Ан Стюарт
Рози в полунощ (16)

Глава 16

Тони отдавна беше загубил представа за времето. Беше се стъмнило преди часове, а все още продължаваше да вали като из ведро. Изведнъж каретата се наклони и рязко спря. Той не съжали особено, защото грубото спиране запрати Елън в обятията му. Той я държеше в ръцете си — прекрасна, мека и благоуханна. Хвана я инстинктивно и я притисна към себе си, като си казваше, че трябва да я предпази от опасности, ако каретата се преобърне. Но веднага забрави всичко, защото усещаше биенето на сърцето й, дори през всичките дрехи, които я покриваха, тръпнеше сладостно от допира на гърдите й до своите и беше принуден да забрави всичко друго на света. Тя го погледна с изненадани и уязвими очи, устните й се разтвориха от учудване. Беше толкова изненадана, че беше останала без дъх. Той се запита дали бяха истина думите й, че го възприема като възрастния си чичо. Много лесно можеше да разбере, дали беше искрена като твърдеше това. Само трябваше да приближи главата си до нейната, да я целуне и да види как ще му отговори тя. Ако не се отдръпне ужасена, може дори да пусне езика си в действие.

Тя го гледаше хипнотизирана, докато той стесняваше разстоянието между устните им, но… Изведнъж вратата на каретата се отвори и развали очарованието на момента. Неговият кочияш, Денвърс, беше много дискретен. И сега, макар да забеляза, че лейди Елън Фицуотър седи в скута на господаря му, готова да се отдаде на страстните му целувки, той не каза нищо. Престори се, че нищо не е видял. И никога не спомена за това.

— Имаме малък проблем, сър Антъни.

Тони веднага пусна Елън, но с голяма неохота.

— Така си и помислих — каза той с приятния си глас. — Какъв е той?

— Левият водач е навехнал задния си крак. Много е тъмно и не мога да кажа доколко сериозно е, но той със сигурност няма да може да продължи по-нататък тази нощ. Преди малко минахме покрай една ферма. Мога да проверя дали имат свободен кон, но много се съмнявам, че ще разполагат с животно, обучено да тегли карета в четворка. Но поне могат да ни предложат гостоприемството си. А мога и да яздя до ловджийската хижа на Блекторн. Според моите изчисления, тя е на не повече от миля, а може би и по-малко.

— Ама че късмет — мрачно произнесе Тони, като се взираше в кочияша, който все още стоеше на вратата. Дъждът продължаваше да вали силно. Мракът беше непроницаем. — Ще изчакаме тук да се върнеш. Виж дали можеш да донесеш топли одеяла за нейно благородие, с които да я завием, докато отиваме към фермата.

Денвърс кимна и затвори вратата, но успя да чуе спокойните и категорични думи на Елън:

— Аз няма да отида във фермата.

— Моля?

— Чу какво каза кочияшът. Жослин е на по-малко от миля оттук. Ако си мислиш, че ще прекарам нощта в някаква си ферма, докато тя страда съвсем наблизо…

— Но ние ни най-малко не сме сигурни, че тя страда. А всъщност нашето пристигане там, по това време на нощта, може да се сметне за нахълтване и да е нежелано. Много по-добре ще бъде да се възползваме от гостоприемството на фермерите и да отидем при Блекторн на сутринта. Тогава ще сме отпочинали, а и дъждът може би ще е спрял, дявол да го вземе.

Осуетяването на целувката и чувството за безизходност му бяха повлияли. Сега той беше по-непредпазлив, а думите му — по-малко сдържани. Но той реши, че с Елън се познават достатъчно отдавна и може да си позволи по някоя по-неблагопристойна дума в нейно присъствие.

— Не, Тони — каза тя.

Загърна се по-плътно в пелерината и придърпа качулката над главата си. Той беше застинал от изненада и само я наблюдаваше как търси дръжката на вратата. Но изведнъж разумът му си дойде на мястото, възвърнаха се и рефлексите му, той хвана нежната й китка и рязко я дръпна назад. Не му пукаше дали се държи като джентълмен.

— Няма да се мотаеш сама в този пороен дъжд, и то облечена в тези дрехи — гласът му прозвуча остро в тъмнината и влагата. — Ще свършиш в някое блато или друго някое отвратително местенце.

— Аз ще я намеря, Тони — тя не търпеше никакви възражения. — Довечера.

— И как имаш намерение да я намериш?

— Ще следвам пътя. Предполагам, че той води към хижата на Никълъс.

— Да, води или до хижата, или до някое блато. Вслушай се в гласа на разума, Елън.

— Отивам.

