Ан Стюарт
Рози в полунощ (18)

Глава 18

Корабът вече не се движеше. Жослин лежеше по корем на койката, страхуваше се дори да си поеме дъх, да не би стомахът й отново да се разбунтува. Не се осмеляваше да седне. Когато, няколко часа по-рано, се бе опитала да го направи, стаята се беше завъртяла пред очите й и тя се беше строполила на пода. Това й стигаше. Рано или късно, все щеше да успее да допълзи до койката, но той беше влязъл, а това беше още по-лошо от морската болест. Беше я взел в ръцете си и я беше положил обратно на леглото. Беше й прошепнал няколко нежни думи на езика, който тя помнеше от своята далечна младост. Беше вече позабравила как звучи той, този парижки гърлен френски, който беше толкова различен от меките и по-изискани звуци, от които се състоеше френският на изчезналата аристокрация. Тя си позволи да потъне в мечти, а той нашепваше думите в ухото й и я загръщаше по-плътно в лекото одеяло. Тялото й беше слабо и треперещо като на дете. И тя се пренесе в света на своето детство. Представи си, че пак е на петнайсет години и че пак изпитва чувството, присъщо на младите — чувството, че всичко на този свят е възможно.

Едва тогава беше разбрала, че не е сама в каютата. Сетивата й се бяха притъпили и тя едва осъзнаваше чуждото присъствие. А когато се изостриха, тя разбра, че този, който се намира в каютата с нея, не е нейният враг. Внимателно отвори едното си око и видя мургавия профил на Кръчмаря, който седеше в ъгъла.

— Значи вече си будна. Губим ценно време. Ако искаш да дойдеш с нас, трябва вече да ставаш.

Жослин не помръдна.

— Имам ли някакъв избор?

— Не. Негово благородие няма намерение да те пусне да си вървиш.

Нещо в гласа на Кръчмаря направи впечатление дори на нейните притъпени сетива. Тя с усилие се изправи до седнало положение и каютата пак се залюля пред очите й, но само за кратко. След миг всичко застана на мястото си.

— А ти мислиш, че той трябва да го направи? — тихо, но ясно запита тя.

Кръчмаря кимна.

— Аха, така мисля. Ти само му създаваш грижи, но той е като сляп и упорито продължавала не забелязва това. Дори не знае какво иска да прави с тебе, но няма достатъчно разум да разбере, че трябва да те остави да се махнеш.

— Ти можеш да ми помогнеш.

Кръчмаря изненадано я погледна.

— И защо да го направя?

— Защото си прав. Аз само създавам проблеми. И без това го гонят заради убийството на онзи мъж…

— Какво знаеш ти за това? — тросна й се Кръчмаря. — Аз бях там, Мамзел. Борбата беше честна и по правилата. Но Джейсън Харгроув ги наруши. Опита се да убие Блекторн след дуела, когато той се беше обърнал с гръб към него. И Блекторн не разреши това да се случи.

— Много благородно от негова страна — едва чуто промълви Жослин.

— Освен това вече сме на континента. Никой няма да ни преследва тук.

— Стигнахме ли вече? Колко време прекарахме в морето?

— Искаш да знаеш колко дена си повръщала ли? Три дена. Справедливо отмъщение, ако разбираш какво искам да кажа. Точно толкова дълго, колкото Блекторн страда от гастрит.

— Ами неговата братовчедка? Мислех, че те също ни преследват.

Надеждата все още беше жива в сърцето на Жослин и тя не искаше да я загуби.

— Ти да не би да мислиш, че той се страхува от хора като лейди Елън? — пак й се тросна Кръчмаря. — Невъзможно! И няма значение колко джентълмена води със себе си. Те няма да настигнат Блекторн, щом той не иска това. Могат да го настигнат, само ако им позволи.

— А тогава защо мислиш, че той трябва да ме пусне?

Беше още твърде слаба и й беше трудно да схване смисъла на всичко казано.

