Ан Стюарт
Рози в полунощ (23)

Глава 23
Франция

На двете жени им бяха необходими малко повече от две седмици, за да стигнат до целта на пътуването си. Малкото планинско селце Лант беше на два дена езда от границата на Франция. Жослин постоянно си казваше, че заради брат си трябва да остане на френска земя толкова, колкото е необходимо. Пътуването през Италия беше сравнително удобно — яздеха, вместо да пътуват с карета, и се придвижиха доста бързо.

Франция беше друго нещо. В момента, в който стигнаха френската граница, Жослин пое командването. Облякоха се в груби дрехи и изтъргуваха конете си, в замяна, на които получиха една каруца, чийто груб и недодялан външен вид беше подвеждащ. Спяха в хамбарите и в канавките, ядяха хляб и сирене, и пиеха кисело червено вино. А когато някой мъж сглупеше да се приближи до тях, Жослин го караше да побегне само с няколко добре подбрани думи. Пламъкът на твърдостта и непоколебимостта гореше силно в нея и само той беше достатъчен да изплаши и прогони всеки мъж, който беше достатъчно глупав да си помисли, че две селянки, пътуващи сами, са лесна плячка. Веднъж вече беше загубила Шарл-Луи. Беше изоставила Никълъс, единствения мъж, когото някога беше обичала. Беше постъпила и благородно, и глупаво. Да намери брат си отново, щеше да бъде чудесно. Това щеше да й даде поне някаква надежда в този жесток свят. Нямаше да позволи нищо да се намеси в опита й да спаси единствения човек, на когото можеше да отдаде цялата любов, която Никълъс беше освободил от тъмния затвор, в който се беше превърнало сърцето й.

— Каквото ще да става, не произнасяй нито дума — тихо й нареди Жослин, когато двете спряха пред недодяланата странноприемница, която очевидно беше единственото място, в което пътниците можеха да се подслонят в бедното планинско селце Лант. — Ти си моята братовчедка от Диеп и си глухоняма. Нито чуваш, нито можеш да говориш.

— Но защо? — проплака Елън. — Аз доста добре говоря френски.

— Говориш френския на аристократите. Има цяла бездна между френския на обикновените французи и езика, който говориш ти. Освен това, за колкото и добър да мислиш френския, в него все пак се долавя английски акцент.

Обърна се към приятелката си, усмихна се накриво и добави:

— Ти беше тази, която настояваше да те взема със себе си.

— Знам, че лесно мога да те убедя, в каквото и да е — скромно отвърна Елън. — Но не заради това те накарах да ме вземеш. Не можех да те оставя да тръгнеш сама. Ти имаш нужда от мен. Може и да си мислиш, че ще успееш да живееш сама, но аз знам, че не е така. Ти имаш нужда от хората.

— Да — съгласи се Жослин и се вгледа в странноприемницата, в която се криеха отговорите на въпросите й. — Имам нужда от хората.

И тя си помисли за Никълъс — намръщено, мрачно момче, гневен мъж, нежен любовник, изгубена душа също като нея. Копнееше за него от цялото си сърце, всяко поемане на въздух й причиняваше болка. И знаеше, че винаги ще е така.

— Нима ще влезем в тази кръчма? — прошепна Елън, която очевидно се опитваше да прикрие нервните нотки в гласа си.

Жослин срещна изненадания й поглед.

— Не се тревожи, изглеждаме достатъчно зле. Това, че дрехите са прекалено малки за теб, само спомага за образа ти на идиотка. Ех, само ако можеше да миришеш толкова лошо, колкото изглеждаш. Ако можехме да намерим малко тор…

— Радвам се, че намираш това за смешно — каза Елън. — Но в такъв случай аз ще трябва да се подсигуря никой да не ме приближава, за да не може да ме помирише.

— Разбира се, че е смешно — отвърна Жослин. — Един приятел веднъж ми каза, че човек може да приема живота по два начина — или да плаче, или да се смее. А аз плаках достатъчно.

Изглежда, нещо в гласа й я беше издало.

— Какво ще кажеш за Никълъс?

— Какво да кажа за него? — отговори й с въпрос Жослин, като използваше веселото си настроение като щит, зад който се криеше. — Сигурно вече е разбрал, че се е отървал от мен завинаги. Вече няма нужда да се чувства отговорен за мен, може да продължи да живее живота си.

