Ан Стюарт
Рози в полунощ (5)

Глава 5
Пътят

Жослин изпитваше студ. Страшен, ужасен студ, който й причиняваше болка и караше цялото й тяло да трепери. Тя се беше изнежила през последната година, през която живя в Ейнсли Хол, това разкошно, богаташко, английско имение. Гордееше се с издръжливостта си и с пренебрежението си към дребните несгоди, като лошото време например, а ето че сега трепереше от студ. Страхът нямаше нищо общо с разтърсващите я тръпки, казваше си тя, и се въртеше в прекалено мекото легло. Не се страхуваше от нищо на тази земя. Беше се изправяла с лице срещу най-лошото и беше оцеляла. Съдбата не можеше да й поднесе по-жестоки удари от онези, които вече беше понесла.

Беше завързал ръцете й прекалено стегнато, но тя вече знаеше, че е безсъвестен негодник. Беше по-силна от него, факт, който й носеше огромно задоволство. Беше работила упорито, за да си изкарва прехраната, и мускулите й бяха силни, а Никълъс Блекторн не беше нищо повече от едно мързеливо конте, отдало се на разгулен живот и плътски наслади. Никак не беше чудно, че беше почти победен от жена, два пъти по-лека от него. Поемането на отровата за мишки, сигурно имаше доста общо с неговата слабост, неохотно признаваше тя. Ако не беше толкова близо до смъртта през последните два дни, той щеше да я победи много по-лесно. Много време беше изтекло от последния път, когато беше принудена да използва силата си, за да се защити, и беше отвикнала да го прави. Беше нежна, опасно нежна.

Отново се завъртя и направи тъжна гримаса в тъмното. Гласовете им долитаха от съседната стая, но тя не успяваше да чуе отделните думи. Чудеше се какво ли ще правят с нея. Беше й безразлично. Нямаше значение дали ще я предадат на местния съдия, или Блекторн замисля някакво по-бързо, лично отмъщение. Местното правосъдие не би се отнесло внимателно с нея първо, защото беше чужденка. Знаеше какво обидно недоверие изпитват англичаните към чужденците. И, второ, тя се беше опитала да убие джентълмен, уважаван член на висшата класа. Да, той беше най-отвратителния, най-непочтения джентълмен, който някога беше стъпвал на английска земя, и заслужаваше бавна, болезнена смърт, но местните власти едва ли щяха да се съгласят с нея.

Беше й студено. Дрехите й, разкъсани при борбата, бяха полепнали по нея. Брендито беше изсъхнало и роклята й беше станала корава. Косата й висеше и покриваше лицето й. Сигурно изглеждаше като зла улична жена. Видът й не беше обезсърчил Блекторн. Той се беше присмял и на вида й, и на гнева й. Дори само заради този смях, искаше да го види мъртъв.

Но беше загубила битката. Не беше очаквала. Още с пристигането му в Ейнсли Хол тя беше сигурна, че ще си отмъсти. Пътят, който следваше, беше предначертан и тя щеше да го следва, дори да знаеше, че води към провал.

Болеше я навсякъде. Болката пулсираше в главата й. Спомни си, че я беше ударил силно по ръката, с която се мъчеше да му издере очите. Нямаше джентълменски задръжки. Ако не беше го направил, сега може би нямаше да е жив. Тя се търкулна по гръб и се втренчи в тавана. Беше стегната толкова силно, че едва си поемаше дъх. Огънят хвърляше дълги сенки по тавана, които понякога придобиваха страшни форми, а тя се чудеше колко ли време ще й отнеме, за да събере отново сили и кураж. Колко време ще мине, преди да може отново да се бори срещу него.

Вратата се отвори широко. Жослин лежеше неподвижна, страхуваше се да помръдне, мислеше си, че борбата започва отново. И тогава чу добре познат звук — стъргането на малките лапички по паркета и нетърпеливото скимтене на Шарбон В следващия миг той се покатери на леглото. Тя почувства малкото му грапаво езиче на бузата си, почувства малкото му носле и топлия му дъх. Устата й не беше запушена. Нямаше нужда — никой нямаше да чуе, ако вика за помощ, а и да чуеше, едва ли би обърнал внимание.

