Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Rose at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Ан Стюарт. Рози в полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0042–9

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Англия

Април 1803

Малко места на света са така спокойни и тихи като кухните на английските имения, след като слугите са се прибрали в стаите си за през нощта. Жослин седеше сама в тъмнината и гледаше жълтия пламък на огъня. Малките й, силни ръце лежаха кротко в скута. Крехкото й тяло изглеждаше още по-дребно поради огромния стол, на който седеше, но слугите в кухнята добре знаеха, че не бива да го сменят с друг. Той беше там за нейно удобство, а удобството на главния готвач на лейди Елън Фицуотър беше нещо изключително важно. Нямаше значение факта, че главният готвач е жена, нещо, което беше крайно необичайно. Нямаше значение също, че необикновеният готвач е в прекалено приятелски отношения с необикновената си работодателка, докато, в същото време, тя държи на разстояние всички, които живеят в помещенията за слугите. Персоналът в Ейнсли Хол разбираше йерархията по-добре и от Библията, и признаваше Жослин за абсолютен и единствен управник.

Нямаше значение и факта, че тя беше лишена от фамилно име. Персоналът я наричаше Мамзел и не изразяваше мнението си за нейните предци. Нямаше значение, че тя бе само на трийсет години и изглеждаше дори по-млада, заради стройното си като топола тяло, огромните очи, гъстата, кестенява коса и заради чертите на лицето си, които можеха да бъдат определени като неземни, ако бяха притежание на друга жена.

Никой обаче не можеше да нарече Мамзел неземна. По нейните изразителни устни рядко пробягваше слаба усмивка, а тъмните й кафяви очи таяха трагедия, за която слугите можеха само да гадаят. Малкото радост и привързаност, които притежаваше, бяха запазени единствено за черното кученце, което щастливо спеше в краката й.

Жослин знаеше какво мислят за нея и беше доволна от това. Слугите й нямаха доверие, завиждаха й и бяха внимателни с нея, но не й желаеха злото, а това беше достатъчно. Тя отпусна главата си на облегалката на стола. Мускулите й бяха стегнати в желязна хватка, а тя нямаше сили да я разкъса. През последната година беше успяла да постигне спокойствието и сигурността, които беше търсила. Англия беше убежище, а кухнята на Ейнсли Хол — безопасно кралство, в което всичко беше подредено и предварително известно, където сосовете никога не загаряха, хлябът никога не престояваше в пещта повече, отколкото трябва, кралство, в което хората никога не бяха измъчвани и убивани жестоко и…

Жослин разтърси глава, заслушана в тишината наоколо. Ако само съдбата не се беше намесила отново. Тя заслужаваше трудно постигнатото спокойствие. И все пак, години наред се беше молила за едно-единствено нещо. Не за щастие, не за любов, не за богатство, нито пък за приятелство.

Беше се молила за отмъщение. И трябваше ли да се оплаква сега, когато съдбата най-после беше отговорила на молитвите й?

Ейнсли Хол имаше двайсет и седем спални, бална зала, шест стаи за гости с различни размери и обзавеждане, четири трапезарии, три сервизни помещения, дванайсет дамски тоалетни стаички с всички възможни удобства и много кухненски помещения. И в една от всичките двайсет и седем спални лежеше мъжът, когото тя се беше заклела да убие.

Щеше да бъде съвсем просто. Трябваше само да разбере коя е спалнята и да вземе един от касапските ножове. Тя беше много сръчна в обезкостяването и нарязването на овнешко и говеждо месо, мускулите на деликатните й ръце бяха привикнали да вършат това. Сигурно месото на живия, дишащ мъж няма да бъде по-жилаво. Една прерязана вратна вена и целта на живота й ще бъде изпълнена.

Тя беше останала сама. Не се беше присъединила към другите слуги, за да играе карти, да флиртува и да злослови за господарите. Сега в Ейнсли Хол нямаше аристократи, никой, освен нежелания гост, но тя се страхуваше да го потърси. Съществуваше възможността той да я познае, въпреки всичките изминали години.

Тази вероятност обаче не беше голяма. Без съмнение, тя беше само един далечен спомен, ако той въобще си спомняше за нея. Съсипаният, озлочестен живот едва ли имаше някакво значение за мъж като нейния враг. Тя вероятно беше една от многото му жертви.

