Ан Стюарт
Рози в полунощ (6)

Глава 6

— Не може да си е отишла! — категорично заяви Елън, втренчила поглед в самодоволния си, благовъзпитан майордом.

Уилкинс никога не беше харесвал Джили, никога не беше одобрявал положението й в домакинството. Иначе безизразните му кафяви очи сега светеха триумфиращо.

— Мистър Блекторн лично ме информира, лейди Елън, че Мамзел ще го придружи в пътуването му до Шотландия. Че тя се е уморила да изкарва прехраната си с тежък труд и е решила да търси по-лесен начин за живот.

Измъченото изражение на Уилкинс даваше да се разбере, че нищо друго не може да се очаква от една французойка. Французите всичките бяха парвенюта.

— Шотландия — каза Тони зад гърба й. — Това означава, че той не е чул за нещастния край на Джейсън Харгроув. Иначе щеше да се отправи в противоположната посока.

— Не сме получавали никакви съобщения отвън — обади се мисис Рафърти. Стиснатите й устни изразяваха неодобрение. — Само едно смачкано, мръсно писмо за Мамзел пристигна, след като те вече бяха заминали. Оставих го във вашата стая, лейди Елън. Мистър Блекторн не беше в състояние да получава съобщения.

— Пиян беше, нали? — промърмори Тони. Тонът му изразяваше антипатията му към подобни хора. Той се доближи до Елън и сложи ръката си на рамото й, за да изрази готовността си да я подкрепи.

— Не, сър. Беше болен и нещастен като куче. Беше съвсем близо до смъртта. Не знаехме на какво се дължи това. Никак нямаше да е добре, ако мистър Блекторн беше умрял под вашия покрив, лейди Елън. Какво щяха да кажат хората?

— Щяха да кажат, че Никълъс Блекторн е бил неразумен чак до края на дните си — каза Тони.

— Тони, те настояват, че Джили е заминала с Никълъс. Че тя… е станала негова любовница. Това искаше да кажеш, нали?

Елън се обърна към Уилкинс доста гневно. Тонът й изискваше незабавно обяснение. Уилкинс имаше достатъчно здрав разум, за да разбере, че неговият собствен триумф не съвпада с чувствата на господарката му. Самодоволното изражение изчезна от лицето му и той отново се превърна в безстрастен иконом.

— Така казаха и господарят, и онзи негов слуга със злия поглед.

— Но тя не може… тя не би… не и без да напише нито думичка…

За свой най-голям срам, Елън почувства топлата влага на сълзите в очите си. В следващия миг те се търкаляха по бузите й. Плачът й беше израз на нейната безпомощност. И тримата я наблюдаваха. Тишината беше потискаща. Самодоволното изражение беше напуснало лицата на Уилкинс и мисис Рафърти. Те съчувстваха на мъката на любимата си господарка. Тони беше този, който взе нещата в ръце. Той хвана плачещата Елън и я поведе към нейното розово убежище с безпогрешен инстинкт.

Помогна й да седне на шезлонга и не й разреши да произнесе нито думичка, докато Уилкинс не пристигна с шерито, а след това остана да я гледа как изпива половината чаша на един дъх. Безмълвният й плач бавно стихна.

— Така е много по-добре — той взе собствената си чаша с шери и седна срещу нея. Беше толкова красив, спокоен, беше направо божествен. — Може би ще ми кажеш какво те разтревожи толкова? Пътуването беше дълго и уморително. Знам, че беше привързана към жената, но ми се струва, че си прекомерно развълнувана.

— Тони, аз съм много повече от привързана към Джили. Дължа й живота си и не мога да й обърна гръб, когато е в беда.

Тони остана неподвижен.

— Какво те кара да мислиш, че тя е в беда? — каза той най-после. — Не искам думите ми да прозвучат снизходително, но това, което не подхожда на дама от висшите кръгове, може да се окаже нещо много изгодно за жена с по-ниско социално положение.

— Като твоята любовница, например — каза Елън неодобрително.

На Тони дори окото му не трепна.

— Аз нямам любовница.

— Няма нужда да ме лъжеш. Знам всичко за божествената Карлота. Кармайкъл ми разказа за нея и, трябва да кажа, че я описа доста вълнуваща.