— Мислиш, че Никълъс е измъчван от чувство за отговорност? — с неприкрита изненада запита Елън. — Джили, мисля, че прекара доста дълго време сама с този мъж. Сигурно го познаваш най-добре от всички. Той е влюбен в теб.

— Познавам го дори по-добре, отколкото той сам се познава. И на мен се пада честта да го спася от самия него.

— Бива си те в това — каза Елън. — Ти спаси мен, ще спасиш и брат си. Може да използваш енергията и за друго.

Жослин пак се усмихна накриво.

— Имаш предвид да спася себе си, нали? Но мисля, че не съм достойна да бъда спасена.

Тя изправи раменете си. Тук, горе в планините, въздухът беше смразяващо студен в ранната пролет. Техните груби селски дрехи не бяха достатъчна защита срещу студа. Щяха да се почувстват на седмото небе, ако можеха да се сгреят на огън, да си починат в топло легло и да хапнат топло ядене. Но сега не можеха да си позволят това. Първо трябваше да намерят Стареца.

— Ела, Агнес — каза Жослин.

Елън сбърчи нос.

— Предпочитам да ми избереш някое по-хубаво име. Дори произнесено с френски акцент, това звучи старомодно.

— Ще бъдеш в много по-голяма безопасност, ако си старомодна, Агнес. А сега пази тишина. Мълчи. Някой може да ни чуе.

В недодяланата странноприемница все пак имаше и нещо хубаво. Двете жени разбраха това едва когато пристъпиха вътре. Липсата на миризма, излъчваща се от техните тела, нямаше да бъде забелязана в такава зловонна стая, каквато беше общият салон на странноприемницата.

— Помни, че трябва да си влачиш краката — прошепна Жослин.

Елън поклати глава в знак на съгласие и тежко пристъпи на грубия дървен под. Жослин добави:

— Трябва да добиеш възможно най-глупаво изражение.

Жослин чувстваше как дланите й се изпотяват. Изминалата седмица беше направо ужасна — беше я върнала в кошмарите, от които толкова дълго се опитваше да избяга. Безименната странноприемница не беше много по-лоша от „Червената кокошка“ — място, което дълги години беше наричала свой дом. Нямаше причина за чувството, което изпитваше сега — чувство за надвиснала беда. Нямаше причина за паниката, която пропълзяваше в сърцето й.

Тя веднага разбра кой е собственикът и задърпа Елън със себе си. Приближиха се до него.

— Нямаме работа — стресна им се той още преди те да са успели да проговорят. — По-добре проверете в манастира. Те понякога наемат работници за един ден. Освен ако не сте решили да заработите по няколко су на гръб. В такъв случай манастирът няма да свърши работа — каза им той със задавен смях.

— Нямаме нужда от работа — каза Жослин, преминала на гърления френски, който беше научила по парижките улици. Той се различаваше малко от езика, на който говореха в това планинско селце, но притежаваше някои от характеристиките на езика на класата, която щяха да приемат добре тук. — Търся един мъж.

— Тук има прекалено много мъже, мила — каза той и махна с дебелата си ръка към събралите се в залата мъже. — Избери си някой.

— Търся един продавач на дрипи, който е дошъл от Париж.

— Париж. А, да, ето откъде идва акцентът ти. Сигурно имаш предвид Стареца. Ние не го пускаме да влиза тук, той е един мръсен евреин. Каква работа имаш ти с него?

Тя беше репетирала тези думи доста дълго, по време на цялото пътуване.

— Той ми дължи нещо.

— Мислиш, че можеш да изтръгнеш пари от ръцете на един евреин? Сигурно и ти си идиотка като тази с тебе — каза собственикът и грубо се изсмя. — Освен това той няма никакви пари. Той спи по улиците и едва намира какво да яде.

— Той има нещо, което ми принадлежи — Жослин беше категорична. — То не е ценно за никого другиго. Моята бедна сестра и аз пътуваме доста отдавна, за да си го върнем. Знаеш ли къде е той?