Чудеше се, какво ли ще си помисли Елън, когато узнае новината, че братовчед й е заклан и че това е извършила нейната главна готвачка. Без съмнение, нещо крайно неприятно, помисли си Жослин. Може би щеше да успее да измисли по-изискан начин да се справи с проблема. Само ако знаеше колко дълго ще остане той. Не искаше да извърши нищо прибързано, искаше да се наслаждава по-дълго на отмъщението.

Лейди Елън Фицуотър беше напуснала Ейнсли Хол още в деня, в който той беше пристигнал. Тя плащаше дан на условностите, така тачени от англичаните. Дори придружена от полуглухата си компаньонка, мис Бинърстън, Елън не можеше да остане под един покрив с неженен мъж. Нищо, че Ейнсли Хол беше огромно имение, а мъжът й беше далечен роднина. Той обаче имаше ужасна репутация. И така, тя беше заминала. Жослин беше готова да я последва, но се отказа, когато чу името на мъжа.

— Дявол да го вземе този мой братовчед! — беснееше Елън.

Нежните й сини очи горяха от възмущение. Тя обичаше да проклина и го правеше винаги, когато имаше възможност. Въпреки това проклятията никога не звучаха както трябва, произнесени от нежните й устни. Тя се беше опитала да даде указания на Жослин, като използва вулгарен френски език, но Жослин беше отказала да я слуша.

— Защо проклинаш братовчед си? — беше попитала Жослин само няколко минути преди да разбере, че безопасността й е застрашена. — Ако не го искаш тук, просто му кажи да не идва.

— Той вече е тук. Освен това една неомъжена жена няма право на мнение по тези въпроси. Аз може и да живея в Ейнсли Хол, но той всъщност ще принадлежи на брат ми, Кармайкъл, докато аз се омъжа. Ако остана неомъжена, той ще стане владение на неговите наследници. Ако се омъжа, ще го притежава съпругът ми. Междувременно, аз съм доволна, че ми разрешават да живея тук с Бини. Ако цената, която трябва да плащам за този лукс, е моето заминаване всеки път, когато се появи някой развратен далечен роднина, аз с удоволствие ще я плащам.

— Не и с удоволствие — отбеляза Жослин.

— Не, не и с удоволствие — призна си Елън. — Ако беше дошъл някой друг, не Никълъс Блекторн! Защо точно той, най-черната от всички черни овце, човекът, който може да компрометира всяка здрава жена между шест и шейсет години, намираща се в едно графство с него! Пропаднал, развратен, циничен негодник, който ме гони от дома ми… Добре ли си, Джили? — тонът й изведнъж стана загрижен.

Жослин се беше отпуснала немощно в едно кресло.

— Чувствам се чудесно — едва промълви тя. — Разкажи ми за братовчед си.

— Господи, репутацията му е ужасна. Аз не знам и половината от делата му, с които я е заслужил. Той е последния от северния клон на семейство Блекторн, семейство, в което има много луди. И той не е стока — самоуверен егоист, а и ужасно порочен. Ех, ако можеше да не ми е братовчед!

Жослин се беше съвзела достатъчно, за да води любезен светски разговор.

— Защо? Защото те обърква ли?

— Господи, не! Защото лошата му слава на женкар се носи наоколо, а той е толкова красив, че не бих имала нищо против… е, предполагам, че ще имам нещо против. Най-добре е да кажем, че женкарите са неустоими! — високо и ясно каза Елън. — Но аз всъщност мисля, че животът с тях никак няма да е лесен. Съвсем сигурно е, че животът с Никълъс би бил ужасен. Въпреки красивото му лице, в него има нещо… очите му те карат да губиш контрол над себе си. Не мислиш ли и ти така?

— Никога не съм го виждала — тихо промълви Жослин. Ръцете й бяха здраво стиснати под бялата престилка. Нямаше причина Елън да узнае за лъжата.

— Разбира се, че не си. А и този път няма да го видиш. Той дойде преди два часа, съвсем объркан, а сега хърка доста силно в една от спалните. Ние просто ще заминем и ще чакаме, докато получим съобщение, че е заминал за континента.

— Защо ще заминава за континента? Не е ли вече възрастен за обиколки из Европа?

— О, небеса, да. Ники отдавна вече не е под родителски надзор — безгрижно обясни Елън. — Не, не е това. Предполагам, че отново се е забъркал в някакъв скандал. В писмото на Кармайкъл се споменава за дуел и за някаква жена. Ако съпругът й оживее, Ники може да се върне в града. Но ако умре, Ники ще трябва да замине за Франция.