Той изруга отново. Произнесе не само почти благопристойното дявол да го вземе, употреби и по-цветисти изрази, които накараха бузите на Елън да поруменеят. Без да каже нито дума повече, той се загърна в палтото си, уви шалчето около главата си и отвори вратата с крак, а с ръката си изблъска навън стълбата, която увисна в мрака. Той скочи долу, като потръпна от студ. Ледените дъждовни струи се изсипваха направо във врата му. Протегна ръка да поеме Елън.

— Да вървим — каза той, като повиши глас, за да надвика вятъра и шума от пороя.

Тя не прие ръката му и слезе сама, а силният вятър я блъсна назад. Той не направи никакво движение, не се опита да й помогне. Стоеше и я гледаше, докато дъждът се просмука в дрехите й, така както и в неговите. За миг целите бяха мокри.

— Няма да отида във фермата — предупреди го тя.

Той се замисли дали да не я грабне и метне през рамо. Можеше да го направи — тя беше едра жена, но той беше още по-едър, силен мъж и щеше да се справи. Всъщност имаше две възможности. Можеше да измине половин миля в този порой, с едра, бясна и съпротивляваща се жена на рамото, а можеше да измине една миля с твърда и решителна жена до рамото си. И тъй като леглото и храната, които го очакваха в имението на Блекторн, сигурно превъзхождаха тези, които щеше да им предложи обикновената селска къща, той реши, че може и да отстъпи с достойнство. Освен това, ако завлечеше Елън във фермата, тя можеше и да скочи през някой прозорец, а той пак щеше да бъде принуден да я последва.

— Денвърс — произнесе многострадално, — по-добре заведи конете във фермата и виж къде можеш да се подслониш за през нощта. Нейно благородие и аз ще продължим до хижата на Блекторн.

Очите му светнаха по посока на Елън.

— Ти си опасна жена, знаеш ли? — опитваше се да не обръща внимание на струите, които влизаха в яката на палтото му. — Добре ще е, ако готвачката ти наистина е достойна за теб. И дано там да ни чака добра храна.

И той й протегна ръката си, като зачака тя да я приеме. Но тя не я прие. Втурна се към него, прегърна го през врата и с двете си ръце и го целуна силно, непохватно и страстно по устните.

— Господ да те благослови, Тони. Знаех си, че винаги мога да разчитам на теб.

И тя го пусна, преди той да успее да отговори. Преди да успее да разбере дали телата им могат да се стоплят едно друго в тази студена, влажна нощ.

 

 

Разстоянието се оказа малко повече от миля. Елън не можеше да пресмята разстоянията с голяма точност, но й се стори, че са вървели поне дванайсет часа под леденостудения дъжд, в калта, която влизаше в обувките й, шибани от вятъра, който пронизваше дори под дрехите. Стори й се, че вървят вече цяла вечност. Ръката на Тони беше силна и сигурно я подкрепяше, изправяше я, когато тя залитнеше или се спънеше, понякога направо я влачеше през този леден ад. Защо Никълъс не беше завел Джили в Корнуол, където слънцето винаги грее? Защо не беше я завлякъл чак в Португалия или на някое друго място, където да е вечно лято?

Тя кихна веднъж, после още един път, но Тони не забави равномерната си крачка и тя се постара да не изостава. Тъй като беше по-ниска, се налагаше забързано да ситни, за да не изостава от него. Пожела си с копнеж чаша горещ шоколад. Или чаша кафе — гъсто, сладко и черно, такова, каквото само Жослин можеше да приготви. Ако наистина беше станала любовница на Блекторн, сигурно нямаше повече да готви. Тази възможност не й хареса, дори не искаше да си помисли за нея. Дали заради собствения си стомах, или заради душата на Жослин?

— Вече трябваше да сме стигнали — останал без дъх, промълви Тони. — Къде, по дяволите, е проклетата хижа?

Елън нервно го погледна. Шапката му беше нахлупена ниско на челото и закриваше лицето му, но тя можеше да си представи как гневно святкат очите му, можеше да си представи какво мрачно изражение има иначе красивото му и спокойно лице. Той я мразеше, сигурна беше, че я мрази. А и тя не би го обвинявала за това.

— Предполагаш ли, че сме сбъркали посоката? — запита го тя с едва доловим глас. Беше много нервна.

— Имам много добро чувство за ориентация — Тони беше категоричен. — Вече трябва да сме стигнали. Но тук няма нищо друго, освен избуял гъсталак и няколко изоставени постройки. Никакъв признак на живот.

Елън отново кихна.

— Не знам за теб, Тони, но аз трябва да се скрия от този дъжд. Ако някоя от тези постройки има покрив, имам намерение да се подслоня под него.

И тя зачака той грубо да й припомни, че глупавата идея е била нейна, че тя е настоявала да потърсят ловджийската хижа.