— Понякога проси храна в манастира. Стои все на прага му още откакто пристигна преди месец. Много вероятно е да го намериш там. Идете до горния край на улицата и ще видите манастира. Не ми се вярва обаче да отворят вратите на две жени. Добрите монаси водят живот на размишление и съзерцание. Те ще си помислят, че само дяволът може да е изпратил две красавици като вас на прага им — тъмните му очи замислено пробягаха по високата и леко прегърбена фигура на Елън. — Може да оставиш сестра си тук. Тя изглежда твърде добре и може да си заслужи топло ядене и меко легло за през нощта.

— Не — каза Жослин, като се надяваше, че Елън не е разбрала планинския френски на мъжа. — Тя е само едно бедно създание, което нищо не разбира.

— Още по-добре.

— Не — повтори Жослин и хвана отпуснатата ръка на Елън. — Тя ще дойде с мен.

— Както искаш — собственикът повдигна рамене. — Ако промениш мнението си, може и да направя нещо за вас.

Елън трепереше, а главата й беше клюмнала, когато Жослин я издърпа навън от тъмната и задимена зала. Тя задъхано и на пресекулки започна да вдишва хладния въздух, а гласът й беше треперлив, когато прошепна:

— Беше ужасно!

— Надявах се, че няма да разбереш — каза Жослин и двете поеха нагоре по безлюдната улица.

— И тези мъже, дето ни гледаха. Особено онзи в ъгъла. Видя ли го? Никога преди не съм виждала толкова черни и зли очи.

— Не им обърнах никакво внимание — каза Жослин. — Те всички бяха от един дол дренки. Напълно безвредни са, ако си твърда и им се противопоставиш.

— Онзи в ъгъла никак не изглеждаше безобиден. И не приличаше на останалите. Беше по-добре облечен от тях. И ни гледаше така съсредоточено и напрегнато. Направо ме втресе.

Жослин забави бързата си крачка и потисна нетърпението си.

— Елън — спокойно и тихо й каза тя, — близо съм до брат си. Трябва да намеря Стареца, защото само той знае къде е Шарл-Луи. Ако искаш, ще намеря място, където да останеш, докато аз го търся…

— Идвам с теб — отвърна Елън — Ти не предполагаш ли, че брат ти може и да е в странноприемницата?

— Шарл-Луи имаше златноруса коса. Всички мъже в залата бяха тъмнокоси — категорично рече Жослин. — Това беше първото нещо, на което обърнах внимание.

— Защо не попита собственика за брат си?

Жослин поклати глава.

— Старите навици трудно умират. Доста отдавна се научих да не се доверявам на никого и да не приемам нещата за чиста монета. Не всичко е такова, каквото изглежда. Не знам дали Шарл-Луи е в опасност, но не искам да направя нещо, което би застрашило неговата безопасност. Хайде, Елън, тръгвай, ако ще идваш с мен. Не мога да чакам повече.

Пътеката, която водеше към манастира, беше тясна и стръмна. Когато стигнаха до вратите му, видяха, че те са заключени. Не се допускаха външни натрапници, манастирът беше защитен срещу външния свят. На вратата имаше звънче, което жаловито проплака, когато го докоснаха.

— Няма да ни отворят — долетя от храстите дрезгав глас. Миг по-късно една позната прегърбена фигура излезе на пътеката. — Добра среща, Жослин. Доста дълго време ти трябваше, за да дойдеш.

Отначало тя застина на мястото си, но после прекоси пътеката, обви ръцете си около дрипавата му фигура и го стисна здраво в прегръдките си.

— Доста дълго време беше необходимо на писмото ти, за да стигне до мен, стари приятелю.

— Кое е това момиче? — той, разбира се, веднага беше забелязал Елън. Старецът никога нищо не пропускаше.

— Моя приятелка. Тя ми донесе писмото. Къде е той, стари друже? Все още ли е в Лант? Добре ли е? Иска ли да ме види?

— Тук е — каза Стареца, тежко се отпусна на една скала и плътно зави мършавото си тяло с дрипавата си пелерина. — Предполагам, че е добре. И точно сега те очаква.

— Но къде е той?

— Къде мислиш, че е, Жослин? — и той обърна главата си към тъмния, приличен на крепост манастир. — Там вътре е. Там е бил през всичките десет години.