— Франция.

— Ники винаги е обичал Франция. Сега поне не сме във война. Не гледай така, Джили. Знам, че си чувствителна, но не трябва да гледаш така отчаяно всеки път, щом някой спомене тази глупава страна. Никога няма да се върнеш там, заклевам се. Нека Ники замине. Може би там ще намери лошия край, който заслужава. Те все още използват гилотината, нали?

Жослин видя как блясва острието на гилотината, чу вика на тълпата. Отново почувства да я обзема слабост, както винаги, когато се бореше с ужаса.

— Доколкото знам, да — каза тя. От все сърце желаеше да види как главата на Никълъс Блекторн се търкулва в същия изцапан с кръв кош, в който бяха попаднали толкова много други глави.

— За щастие, нямам никакъв опит с пияниците. Нямам представа кога ще дойде на себе си и ще започне да иска разни неща. По-добре да заминем веднага. Онзи негов отвратителен слуга ще се погрижи за нуждите му.

Елън стана, полите на жълтата й рокля се завъртяха около нея. Жослин я гледаше безстрастно, сякаш някъде отдалеч. Изведнъж разбра, че вижда благодетелката си за последен път. Елън беше облечена безвкусно. Както винаги, беше пренебрегнала съветите на Жослин. Формите й бяха пищни, а облеклото й — претрупано. Според нея винаги беше по-добре да сложиш две панделки вместо една, три волана вместо два, ярките цветове бяха по-красиви от пастелните, въпреки че точно пастелни тонове биха отивали на розово-бялата й кожа. Тайната цел на Жослин беше да предаде вродения си вкус на французойка, на своята господарка, но през изминалата година съветите й не бяха чути нито веднъж. А сега вече беше твърде късно.

— Аз няма да дойда — каза тя.

Сините очи на Елън проблеснаха.

— Не бъди глупава. Разбира се, че ще дойдеш. Обикновено отказваш да ме придружаваш навън от къщи, но този път е различно. Ще потърсим убежище при Кармайкъл в Съмърсет, докато Ники подреди отново живота си. Животът на село ще се отрази добре и на двете ни. Освен това ти обеща, че ще ме научиш да готвя.

— Не този път — равнодушно каза Жослин на своя безупречен френски.

Когато беше деветгодишна, нейна гувернантка беше една бедна английска вдовица и английският на Жослин също беше безупречен.

Нито една от двете жени не намери за странно това, че готвачката отказва да изпълни заповедта на господарката.

— Но защо, Джили? — простена Елън. — Ще бъда толкова самотна там!

— Бини ще ти прави компания.

— Бини е глупачка. Защо искаш да останеш тук? Ники сигурно ще гуляе през цялото време и гозбите ти ще отидат на вятъра.

Очите на Елън се изпълниха със сълзи.

— Когато се съгласих да дойда тук с тебе, ти ми обеща, че ще приемеш моите условия — кротко каза Жослин. — Казах ти, че не мога да бъда твоя приятелка, твоя довереница, твоя сестра. Приех да дойда в Англия, само като твоя главна готвачка.

— Но, Джили…!

— Оставам тук, в кухнята, където ми е мястото! — тя стана и взе меките ръце на Елън в своите малки, твърди длани. — Сигурна съм, че ще измисля нещо подходящо за Никълъс Блекторн.

Лейди Елън обаче не беше глупава жена. Съвсем тихо, тя попита:

— Ще ми кажеш ли?

Жослин не се престори, че не разбира. Дължеше й поне това.

— Точно сега — не — мрачно отвърна тя.

Елън беше заминала преди по-малко от осем часа. Животът в Ейнсли Хол продължаваше обичайния си ход, независимо от това, че господарката не беше там. Редът стриктно се спазваше, за което следяха икономът Уилкинс и мисис Рафърти, главната сред слугините. Те бяха сключили договор с Жослин веднага след нейното пристигане, тъй като и двамата можеха да разпознаят противника, щом го видят.

На Никълъс Блекторн беше сервирана храна, която беше върната недокосната. Това не бе предизвикало никакви чувства у Жослин, но сега, докато седеше сама в просторната кухня, изпита едва доловимо раздразнение.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Нямаше да заколи Никълъс Блекторн в леглото му, въпреки че той напълно го заслужаваше. Щеше да има прекалено много усложнения. А и знаеше, че не би могла да извърши това.

