб! — изстреля Елън.

— Не, няма да го направите — уж спокоен, отвърна Никълъс. — Тя остава с мен.

— Не ставай смешен, Блекторн — каза сър Антъни. — Не си ли причинил и без това достатъчно зло? Тя не заслужава да я използват по този начин…

— Да не би да я искаш за себе си, а? — с най-приятен глас го запита Никълъс. — Ако я докоснеш още веднъж, ще извадя сърцето ти.

Жослин и преди беше виждала този израз на лицето му. Беше го видяла в нощта след смъртта на Рексъм. И знаеше, беше сигурна, че той може да причини още нечия смърт. Само това я ужасяваше и то единствено заради неговата безопасност. Ако продължаваше да предизвиква Антъни на дуел, той щеше или да загине, или да остави вдовица току-що омъжената й, най-добра приятелка.

— Престанете — извика тя. — Сър Антъни е женен за братовчедка ти. Той не се интересува от мен.

— Тогава трябва да го убия заради това, че не се интересува от теб, любима — каза Никълъс. — Мисля, че сър Антъни вече е мъртъв.

— Винаги можеш да се опиташ да ме убиеш — любезно се съгласи сър Антъни. — Мисля, че скоро ще се умориш да убиваш хората. А може би това е навик, който те обсебва все повече, с всяка поредна смърт?

— Ти също можеш да откриеш у себе си влечение към това — каза Никълъс и в гласа му имаше доста опасни нотки. — Ще бъда повече от щастлив да те запозная с това удоволствие.

Елън се изправи в цял ръст, като се извиси една глава над Жослин и взе леденостудената й ръка в своята.

— Ела с мен, Джили — повелително й рече тя. — Да ги оставим да уредят спора помежду си.

— Не! — изпищя Жослин и отблъсна ръката й. — Те ще се убият един друг!

— Не можеш да ме спреш! — изрева Никълъс. — Отиди в стаята си и ме чакай.

— Идеята е великолепна — каза Елън и я задърпа. — Ела с мен.

— Ти не разбираш — протестираше Жослин, докато я влачеше по дългите виещи се стълби. — Той ще го убие. Ще убие съпруга ти, а това ще унищожи него…

— Ти не познаваш Тони много добре. Той е повече от способен да се справи с Никълъс. Признавам, братовчед ми наистина е много опасен, но у мен се разви безкрайна вяра в изобретателността на Тони. Ние ще се качим в стаята ти и ще опаковаме нещата ти. Докато те разрешат спора, ще бъдем на половината път до нашия хотел.

— Елън…!

Стигнаха до най-горната площадка.

— Ела, Джили. Освен ако не предпочиташ да останеш. Мисля, че той е влюбен в теб. Не съм го и допускала за човек като Никълъс, но може би има надежда и може би вие имате бъдещ съвместен живот, ако и ти го обичаш. Никога преди не съм го виждала да се засяга така заради жена.

— Нима не разбираш? Не мога да остана!

Елън поклати глава.

— Вие, французите, сте луди — тя беше категорична. — Винаги съм подозирала това. Което ми напомня за… Едно писмо пристигна за теб. Носих го със себе си през цялото време.

От долния етаж долетя опасният звън на стомана.

— Те се бият — каза Жослин. Завладя я неописуем, безмълвен ужас.

— Тони ще успее да се защити, без да убие Никълъс — спокойно каза Елън. — Вярвай ми.

— Не ти вярвам.

— Крайно време е да започнеш да ми вярваш. Покажи ми коя е стаята ти и аз ще опаковам багажа ти, докато ти четеш писмото си.

Жослин искаше да побегне обратно на долния етаж и да се хвърли между двамата мъже. Но Елън беше по-висока и по-силна от нея, а и беше по-решена да постигне своето. Жослин й посочи коя е стаята и Елън я завлече до нея, бутна я да седне на стола и пъхна в ръцете й измачканото късче хартия.