— Бедното ми кученце — прошепна. Гласът й беше нежен като милувка. — Аз съм добре, ще бъда добре, обещавам.

Гласът й прозвуча уверено, дори в собствените й уши, но кученцето явно не беше успокоено нито от думите, нито от тона й. То отново подскочи, завря нослето си в бузата й и я лизна с езичето си.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да чуя това — от отворената врата до нея долетя глас, изпълнен с омраза.

Не се обърна, не погледна към него, не даде никакъв знак, че го е чула. Не бяха й останали много защитни средства, затова всяко едно й беше скъпо. Щеше да използва всички, които й бяха останали, а пренебрежението беше едно от тях. Продължи да гледа сенките по тавана докато той се вмъкваше в стаята. В следващия миг Шарбон беше вдигнат от гърдите й доста грубо и заскимтя от болка, а тя се сви като от удар. Беше подценила Блекторн.

— Господарката ти не е в настроение за твоите кучешки целувки — каза той на кучето успокоително, нежно. — Тя не иска да ближеш брендито от дрехите й. Дръпни се.

И той пусна кученцето на пода и леко го побутна. Шарбон скочи обратно на леглото, като залая възмутено и Жослин погледна към него. Все още продължаваше да не обръща никакво внимание на високата, тъмна фигура, която се беше надвесила над нея.

— Ти си опърничав като господарката си, нали? — в гласа на Блекторн, имаше и студенина, и одобрение. — Кръчмарю? — извика той през рамо. — Отърви ни от това същество.

Тя инстинктивно запротестира, когато той отново хвана рошавото телце на Шарбон. Кръчмаря се появи до леглото и търпеливо взе кученцето.

— Какво искаш да направя с него?

Блекторн я гледаше внимателно, следеше как ще реагира, а тя съсредоточи всичките си сили да остане неподвижна и да не промени изражението си.

— Можеш да го удавиш — тихо промълви той. — Или да му счупиш врата.

— Не! — викът се изтръгна от нея. Тя се срамуваше от слабостта си, но не можеше да позволи да убият кучето й.

— Не? — повтори Блекторн и се надвеси съвсем близо над нея. — Нима ме молиш да пощадя малкото ти кученце?

Тя искаше да се изплюе в лицето му. Втренчи се в него, в тъмните му, безмилостни очи. Искаше да го прокълне, но вместо това каза:

— Да — думите излязоха насила от устата й.

Тогава той се усмихна. Лека, студена усмивка, изразяваща триумфа му.

— Занеси кучето на икономката и й кажи да се грижи за него до завръщането на Елън, Кръчмарю. Сигурен съм, че братовчедка ми ще го притисне до сърцето си.

Не беше се и надявала на нещо толкова добро, не беше предполагала, че този презрян мъж е способен на подобна милост. Стисна здраво устни, решена да не показва благодарността си. Той и не я очакваше.

— Какво да кажа на старата дама? — попита Кръчмаря, като се спря на прага.

— Това, което решихме — Никълъс я погледна, равнодушен към омразата в очите й. — Че Мамзел е решила, че животът на слугиня не се съчетава с този на любовницата на един английски джентълмен.

— Не! — запротестира тя, но той само се усмихна и протегна ръка да я помилва нежно по бузата. Тя рязко се отдръпна от него, но той я хвана, ръката му беше твърда.

— Не съм казал, че наистина ще легна с тебе, мила — промърмори той. — Просто ще бъде по-разумно, ако слугите в Ейнсли Хол мислят, че предпочиташ леглото ми, пред кухнята. Предполагам, че не си казала на Елън коя си всъщност и какво е социалното ти положение. Много неразумно от твоя страна. Ако знаеше, тя щеше да преобърне света, за да се опита да ме спре. Но след като не знае, ще трябва да приеме, че ексцентричната й главна готвачка е податлива на изкушенията на секса и парите, както повечето от сънародничките й.