Можеше само да се надява, че апетитът му ще се възвърне с изтрезняването. Защото тя имаше намерение да го отрови, а след това да застане до леглото му и да го гледа как умира. Жослин чу твърди стъпки да се приближават откъм източния килер и застина, обзе я паника.

За да оцелее, беше принудена да усвои много умения. Отдавна беше научила, че за да е в безопасност, трябва да държи под око всичко и всички около себе си. Познаваше стъпките на всичките трийсет и шест членове на персонала в Ейнсли Хол, познаваше стъпките и на всички от семейството на Елън. Мъжът, който се приближаваше към царството й, беше непознат.

Кученцето й, Шарбон, почувства паниката й, скочи от стола и остро излая. Ножът, който използваше за нарязване на овнешкото, беше в ръката й, а лицето й беше в сянка, когато мъжът влезе в стаята. Ръката й трепна и стисна по-силно дръжката на ножа. Силуетът, очертан в рамката на вратата, беше по-нисък и по-пълен, отколкото си го спомняше. А косата беше оредяла чувствително.

И тогава той проговори, а тя разбра грешката си. Един английски джентълмен не би влязъл в кухнята. Беше изпратил слугата си.

— Тук е тъмно — отбеляза мъжът.

Жослин тихо остави ножа и отиде да запали евтините лоени свещи, които се смятаха за повече от достатъчни за осветлението на кухнята. Запали ги една по една и помещението се изпълни с дим. Тя знаеше, че мъжът я наблюдава, и ако не можеше отведнъж да усети враждебността й, то сигурно усещаше сдържаността й. Трябваше да надхитри този мъж и да му се изплъзне, когато Никълъс Блекторн бъде застигнат от съдбата. Обърна се с гръб към него, за да не му позволи да я разгледа.

— Ти трябва да си Мамзел.

Беше съвсем различен от всички слуги, които са влизали в нейната кухня. Беше здрав и набит като уличен побойник и доста стар. Мястото му беше в някоя кръчма, а не в изискано имение като Ейнсли Хол.

— Да — каза Жослин.

— Господарят ми е гладен?

— Така ли?

Помисли си за недокоснатия поднос. Или беше достатъчно изтрезнял, за да му се върне апетита, или отново беше пиян и гладен. Нямаше значение. Щеше да бъде доволна, когато той е готов да яде нейните ястия.

— Една студена закуска ще свърши работа. Месо, сирене, парче ябълков сладкиш, ако се намира. И бренди. Къде държи брендито си лейди Елън?

— Няма бренди.

— По дяволите! — изруга мъжът.

— Лейди Елън има изба с подбрани вина, но няма бренди.

— Но ти използваш понякога бренди, нали?

— Да.

— Изпрати го горе. По-добре го донеси сама. Господарят ми не вярва, че лейди Елън има жена главен готвач.

Жослин изтръпна. Той няма да си спомни, казваше си тя. Бяха изминали повече от тринайсет години. Тогава тя беше крехко, слабо дете, а той беше млад мъж тръгнал на лов за удоволствия. Няма да си спомни.

— Ти не разбираш — каза тя хладно. — Аз не съм просто слугиня. Имаме не по-малко от седем кухненски прислужнички, които ще бъдат много щастливи да занесат подноса на твоя господар, господин…?

— Наричай ме просто Кръчмаря — мисля, че в момента господарят ми не се интересува от кухненски прислужнички, въпреки че за в бъдеще… Той иска да види главната готвачка на лейди Елън, а мое задължение е да задоволявам всичките му прищевки. Точно сега ти си неговата прищявка, Мамзел. Така че ще почакам.

Тя понечи да продължи спора, но се отказа. Нямаше защо да си хаби думите, а може би щеше да предизвика и подозрение, ако беше настояла. Вместо това тя присмехулно му се поклони.

— Да, сър — каза тя, а мъжът изненадано я погледна.

— Не си като другите слугини, които съм срещал — призна той.

— Това е така, защото не съм слугиня. Аз съм главен готвач.

— Главните готвачи са мъже.

— Аз не съм.

— Забелязах — мъжът я погледна похотливо.

Жослин почувства студени тръпки в стомаха си. Ако този грубиянин беше пример за поведението на Никълъс Блекторн, то той беше пропаднал съвсем. Тя се зае да приготви чиния със студено месо и сирене. Ръцете й механично се движеха, а умът й работеше трескаво.

— Не си като другите слуги, които са идвали в Ейнсли Хол — подхвърли тя.