Тя не можа да прикрие съжалителните нотки в гласа си. Тони беше повече от ядосан.

— Не е негова работа. Няма право да постъпва така. Всъщност връзката е прекратена.

— Мислех, че може и да си я изоставил — думите й прозвучаха разсеяно. Като че ли мислеше за нещо друго.

— Така ли? Не виждам каква е била причината да се измъчваш с подобни размишления и какво те е накарало да стигнеш до такъв извод.

Той определено беше недоволен и объркан, нещо, което би забавлявало неимоверно много Елън в други, по-щастливи времена.

— Ами фактът, че толкова дълго се държа чудесно с мен. Реших, че си ядосан на любовницата си и даваш възможност и на двамата, да охладнеете един към друг.

— Прекалено дълго време си фантазирала. Прекалено дълго мисли и за Жослин. А тя е една окаяница, нали?

— Не, тя ми е приятелка и не мога да й обърна гръб, когато е в беда.

— Защо мислиш, че е в беда? Защо не можеш да приемеш факта, че просто е решила по-лесно да си изкарва прехраната?

— Защото тя прекрасно знае, че няма нужда да си изкарва прехраната. Тя ми беше компаньонка, приятелка. Тя беше тази, която настояваше да живее под стълбите, тя искаше да ми служи като готвачка, вместо да се радва на живота като моя най-добра приятелка. Аз не бих й отказала нищо.

Известно време Тони обмисляше новата информация.

— А може би е било любов от пръв поглед? Блекторн е доста впечатляващ. Може да я е накарал да преодолее отвращението си към мъжкия пол.

— Може би — тя силно се съмняваше в това. — Прав си за Никълъс — той е ужасно привлекателен. Джили може и да се е влюбила в него.

По някаква неизвестна причина, Тони не беше доволен от нейното съгласие по този въпрос.

— Уверявам те, много по-мъдри жени са се поддавали на чара му. Любовните му истории не са нито благоразумни, нито дискретни, нито почтени. Страхувам се, че любовта няма нищо общо с тях.

— Джили нямаше да избяга с него, ако не е била влюбена. Но пък слугите казват, че през цялото време е бил на прага на смъртта, така че не са имали достатъчно време да се влюбят.

— Скъпа Елън, дори и достойната за уважение Жослин да си е мислела, че е влюбена в Блекторн, аз съм сигурен, че той не е страдал от подобни романтични илюзии.

Елън поклати глава и разклати наполовина пълна чаша с шери в ръцете си.

— Не го вярвам, Тони. Предполагам, че съм глупава. Ще трябва просто да приема факта. Не вярвам и да е била отвлечена насила посред бял ден. Но защо не ми е оставила съобщение, дума за сбогом?

Известно време нито един от тях не чу скърцането по вратата. След това очите на Тони срещнаха нейните.

— Плъхове, Елън? — попита той спокойно.

Вратата се отвори и малкото черно кученце на Жослин се търкулна в стаята, като възмутено скимтеше, последвано от дебелата камериерка от долния етаж. Тя се хвърли да го хване, но то беше по-бързо от нея и скочи в скута на Елън. Скимтеше така, сякаш искаше да й се оплаче.

— Извинете, ваше благородие — заекна камериерката. Елън осъзна, че бедното момиче не е свикнало да говори с хора, по-високопоставени от главната камериерка, и изпита съчувствие към него. — Кученцето избяга от мен, а аз се заклех на мисис Рафърти, че ще го наглеждам. Веднага ще го изнеса…

И тя протегна дебелите си ръце, за да го хване, но неблагодарното кученце нададе глухо ръмжене.

— Как се казваш? — попита Елън с възможно най-благия си тон. Искаше да успокои и предразположи момичето.

— Гладис, ваше благородие. Не искам да причиня лошо на никого, но мисис Рафърти ще ми отреже главата, ако узнае, че съм била тук и съм говорила с вас, но малкото куче се отскубна от мен, а освен това, Мамзел беше мила с мен и аз не мисля, че беше правилно да позволят на онзи мъж просто така да я отведе против нейната воля, а и защо тя ще остави Шарбон, ако той ще й осигури разкош, ето, това искам да знам.