— За да се опита да те спре? Какво мислиш да правиш? — грубо го запита тя.

Само за миг в очите му проблесна присмехулно пламъче.

— Още не съм сигурен. Ще реша по пътя. Ще излезеш ли послушно навън до каретата с мен, или ще трябва да упражня груба сила?

— Предпочитам да ме предадеш на правосъдието.

— Да, сигурен съм, че предпочиташ това, малка моя, но твоето мнение не ме интересува. Не мога просто така да те предам на правосъдието. Никак не ми харесва да бъда тровен и една малка, подла частица от мене копнее за отмъщение. Ти ще ме разбереш, нали Жослин? Понеже си въобразяваш, че съм извършил какви ли не престъпления спрямо теб и родителите ти, ти реши да ме убиеш. А сега аз ще ти отговоря със същото.

— Направи го веднага — злобно каза тя.

Той само поклати глава, а на лицето му пак се появи онази едва доловима, дяволска усмивка.

— Очакването е половината от удоволствието.

— Няма да сляза до долу доброволно.

— А да подчиниш една предизвикателна жена, е другата половина от удоволствието — продължи той.

Чак сега забеляза снежнобялата кърпа в ръцете му. Само след миг устата й беше вече завързана, кърпата беше стегната здраво на тила й и тя престана да се бори, защото знаеше, че колкото повече се съпротивлява, толкова по-дълго той ще я докосва. А допирът на ръцете му я смущаваше.

Никълъс я изправи до седнало положение и изведнъж всичко около нея се завъртя. Беше замаяна. Беше ударила главата си по време на борбата и болката тъкмо започваше да се появява. Но не си позволи да залитне. Седеше съвсем неподвижно и чакаше.

Беше напълно облечен — доста зловещ знак. Облеклото му представляваше симфония от светлини и сенки. Ботушите му бяха черни и лъскави, шалчето беше завързано небрежно, елечето му беше черно и обточено със сребърни ивици, панталоните бяха черни. Изглеждаше като самия дявол и тя се чудеше, дали той няма намерение да се отправи към ада и да заведе и нея там. Загърна я в зелената копринена пелерина на Елън. Жослин не издаде нито звук. Той прекрасно знаеше, че пелерината не е нейна, и все пак я беше взел. Завърза я под брадичката й и дръпна качулката върху главата й. Пръстите му бяха хладни, допирът — приятен.

— Не вярвам, че ще успеем да заблудим слугите — като че ли на себе си промълви той, докато я гледаше замислено. — Аз просто не искам те да разберат, че те извеждам насила. Знаеш ли, те не те обичат особено. Кръчмаря направил това откритие, докато приказвал с тях в помещенията за слугите. Мислят, че си непоносимо горда и че си вириш носа — нещо, което не подхожда на положението ти на готвачка. Ще бъдат очаровани да научат, че си си вдигнала полите заради мене.

Тя се нахвърли върху него. Беше забравила, че глезените й са завързани един за друг. Политна към него и той я хвана.

— Колко си нетърпелива, малка моя! — изрече съвсем тихо. — Права си, останахме тук достатъчно дълго.

И той я взе на ръце. Пелерината я покриваше цялата, скриваше завързаните й ръце и крака, лицето й беше покрито от качулката.

— Колко романтично — сухо каза той. — Предлагам ти да не губиш времето ни в напразни опити за борба. Ще те укротя доста бързо и ефикасно, но ще трябва да те нараня. Не искам да правя това. А и не е вероятно слугите да дойдат да те спасят, дори и да знаят, че те отвеждам против волята ти. Не се бори, Жослин. Няма начин да избягаш.

