Ан Стюарт
Рози в полунощ (7)

Глава 7

Жослин беше свикнала с трудностите. Но студът проникваше дълбоко, чак до костите, и тя едва можеше да върви, защото краката й бяха премръзнали. Беше преживяла ужаса на изцапаните с кръв улици и на повсеместната смърт, беше преживяла глада и бруталното насилие. Да бъде блъскана насам-натам от раздрънкана карета, със сигурност не беше най-лошото, което й се бе случвало, макар вързаните ръце и крака, да й пречеха да се противопоставя на люшкането. Постоянно си казваше, че е преживяла далеч по-трудни изпитания от някакво си дребно неудобство. Казваше си, но дори самата тя не си вярваше. Защото в онези ужасни времена беше свободна от отвратителното присъствие на Никълъс Блекторн.

Той спеше и не усещаше друсането и подскачането на каретата, не усещаше всепроникващия студ, не усещаше и мъката на врага си. Спеше толкова дълбоко, че Жослин си помисли, че по някаква случайност е поел отровата, която едва сега ще го изпрати на оня свят. Но не, той започна да хърка. Ритна го със завързаните си крака по глезена. Той не се събуди, но хъркането престана поне за малко. Той се премести и промърмори насън. Тя имаше нужда да насочи вниманието си към нещо, към каквото и да е, за да не мисли за все по-силните болки, които изпитваше. Впери поглед в него и си каза, че е много чудно как дори на петнайсет е могла да бъде така безнадеждно и сляпо влюбена в същия този човек. Но знаеше, въпреки нарастващата омраза, че всъщност това никак не беше чудно.

На двайсет и две Никълъс Блекторн беше изключително красив. Бяла кожа, черна коса, сини като на ангел очи. Дванайсет, почти тринайсет години по-късно той вече не изглеждаше като ангел. Дълбоки бръчки прекосяваха някога красивото му лице, бръчки, причинени от разгула, в който бе живял. Клепачите му бяха подпухнали, очите му — уморени, устата му беше изкривена в иронична усмивка, устните му бяха здраво стиснати и изглеждаха по-тънки. Косата му все още беше дълга, все още беше черна. Само един бял кичур свидетелстваше, че са изминали толкова години. Жените без съмнение го намираха неустоим. Тялото му все още беше жилаво и здраво, зъбите — бели, гласът му — съблазняващ. Лесно беше да се поддадеш на опасния му чар и да мечтаеш за него. Но от десет години вече, тя не мечтаеше. И докато пътуваха го наблюдаваше и се чудеше, кое е по-важно: да избяга или да го убие?

— Е, как си? — попита той с приятен глас, без да си направи труд да отвори очи.

По-добре беше, че не го стори, защото тя не можеше да контролира инстинктивното си отвращение от него. Жослин не каза нищо, само се облегна назад и зачака. Той отвори очи. Бяха много тъмни, почти черни.

— Следващия път, когато ме ритнеш — измърмори, — и аз ще ти отвърна със същото.

Тя извърна лицето си и се взря през прозореца. Беше ранен следобед, пътуваха от ранни зори и тя беше напрегнала всичките си сили, за да държи тялото си изправено. Чувстваше, че й се вие свят, и тази й слабост я изпълни с гняв.

Той се наведе, приближи се прекалено близо до нея. Искаше й се да има достатъчно кураж да се изплюе в красивото му лице.

— Имаш ли някакви молби? — попита я присмехулно. — Мога ли да направя нещо, за да бъде пътуването ти по-удобно?

Тя се обърна, погледна го, без дори да се опита да скрие омразата си.

— Можеш да скочиш от каретата.

Той се усмихна. Не й беше приятно да гледа усмивката му.

— Няма ли да помолиш да спра каретата? Мислех, че след такова дълго пътуване ще имаш някои неотложни нужди.

Тя не му обърна никакво внимание. Ако се поддадеше на провокацията му, щяха да последват и други. Просто седеше там, тласкана от една страна на друга. Беше готова по-скоро да умре, отколкото да му поиска услуга. Той се облегна назад, наблюдавайки я.

— Предполагам, че мога да проявя великодушие по този въпрос. Рано или късно, ти ще паднеш на колене пред мен и ще ме молиш. Мога да чакам.

Той пак се опъна напред, но не обърна внимание на неподвижното й тяло, а чукна два пъти по покрива на каретата. Тя искаше да избегне близостта му, но седеше неподвижно, като се стараеше да не се поддава дори на друсането на каретата.