— Ако знаех точно защо мисля така, можеше и да ти помогна. Но тъй като не знам, не съм сигурен, че ще постъпя правилно — гласът на Кръчмаря звучеше уморено и измъчено. — Просто мисля, че ти си допълнително бреме и че той ще се справи по-добре, ако те няма. Нищо друго. Знам, че още не се е качил върху теб, така че предположението ми няма нищо общо с това. Ти не си неговият тип — той харесва русите, глупави и напети момичета. Не разбирам нищо и това ме тревожи.

Тя сигурно беше загубила ума си. Или пък това бяха последиците на морската болест. Не можеше по друг начин да си обясни, защо я натъжава факта, че Блекторн предпочита русите и глупави жени. Нали това трябваше само да я радва, тъй като, слава Богу, не беше достатъчно привлекателна за него и той нямаше да легне с нея.

— Ще пътувате много по-бързо и по-лесно без мен — успя да каже тя. Думите й звучаха съвсем разумно. — Той вероятно проявява упорство. Ако просто изчезна на пристанището, той може и да е благодарен, че някой е взел вместо него правилното решение.

— Никой няма да взема решения вместо мен, любима — отговори й хладно Блекторн на изискан френски.

Беше застанал на прага, без те да забележат кога. Тя дори не беше видяла, че вратата е открехната. Както винаги, стъпките му бяха много леки. Той продължи:

— Много мило от твоя страна, че си се загрижила, но твоето присъствие няма да ме затрудни кой знае колко. Засега, поне.

Тя уморено го погледна. Мъжът, който беше дошъл при нея по време на безкрайното пътуване и който беше нашепвал нежни думи в ухото й, мъжът, който беше слагал студени компреси на челото й, мъжът, който беше отишъл толкова далеч, че дори беше държал легена вместо нея, и то без да изпитва отвращение, този мъж беше изчезнал. На негово място беше застанал мрачният и зъл мъж, който можеше да я накара да изпитва страх, ако му позволеше. Там стоеше студенокръвният, неумолим враг, който нямаше да се вслуша нито в молбите й, нито в гласа на здравия разум. Нежността му се беше стопила. Всичко добро у него беше изчезнало.

А точно сега тя беше прекалено слаба, за да се бори. Кръчмаря все така седеше отпуснато в ъгъла и изглеждаше странно спокоен. Явно не се тревожеше, че господарят му е чул думите, които беше произнесъл и които не бяха пример за вярност. Явно беше, че взаимоотношенията между тях не са обикновени и че те са не просто господар и неговия камериер. Тя нямаше да позволи на надеждата да умре. Щом присъствието й не се нравеше на Кръчмаря, той може би щеше да й помогне. Може би щеше да пренебрегне някои от мерките за сигурността й. Всичко, което трябваше да направи, беше да се възползва от друг момент на невнимание. Щеше да се измъкне. И този път той нямаше да успее да я хване пак.

— Хайде, Жослин — каза Блекторн.

Влезе в каютата, която като че ли се смали и стесни — толкова висок и силен беше той. И Жослин се почувства още по-дребна и слаба. Но не и безпомощна. Никога нямаше да бъде безпомощна. Щеше да се бори до края на живота си. Той й протегна ръката си — изящна и силна. Изчака я търпеливо.

— Хайде — каза й отново, — твърдата земя те очаква.

Щеше да последва и самия дявол, ако той я водеше навън от кораба. Опита се да се изправи и да слезе от койката, като пренебрегна предложената й помощ. Блекторн обаче не беше мъж, който щеше да позволи да го подминат. Той просто взе ръката й в своята, издърпа я от леглото и я спусна на пода. Оказа се, че тя има нужда от помощта и силата му. Краката й още трепереха. Но това беше моментна слабост, напомни си тя. Щеше да се оправи веднага щом слезе от този чудовищен кораб. Трябваше да се погрижи за себе си — искаше да измие лицето и ръцете си, да среше косата си и да потърси нещо по-подходящо измежду прекаленото големите за нея дрехи на Елън. Трябваше да сложи нещо в стомаха си, въпреки че само мисълта за това я накара да потръпне. А после щеше да се погрижи за бягството си.