Думите й бяха несвързани и се сипеха една след друга, но най-накрая тя осъзна какво ужасно нещо е изрекла. Неприятното, изгарящо чувство, което се спотайваше у Елън, най-сетне избухна и тя едва не захвърли чашата с шери.

— Нима казваш, че тя не е заминала доброволно? — попита тя съвсем спокойно. Искаше да накара момичето да говори.

Гладис все още беше ужасена от стореното и от чувствата, които се долавяха в стаята.

— Не знам, ваше благородие. Знам само, че Мамзел занесе подноса с обяда на мистър Блекторн и не се появи повече. Аз чух шум от борба. По-късно той сновеше из къщата, а на мен ми казаха да не влизам в стаята и да не почиствам масата. А когато влязох на следващата сутрин, съдините бяха разбити на земята, а завивките на леглото бяха разкъсани.

— Не искам да го знам — провлечено каза Тони от другия край на стаята, — но за това има очевидно обяснение.

— Изблици на страст? — Елън му хвърли убийствен поглед. — Аз не мисля така. И какво друго, Гладис?

— Видях ги, когато заминаваха. Той я носеше на ръце, мис.

— А тя бореше ли се? — въпросът на Тони беше съвсем на място.

— Не, доколкото можах да забележа — неохотно призна Гладис.

— И какво правеше тя в ръцете на мистър Блекторн? — продължи безмилостно да пита той.

— Не можех да видя всичко съвсем ясно. Тя беше завита от глава до пети в зелената копринена пелерина на нейно благородие. Като че ли беше сложила глава на рамото му.

— Ето на — била е сгушена в ръцете на любовника си, облечена в твоята пелерина, която е била открадната. И е била толкова влюбена, че е оставила кучето и теб, без дори да се замисли. Ето какво става, когато се доверяваш на французите. Те се избиват помежду си толкова жестоко, че не може да се очаква от тях да изпитват някакви угризения.

— Има моменти, Тони, когато въобще не ми пука за теб — сряза го Елън. — Оценявам факта, че ме придружи до дома в това отвратително време, оценявам и твоите усилия да ме накараш да повярвам, че Джили е изчезнала като някоя особнячка, но вече е време да тръгваш за хана. Не мога да ти осигуря прилична храна, тъй като готвачката ми е избягала, а и не съм в настроение да разговарям.

Тони се изправи. Изглеждаше огромен в малката стая.

— Занеси кучето обратно в кухнята — тонът му беше приятен и Гладис се втурна да изпълни поръчението.

Тя се спря на вратата и притисна възмутеното кученце до гърдите си.

— Може би трябва да ви дам това, ваше благородие — тя бръкна в джоба на престилката си и измъкна парче смачкана хартия. — Мисис Рафърти ме помоли да го дам на нея, но щом е оставено във вашата, стая, трябва да го вземете вие.

Елън взе писмото.

— До гражданката Жослин де Лорни — прочете тя. — Странно, не знаех, че те все още се обръщат така един към друг. А и мислех, че последното име на Жослин е Сю. Но писмото е адресирано правилно.

— Де Лорни — замислено изрече Тони. — Името ми е познато. Защо не го прочетеш?

— Не! — остро каза Елън. — Непочтено е да се четат чужди писма. — Тя се усмихна топло на Гладис. — Много ти благодаря, Гладис. Много ми помогна.

Тя затвори вратата след дебелата фигура на момичето и сложи смачканото писмо в собствения си джоб, преди да се обърне с лице към Тони. Знаеше, че ще й бъде трудно да устои на силата на волята и на чара му, но твърдо беше решила да го направи.

— А сега, Елън — каза й той, като се приближи до нея, — кажи ми какво се мъти в дяволското ти мозъче.

— Нищо, Тони. Както ти каза, Джили сигурно се е отдала на живот, пълен с чувствени наслади. Сега разбирам колко мъдри са думите ти. Тя ще ми липсва, но нищо не мога да направя.

И тя сдържано му се усмихна. На Тони дори окото му не мигна.

— Лъжкиня. Познавам те още от дете, Елън. Нима си мислиш, че ще ме баламосаш? Повече от сигурна си, че тя е била отвлечена.

Тя изостави опитите си да го излъже. Тони я познаваше прекалено добре.