Тя винаги се беше гордяла със способността си да приема неизбежното. И сега разбра, колко правдиви са думите му. Засега, а и през следващите няколко часа, щеше да зависи изцяло от неговата милост. Трябваше да пести силите и енергията си. Защото рано или късно, удобният за нея случай щеше да дойде. И Никълъс Блекторн щеше да попадне приживе в ада.

 

 

Уважаваният сър Антъни Уилтън-Грининг наблюдаваше от прозореца на каретата разкриващия се пейзаж. Небето беше засенчено от буреносни облаци. Ако можеше да избира, той щеше да остане в Медоулендс, докато времето се изясни. Но Елън беше твърдо решена да замине, а той беше твърдо решен да я придружи. А ако времето беше прекрасно, той нямаше да има извинение за това, че се вози в превъзходната карета на стария си училищен приятел Кармайкъл. Елън знаеше, че той има нов кон, а също така знаеше, че мрази затвореното пространство на каретите, въпреки че не обича да прави физически усилия, ако не е крайно наложително. Едва ли щеше да я убеди, че наистина иска да се затвори с нея в тясната карета за повече от десет часа. Нямаше да успее да я убеди, ако не й кажеше истината. Тя отметна русата си коса и му се усмихна. Той също й се усмихна в отговор. Елън беше една от малкото жени, които не се стряскаха от огромния му ръст. Кармайкъл го наричаше Планината, а последната му любовница, оперна певица, надарена с пъргав ум и уста, която не млъква, беше използвала друг, още по-откровен прякор.

Карлота щеше да му липсва. Щяха да му липсват циничния й език, гневните й избухвания и ентусиазма й в леглото. Не можеше да се надява да намери същия безсрамен ентусиазъм у жена от класа. Беше се примирил с факта, че брачният му любовен живот ще се състои от спокойни, изискани изпълнения, на тъмно и между чаршафи. Възнамеряваше поне да се възползва от времето, което няма да прекарват в брачното ложе, за да се радва на живота със съпруга, която би му подхождала във всички други отношения.

Елън Фицуотър беше повече от подходяща за съвместно съществуване. Тя беше чаровна, невинна, обезпокоително умна, много привързана към него. Приличаше на вярно и добре дресирано кученце спаниел. И той беше като всички англичани — обичаше много кучетата си. А тя беше и много привлекателна с нежните си извивки и розово-бяла кожа. Известно време след като невероятно подходящата мис Станли беше прекратила техния годеж, той беше осъзнал, че Елън ще му подхожда не по-малко. Да вземе това решение, му беше помогнал и факта, че няма да се наложи да предприеме нещо по този въпрос в близките няколко години. Тони беше човек с ясно изразени принципи, предпочитания и антипатии, но се гордееше също с това, че е необикновено толерантен. Нещата просто се подреждаха така, както беше изгодно за него. Той беше надарен с благословен късмет, притежаваше огромно състояние, титла, любящи родители, тяло, което жените смятаха за привлекателно, и забележителни способности в лова и спорта, които го правеха добре дошъл навсякъде. Ако се случеше да види нещата по-ясно от другите, прикриваше мнението си с учтиви обноски. Често биваше принуден да понася присъствието на глупаци. Не можеше да постъпи по друг начин, защото беше забележително уравновесен.

Елън почти беше осуетила добре обмислените му планове. Той беше прекарал достатъчно време в светското общество, за да знае, че тя няма да предизвика сензация още с първото си появяване. Следеше отблизо нейните успехи, готов да се намеси, ако някой предприемчив млад мъж й предложи брак, но, както беше очаквал, младите лондонски мъже нямаха достатъчно добър вкус да оценят фината, неуловима красота на Елън. Тони твърдо вярваше в моногамията и обичаше Елън прекалено много, за да й предложи нещо различно от благоприличен брак. Неочакваното спасение от женитбата с мис Станли го беше научило да цени ергенския живот и той просто не бързаше да се раздели с удоволствията на свободата и да ги замени със задълженията на брачните окови.