И този път бягството й щеше да бъде успешно.

 

 

Пътищата в Холандия бяха в по-добро състояние от тези в Англия. Наетият файтон също беше една класа над разнебитената карета на Блекторн. В този файтон имаше дори възглавнички. В него имаше и повече пространство, така че огромното, мускулесто тяло на Блекторн не го запълваше цялото и не я притесняваше, както беше в по-малката карета. Но тялото му все още беше доста заплашително. Той я наблюдаваше. Изминаваха миля подир миля, а погледът му не се отделяше от лицето й. Той се беше отпуснал лениво, дългите му крака бяха протегнати далеч пред тялото, ръцете му бяха скръстени, а над тях падаха дантелите на ръкавите му. Очите му бяха полузатворени, а тънките му устни бяха разтеглени в лека усмивка, която беше доста обезпокоителна. Но Жослин, както винаги, не показа колко притеснена беше всъщност.

Нещо се беше променило и тази промяна не предвещаваше нищо добро за нея. Блекторн като че ли беше взел решение и каквото и да беше то, нямаше да е в нейна изгода.

Тя също го наблюдаваше, но не така открито, както той се взираше нея, и обмисляше възможностите си. Тя го наблюдаваше и чакаше, страхуваше се от момента, в който файтонът щеше да спре и те щяха да се подслонят някъде за през нощта. Дори мъчението на безкрайното пътуване беше за предпочитане пред неизвестността, която щеше да настъпи с падането на нощта.

Времето беше доста напреднало, когато най-после слязоха от файтона. Странноприемницата също беше по-добра от онези, които бяха посещавали в Англия. Ако не беше толкова разтревожена, Жослин щеше да се запита, дали цената на нощувката е по-малка на континента или Блекторн си разрешава да харчи повече пари, защото вече не се страхува от призрака на преследвачите. Вероятно истината беше някъде по средата. Но тя си имаше достатъчно други грижи, за които да мисли, докато седи сама в отделната си стая, която беше по-топла и по-просторна от стаите в английските странноприемници.

Тя стана и закрачи из стаята, ръцете й бяха напрегнати и опънати до тялото й. Крачеше гневно, като изритваше полите на роклята, които й се пречкаха. Нямаше причина да мисли, че тази нощ ще бъде с нещо по-различна от останалите, които бяха последвали отвличането й от Ейнсли Хол. Както беше отбелязал Кръчмаря, тя не беше неговия тип. И тук имаше достатъчно напети, руси и глупави момичета, които се кикотеха и сервираха в долната зала. Беше зърнала поне три, преди Кръчмаря да я метне на рамо и да я занесе в стаята й. Логично беше Блекторн да намери утеха в техните меки ръце. Логично беше, но тя не вярваше, че ще стане така. Знаеше, че тази вечер той ще дойде за нея. И той знаеше, че тя знае. Подносът с храната, на който липсваше нещо толкова необходимо като нож, говореше за това каква ще бъде съдбата й. Тя почти не беше докоснала храната. Не беше изпила и чашата вино, защото щеше да има нужда от трезвия си ум. Толкова дълго беше успяла да го държи настрана. Сигурно щеше да успее да го залъже и този път.

Часовете минаваха. Огънят в камината беше почти угаснал. В късния час от общата зала на долния етаж долиташе смях, кикотенето на момичетата преодоляваше разстоянието, минаваше дори през дебелите дървени стени. Паниката й сигурно беше напразна. Тя изрита от краката си прекалено големите пантофи на Елън и се изкатери на високото легло. То беше меко и миришеше на току-що изпрани чаршафи. Те бяха ленени и висококачествени, и биха правили чест дори на Ейнсли Хол. Леглото беше голямо и тя щеше да спи сама в него. Легна по гръб напълно облечена и загледа сенките, които играеха по тавана и стените. Това, което чувстваше, не беше, не можеше да бъде разочарование.