— Хайде тогава — вместо да я нападне, каза той.

След миг се бяха подслонили, бяха се скрили от дъжда в една порутена постройка, която в тъмнината им заприлича на колиба. Тя не успяваше нищо да види, но, за щастие, способността на Тони да вижда в тъмното беше по-добра от нейната. Или може би той притежаваше някакъв друг инстинкт, нямаше значение. Той взе студената й мокра ръка в своята и я поведе. Прозорците нямаха стъкла, покривът беше пробит на места и дъждът влизаше вътре. Най-после се озоваха в една сравнително удобна и спокойна стая в задната част на постройката.

— Седни — нареди й той.

Във внезапната тишина гласът му прозвуча неочаквано високо. Бурята бушуваше навън, но шумът беше далечен и идваше до тях приглушен, а покривът тук беше здрав и не пропускаше дъжда.

— Къде да седна? — има глупостта да попита тя, като потриваше ръцете си една в друга, за да ги стопли.

— Зад теб има легло. Седни на него и се покрий със завивките, докато аз се погрижа за огъня.

— Коминът вероятно е запушен — каза тя.

Заопипва наоколо, намери леглото и предвзето седна в края на дюшека.

— Съмнявам се. Има жарава.

— Искаш да кажеш, че тук е имало някой?

— Да, така мисля. Мисля още, че късметът ни изневери тази вечер, Елън.

Гласът му прозвуча сухо в тъмнината. След няколко минути в камината се появиха няколко плахи пламъка и разпръснаха част от мрака.

— Колко мило от тяхна страна, че са ни оставили малко дърва — измърмори той, пусна няколко дървета в пламъците и се изправи. Погледна към камината и поклати глава. — Късметът със сигурност ни изневери — каза той и свали мократа си шапка, а също и подгизналото си палто.

Тя трепереше въпреки топлината, която идваше от огъня.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, мила моя, че това е ловджийската хижа на Блекторн. Няма топли и уютни стаи, няма чисти легла, няма топла храна и най-лошото от всичко е, че го няма Никълъс Блекторн, а с него е и пленницата му.

— Сигурен ли си?

Всъщност тя не се съмняваше в думите му, но не можеше да понесе тази мисъл. Да бият целия тоя път за нищо.

— Погледни арсенала от оръжия над камината. Можеш ли да четеш на латински? Мотото на Блекторнови е много просто: „Аз успях“. Не че Никълъс, тази последна издънка, живее според това мото. Цяло чудо е дори факта, че е доживял до тази възраст.

Не, нямаше да заплаче. Няма значение, че е мокра до кости, че е гладна до смърт и че е готова да се разпадне от студ. Тя беше довлякла Тони дотук в този дъжд и нямаше да увеличи списъка на престъпленията си, като заплаче. Той прекоси стаята и клекна до нея. Взе премръзналите й ръце в своите.

— Не се обезкуражавай, агънце — каза й мило той. — Ще ги намерим. Не са заминали отдавна.

— Искаш да кажеш, че са били тук?

Тя не беше се сетила за тази възможност.

— Така предполагам. Кой друг може да е оставил тези въглени в камината? Чакай да видя, дали ще мога да намеря някакви свещи. Кой знае, може дори да са ни оставили нещо за ядене. А в това време ти може да си съблечеш пелерината и да я сложиш до огъня да съхне. Все пак, тя ще трябва да изсъхне, за да я облечеш отново, нали?

Тя не можеше да се помръдне. Нямаше сили. Ръцете й се губеха в неговите огромни, топли длани. Очите му също бяха топли и благи. Искаше да се отпусне в ръцете му, да си присвои част от топлината му, да приеме предлаганата от него утеха. А вместо това само неуверено се усмихна.

— Ако ми намериш нещо за ядене — нежно му каза тя, — цял живот ще бъда твоя робиня.

В очите му светнаха весели пламъчета.

— Ще запомня това обещание.

Той изчезна в съседната стая, а Елън се освободи от пелерината, а също така и от някои други допълнителни неща. Нищо наоколо не й вдъхваше доверие. Стаята беше неугледна, обзаведена с маса, която имаше само три крака, и почти разпаднало се легло. Дюшекът беше застлан с износена дамаска, използвана обикновено в каретите. Но дори и на това беше благодарна. Леглото беше добре дошло, дори и да имаше бълхи в него. Поне щеше да й бъде топло.

— Имаме късмет — каза Тони още с влизането си в стаята. Огромната му фигура хвърляше огромна сянка върху стената. — Има малко останала яхния на дъното на тенджерата и парче сирене. И най-доброто от всичко е, ето това.

И той й подхвърли една бутилка.