— Разбира се — продължи той с прелестен глас, — има и други, по-интересни неща, които можеш да вършиш на колене. Може би ще предпочета тях.

Лицето й остана безизразно. Стараеше се да не показва гнева си. Полагаше усилия да не го нападне, защото нямаше да му причини особена вреда така, както беше овързана. Надяваше се, че гневът й ще стихне.

— Но може би едно отгледано в манастир момиче като тебе не знае за какво въобще говоря — продължи да си мърмори Никълъс. — Което също е добре. Ще се радвам да те науча.

Каретата изскърца и внезапно спря. Жослин не можа да устои на рязкото друсане и политна напред. Щеше да падне върху него, но той я хвана. Ръцете му бяха силни, но и нежни.

— Колко си нетърпелива, красавице — нежно й прошепна. — Почакай поне да стигнем до хана.

Тя се отскубна от ръцете му и седна на мястото срещу него.

— В хан ли отиваме? — запита, останала без дъх. — Няма ли да изглежда странно, че съм завързана?

— Няма да бъдеш с вързани ръце и крака — безгрижно отвърна той. — Разчитам на доброто ти държание.

— Как така? Не знаех, че има какво да губя. Ако изпищя за помощ, може би някой ще ме защити…

— Съмнявам се — лениво отговори той. — Но можеш да се чувстваш свободна да опиташ. Ще откриеш, че имаш два много съществени недостатъка. Въпреки добрата ти дикция, лесно се познава, че си французойка, а англичаните ще застанат на страната на англичанина. Още си и слугиня, която се е опитала да заколи господаря си, а в твоята страна двете класи воюват вече повече от десет години. Облечена си като слугиня, а аз съм джентълмен. В Англия никой няма да вдигне ръка срещу господаря, за да защити селянина.

— Селянинът? — обади се като ехо Жослин. Кипеше от гняв.

— Селянин — твърдо повтори Никълъс. — Така че, оставям на теб да решиш. Моят съвет е, макар да не очаквам да го вземеш под внимание, да чакаш по-сгоден момент. Ако си търпелива, сигурно ще имаш и друга възможност да ме убиеш.

Добре, че ръцете й бяха завързани. Щеше да зашлеви плесница на самодоволното му лице, на което в момента беше изписано отегчение.

— Грешиш — каза му тя тихо и внимателно.

— За какво?

— Имам намерение да следвам безценния ти съвет. Ако помоля за помощ, най-доброто, на което мога да се надявам, е да ме освободят от теб. Бих желала първо да те убия.

— Ах, каква прелестна жажда за кръв! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Дай си ръцете.

— Защо?

Той въздъхна. Явно беше уморен от въпросите й.

— Не усещаш ли, че каретата намали хода си? Близо сме до хана. Мислех, че ще искаш да влезеш вътре колкото се може по-бързо, а аз искам да се проявя като джентълмен и първо да ти развържа ръцете, за да можеш сама да развържеш глезените си. Вярвай ми, с удоволствие бих се гмурнал под полите ти, но едва ли ще спра под коленете, а това няма да ти хареса.

Без да промълви нито дума, тя му протегна ръцете си. Те трепереха от изтощение. Не можеше да ги овладее. Не искаше да показва слабост пред врага си, но тялото й я предаваше. Трябваше да пази силите си, ако искаше да го победи. Той не каза нищо. Все едно не беше забелязал треперенето на ръцете й. Поне не беше я завързал жестоко. Дългото обездвижване обаче беше причина да нададе лек вик на болка, когато той освободи ръцете й. Опита се да развърже въжето, което стягаше глезените й, но пръстите й бяха вдървени, непохватни, а дългите поли й пречеха. Чувстваше, че Никълъс я наблюдава. Без съмнение, той се забавляваше докато тя се бореше с възела. Успя да запази равновесие при спирането на каретата. Всичките й опити обаче да победи възела оставаха неуспешни. Никълъс се наведе, отблъсна ръцете й и развърза възела само с едно бързо и умело движение.

— Ти може и да не бързаш особено — той пак провлече думите, — но на мене ми омръзна да стоя затворен в тази карета.

Кръчмаря вече беше застанал до вратата и беше спуснал стъпалата. Никълъс пъргаво скочи на земята и й протегна ръката си — жест, който само имитираше искрената загриженост. Тя нямаше намерение да я поеме. Но когато се изправи и се опита да слезе, краката й се подкосиха и тя се хвана за това, което беше най-близо. Никълъс Блекторн. Той я вдигна на ръце, очевидно без никакво усилие.