Достопочтеният Алвин Пърсър се беше промъкнал зад гърба му, възползвайки се от моментното му невнимание. Тъкмо когато си мислеше, че има още доста време и че Елън е безопасно настанена в Ейнсли Хол, Кармайкъл беше обявил годежа на сестра си. Тогава Тони реши да разкрие намеренията си, но после размисли. Гордееше се с това, че е човек на честта, а Кармайкъл му беше казал, че Елън е влюбена до уши. Ако знаеше, че тя не е дори и наполовина толкова влюбена в този незначителен свещеник, щеше да предприеме нещо по въпроса. Но той повярва на думите на приятеля си и реши да си търси съпруга на друго място. За нещастие обаче, нито една жена не се приближаваше по качества до Елън. И когато този преподобен идиот я заряза, тя замина за континента преди той да има възможност да направи своя ход. Върна се, придружена от приятелката си, загадъчната главна готвачка. Върна се с нов, измъчен израз на лицето и с нови, още по-сдържани, маниери. Тони положи много усилия, за да я накара да се отпусне и отново да е щастлива в негово присъствие. Преподобният й беше навредил много повече, отколкото той смяташе, и трябваше да мине време, докато раните й зараснат. Разполагаха с още много време. Тя беше едва в средата на двайсетте, така че имаше повече от достатъчно време да го снабди с дузина деца, в това число и с наследник. Разумно беше да почакат още година или две. Проблемът обаче беше в това, че той започваше да губи търпение. Започваше да се пита дали съжителството с добра жена наистина би било отегчително. Струваше му се, че животът с Елън не би бил труден. По Коледа вече беше уморен от чакане, изплашен от типичните за този период сантиментални чувства. Собственото му неспокойствие едва не го тласна към нехарактерни за него, необмислени, импулсивни действия. Оттогава той се стараеше да стои по-далеч от нея и търпеливо да чака подходящия момент.

Това вече не беше възможно. Изпитваше непреодолим копнеж по нея. Може би беше крайно време да прояви малко импулсивност. Той отново се раздвижи нервно на мястото си и Елън го погледна.

— Знам, че мразиш да пътуваш в затворена карета, Тони. Не трябваше да настояваш да ме придружиш. Мога и сама да пропътувам разстоянието от къщата на брат ми до моята. Бини е достатъчно добра компания, а кочияшите, които Кармайкъл наема, са възможно най-надеждните.

Тони погледна към достойната за възхищение мис Бинърстън, която леко похъркваше с клюмнала върху плоските си гърди глава.

— Надявам се, че моята компания не е толкова скучна — бавно каза той.

Лека, привлекателна червенина оцвети нежните й бузи.

— Разбира се, че твоята компания е по-добра, Тони. Но не ми се иска да те разтакавам из цялата провинция в това лошо време. Искам просто да се прибера у дома. Знам, че страховете ми са смешни, но няма да се успокоя, докато не се уверя, че всичко е наред.

— Че с твоята малка готвачка всичко е наред. Жослин, нали така се казва? Но защо тя все пак не те придружи? Сигурен съм, че персоналът на Кармайкъл щеше да я посрещне с възторг.

— Всъщност слугите много-много не я обичат. Твърде странна е, твърде необщителна според тях. Виждат в нея чужденката. Тя не е слугиня, Тони, а моя приятелка.

— Не искам да ме смяташ за ограничен човек, сладка моя, но не можеш да правиш от слугите си свои приятели, на тях това не им харесва. Слугите имат силно развито чувство за класова принадлежност и е под тяхното достойнство да ги третираме като приятели. Това може да ти звучи абсурдно, но е вярно.

— Казах ти вече, че тя не е като другите. Аз съм й много задължена, но никак не е лесно да ти го обясня.

— Не си длъжна да ми даваш обяснения. Аз ти вярвам.

Тя го погледна с нескрита изненада и той се запита от колко ли време никой не беше приемал думите й, без да ги подлага на съмнение.

— Благодаря ти, Тони.