Да, разочарование беше, призна си. Трябваше да бъде честна спрямо себе си. Не биваше да се самозалъгва. Тя не беше разочарована, че няма да стане обект на отвратителните му домогвания. Разочарована беше, че битката, която се отлагаше толкова отдавна, щеше пак да бъде отложена. Рано или късно, натрупващото се между тях напрежение щеше да избухне. Тогава тя щеше да бъде готова, щеше да се бори. А силите и аргументите й намаляваха, когато беше оставяна насаме. Разбира се, че беше разочарована.

Отдолу долетяха писъци и смях. Ръцете й се свиха в юмруци. Слава на Господа, че на света имаше и готови за секс камериерки, каза си тя. Уж беше искрена със себе си, а ноктите й се забиваха в дланите и й причиняваха болка. Благодаря ти, Господи, че ще прекарам още една спокойна нощ, благодаря ти за…

Вратата на стаята й проскърца и сложи край на всички неискрени благодарности към Бога. Блекторн пристъпи вътре нехайно. Носеше свещ в ръката си и беше изключително елегантен и привлекателен. Играта на светлини и сенки правеше лицето му да прилича на лицето на хищна птица. Това не беше илюзия. Той беше съвсем реален.

Жослин бързо седна, като се прокле, че е легнала в такъв неподходящ момент. Ако имаше поне десет минути на разположение, щеше да се приготви да го посрещне както подобава. Нямаше да лежи уязвима на леглото.

Той й се усмихна. Усмивката му не й вдъхна доверие. Тази усмивка беше просто едно леко и подигравателно изкривяване на тънките му устни. Очите му не се усмихваха.

— Нямаш нищо против да заключа вратата, нали? — измърмори той и завъртя ключа, без да изчака нейното съгласие. — Тази нощ не искам да ни безпокоят. Не вярвам някой да бъде толкова глупав, че да го направи. Моята репутация е известна на всички. Повечето хора ще помислят два пъти, преди да се опитат да ме ядосат.

Тя се отдръпна в далечния край на леглото. Светлината на свещта не падаше върху лицето му. То беше тъмно, в него нямаше нито нежност, нито състрадание, нито разбиране. Този път той щеше да я има. Нямаше нищо, което може да каже или направи, за да го спре. Но поне можеше да опита — за последен път.

— Ти всъщност не ме желаеш — каза тя, докато го гледаше как съблича елегантния си жакет. — И ти знаеш, че не ме желаеш. Ако искаш секс, защо не се възползваш от услугите на камериерките? Сигурна съм, че те не биха имали нищо против, а са и по-опитни от мен.

— Те не ме интересуват — каза Никълъс и дългите му, търпеливи пръсти развързаха възела на шалчето му. — Искам теб.

Той седна на стола до камината и започна да събува ботушите си — нещо, което не беше особено лесно, защото те бяха плътно прилепнали на краката му. Тя го гледаше като хипнотизирана. Знаеше, че няма къде да избяга. Той съблече ризата си и се приближи към нея. В тъмнината й се стори огромен като великан. Това не беше похотливият английски благородник, нито непохватният, дебел месар. Това беше нейният най-зъл враг и той беше мъж, който притежаваше смъртоносен чар и беше много опасен и много, много привлекателен. Той беше още и мъж, който искаше да я нарани, да я накаже. И щеше да направи това, но също така щеше, ако може, да й достави удоволствие. Единствената й защита беше мисълта, че такова удоволствие не съществува. Тя го погледна със смразяващо безразличие.

— Не прави това.

Усмивката му стана още по-присмехулна.