— Заради пелерината — призна си тя. — Джили мразеше тази пелерина. Тя беше в някакъв оттенък на жълто-зелено, обточена по края с червеникавокафяви кантове и тя често ми казваше, че ще я изгори. Постоянно се опитваше да подобри вкуса ми по отношение на облеклото.

Гласът й заглъхна от мъка.

— Тя не е мъртва, Елън — мило каза Тони. — Достатъчно умна си, за да го разбереш.

— Не мога, Тони. Тя никога не би избрала точно тази пелерина и не би я облякла по повод, романтичен като този. Щеше да иска да изглежда възможно най-добре, когато заминава с любимия си, а не като… като… жълтеникав паун.

— Добре. Заради самия спор, да предположим, че Никълъс я е отвлякъл. Защо? Икономът ти каза, че е бил ужасно болен през цялото време. Нима в подобно състояние умът му е бил зает с такива мисли? Семейството му е известно с душевните си разстройства. Мислиш ли, че той полудява?

— Нямам представа — упорито продължаваше да настоява тя. — Всичко, което знам, е, че Джили не го е последвала доброволно.

Тони не показа какво впечатление са му направили думите й. Протегна огромните си ръце и ги сложи на раменете й.

— Предполагам, че няма да оставиш нещата така?

— Разбира се, че няма. Джили ми спаси живота. Няма да я изоставя в бедата.

— Какво имаш предвид, като казваш, че ти е спасила живота? — запита той напрегнато. — Кога си била в опасност?

Елън поклати глава.

— Прекалено е сложно, за да бъде обяснено. Задоволи се със знанието, че Джили означава много за мен.

— Когато се върна в Лондон, мога да събера сведения и да поискам разследване — предложи й той. — Те са заминали преди два дена. Приятелката ти вече е компрометирана, независимо дали е била отвлечена или не. Но знам с какво ще се сблъскам. Вече и без това се е вдигнала врява и Блекторн е търсен за убийството на Харгроув. Рано или късно, ще бъде принуден да се върне и Джили ще си дойде при теб.

Тя се постара да изпише благодарност на лицето си.

— Ще бъде много мило, ако го направиш — тихо каза тя. Тонът й не изразяваше никакви чувства.

— Да върви по дяволите моята любезност! Ти няма да стоиш тук и да чакаш, нали? — каза той с кисела усмивка. — Ще се втурнеш след тях, нали?

Тя се запита какво ли ще стане, ако отрече. Нямаше да има полза — Тони вече знаеше. Той наистина я познаваше много добре и знаеше, че тя не можеше просто да стои и да чака.

— Съжалявам, Тони — беше напълно искрена. — Трябва да го направя. Можеш да кажеш на Кармайкъл, че си се опитал да ме спреш.

— Нямам намерение да казвам на Кармайкъл каквото и да е.

— Така ли?

— Няма да имам възможност да му кажа нищо, защото няма да го видя — гласът му издаваше твърда решителност. — И аз ще преследвам бегълците.

Тя се хвърли към него и здраво го прегърна.

— Господ да те благослови, Тони, знаех си, че мога да разчитам на теб! — извика тя. За нейно изумление ръцете му я прегърнаха и я притиснаха към тялото му. Този момент й се стори безкраен. Беше останала без дъх.

— Не го забравяй — й каза той.

Гледаше я мило и тя имаше странното чувство, че иска да я целуне. Но това е абсурдно, помисли си тя, защото в следващия миг той я пусна.

— Предполагам, че ти няма да искаш да си стоиш спокойно, докато аз ги преследвам? — небрежно подхвърли той.

— Разбира се, че не. И не се тревожи за моята репутация. Ще вземем Бини и твоя камериер и няма да кажем на никого къде всъщност отиваме. Ще ги хванем много бързо, защото Никълъс няма да знае, че сме след тях. Вероятно си мисли, че бедната Джили няма нито един приятел на света.

— Ще откриеш, че е почти невъзможно да се скрие нещо от любопитното общество — изтъкна Тони.

Изведнъж я обзеха съмнения.

— О, Тони, не мога да ти причиня това. Щом мислиш, че ще ни разкрият, може би е по-добре да тръгнеш сам. Не бих могла да понеса… ако… ако излезе, че ти… че аз…

Тони беше джентълмен. Той хладнокръвно сложи край на объркания й говор.