От нея щеше да излезе достойна съпруга и майка, помисли си той, докато я наблюдаваше. Очарователна, послушна, добре възпитана. Но той не можеше да не се пита, какво ли се крие под нежното й, леко загрижено изражение. Дали беше способна на силни чувства и страст?

— Всичко ще бъде наред — каза й той, като прогони собствените си ненавременни съмнения. — Никълъс вече си е заминал, слугите вероятно пият портвайн, а твоята… приятелка сигурно съжалява, че не е проявила достатъчно разум и не те е последвала.

Внезапна и много неприятна мисъл мина през главата му. Беше си спомнил за определени склонности, които, смяташе той, Елън не притежаваше.

— Тя е просто приятелка, нали? — чу се да пита.

Ясно беше, че Елън няма ни най-малка представа за насоката на неговите мисли, нито пък за скрития смисъл на въпроса му.

— Какво друго би могла да бъде? — попита тя. — Не сме роднини, ако това имаш предвид.

— Не за това питах.

Той смяташе, че твърдостта и упоритостта на Елън са доста обезпокоителни. Тя не беше сладко кученце с копринено мека козина, тя беше териер, който хапеше до кокал.

— Все още нямам ни най-малка представа, какво искаш да кажеш, Тони. Би ли изяснил думите си? Ако те засягат Жослин, искам да го знам. И без това се тревожа достатъчно. Обясни, моля те.

Дявол да го вземе този негов език. Обикновено не правеше грешки от този род.

— Не засяга нито една от двете ви — започна, като се надяваше, че тя ще се задоволи с толкова. Гневният израз на лицето й го увери в обратното. Той въздъхна. Щом имаше намерение да се ожени за тази жена и да разчита на нея за наследник, можеше да започне сексуалното й просветляване и сега.

— Понякога жените създават отношения, които са… хм, прекомерно емоционални.

Тя като че ли все още не разбираше.

— Трябва да се изразяваш по-точно, Тони. Аз и Жослин сме доста близки. И какво, по дяволите, имаш да ми казваш във връзка с това?

О, Господи, помисли си той.

— Понякога жените предпочитат други жени — добави безизразно.

— И какъв проблем създава това? Предпочитам компанията на повечето от жените, които познавам, пред тази на мъжете, които съм срещала. Имаме повече общи неща помежду си и не ни се налага да обсъждаме смешни неща като лова, бокса, политиката и…

— Мислех, че обичаш да говориш за политика — като че ли обидено я прекъсна Тони.

— Е, да, обичам. Но не мога да говоря само за политика и за нищо друго — призна си тя. — И така, бъди ясен, Тони. Какво се опитваш да ми кажеш?

Хванеш ли се на хорото, трябва да играеш, мислеше си той, но му се искаше мис Бинърстън да се събуди и да сложи край на разговора. Проклетата жена обаче продължаваше да хърка и за него нямаше начин да се измъкне от отговора.

— Някои жени предпочитат не само компанията на други жени, мила моя — те предпочитат телата на други жени.

Тя замръзна. Най-после разбра. Леката руменина, която се забелязваше на бузите й преди, сега се превърна в червен огън.

— Искаш да кажеш, че те…?

Той кимна, беше започнал да се забавлява.

— Да, наистина.

— Но как… Не, не отговаряй на този въпрос — помоли го тя.

Той се усмихна незабелязано в полутъмната карета.

— Ще бъде трудно да ти обясня, тъй като ти най-вероятно не знаеш и какво се случва между мъжа и жената. Повечето от добре възпитаните английски момичета не знаят.

— Аз знам — каза тя, с което успя да го изненада. — Джили ми каза.

Той не мислеше да си губи времето, за да научи откъде ли пък Джили знае за това.

— Едва ли е редно този разговор да се води с главната готвачка — отбеляза той.

— Джили и аз не сме обикновена господарка и прислужница, ние нямаме тайни помежду си. Ти си прав, повечето от добре възпитаните английски момичета не знаят какво става между мъжете и жените. Аз исках да разбера и попитах Джили.