Жослин с недоумение и изненада се взря в непознатия почерк. Част от съзнанието й все още се напрягаше да долови звуците, които долитаха отдолу. Страхуваше се, че всеки момент може да прозвучи предсмъртен вик. Елън беше извадила от гардероба пътната чанта, в която бързо хвърляше дрехите й.

— Кой може да е знаел къде се намирам? — запита се Жослин и внезапно бе обзета от ужас.

Писмото беше адресирано до гражданката Жослин де Лорни. Самата фраза й вдъхваше ужас. Кой можеше да знае къде беше изчезнала. Та тя беше излъгала дори дебелата Марта от „Червената кокошка“.

Тя разтвори смачканото късче хартия. Ръцете й трепереха. Стареца не можеше нито да чете, нито да пише, но знаеше къде може да намери някой чиновник, който иска да спечели няколко су. Той, разбира се, щеше да се досети къде е изчезнала — Стареца знаеше всичко. Включително и нещо, което тя не смяташе за възможно, нещо, което мислеше, че никога няма да чуе. Вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи.

— Брат ми е жив — изрече на пресекулки. — Намерили са го.

Елън спря по средата на работата си.

— Ти имаш брат?

— Той е в малко френско селце в планините. Трябва да отида при него, Елън. Трябва.

Тя скочи от стола и изтри сълзите си. Елън не се поколеба нито за миг.

— Да, разбира се — бързо отвърна тя и погледна към пътната чанта, която беше подредила толкова внимателно. — Чудя се, дали ще имаме достатъчно място, за да вземем това.

Жослин я погледна, изведнъж изпаднала в шок.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз, разбира се, ще дойда с теб. Пътуването започна много да ми харесва докато аз и Тони ви преследвахме по петите. Не бих те пуснала да отидеш сама. Знам какъв ужас изпитваш от завръщането си във Франция. Ако съм до теб, поне ще има на кого да се опреш.

Жослин се усмихна през сълзи. Невинната Елън не би могла да я защити, тя дори не предполагаше какви опасности я дебнат там. Сравнена с Жослин, тя беше още пеленаче. Но Жослин я обичаше точно заради нейната решителност.

— Не! — твърдо отказа тя. — Твоят съпруг не би се съгласил на това.

— Искаш да кажеш, че няма да позволиш и на него да дойде с нас? — тъжно я запита Елън.

— Категорично не. Трябва да отида сама.

Наистина, писмото на Стареца недвусмислено посочваше, че тя трябва да пристигне в малкото планинско село без придружители. Иначе шансовете да види брат си щяха да бъдат сведени до нула. Жослин не разбираше, защо това е така, но щеше да се подчини. Елън сви рамене и се усмихна лъчезарно.

— Казват, че отсъствието кара сърцето да се привързва по-силно — каза тя. — Тони ще ми прости.

— Ти също няма да дойдеш с мен.

— Ако не ми позволиш да те придружа, още сега ще изтичам долу и ще кажа на Никълъс какво си намислила. Мислиш ли, че въобще ще тръгнеш, ако той узнае?

Жослин я изгледа мълчаливо. Беше дълбоко разочарована.

— Волята ти е станала много силна, Елън — промърмори тя.

Елън пак се усмихна лъчезарно.

— Истинската любов прави чудеса и постига много.

— Как тогава ще го напуснеш…

— Той знае, че съм ти задължена и че никога не бих могла да ти се отплатя. Ще разбере — твърдоглаво каза тя.

Жослин си пое дълбоко дъх. Щеше да продължи спора, имаше да представи още един аргумент. Но в крайна сметка се отказа. Независимо дали си го признаваше, или не, тя всъщност желаеше компанията на Елън. И не само защото за нея беше истинско нещастие да отиде във Франция, след като се беше заклела, че кракът й никога повече няма да стъпи там. Щеше да преодолее това, но нямаше да може да преодолее мъката, която щеше да й причини раздялата с Никълъс. Нямаше повече колебания.