— Дори не си го помисляй, дете. Ще взема нещата в ръцете си. Никой няма да чуе нищо.

Тя му се усмихна, в очите й блестяха радостни сълзи. Най-катастрофалното последствие би било Тони да бъде принуден да се ожени за нея. Но тя му повярва, че никой няма да узнае за тяхното неблагоразумие.

— Междувременно — продължи той, — по-добре е вече да тръгвам към „Короната и глигана“ и да си запазя стая за през нощта. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да дойда тук и да потеглим след бегълците.

— Ах, Тони, знаех, че мога да разчитам на теб.

Тя го гледа през сълзи, докато той се скри от погледа й. Щеше да й отнеме поне час, докато приготви куфар с удобни, практични дрехи. Още един час, за да уговори Бини да се впусне в приключението. Искаше й се поне дъждът да спре. Никак не обичаше да пътува в такова студено, дъждовно време, а и Бини сигурно щеше да прояви големия си инат. Но нямаше избор. Ако легнеше в уютното си легло, Тони, верен на думата си, щеше сам да тръгне след Жослин и нейния развратен втори братовчед. А Елън щеше да остане да плаче и да чака. Което нямаше намерение да прави. Щеше да го чака пред стъпалата на „Короната и глигана“ и ако до залез-слънце не намерят Джили, поне Бини щеше да бъде до нея, за да задоволи изискванията за благоприличие. И, призна си Елън, тя несъмнено щеше да изпитва опасна наслада в присъствието на Тони и да иска то да продължи повече. Струваше й се, че е достатъчно подла, за да се радва на отвличането на Джили.

 

 

Жослин мислеше, че са се отправили на север. Не че нейният похитител разговаряше с нея. Неговият слуга изпълняваше и длъжността на файтонджия, така че тя не можеше да черпи информация и от техните случайни разговори. Но можеше да забележи променящия се пейзаж. Въпреки че не се беше отдалечавала достатъчно от Ейнсли Хол, тя стигна до това заключение поради все по-силния студ. А уж беше пролет! Студенокръвните англичани почти не познаваха сезоните. Ледените ветрове и студените дъждове продължаваха дори и през лятото. Според Жослин и нейното измръзнало тяло, ранният април приличаше на декември. А в Париж по това време дърветата са цъфнали. Въздухът е мек и топъл. А по улиците сигурно още има кървави петна, причинени от толкова много смърт. Тя не вярваше на сключения в Амиен мир, на съмнителното спокойствие, което беше обхванало Европа от март насам. Не вярваше, че французите са готови отново да подредят живота си. Не вярваше на обещанията на Бонапарт, не вярваше на нищо друго, освен на настоящето. Живееше за момента, за часа, за деня. Беше си добре в Ейнсли Хол Беше добре и сега, държана като затворничка от мъжа, когото мразеше най-много на света. Неговото присъствие я ободряваше. Омразата й към него я връщаше към живота, караше я да живее, за да си отмъсти. Докато той е край нея, отмъщението бе все още възможно. А това означаваше, че си струва да живее.

Не беше много убедена в това, когато я затвориха в каретата с този развратник. Ранната утринна светлина едва проникваше през малките прозорчета. Ръцете му бяха на бузата й. Тя чувстваше колко твърди и топли са те. Той внимателно развързваше превръзката, която стягаше устата й. Искаше да го нападне. Очевидно той очакваше точно това от нея. Не се отдръпна. Даде й пълна възможност да го нападне.

— Ами ръцете ми? — горчиво го запита тя.

— Какво ръцете ти?

— Няма ли да ги развържеш?

Той се замисли.

— Каква гаранция имам, че няма отново да ме нападнеш, ако съм достатъчно глупав да те развържа? Честната ти дума?

— Няма да ти дам честна дума.

Той кимна, в очите му светеше ярко пламъче. Забавляваше се.

— Не съм го и очаквал. И тъй като не съм в настроение за друг боксов мач, ще те оставя така, както си. Освен ако с чара си не ме накараш да променя плановете си.

— Какви планове?

— Мислех, че от всички хора на света, ти ще си най-наясно с тях, моя малка. Ти почти успя да ме убиеш, и то на два пъти. Първия път с оня отровен чай. На теб дължа двата най-отвратителни дена в и без това нещастния си живот. А втория път се опита да ме убиеш със собствените си ръце. Кълна се, че раните още ме болят.