— Можеше да попиташ мен.

Тя го погледна изненадано. Лицето й беше пребледняло от ужас. Но преди да успее да каже нещо, мис Бинърстън се събуди, безпогрешно избрала най-неподходящия момент.

— Боже мой! — каза Бини, като постави обратно на главата си и перуката, и бонето си. — Трябва да съм задрямала. Пропуснах ли нещо интересно?

На спокойния, уравновесен Тони му се прииска да й се озъби, но вместо това се облегна кротко назад и сънливо затвори очи.

— Нищо, мис Бинърстън. Лейди Елън и аз обсъждахме времето.

Мис Бинърстън притежаваше редица добродетели, сред които не бяха липсата на чувствителност и такт. Но пък притежаваше способност да говори непрестанно. И тя се впусна в несвързани бълнувания относно студената пролет, а Тони стисна очи по-здраво. Не можеше да гледа Елън и шока, изписан на лицето й, нито миг повече. Ако продължеше да я гледа, можеше да изненада всички, като се наведе и я целуне по устните. А беше още рано да го направи. Той самият щеше да бъде много развълнуван.

 

 

Жослин се чувстваше много замаяна, струваше й се, че плава на параход, докато Никълъс Блекторн я носеше надолу по стръмните стълби на Ейнсли Хол. Беше подценила силата му. След безплодната борба, която бяха водили, за него, изглежда, не беше никак трудно да я занесе долу до каретата. Пелерината я пазеше от любопитните погледи на слугите. Той беше прав, борбата не би й помогнала. Никой от присъстващите в имението не би й се притекъл на помощ, дори и да знаеше, че я отвличат против волята й. Ако успееше да се изтръгне от ръцете му, можеше да счупи вратовете и на двамата, но можеше също и да счупи само своите крака и по този начин да провали всички шансове за едно бъдещо бягство.

Предпочете да остане покорна. Когато излязоха навън в студената, ранна утрин, откриха, че вали дъжд, срещу който леката копринена пелерина не беше никаква защита. Жослин обаче положи усилия да не трепери в ръцете му. Той я хвърли в ъгъла на каретата и седна срещу нея. Качулката й пречеше да вижда, но това я радваше. В Ейнсли Хол беше намерила спокойствие, а отлично знаеше, че повече няма да го види. Не искаше да рискува да прояви сантименталност, докато го гледа как се скрива от погледа й.

Ето до какъв тъжен край я бяха довели чувствата и слабостта. Ако още в началото беше взела касапския нож и беше заклала Блекторн, можеше да избяга, преди някой да е открил тялото му. Това беше първата й грешка. А после, най-голямата й слабост беше Шарбон. Не беше имала любимо животно от времето, когато беше петнайсетгодишна, и не беше се грижила дори за най-презрените от Бога същества. Но не можа да устои, когато Елън я запозна с малкото черно кученце. И то стана причина за нейния провал. Ако можеше да стои спокойно и да гледа как Шарбон изпива отровата, Никълъс също щеше да я изпие.

Мислеше, че е научила този урок много отдавна. Никога не разрешавай на сърцето си да омеква, дори за момент. Дори най-невинните същества могат да станат причина за неуспеха ти.

Каретата потегли с проскърцване и тя откри, че никъде не вижда вездесъщия Кръчмар. Смъкна качулката си и се взря в Никълъс. Утринната светлина беше съвсем бледа и крайно недостатъчна. Видът му беше едновременно елегантен и разпуснат, краката му бяха протегнати напред, шалчето му беше леко разхлабено и той я наблюдаваше с опасен интерес.

— Вече сме по пътя си — това ненужно обяснение я изпълни с лошо предчувствие. — Не знам колко дълго ще пътуваме през първия ден, но предполагам, че ще имаме достатъчно време, за да правим опити да се убием. Хайде да видим колко интересно ще бъде, а?

И той се наведе и започна да развързва кърпата, с която беше запушена устата й.