— Ти знаеше, че рано или късно, ще стигнем дотам. Нали?

Протегна се и я погали по дългата кестенява коса. Гласът му беше нежен. Или може би на нея й се струваше така?

— Не мога да те спра.

Той поклати глава в знак на съгласие.

— Ти можеш да ме заплашваш, че ще ме убиеш, можеш да заплашваш, че ще се самоубиеш, можеш да риташ и пищиш и да се бориш с мен, ако искаш. Но не можеш да ме спреш.

— Добре тогава.

Той се сепна от изненада и я погледна. Отдръпна ръката си от косата й.

— Добре тогава — като ехо се обади той.

— Не мога да те спра. Можеш да ме изнасилиш. Давай.

Тя легна по гръб на леглото, опъна скованите си ръце край тялото, впери поглед в тавана и зачака. Искаше той да бъде безцеремонен. Искаше да го предизвика. Напразно. Тя почувства пръстите му да разкопчават бавно копчетата, които покриваха цялата предница на роклята, почувства и хладния нощен въздух, който се докосваше до тялото й с разкопчаването на всяко следващо копче.

— Няма нужда да правиш това — процеди тя през зъби. — Необходимо е само да вдигнеш полата ми.

Тихият му смях не я стопли, не я накара да се почувства по-добре.

— Имаш известен опит, нали? Аз не искам просто това, което е между краката ти, малка моя. Искам цялото ти тяло.

Той я издърпа, накара я да седне и измъкна роклята през главата й.

— Моето тяло е на ваше разположение, монсеньор — любезно и учтиво каза тя, но не му помогна да я разсъблече.

Долната риза беше от мека коприна. Стигаше чак до коленете й и тя се надяваше, че ще спази поне малко благоприличието и ще я остави по бельо. Но той не мислеше така. Внимателно нави белите копринени чорапи и ги захвърли настрани, след това съблече долната й риза и тя остана да лежи съвсем гола. Опитваше се да не помръдне, да не трепне, докато той я наблюдава с тези опасни, дълбоки очи.

— Тялото ти е много дребно и крехко, любима — измърмори той, без да я докосва. Очите му обходиха малките й закръглени гърди и гладкият стомах. — Все едно си още на петнайсет. Спомням си, като че ли беше вчера…

Безпогрешно беше избрал думите, които щяха да я вбесят.

— Копеле! — изсъска тя и затърси нещо, с което да се покрие. — Никога вече няма да бъда на петнайсет. Мразя те, мразя те…

Той я положи по гръб и покри тялото й със своето, натисна я върху мекия дюшек. Ризата му беше разтворена и тя почувства горещата му плът и потръпна в мрака.

— Да, никога вече няма да бъдеш на петнайсет — съгласи се той и я погледна, а очите му проблясваха.

Усещането за неговото тяло върху нейното, тежестта му, показваха странен ефект върху нейната утроба. Тя усещаше възбудения му член да се притиска до корема й и не можеше повече да устоява на този съвсем реален физически допир.

— Заради любовта към Бога, Никълъс — прошепна тя. — Не ми причинявай това. Съжали ме, не прави това с мен.

Той остана неподвижен за миг и тя си позволи да изпита плаха надежда, че най-после е намерила думите, с които да го пречупи, да го накара да се откаже от намерението си. Но тази надежда изчезна, когато той леко поклати глава.

— Какво те е накарало да помислиш, че аз съм способен да изпитвам съжаление? Че почитам Бога, че вярвам в неговата любов, че имам чувство за чест и благоприличие? Аз съм порочен, Жослин. И похотлив. И сега имам намерение да ти докажа колко порочен и похотлив съм всъщност.

Той се наведе, духна колебливия пламък на свещта и положи устните си върху нейните. За последен път тя направи опит да го изблъска, но той дори не обърна внимание на това. Отвори устата си и я дари с дълбока целувка.