 

 

Лицето на собственика остана безстрастно, когато тъмнокосият мъж се вдигна от мястото си в ъгъла и се доближи до него.

— Постъпих, както ми наредихте, мосю — каза той, като потисна страха си.

Господи — помисли си — новите господари са по-лоши и от старите аристократи. Онези поне бяха щедри на бакшиши и усмивки. Този мъж, този служител от правителството в Париж, предизвикваше ледени тръпки по тялото му. Никога не му даваше нито су повече, никога не казваше излишна дума, а тихият му глас винаги криеше някаква заплаха.

— Казах им да отидат до манастира. Сигурен съм, че там ще намерят евреина.

— Не си им казал, че ги причаквам, нали?

Този дрезгав, груб глас караше кръвта на собственика да замръзва в жилите му.

— Разбира се, че не съм — отвърна той. С право беше възмутен. — Направих точно това, което вие ми наредихте. Доста отдавна ги чакате…

— Да, доста отдавна. И най-после пристигнаха. Приготви каретата ми. Трябва да е готова да отпътува.

— Стъмнява се, мосю.

— Прекалено много седмици прекарах в тази воняща дупка — любезно отвърна мъжът.

— Ще вземете жените със себе си?

— Само дребничката. Можеш да задържиш идиотката като награда за усилията си. Но може и да откриеш, че не е толкова проста, колкото изглежда.

Собственикът отметна падналия на челото му кичур.

— Вашето присъствие беше чест за нас, мосю. Ще ми разрешите ли да узная вашето име?

— Не виждам какво значение има то? — отговори мъжът. — Казвам се Малвиве.

Собственикът се поклони толкова дълбоко, че почти обърса мръсотията по пода.

— За нас беше чест, мосю — повтори той. — Ще направим всичко, за което ни помолихте.

Усмивката, която се изписа на мургавото, белязано с белег лице на Малвиве, беше тънка и ужасяваща.

— Никога не съм се съмнявал във вас.

 

 

Задният вход на манастира „Сейнт Анселм“ нямаше врати и не беше заключен. Стареца вървеше пред тях. Движеше се със спокойствието и сигурната крачка на планинска коза, като оставяше Жослин и Елън да се препъват след него. Движеше се предпазливо и все в сенките, които настъпващата вечер хвърляше. Когато застанаха пред манастира, ги възпря с ръка. Елън ловко успя да избегне допира до ръката му.

— Ние ще те чакаме долу — каза й той. — Има нещо гнило в цялата работа. Не знам защо ми пратиха съобщение за брат ти след всичките тези години, през които безуспешно го търсих. Някой е искал да дойда тук, а следователно този някой иска теб, така да знаеш. Но не мога да се досетя каква е причината. Бъди много внимателна, малка моя. Пази гърба си. Ножът ти в теб ли е?

— Шарл-Луи няма да ме нарани.

— Нямам предвид него — съгласи се Стареца и се засмя дрезгаво. — Но има и други, а те те наблюдават и те дебнат. Когато се върнеш, ще ти кажа какво научих. Променила си се, малка моя. Вече не ухажваш смъртта. Струва ми се, че си намерила за какво да живееш. Бъди много внимателна. Все още не можеш да се довериш на никого във Франция. Глупаво е да вярваш на хората. Нищо не се е променило. Ние ще слезем долу и ще наблюдаваме.

Тя прегърна здраво крехкото му тяло.

— Как въобще ще ти се отплатя някога? — прошепна му.

Старият несретник само повдигна рамене и се опита да прикрие смущението си.

— Тревожех се за теб. Само това можех да направя. Не очаквай прекалено много от него, красавице. Ще видиш колко много се е променил.

— Очаквам той да се е променил след десет години в това място. Дали ще тръгне с мен?

— Ще трябва сама да го попиташ. Елате с мен, мадам — каза той на изтощената Елън. — Трябва да се погрижим никой да не обезпокои тяхната щастлива среща.

Жослин ги гледаше как изчезват в буйния храсталак. Придирчивата Елън внимателно пазеше полите на селската си рокля от погледа и допира на Стареца. Очевидно нейният стар приятел беше наясно с неудобството на Елън, защото до нея достигна гласът му:

— Мислили ли сте някога да работите на улицата, мадам? За момиче с вашия ръст бих могъл да взема добра цена.