Кръчмаря се засмя.

— Можеш да се обзаложиш, че не съм. Моят господар пет пари не дава как е облечен. Той не е някое конте. Има нужда от човек, който да застане зад него, някой, който може да вземе груби, но ефикасни мерки, който не се страхува от неприятности.

— Той често ли има неприятности? — хладно запита тя. Нямаше как да вземе ножа, защото трябваше да носи подноса. Той очакваше това от нея.

— Може и така да се каже — каза Кръчмаря с усмивка, която разкри няколко пожълтели зъба.

— И ти го измъкваш от неприятностите?

Тя извади голяма връзка ключове и отключи вратата на килера, в който държаха брендито. Там имаше две бутилки. В едната имаше превъзходен френски коняк, а в другата — долнокачествено бренди, което използваха за готвене. Тя взе бутилката с бренди и я сложи на подноса.

— По дяволите, не! Той може и сам да се измъкне от всякаква каша. Аз просто внимавам да няма удари в гърба.

— Звучи така, сякаш животът му е пълен със събития — каза тя. — Предполагам, че аз ще нося подноса?

— Точно така. Хайде, Мамзел. Господарят ми няма да те изяде.

Тя повдигна подноса с малките си, силни ръце.

— Вкусът на моето месо няма да му хареса — отговори тя.

Тя последва Кръчмаря по осветените от свещи коридори. Дебелите килими заглушаваха леките й стъпки.

— Знаеш ли, не говориш съвсем като французойка — внезапно каза Кръчмаря, като спря точно пред малкия, натруфен будоар на лейди Елън.

По тялото на Жослин пропълзя студ. С върховно усилие на волята тя успя да скрие обзелата я паника и треперенето на ръцете си. Взря се в Кръчмаря, в грубото му лице и пожълтели зъби и му каза какво мисли за него. Каза му го на уличен, вулгарен френски. На езика, който беше научила в бедните квартали на Париж. Кръчмаря беше впечатлен.

— А, този френски вече звучи добре.

Той отвори вратата и Жослин с ужас разбра, че по някаква своя причина, Никълъс Блекторн се е настанил в будоара на Елън. Тя нямаше избор. Не можеше да се обърне и да избяга. Щеше да привлече вниманието им върху себе си, а точно това искаше да избегне. Просто трябваше да държи главата си наведена, езика си зад зъбите и да се надява, че той няма да си спомни.

За миг й се стори, че будоарът е празен. Огънят беше единствения източник на светлина и въпреки че стените бяха тапицирани със светла коприна, стаята беше потопена в сенки.

— Трябва да научиш френски, Кръчмо — каза един глас. — Тогава ще бъдеш още по-впечатлен. Тя те нарече син на похотлива змия, мъж, на когото липсват някои необходими мъжки части, и предположи, че най-добрата храна за тебе са магарешките лайна.

Жослин щеше да изпусне подноса.

За щастие Кръчмаря тъкмо беше протегнал ръце да го поеме, защото вярваше, че само той има право да сервира на господаря си, и таблата не падна на земята. Жослин беше все още на прага, не помръдваше, знаеше, че светлината, която идваше отзад, щеше да остави лицето й в сянка. Кръчмаря трябваше да мине покрай нея и стори това, като сипеше проклятия.

Той се беше изтегнал в малкия, тапициран в розово шезлонг на лейди Елън. Прашните му черни ботуши вече бяха оставили петна по нежната коприна. Беше ясно, че няма намерение да свали краката си, въпреки че по ботушите му бяха полепнали едри парчета кал и трева. Той имаше много дълги крака, тя не беше забравила това. Беше доста висок, още когато беше на двайсет и две, а сега, като зрял мъж, беше още по-висок. Панталоните му също бяха прашни и бяха плътно прилепнали по бедрата му. По някое време той се беше разделил с жакета си, бялата му риза беше разтворена край врата, ръкавите й бяха навити. Дългата му, къдрава черна коса беше разрошена и скриваше лицето му.

Тя го огледа, като внимателно избягваше лицето и очите му. Но не можеше повече да се сдържа. Като видя, че по тялото му няма никакви белези на напреднала възраст, че коремът му е все така плосък, погледна към лицето му с надеждата, че злото е оставило отпечатъка си по него. Да, възрастта и злото бяха оставили своя отпечатък. Бяха превърнали младежа в почти неземно красив сатир, в толкова привлекателен зрял мъж, че Жослин беше поразена. Беше готова да се закълне във всичко свято, че вече никога не би намерила, който и да е мъж за привлекателен, но не, не и този. Привличаше я неотразимо, а точно той беше убил семейството й и бе съсипал живота й.