— Нещастен живот? — противопостави му се тя, като се опитваше да потисне страшния си гняв. — И какво, моля те, е направило живота ти нещастен? Гладувал ли си? Бил ли си пребиван от бой? Загубил ли си родителите си заради кръвожадната тълпа? Бил ли си…?

— Гладувала си? — прекъсна я той. — Била си бита? Как въобще си успяла да избягаш от жадната за кръв мадам Гилотина?

Думите му бяха небрежно подхвърлени, като че ли интересът му беше неочакван и за самия него.

— Разбрах, че цялото ви семейство е загинало на ешафода. Очарован съм — той придружи хладнокръвната си лъжа с лека, високомерна усмивка — да открия, че ти си се отървала. Как успя, Жослин? Къде си била през последните десет години?

— В манастир — отговори тя.

На красивото му лице се изписа присмех и той подхвана:

— Изглежда, не си се впечатлила от примерите на християнска доброта, които си имала възможност да видиш в манастира. Нима Исус не ни учи да подаваме и другата си буза? Жаждата ти за отмъщение ми изглежда като взета от Стария завет! И какво си въобразяваш, че съм направил, за да заслужа кървавите ти намерения? Не съм бил сред онази кръвожадна тълпа, нито пък причина за ужаса във Франция. Ако бях в страната, те вероятно и мен щяха да качат на ешафода като идеален представител на дегенериралата и развратна висша класа.

— Ако си забравил престъпленията и вината си, аз няма да губя времето и на двама ни, за да ти ги припомня — каза тя и обърна очи към прозореца.

Той хвана брадичката й с твърда, безмилостна ръка и обърна главата й към себе си.

— Освежи паметта ми.

Стоманените нотки в гласа му съответстваха на стоманената му ръка. Тя изведнъж откри колко е слаба. Не искаше да си припомня онзи ужасен миг в градината на „Сен Дю“. Не искаше да си спомня за срама, който изпита, когато невинното й обожание беше захвърлено в калта. Да припомни на него, означаваше да припомни и на самата себе си за своята собствена уязвимост. Да му припомни, означаваше да преживее всичко още веднъж.

— Ще откриеш — тихо му каза тя, — че съм доста издръжлива на болка. Ако си мислиш, че ще изтръгнеш от мен думите, които искаш да чуеш, като ми причиниш болка, само си губиш времето. Освен ако не си един от онези, които изпитват перверзно удоволствие, като причиняват болка на други.

Той остана неподвижен за миг. Ръката му все така твърдо и здраво държеше брадичката й. А после той притвори клепачи и замислено я изгледа.

— Аз си имам други перверзни удоволствия — нежно промълви той. — Позволи ми да ти покажа.

И за неин ужас той се наведе и я целуна. Би устояла на брутално нападение, би устояла на една насилствена целувка, беше напълно подготвена да се свие в черупката си, където никой не би могъл да я достигне. Но беше неподготвена за нежността на меките му устни. Тази проклета нежност на устните му, които докоснаха леко нейните! Целувката му беше като милувка. А тя не беше милвана повече от десет години. Ах, ако ръцете й бяха свободни, можеше да го убие. Но сега нямаше никакъв избор, трябваше да се подчини. Пръстите му бяха впити в лицето й, той я държеше здраво, за да може тя да почувства разрушителната, опасна сладост на целувката му. И тогава, неочаквано, той се отдръпна, пусна я и се облегна на меките възглавнички, които бяха единственият разкош в тази занемарена, бедна карета. Клепачите почти покриваха очите му. Погледът му беше замислен.

— Не са те научили на много неща в манастира — измърмори той. — Ще трябва да подобря образованието ти.

И без да каже нито дума повече, се подпря в ъгъла и заспа. А тя остана загледана в него. Светлината в каретата постепенно се увеличаваше. Ръцете и краката й все още бяха завързани, устните й бяха влажни от целувката му, тялото й трепереше от гняв и от още нещо, което тя не можеше да определи. Най-сетне Жослин също заспа. Сънят й беше наситен с кошмари. А когато се събуди, беше готова за подновяване на борбата.