Жослин се усмихна в мрака и се опита да потисне напрежението, което изпитваше. Сърцето й биеше тревожно. Тя погледна към прозорците на кухнята. Изпитваше страх, смъртен страх. Ами ако Шарл-Луи се беше променил до неузнаваемост? Дали вече можеше да говори? Дали е успял да победи ужаса, който беше преживял по улиците на Париж? Или умът му все още беше като на пеленаче? Дали знаеше какво беше правила тя заради него? Дали я мразеше за това? Ами ако всъщност това не е той?

Вратата се отвори под натиска на треперещите й пръсти. В кухнята имаше само един монах. Той се беше надвесил над една тенджера. Цялото му внимание беше съсредоточено в това, което правеше. Лицето му беше напълно спокойно. Лицето му беше красиво, лице на благородник и й беше странно познато. Тялото, което беше скрито под кълчищната риза, беше със среден ръст и много изящно, а подстриганата ниско коса беше златноруса. И тогава той се обърна. Беше усетил присъствието й. Тя потопи погледа си в красивите кафяви очи на Шарл-Луи, в които се отразяваше прекрасната му душа и живият му ум.

— Жослин!

Гласът му беше дълбок, а усмивката — нежна.

Тя изтича до него и се хвърли в ръцете му, като шумно хлипаше. Стисна го здраво, искаше да се убеди, че е реален, че е жив, а не плод на въображението й.

— Това си ти — плачеше тя. — Наистина си ти.

— Разбира се, че съм аз — каза той и здраво я прегърна. — От години съм тук, в безопасност.

Тя го отблъсна, внезапно обладана от гняв.

— Защо не ми каза? Защо не ми писа нито дума? Почти бях полудяла от мъка и отчаяние. Как можа да ме оставиш да вярвам, че си мъртъв? Ти беше всичко, което имах на този свят.

— Не, Жослин — нежно отвърна той. — Ти имаше себе си. Ти беше най-силното момиче, което някога съм познавал. Рано или късно, ти щеше да се унищожиш заради мен. Имаше само един-единствен начин да оцелеем и двамата — без да се тревожим и без да се грижим един за друг — той нежно докосна лицето й. — Избягах от Малвиве и неговите хора и бродех по улиците на града. Добрите братя ме намериха и ме взеха със себе си. Измина дълго време, преди да си спомня кой съм и кой съм бил. Когато си спомних всичко и възвърнах способността си да говоря, беше изминала вече една година. Нямаше как да те намеря и реших, че така е дори по-добре. Ти трябваше да продължиш да живееш своя живот, без да носиш на гърба си и малкия си брат.

— Дяволите да те вземат, Шарл-Луи. Трябваше да оставиш на мен да реша.

— Както винаги деспотична, нали? — каза той, като се усмихна накриво. — Ти нямаше да вземеш правилното решение. Аз го взех вместо теб. И намерих спокойствие, каквото не смятах, че е възможно. А ти…?

Тя поклати глава и успя да се усмихне въпреки сълзите, които пълнеха очите й.

— Справих се много добре — каза тя, като пренебрегна свиването на сърцето си при мисълта за Никълъс Блекторн. — И защо най-накрая реши да ми кажеш къде си?

— Не съм аз. Ако питаш мен, по-добре беше да ме мислиш за мъртъв. Онзи Шарл-Луи, който ти познаваше, отдавна не съществува. Сега се казвам брат Мартин. И готвя прекрасно — каза той с усмивка и посочи към тенджерата. — Предполагам, че и двамата имаме талант в тази област. Нали маман щеше да бъде ужасена от нашите способности?

Жослин откри, че и тя може да се усмихне на думите му. Тя също си спомни как стриктната и придирчива маман държеше да получат добро образование.

— Тогава, защо съм тук?

Той поклати глава, внезапно разтревожен. Тревогата се отрази и в красивите му кафяви очи.

— Това наистина много ме притеснява, а също така притеснява и Стареца. Бях много изненадан да го видя, когато се появи тук. Той не можеше да проследи кой първи е разбрал къде съм — един приятел казал на друг приятел, той пък казал на друг познат и така… Стареца обаче е подозрителен неверник, знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Той мисли, че тук има нещо нередно, може би някаква клопка.