— Жена ми е неразположена — каза той, докато си пробиваше път в малкия, беден хан. — Месечно неразположение, нали разбирате.

Тя го ръгна в ребрата с лакът и с удоволствие чу как ахна от болка. Хватката му отслабна и тя се уплаши, че ще я изтърве на твърдия дървен под, но ръцете му отново я хванаха здраво и Жослин разбра, че такава опасност въобще не е съществувала. Те последваха ниския, закръглен ханджия по тъмна, виеща се стълба, до една уединена самостоятелна стая. Никълъс я сложи на един стол, и й се усмихна сладко.

— Благодаря ти, мила — обърна се нежно към нея.

Ханджията им се усмихна.

— Не ни гостуват често високопоставени хора като вас — каза той. — Ще направим всичко, каквото можем, за да ви покажем уважението си. Най-добрата храна — варено овнешко, толкова крехко, че дори бебе би могло да го яде, и отличен английски пудинг с много масло и крем.

При споменаването на тези ястия, фалшивата усмивка на Жослин изчезна. Тя наистина се беше привързала към тази земя, към изобилната й зеленина, към нескритото упорство на жителите й, които никак не я обичаха. Макар и неохотно, но вече свикваше дори с лошото време и непрестанния дъжд. Но не можеше да понася английската кухня. Усмивката на Никълъс стана по-широка. Хрумна й неприятната мисъл, че той може би знае какво чувства тя.

— Жена ми е много гладна, наистина — заяви той, — но междувременно можем да й осигурим малко спокойствие, докато вие ми забъркате един превъзходен пунш. Хм… сградата няма заден изход, нали?

Ханджията беше така очарован от пристигането на гости от висшата класа, че въпросът не му се стори ни най-малко странен.

— Няма, сър. Не и оттук. Само от едното стълбище може да се излезе навън. Ханът ни е малък, не можем да ви предложим лукса, на който сте свикнали, и аз се страхувам, че…

Никълъс обви раменете му с ръка и сръчно го избута навън от стаята.

— Това няма значение, добри ми човече. Аз просто не искам жена ми да се загуби, ако случайно излезе от нашата уютна стаичка. Исках да съм сигурен, че ще мога добре да виждам стълбите.

— Стълбите се виждат, от което и да е място на общата зала — горещо го увери ханджията.

Никълъс погледна назад през рамото му и на устните му се появи присмехулна усмивка.

— Добре, можеш да се радваш на спокойствието си, мила.

Тя почака, докато те затворят вратата след себе си, и едва след това се опита да се изправи на крака и да пристъпи. Първите й крачки бяха горчиво поражение: тя падна на колене върху изтъркания килим. Изправи се, но затова й бяха необходими всичките й останали сили и изминаха повече от пет минути, преди да може да си възстанови дишането. Когато се погледна в огледалото, се ужаси от собствения си образ. Отвратителната зелена пелерина на Елън все още беше на раменете й, роклята й беше корава и лепкава от засъхналото бренди, косата й беше разбъркана като на вещица и почти скриваше бледото й лице, а очите й святкаха от гняв. Възпитаните слуги от Ейнсли Хол не биха я познали, ако я видеха сега. Тя наплиска лицето си с вода и се опита да подреди косата си. Не че беше толкова загрижена за външния си вид. Той нямаше никакво значение за нея в момента. Това, което имаше значение, беше да избяга от Никълъс Блекторн, преди да е станало прекалено късно.

Прекалено късно за какво? И без това беше станало прекалено късно за нейното семейство, за майка й и баща й, за брат й. Беше прекалено късно и за нея, за невинното момиченце, каквото някога беше. Беше постигнала нещо малко, но много ценно — относително спокойствие и здраво приятелство, но беше загубила и двете с пристигането на Никълъс Блекторн в Ейнсли Хол. Сега й беше останало само едно — отмъщението. Не, нямаше да избяга, преди да даде на Никълъс наградата, която заслужаваше. Но за момента можеше само да изчаква. Прозорците не прилягаха плътно към пантите, вятърът ги разклащаше и те шумно хлопаха. Нямаха первази и ако тя се опиташе да избяга през тях, най-вероятно щеше да падне и да си счупи краката.