Чертите на лицето му, нежни и красиви, когато той беше на двайсет години, сега се бяха изострили. Високите скули, дълбоките тъмносини очи и правият нос бяха същите и все пак различни. Очите му все още притежаваха хипнотична сила, но в техните ъгълчета имаше множество фини бръчици, резултат от разгулен живот, не от смях. По-дълбоки бръчки очертаваха чувствената му уста. Брадата му беше набола, той не се беше бръснал през последните няколко дена. Дългата му черна коса беше рошава, твърде различна от внимателно подредените коси на другите роднини на лейди Елън. Движенията му бяха лениви, отпуснати и все пак криеха някаква опасност. От дълго време Жослин не беше попадала в компанията на опасен мъж. Тя беше доволна и желаеше това да продължи.

— Изпълни ли поръчката, Мамзел? — провлече думите той. Слаба усмивка пробяга по надменното му лице.

Тя нямаше да му позволи да забележи колко е объркана.

— Да, сър — отговори спокойно, без да се помръдне от мястото си, скрита в сянката.

— Все още не съм имал възможност да видя главния готвач на моята втора братовчедка лейди Елън. Ела по-близо, момиче.

Лицето й не издаваше никакви чувства, но студени, смразяващи тръпки пропълзяха в малкото й, кораво сърце. Искаше й се да бъде по-смела. Пристъпи напред, в оскъдната светлина, и му позволи да се втренчи в нея. Не можеше, не искаше да срещне очите му. Стоеше там, с преплетени отпред ръце, с поглед, насочен към огъня, и чувстваше как неговият обгръща крехкото й тяло. Жослин се молеше той да не забележи слабото треперене, което не успяваше да овладее, да не види предизвикателството, което се излъчваше от нея, да не долови омразата в сърцето й.

— Не би могла да се нарече диамант от най-чиста проба, нали, Кръчмо? — провлече отново думите той. Беше отегчен. Ужасно отегчен.

— Не, сър — отговори Кръчмаря, зает с подноса с храната — Не съм и чувал дори, че тя е нещо по-специално. Има една камериерка на име Бетси, която е наистина пикантно парче…

— Не мисля, че ме интересува — думите му издаваха известна разсеяност. — И все пак има нещо в това момиче. Не намираш ли?

Тя леко скръцна със зъби. Не можеше да се помръдне, не можеше да направи нищо, освен да слуша как мъжете обсъждат нейните качества.

— Не знам, сър. Тя не е моя тип. Харесвам жените, които имат малко повече месо по кокалите. Жени, чиято прегръдка да бъде топла в студените нощи и… нали знаете…

— И аз — по звука на гласа му тя отгатна, че е станал от шезлонга. Беше дошъл по-близо. — Но в тази има нещо…

Той я докосна. Широката му длан повдигна брадичката й, приближи лицето й до неговото. И тогава той изведнъж отдръпна ръката си, засмя се неестествено.

— Какъв гняв, Мамзел — каза тихо, на френски. — Каква омраза. Доста ме изненадваш.

Тя нямаше да разговаря с него на френски. Нямаше да го погледне, нямаше да диша един и същи въздух с него. Ако я докоснеше отново, щеше да вземе ножа от подноса и да го забие в сърцето му.

— Мога ли да се оттегля, сър? — помоли го тя спокойно, с поглед, все още прикован в земята.

— Да, разбира се. Нямам желание да лягам с ядосана женска. Поне не тази вечер.

Това изказване я изненада, стресна я и тя го погледна с отворена уста. Беше шокирана. Тъмносините му очи имаха замислено изражение, а то беше дори по-опасно от краткия допир на ръката му.

— Господинът има грешка. Аз съм главната готвачка, а не курва — отсече тя.

Не изчака да чуе отговора му, нито разрешението му. Завъртя се на петите си и напусна стаята, като затвори внимателно вратата след себе си. Пътят до кухнята беше дълъг, тя вървеше уверено и спокойно, борейки се с желанието да побегне така, сякаш животът й зависи от това.

Аз не съм курва — беше казала на мъжа, който я беше направил паднала жена. И знаеше, още преди денят да е изтекъл, че този ще бъде неговия последен ден.