Тръпките на ужаса лазеха по гърба на Жослин още откакто, бяха напуснали Венеция, но тя ги приписваше на отчаянието, че изоставя завинаги Никълъс. Сега се запита дали има някакви по-основателни причини за тревога.

— Какво по-точно мислиш ти? — запита го тя.

— Мисля, че трябва да си ходиш. Вземи приятелката си и двете напуснете Лант, напуснете Франция колкото е възможно по-бързо. Имам някакво лошо предчувствие, сестричке. А моите предчувствия обикновено се сбъдват.

— Ами ти?

— Какво аз? Аз съм щастлив тук, по-щастлив, отколкото съм мечтал дори. Никой не може да ме достигне тук — в днешно време църквата осигурява известна защита против правителството. Не се тревожи за мен. Трябва да се погрижиш за собствената си безопасност. Знаеш много добре, че не си неуязвима. Трябва да се грижиш за себе си.

За миг тя остана неподвижна.

— Никога вече няма да те видя, нали? — запита го тихо.

Той поклати глава.

— Така е по-добре. Миналото е зад гърба ни. Аз имам своя собствен живот и той ми харесва. А ти трябва да намериш твоя.

Тя го беше намерила. И се беше отказала от него, заради приумиците и капризите на чувството за чест и благородство. Искаше да плаче, да крещи, да се моли и да настоява. Вече го беше загубила веднъж и не искаше да го загуби за втори път. Беше загубила и Никълъс, щеше да загуби всичко. Но не се осмели дори да го докосне, да го прегърне за довиждане.

— Ще ми липсваш, малко братче.

— Сега съм по-голям от теб — отбеляза той. — Върви си с Божията благословия.

Тя искаше да му изкрещи, че не вярва в неговия Бог. Но нещо, ако не Бог, беше дало мир на душата му и тя мислено благодари на небесния си господар. Заради него. Тя потопи пръстите си в яхнията, която весело къкреше на огъня, и ги поднесе към устните си.

— Има нужда от малко сол, брат Мартин — спокойно и безстрастно каза тя. — Господ да те пази.

И избяга от кухнята навън в сгъстяващия се мрак, преди сълзите й да я издадат. Избяга в гората, искаше да се скрие. Сълзите я заслепяваха, тя дори нищо не чуваше. Спусна се по пътеката, без да обръща внимание на шума, който вдигаше, непредпазлива и презираща опасностите.

 

 

— Щастлива ли е тя, мадам? — гласът на Стареца процепи хладния въздух и стигна до ушите й.

Елън беше седнала на една скала близо до главните порти на манастира, толкова далече от Стареца, колкото позволяваха учтивостта и доброто възпитание. Той я караше да се чувства неудобно със старите си, мъдри и всезнаещи очи, с дрипавите си дрехи. Тя беше учена да гледа с недоверие на хората като него. Заедно с него в мрака, в сенките на нощта, в една чужда за нея страна, изпълнена с опасности, Елън се чувстваше несигурна. Искаше да може да победи детските си предразсъдъци и да се приближи до него. Имаше нужда от утеха. И от малко повече смелост.

Но старите навици умират трудно. Нямаше причини да предполага, че наоколо съществуват някакви опасности. Само някакви странни тръпки, които лазеха по врата и гърба й. Някакво странно усещане в стомаха й.

— Щастлива? — като ехо повтори тя и се замисли. — Може да бъде.

Стареца въздъхна.

— Тя все още се бори, нали? Винаги е била едно войнствено и упорито малко създание. Тя има приятели, които се грижат за нея. Ти си нейна приятелка, но е било много глупаво да дойдеш с нея във Франция. Една благовъзпитана англичанка като теб, не би могла да й помогне тук.

— Мисля, ти каза, че мога да изкарам добри пари по парижките улици? — контрира го тя. Диалогът я забавляваше.

Стареца се усмихна.

— Можеш. А ще получиш още по-добра цена в някой публичен дом. Ти нейна добра приятелка ли си?

— Да. Моят съпруг също е неин предан приятел. И моят братовчед Никълъс… — гласът й я издаде.