Стаята беше малка, но в нея ставаше силно течение. Огънят не гореше добре, димът изпълваше стаята. Столовете бяха неудобни, масата — мръсна, подът беше застлан с износен и избелял килим. Спалнята, свързана с тази стая, не изглеждаше по-добре и силно я обезпокои. Причината беше може би в единственото легло. Голямо легло с две одеяла, които най-вероятно бяха пълни с бълхи. Зачуди се как ли ще изглежда негово благородие покрит с ухапвания от бълхи. Сигурно никога не беше виждал бълхи. Но тя беше. Познаваше всички видове вредители, дори най-презрените представители на животинския свят. Не се страхуваше от нищо и от никого. Освен от собствената си слабост.

Камериерката, която влезе в стаята, беше сочна, напета и весела, а от подноса в ръцете й се носеше миризмата на овнешко. Жослин понечи да върне храната, но се отказа. Трябваше да се подкрепи. Не беше яла от няколко дена — още от пристигането на Никълъс Блекторн в Ейнсли Хол. И без това слабият й апетит съвсем се беше стопил заради така жадуваното отмъщение.

— Вашият съпруг поръча да побързам с храната, мис — каза тя, а в очите й светеше любопитство. — Той каза, че много обичате овнешко.

Да, Никълъс беше наясно с придирчивия й вкус. Жослин успя да имитира усмивка.

— Да, много го обичам — тя седна на масата.

— Аз съм Герта — момичето все още се суетеше наоколо. — Извикайте ме, ако имате нужда от нещо. Сега ще донесат куфарите ви, а после може да ви донесат и вода, за да се освежите.

— Дали ще мога да се изкъпя? — попита тя, готова за ново разочарование.

Герта се почеса по главата — гледка, която никак не беше успокояваща.

— Не виждам защо не.

— А дали ще може да смените чаршафите?

Всяко притеснение дали няма да обиди Герта би било излишно в този случай. Думите й направиха впечатление на момичето.

— Чух, че вашите изисквания са по-големи — тя отново се почеса по главата. — Може би е така, защото сте французойка? Те обичат всичко да е идеално чисто.

Мръсотията под ноктите на Герта като че ли беше престояла там повече от две седмици.

— Да, имаме тази слабост — призна Жослин.

— Ами, добре, тогава. Ще се погрижа, ще почистя малко и ще ви стопля вода. Няма защо да бързате, щом са ви оставили сама и на спокойствие. Вашият съпруг сигурно ще се заседи долу доста дълго. Мистър Хоскинс прави най-добрият пунш в околността, наистина. А вашият съпруг прилича на човек, който може да оцени добрия пунш.

— Да, сигурна съм, че ще го оцени — едва чуто се съгласи с нея Жослин и се загледа в овнешкото, което плуваше в лой.

— Той е красив мъж, вашият съпруг. Отдавна ли сте женени?

Герта може и да беше само една весела повлекана, но знаеше къде е мястото на венчалния пръстен, а ясно се виждаше, че нищо не украсява дългите пръсти на Жослин.

— Не, отскоро — каза тя и взе вилицата.

— Такъв е нашият късмет. Най-сетне един красив богат мъж да дойде в хана и той вече е женен — въздъхна Герта.

Жослин вдигна очи и погледът й срещна този на Герта.

И двете добре познаваха жените.

— Чувствай се свободна да го развличаш — безизразно каза тя. — Аз бих се радвала да прекарам нощта сама.

Предложението й не изненада много Герта.

— Той наистина е привлекателен мъж — въздъхна сластно Герта.

— Да, колкото е хубав, толкова е и привлекателен — измърмори Жослин и решително се зае с овнешкото.

Водата за банята беше хладка, сапунът беше груб и дращеше кожата й, която се зачерви. Хавлиите също бяха груби, огънят продължаваше да дими, но Жослин изпита истинско щастие — такова, каквото беше изпитала много отдавна на една ледена улица в Париж, където беше хапнала малка порция безвкусна яхния, престояла няколко дни, и беше изпила чаша кисело кафе. Тогава не беше яла повече от седмица и беше изгълтала яхнията толкова бързо, че дори не беше разбрала какво е месото. След това отвикналият й на храна стомах изхвърли всичко обратно, а тя проля горчиви сълзи на съжаление, защото не знаеше кога ще яде пак. Тогава беше на седемнайсет години. Точно в този ден и на тази улица се съгласи да продаде тялото си. И тогава за последен път беше плакала.