Езикът му навлезе в устата й, а ръцете му държаха здраво главата й, докато юмруците й безпомощно го удряха по гърба.

Битката беше обречена на неуспех и тя го знаеше. Не защото той беше прекалено силен и не защото можеше лесно да я надвие. Ако продължеше да се съпротивлява, макар и слабо, това можеше и да се окаже достатъчно. Защото, въпреки неговото твърдение, че е порочен и похотлив, тя не вярваше, че той ще я изнасили.

Битката беше обречена, защото тя знаеше, че не може да се съпротивлява. Устата му беше толкова сладка, целуваше я толкова нежно и същевременно силно, че предизвикваше ответен отговор и събуждаше у нея чувства, които не знаеше, че съществуват. И борбата само освобождаваше тези чувства. Правеше ги по-силни и по-неудържими. Колкото повече се съпротивляваше на целувката, толкова по-силно искаше тя да продължи.

По някакъв начин, без тя да разбере, ръцете й се бяха сключили зад врата му. Главата й се беше наклонила и устата й се беше впила в неговата, приемаше неговата целувка и му отговаряше, тялото й се размекваше от допира до неговата твърдост и беше готово да я приеме. Ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха малките й гърди. Като че ли някъде отдалеч тя чу собствения си инстинктивен и тих вик на удоволствие. Чу го с все по-нарастващ ужас.

С голямо усилие на волята отлепи ръцете си от врата му и ги спусна на леглото до тялото си. Насили се да успокои дишането си и да лежи неподвижно под него. Той повдигна главата си и я погледна, очите му изразяваха гняв и разочарование. Тя срещна погледа му с наложено безразличие.

— Това ли е последната ти защитна стена? — гласът му прозвуча грубо в тъмнината. — Ще си лежиш спокойно и няма да ми обръщаш внимание, докато аз се гавря с теб? Няма да стане.

Тя изпита ужас при мисълта колко добре четеше той мислите й и колко лесно проникваше в душата й. Но успя да го потисне.

— Прави каквото искаш — каза тя, но гласът като че ли я издаде. — Не мога да те спра.

— Не можеш и да ме изиграеш — каза той. — Не можеш да овладееш тялото си. Има неща, които не могат да се контролират.

И той докосна с устни гърдите й. Тя потрепери, пръстите й стиснаха здраво чаршафите, положи всички усилия да лежи неподвижно, но неизбежно и неудържимо желание пробяга по цялото й тяло. Отчаяно се опита да се скрие в тъмното кътче на съзнанието си, но то й се изплъзваше. Нямаше място, в което да се скрие. На света съществуваха само тъмнината и силното тяло на Никълъс, което я натискаше надолу, устните му върху гърдите й, дългите му пръсти, които се спускаха надолу по корема й, спускаха се още по-надолу — по бедрата й, пъхнаха се между краката й… Тя отново потрепери. Опита се да стои неподвижно, да не се съпротивлява.

Той отлепи устните си от гърдите й и тя ги почувства студени и влажни. Той плъзна дългите си пръсти вътре в нея, а тя заби петите си в дюшека и силно прехапа долната си устна.

— Тялото ти пак те издава — прошепна той. А после се наведе към лицето й и разтвори устните й с език.

Нито можеше, нито искаше да го помоли да спре. Той правеше с нея неща, които нито един мъж досега не беше правил, докосваше я по начин, който я изненадваше и плашеше, пръстите му се плъзгаха дълбоко във влажната й и гореща вътрешност, палецът му се триеше в плътта й и предизвикваше тръпки и копнеж в утробата й.

А после той се намести между краката й и смъкна панталоните си. Тя не искаше, а и не можеше да го види в тъмнината как си отмъщава, как похищава тялото й. Затвори очите си и пак се опита да се оттегли в онова тайно кътче на съзнанието си, което винаги й беше предлагало сигурност и утеха. Потърси го, но то беше изчезнало, беше се изпарило като мъгла, а тялото му се притискаше в нейното, разтваряше краката й. Той уверено и дълбоко навлезе в нея. Тласъкът му беше толкова силен, че я повдигна от леглото.