— Измъкни половината дрехи от проклетата чанта — нареди й тя. — Ако ще идваш с мен, трябва да си готова да пътуваш бързо и без много багаж.

Елън й се усмихна и кимна.

— Знаех си, че ще се съгласиш с мен.

 

 

Никълъс се беше свил в ъгъла. Беше ранен. Ръката му, която държеше шпагата, кървеше. Той беше вперил поглед в сър Антъни Уилтън-Грининг. Тони не беше в по-добро състояние. Беше се свил в отсрещния ъгъл. Ако разрезът на дясната му ръка беше малко по-дълбок, едва ли щеше да се възстанови скоро.

— По-добър си, отколкото предполагах — недоволно измърмори Никълъс. Думите едва излизаха от гърлото му.

— Е, колкото до това, ти всъщност не искаше да ме убиеш, нали, Блекторн? — сър Антъни едва дишаше, но говореше весело. — Момичето те обича, а аз съм предан на братовчедка ти. Цялото това насилие няма никакъв смисъл. Защо не се ожениш за Жослин? Ще спестиш много проблеми на всички ни.

— Съмнявам се, че тя ще се съгласи — полугласно отговори Никълъс, подпря тъмнокосата си глава на стената и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. — Тя си мисли, че аз съм причината за катастрофата в живота й, а и греши само наполовина. Ако има глупостта да се омъжи за мен, аз вероятно ще унищожа всичките й шансове да бъде щастлива някога. Проклятието на лудите Блекторнови, нали знаеш.

— Уморен съм до смърт от лудите Блекторнови — категорично каза Тони. — Не мога да отрека, че имаш цяла армия недостойни предци, известни любители на чашката. Не мога да отрека, че направи всичко възможно да заслужиш отвратителната си репутация, но това не означава, че не можеш да се промениш. Ако искаш, разбира се.

— А защо трябва да искам?

— Мисля, че е очевидно. Защо не й кажеш?

— Какво да й кажа?

— Че я обичаш, човече. За мен е повече от ясно, че сте влюбени един в друг, въпреки че ви видях заедно само за няколко мига. Ти си мислиш, че тя също го знае, но аз се обзалагам, че никога не си й казвал, че я обичаш.

— Това не ти влиза в работата.

— Тогава защо си готов да ме промушиш с шпагата си? — отвърна му Тони. — Ако искаш да се ожениш за нея, кажи й, че я обичаш. Повярвай ми, това не е толкова трудно и болезнено, колкото си мислиш.

При тази забележка заспалото чувство за хумор на Никълъс изведнъж се събуди.

— Като бащински съвет ли да приемам думите ти? Трябваше да проведем този разговор, преди да се опитам да те убия.

— Не обръщай внимание на това, скъпи приятелю. Не съм очаквал нищо друго от тебе — каза Тони, като елегантно махна с ръка. — Но ако искаш да чуеш моя съвет, ако бях на твое място, щях веднага да хвана бика за рогата. Иди горе и й кажи истината.

Никълъс присви очи. Изведнъж беше обзет от ново подозрение.

— Сигурен ли си, че нямаш някакъв собствен интерес в тази работа?

— Да, имам огромен интерес в тази работа. Ако Жослин не пожелае да остане с тебе, ще бъда принуден от чувството си за чест да я взема с нас. В такъв случай тя ще попречи на нашия меден месец. А и ти сигурно пак ще се опиташ да ме убиеш. А не съм сигурен, че следващия път дуелът ще приключи благоприятно и за двама ни.

Никълъс се изправи доста трудно на краката си. Наложи се пак да се подпре на стената и да успокои дишането си.

— Тя никъде няма да ходи — категорично каза той.

Тони въздъхна.

— Може и да я помолиш да се омъжи за теб — достатъчно предпазливо подхвърли той.

Никълъс тръгна към вратата, но беше възпрепятстван от появяването на Кръчмаря.

— Няма какво да правиш горе, Блекторн — каза той. — И двете са изчезнали.