— Братовчедът. Сигурно това е мъжът, в когото е влюбена.

— Какво те кара да мислиш така?

Стареца пак поклати глава.

— Аз я познавам наистина много добре. Мога само да се надявам, че няма да прояви прекалено твърдоглавие и да отхвърли тази любов. Тя… — думите му внезапно заглъхнаха. — Някой идва насам.

Елън се плъзна долу от скалата.

— Но кой…?

— Ще правиш каквото ти кажа — гласът на Стареца беше по старчески треперлив, но все пак твърд. — Искам да се скриеш. Каквото и да се случи, ти не излизай от скривалището си. Може да се наложи да изтичаш за помощ. Ако това е онази неприятност, която очаквах през цялото време, няма да помогнеш на никого, ако умреш и ти.

— И аз? Кого още ще убият? — запита Елън с нервен шепот.

Беше снишила гласа си и говореше едва доловимо.

— Ако имаме късмет, никого няма да убият. Но имам чувството, че късметът не е на наша страна. Хайде, скрий се, глупаво английско момиче. Чакай и се ослушвай. Ако искаш да бъдеш от полза за някого, за Бога, скрий се.

Тя се пъхна в храсталака и запълзя да търси скривалище. Тръните я деряха по лицето и ръцете, и се закачаха за дрехите й. Тя легна по корем на мръсната земя и вдиша влагата на ранната пролет. Беше неподвижна също като скалата, на която беше седяла преди малко. Старецът също стоеше неподвижно на пътеката и чакаше.

Тя видя мъжа и не се изненада, като позна в него тъмнокосия от странноприемницата, онзи, който я беше изплашил до смърт. Не можеше ясно да долови тихия разговор между тях, но се напрегна да разбере гърления френски, който беше толкова различен от учтивите фрази, на които я учеше нейната гувернантка мис Плимпсън. При спомена за благовъзпитаната мис Плимпсън я напуши силен смях и тя трябваше да прехапе устните си, за да го потисне.

„Чакай и се ослушвай, й беше казал Стареца.“ Само това можеше да направи.

 

 

— Къде са те, стари човече?

— Заминаха — без да трепне, отговори Стареца. — Трябваше да се досетя, че си ти, Малвиве. Още когато чух за тъмнокосия непознат от Париж, трябваше да се досетя, че си ти. Но ти се погрижи да се скриеш от очите ми.

— Това беше прекалено лесно. Теб не те допускат в прилична компания.

— А нима ти се мислиш за прилична компания? Защо не оставиш на мира моята Жослин?

— Тя има да ми връща дълг и аз ще се погрижа да си плати. Изцяло да погаси дълга си — с тялото и кръвта си. Ти отдавна си тук, старче. Учудвам се, че не си се досетил кой стои зад тази работа.

— Остарявам — тъжно отвърна Стареца. — Вече съм прекалено стар, за да живея.

— И аз съм съгласен с това — каза тъмнокосият мъж и направи крачка напред.

Миг по-късно Стареца представляваше куп дрипи, сгърчени на пътя. Елън захапа ръката си, за да потисне писъка, който напираше на устните й. Прехапа ръката си и усети вкуса на собствената си кръв, а още и пръстта, която беше полепнала по нея. Лежеше и трепереше, завладяна от ужас. Сигурна беше, че нещата не могат да се влошат.

Но грешеше. Тъмнокосият седна на същата онази скала, от която тя беше станала преди малко. Загърна се в кафявата си пелерина и зачака. Не мина много време. Само след няколко минути Жослин се приближи през гъсталака, като вдигаше ужасен шум. Дори не предполагаше за капана, в който щеше да попадне. Тя се спря в началото на пътеката и се взря в простряното на пътя тяло на Стареца. Очевидно то беше мъртво. Мъжът, който седеше на скалата, беше скрит в мрака и сенките. Тя направи колеблива крачка напред и със съмнение в гласа извика:

— Малвиве?

Гласът й беше груб и дрезгав.

— Същият. Мислеше, че си ме убила, нали? Подценяваш представителите на простолюдието, гражданко. Ние умираме трудно.

Без да му обръща внимание, тя коленичи до тялото на Стареца и нежно го докосна.

— Очевидно не е така.