Застина за момент. Огромното му тяло я покриваше цялата, разкопчаната му риза обгръщаше и двамата, а тя трепереше. Това не беше като сношенията, които си спомняше. Това нахлуване в тялото й беше много по-разрушително, много по-завладяващо. Този път нямаше възможност за бягство. Той започна да се движи — отдръпваше се бързо навън, а после бавно се пъхваше обратно и проникваше дълбоко, толкова дълбоко, че устата й се разтваряше, а тялото й се извиваше в дъга. Тялото й реагираше инстинктивно.

Опита си да си представи, че той е мосю Порш, който се бъхти и поти над нея. Опита се да си представи, че той е стария граф, който миришеше на магданоз. Не успя да се убеди. Защото ръцете му милваха гърдите й, а езикът му танцуваше в устата й. А вътре в нея гореше един незадоволен копнеж и само съединяването на техните тела можеше да го удовлетвори.

Казваше си, че трябва да се съпротивлява. Но когато се изви срещу него, само му позволи да проникне още по-дълбоко и го усети още по-силно, а предателското й тяло изпита безкрайна радост. Самообладанието й беше разклатено, тя не успяваше да контролира тялото си. Искаше го, имаше нужда от него, имаше нужда от тялото му, искаше да усеща устата му върху своята, искаше да усеща ръцете му върху гърдите си, имаше нужда от нещо, а все още не знаеше какво е то.

Нямаше да се предаде на това нещо. Нейното отмъщение можеше да бъде само нейната отдалеченост, а той го правеше невъзможно. Тя поклати глава, опита се с това движение да отрече властта му над тялото си. Но той, както я беше предупредил, бе безмилостен.

— Не се съпротивлявай, ангел мой — прошепна насмешливо. — Няма да те оставя, докато не свършиш.

Тя тихо простена и се намрази за това. Той пак покри устата й със своята и, като пълна глупачка, тя го целуна в отговор, а косата й ги покри и двамата, скри ги от тъмнината. Той хвана бедрата й с ръце и я повдигна, а от твърдостта, която беше вътре в нея, изригна топлина. Тази топлина отговори на топлината, която заливаше нейното собствено тяло и копнежът, който я изгаряше, най-после беше задоволен. Прииска й се да крещи и да плаче, защото беше загубила и последната си капка невинност.

Тя лежеше неподвижно под него. Мразеше го, мразеше и себе си. Лицето й беше мокро от пот и от още нещо, което, казваше си тя, не може да е сълзи. Опитваше се да успокои тежкото биене на сърцето си и запъхтяното си дишане. Той лежеше върху нея, все още наполовина облечен, и тя усещаше тръпките, които разтърсваха тялото му. А после той се отдръпна от нея, слезе от леглото и я загледа. Дори не си направи труда да скрие голотата си.

Тя не можеше да го погледне. Не можеше да се изправи хладнокръвно срещу него, нито срещу предателството на своето тяло. Сви се на кълбо и пъхна юмрук в устата си, за да заглуши стенанията си. Затвори очи. Нямаше да издаде мъката си.

Чаршафите изшумоляха и я завиха. Нетърпеливите му ръце обаче само ги хвърлиха отгоре й, без да ги наместят както трябва. Миг по-късно тя чу ключа да се превърта в ключалката, а после и захлопването на вратата. А после ключът пак да се превърта и разбра, че е хваната в капан.

Добре поне, че не беше останал при нея. Поне я беше оставил сама да оплаква поражението си. Беше спечелил. Беше постигнал своето отмъщение и то й беше подействало по начин, който тя не знаеше, че е възможен. Отмъщението му се беше оказало по-силно, отколкото тя мислеше за възможно. Беше я лишил от илюзията, че тялото й е неуязвимо. И дори още по-лошо — беше я лишил от илюзията, че сърцето й е от камък.