Тя се зави с едното одеяло и отвори пътната чанта, която Герта беше донесла. Вътре цареше такава бъркотия и я чакаше такава изненада, че тя остана вторачена в нея. Познаваше тези цветове. Жълтеникавозелено, яркочервено, крещящо зелено и ужасяващо яркожълто. Нейният гардероб се състоеше от черни, кафяви и сиви дрехи, както подхождаше на слугиня. Тези принадлежаха на Елън, която обичаше ярки, крещящи цветове. Те никак не подхождаха на розово-бялата й кожа, а в тях Жослин вероятно щеше да изглежда като папагал. Още по-лошо беше това, че Елън беше висока и пълна, здрава и жилава като английско цвете. Жослин беше дребна, с почти петнайсет сантиметра по-ниска. Дрехите на Елън щяха да й висят. Дължината им не беше голям проблем. Нямаше да успее да избяга скоро от Никълъс, така че щеше да има достатъчно време да ги скъси. Само дето не можеше да шие. Можеше да пече всичко — козуначни кифли, кроасани и всякакви видове сладкиши. Но не можеше да направи нито бод. Спомни си колко отчаяна беше майка й, когато гледаше бродериите на дъщеря си.

Тя изгони спомените от главата си, изненадана колко нова и силна е болката, въпреки че загубата беше от десет години. Дявол да го вземе Никълъс Блекторн! Неговото присъствие раздвижваше спомените, тя изпитваше наново чувствата, които се беше опитала да погребе още тогава. Сега още по-силно искаше да го убие.

В пътната чанта нямаше нощници. Обикновено недоглеждане може би, но дали наистина беше така? Който и да беше стегнал багажа, Кръчмаря със злия поглед или пък самият Никълъс, той явно смяташе, че тя няма да има нужда от нощница. Чантата на Никълъс също беше донесена. Без да изпитва угризения, тя я отвори, издърпа една от неговите красиви батистени ризи и я облече, като остави одеялото да падне на пода. Ризата стигна до коленете й, ръкавите покриваха дори пръстите й. Това беше най-меката и най-елегантната дреха, която беше носила от години. Знаеше, че не трябва да я облича, но дрехите на Елън бяха прекалено пъстри, по-груби и не бяха подходящи за спане, а нейните собствени бяха лепкави и твърди от разлятото бренди. Не можеше дори да помисли да ги облече. Лененото бельо на Елън пък беше съвсем оскъдно и нямаше да скрие тялото й. Да, ще трябва да остане с ризата на Никълъс. Ако тази вечер й предстоеше да се брани, ризата щеше да й осигури достатъчна защита.

Часовете минаваха — дълги, празни часове. Герта се върна и отнесе ваната, а също и подноса с половината останала храна и й пожела лека нощ. Ако Никълъс беше достатъчно пиян, за да се поддаде на очевидния чар на пищните форми на Герта, Жослин можеше да си отспи хубаво и да възвърне част от силите си. В момента нямаше да може да го победи. А тя не хранеше никакви съмнения относно желанията и плановете на Никълъс.

Винаги можеше да се предаде и да се подчини. Може би накрая щеше да се окаже, че това е бил единственият възможен изход. Знаеше как да затвори очите и ушите си, как да изолира съзнанието си от това, което става, и да пусне мечтите си на воля, докато някой мъж се бъхти, задъхва и поти над тялото й. Така беше оцеляла.

Но една малка, заядлива част от нея я караше да се пита дали ще успее да се дистанцира от мъжа, който я беше отвлякъл. Мъжът, който изглеждаше като ангел, но беше олицетворение на дявола.

 

 