— Той изпълни предназначението си. Къде е приятелката ти англичанка? Няма да я оставим тук. Тя може да стане причина за множество неприятни въпроси. Издигнах се много високо в правителството през изминалите години, за което се погрижих сам. Властта ми е почти неограничена, но трябва да внимавам. Това пътуване предприех не по служебни, а по лични въпроси и трябва да бъда дискретен. Не искам нито дума да стигне до по-висшестоящите от мен. Жаждата за отмъщение е признак на слабост, а Малвиве е известен като мъж без слабости.

— Тя замина — категорично отсече Жослин.

— Не ставай смешна. Докъде, според теб, ще стигне една благовъзпитана англичанка? Според мен тя няма да се оправи в тази планинска пустош.

— Тя е на такова място, където не можеш да я достигнеш. Ти стоиш зад всичко това, нали?

— Разбира се. Трябваше ми доста дълго време, за да открия къде си. И тъкмо щях да се откажа, защото старият евреин беше упорита душа и нито точните, нито завоалираните въпроси можаха да изтръгнат някаква информация от него. Убеден бях, че той ще знае къде си. Дебелата жена от странноприемницата нямаше никаква представа. Иначе щеше да ми каже, преди да умре, сигурен съм.

— Убил си Марта?

— Тя беше срам за класата — Малвиве се отрече от нея, без да му мигне окото. — И тъкмо щях да изоставя всякаква надежда, когато се сетих за малкото ти братче. Него щях по-лесно да открия. А после поставих този малък капан. Всичко се оказа толкова просто. Ти се появи много по-късно, отколкото очаквах, но аз се научих да бъда търпелив.

— И сега ще ме убиеш ли?

На Елън, която слушаше внимателно, се стори, че Жослин никак не се интересува от съдбата си.

— О, не, разбира се. Ще те заведа обратно в Париж.

— Ще трябва да ме убиеш — тя беше категорична.

— Е, и до това може да се стигне. А може и да те дам на съда, за да бъдеш осъдена за многобройните си престъпления срещу републиката. Да осъдят и теб, и онзи светец, брат ти. И без това Мадам Гилотината няма много работа напоследък. Ще трябва пак да й намерим.

— Него ще оставиш на мира! — каза Жослин. Гласът й беше леденостуден, но гневът кипеше в нея.

— Още ли се опитваш да го защитиш? Всичко е много просто. Каретата ми чака в подножието на хълма. Не вдигай шум, а аз ще се погрижа брат ти да изживее дните си в благословен мир. Той не ме интересува и вече цяло десетилетие го оставям да си живее мирно и тихо.

— А мен?

— Колкото до теб — с дрезгав глас каза Малвиве, — мисля да се подсигуря, че няма да ме ядосваш.

Тя нямаше избор. Всичко, което Елън можеше да направи, бе да се старае да не се издаде. Не трябваше да скача и да излиза от скривалището си. Стареца я беше предупредил. Не можеше нищо да направи, поне засега. Ако се разкриеше, просто щеше да заличи преимуществото, което имаха засега. От мястото си виждаше крехката, но решителна фигура на Жослин, която се поклони, грациозно и аристократично, за да подчертае съгласието си.

— Може ли да си взема пътната чанта? — запита тя с глас, който като че ли се извиняваше.

— Ако в нея има други парцали като тези, с които си облечена в момента, нямаш нужда от нея — самодоволно изрече той. — Любовницата на Малвиве трябва да е облечена подходящо. Поне на публични места. Аз имам добра репутация.

— В нея има много малко наистина ценни неща — със сладък гласец изрече Жослин. — Няколко прилични дрехи и няколко от най-необходимите ми подправки.

— Трябваше да дойда за теб още щом чух, че си в „Червената кокошка“ — замислено изрече той. — Но бях прекалено зает, за да мисля за теб тогава. Проправях си пътя нагоре. Готварските ти умения ще бъдат само още едно твое предимство. Не съм ял прилична храна доста дълго — всъщност от моето пристигане тук.

Усмивката на Жослин беше студена и страшничка на лунната светлина.

— Мога да ти приготвя най-вкусното ядене на света — измърмори тя.

И тръпки пронизаха Елън чак до мозъка на костите й.