Господи, как го мразеше! Мразеше неговото самодоволство, неговата арогантност, неговата студенина, неговото безочие, мразеше го заради ефекта, който беше произвел над нейното тяло. Но най-вече го мразеше заради това, че беше видяла изражението на лицето му — онова краткотрайно, мимолетно изражение, което беше изчезнало толкова бързо, колкото и се беше появило. То беше изчезнало още преди тя да успее да затвори очи и да извърне главата си.

Беше видяла разкаяние на лицето му. Мрачно, черно разкаяние. И това моментно чувство, това мимолетно разкаяние беше разрушило, беше унищожило всичките й планове за отмъщение. Мразеше го, от цялото си сърце и душа. Ненавиждаше го. Защото заради него беше открила, че все още има сърце и душа. И най-вече защото беше открила, че те му принадлежат.

Той нямаше да се върне тази нощ, тя го знаеше. Може би дори се беше отправил към Венеция, а нея беше оставил там. Така щеше да бъде най-добре и за двамата. Тя можеше само да лежи в леглото, с тяло все още влажно и тръпнещо, и да се надява, че поне веднъж, Господ ще бъде благосклонен към нея. Надяваше се, че мъжът, когото като глупачка все още обичаше, ще я изостави. Надяваше се никога вече да не го види.

 

 

Общата зала на долния етаж беше безлюдна, когато Никълъс прекрачи прага й. Той вървеше съвсем тихо, защото беше обут само с чорапите си. Беше сложил дрехите си в ред, но само отгоре-отгоре — беше закопчал панталоните си, но ризата — не. Само я беше загърнал около себе си. Кръчмаря сигурно се забавляваше с някоя, а може би и с две, от камериерките. Собственикът вече си беше легнал и той беше сам в мрака.

Отпусна се на един стол пред буйния огън. Холандците бяха хора, които обичаха чистотата и реда, помисли си той с изражение, което издаваше умора и досада. Всичко беше чисто, без петънце по него, всичко беше разчистено и подготвено за нощта, изчезнала беше, разбира се, и бутилката бренди. Няма значение, реши той. Цялото бренди на света не би стигнало, за да заличи спомена за Жослин, свита на топка върху леглото и тресяща се от мъка. Цялото бренди на света не би стигнало, за да заличи отвращението и омразата, които изпитваше към себе си.

Тя беше спечелила, разбира се. Не беше успял да я накара да изпита оргазъм — неговите собствени неотложни нужди го бяха накарали да експлодира и за първи път в живота си, той не беше успял да задоволи жената под себе си. И най-отвратителното беше, че тя не знаеше, че е спечелила. Удоволствието, което й беше дарил, беше много повече от онова, което тя беше готова да приеме от него. Тя не познаваше оргазма и за нея нямаше значение, че не е стигнала до върха. Той все пак беше успял да й покаже колко е безпомощна, когато я докосва и милва. Би трябвало да е горд със себе си, помисли си с горчива усмивка.

Ако у него все още имаше някакви останки от чувството му за благоприличие и ако беше още способен на съжаление, щеше да я остави утре и да замине без нея. Щеше да остави известна сума от намаляващите си джобни пари на собственика и никога повече нямаше да я види отново.

Но той прекрасно знаеше, че у него отдавна няма никакво чувство за благоприличие. Щеше да я вземе със себе си и всяка вечер да спи в едно и също легло с нея. Щеше да прави любов с нея винаги, когато му се удадеше възможност. Щеше най-накрая да постигне контрол над нейното тяло. И над нея.

Защото, ако не успееше, те щяха да се унищожат един друг. Той не даваше пет пари за своя собствен, жалък живот, но щеше да запази нейния. През цялото време не можа да свикне с мисълта, че тя е сред жертвите на Терора. Нямаше да й позволи да си отиде сега от живота.