Никълъс чувстваше, че се напива. Искаше да спре да пие. Пуншът наистина беше превъзходен, ухаеше на канела, индийско орехче и ром, но той не обичаше да пие пунш. Момичето, което сервираше, беше добре закръглено и очевидно готово да легне с него. Винаги, когато му се удадеше случай, то го докосваше с впечатляващите си гърди. Кръчмаря вече беше затворил очите си и се беше облегнал назад. Без съмнение спеше и щеше да се събуди най-вероятно след шест часа, схванал се, кисел и с ужасно главоболие. Ханджията сигурно щеше да му даде още едно легло, което да сподели с момичето, ако дадеше знак, че се интересува от нея. Наистина, не му се искаше да го прави. Жената, която лежеше горе беше вещица, която кроеше пъклени планове как да го погуби. Вероятно не беше девствена и беше надарена с мършаво тяло и зъл, язвителен език. Освен това не можеше да я прогони от мислите си. Трябваше да направи усилие, за да си спомни, че тя е жена, а не момиче. Напомняше му за онова невинно дете, в което почти се беше влюбил толкова, толкова отдавна. И все пак тя беше различна, достатъчно различна, за да е сигурен, че няма отново да бъде победен от подобна слабост. Тя, разбира се, нямаше ни най-малка представа за неговите чувства тогава. Всичко, което тя си спомняше, беше, че той категорично я е отхвърлил, и беше убедена, че това беше коствало живота на цялото й семейство. Дори не подозираше за копнежа, който го изгаряше отвътре, за горчивината на разкаянието, което тровеше душата му. Всичкият ром на земята не би бил достатъчен, за да я забрави. Не беше я забравил въпреки изминалите години, бордото и брендито, които беше изпил. Бяха минали дни, седмици и дори месеци преди той да престане да мисли за нея постоянно, така че най-накрая тя се беше превърнала в избледнял спомен, изчезнала мечта, далечен сън, като че нищо не се беше случило. И сега се беше втурнала в живота му като разярена митична Фурия, готова да му отмъсти за неговите престъпления, истински и въображаеми.

Той може би се досещаше какво подхранва илюзиите й. Беше по-лесно да мразиш отделен човек, отколкото управляващата система, цялата жадна за кръв тълпа. По-трудно беше за нея да намрази онзи самодоволен старец, който беше загрижен да вземе със себе си своето състояние, и затова беше чакал прекалено дълго и накрая беше закъснял да избяга. Той самият щеше да прояви благородство и да облекчи товара й, ако я оставеше да го мрази, да го презира и да го обвинява. Разбира се, че няма да й позволи да го убие.

Можеше да се качи горе и да легне с нея. Тогава вече тя щеше да узнае какво пропаднало чудовище е той. Беше я завързал, беше я отвлякъл, беше й се присмивал. Нямаше защо да се задоволява само с това. Никога преди не беше се колебал, когато ставаше въпрос за чувствени удоволствия. Но също така никога не беше получавал нищо насила, жените сами го бяха пожелавали. А той не се съмняваше, че ще трябва да насили Жослин. А по някаква странна, смешна причина, не искаше да бъде брутален с нея. Поне не тази вечер. Мислите му бяха съвсем трезви. И по същата странна, смешна причина, той не искаше да се възползва от момичето, което сервираше. Тя миришеше на овнешко и, макар да не се съмняваше, че нейната страст ще му достави удоволствие, той просто не я искаше. Объркани чувства и желания, странно положение на нещата и за това той можеше да благодари единствено на Жослин де Лорни.

Изправи се на крака. Беше все още учудващо трезвен. Взе със себе си пълната до половината бутилка бренди.

— Време е да отида при жена си — заяви той.

Момичето се намръщи.

— Тя сигурно вече е заспала — смело му отвърна то. — А и не казахте ли, че е в месечно неразположение?

Беше ли наистина имал глупостта да заяви това? Сигурно. Той й отправи пиянска усмивка.

— Тези неща не ни притесняват. Тя е французойка, нали разбираш?

Това като че ли беше достатъчно. Момичето изчезна в кухнята умърлушено и недоволно. Щеше да бъде изненадан, ако тя не събудеше Кръчмаря, за да се позабавлява с него.

Стълбите бяха дяволски тъмни и тесни, но той успя да ги изкачи, без да разлее нито капка от скъпоценното бренди. Огънят в стаята беше почти изгаснал, а от Жослин нямаше и следа. Сигурно беше в спалнята. Дали го чакаше, легнала гола в леглото? Или стоеше зад вратата с нож в ръка, готова да го убие?

Той предпазливо отвори вратата. Слабата светлина освети бледото й лице. Нямаше съмнение, че е заспала. Изглеждаше на не повече от петнайсет години така, както лежеше в средата на голямото легло, дръпнала одеялото до брадичката си. Той се почувства като развратник, като пропаднал човек. Излезе от спалнята, като остави вратата отворена, и седна до огъня в другата стая. Оттам можеше да я наблюдава, а смяташе, че трябва да я държи под око: да не би тя да се събуди и да го бутне в огъня или пък да направи нещо още по-отвратително. Отпи от бутилката. Брендито беше силно и изгори гърлото му. Не можеше да заблуди самия себе си. Искаше да я гледа как спи. Представяше си, че всичко това се случва преди тринайсет години, преди светът да полудее.

Преди той да загуби душата си.