— Вино? — подигравателно го подпита тя.

— Нещо по-добро. Бренди. Свали мокрите си ботуши, Елън. Няма да ходим никъде в следващите няколко часа.

Той се тръшна върху стола, на чиято облегалка беше провесил мокрото си палто, и започна да събува калните си ботуши.

— Нима предлагаш да прекараме нощта тук? — оспори предложението му тя.

Изгледите да прекарат нощта в тази дупка я отвращаваше, но същевременно я и вълнуваше, и то, защото щеше да бъде предизвикателство към нормите на обществото.

— Със сигурност не предлагам да излезем навън в дъжда и да се върнем там, откъдето дойдохме, а след това да вървим още половин миля до фермата в това дяволско време. Засега тук ни е достатъчно уютно. По-добре да се примирим с нещата такива, каквито са.

— Но, Тони, тук има само едно легло — беше принудена да отбележи тя.

— Всичко е наред, любима — весело й отвърна той. — Аз ти вярвам.

Тя се засмя.

— Поне никой няма да узнае за това — тя събу мокрите си ботуши и ги ритна към огъня. — А дори и да узнаят, хората няма да повярват, че две трезвомислещи същества като нас са изпаднали в подобна ситуация.

Той се взря в нея.

— Не знаех, че се имаш за такава, Елън Фицуотър. Всъщност смятам, че ти имаш доста отслабващ ефект върху моята трезвомислеща природа. Като прекарам достатъчно дълго време в твоята компания, аз се превръщам в луд щурчо. Пийни си малко бренди.

Тя погледна бутилката в протегнатата му ръка. Беше толкова слисана от закачливия му тон, че забрави колко неприлично е да пиеш бренди. Само един път досега беше пила бренди. Тогава бяха само с Джили и Елън беше изглупяла до такава степен, че се наложи Джили строго да я предупреди, че главата й не издържа на спиртните напитки и трябва на всяка цена да ги избягва. Но тя все пак се протегна да вземе бутилката.

— Не трябва да пия това — каза, все още колебаейки се.

— Няма по-добро лекарство против премръзването. Не се тревожи. Ако пиеш прекалено много, просто ще заспиш. В това няма нищо неприлично или шокиращо.

Тя си спомни, че предния път, когато беше пила бренди, се беше кискала, главата й беше силно замаяна, а в очите й постоянно напираха сълзи. Но поне не беше повръщала. Ако беше сигурна, че това отвратително усложнение пак ще й бъде спестено, можеше спокойно да отпие една или две глътки. Та нали Тони и преди я беше чувал да се киска.

Питието изгори гърлото й, топлината се спусна надолу и стигна до стомаха й, а след това се изкачи пак нагоре, до главата й.

— Много е хубаво — любезно изрече тя, разклати шишето и отпи още една щедра глътка.

Погледна крадешком към Тони и се зачуди, дали той няма да я предупреди за опасностите, които крие прекалената употреба на напитката. Но той не помръдна и нищо не каза. Просто седеше и я гледаше, а изражението на красивото му лице беше непроницаемо. Така да бъде, помисли си тя, и отпи трета глътка.

— Нима мислиш да го изпиеш всичкото? — запита я той бавно и провлечено.

— Да, обмислях тази възможност.

Тя произнесе думите със сдържан тон. Стори й се необходимо да извика достойнството си на помощ. Седеше върху едно легло в средата на неизвестното, обутите й само в чорапи крака бяха сгушени под тялото й, косата й падаше разбъркана по раменете й, а наоколо нямаше нито една уважавана личност, освен, разбира се, сър Антъни Уилтън-Грининг. И тя му изреди всички неудобни подробности.

— Не мога да разбера, защо продължаваш да ми говориш за това колко уравновесен, уважаван и честен човек съм — промърмори той, без ни най-малко да се чувства поласкан. — Полагаш особени усилия и правиш всичко възможно, за да ми го напомняш при всеки удобен случай. Защо?

На Елън наистина й беше много топло. Яркожълтата й копринена рокля беше съвсем прилична — малките й копчета стигаха чак до врата й. Тя разкопча първите две и изпъна дългите си крака върху леглото.

— А ти не мислиш ли, че си такъв?

— Не особено и не във всички случаи. Понякога съм прегрешавал, но само малко, и то когато това е засягало само мен, а не и обществото. Правя каквото смятам за необходимо и постъпвам според собствените си желания.

Той се облегна назад, присви очи и я загледа изпитателно.

— И аз бих искала да правя каквото си искам.

Елън произнесе тези думи доста тъжно, след което отпи още една глътка от прекрасното бренди. После протегна ръка към косата си, която и без това се изплъзваше от фибите, така че можеше съвсем да я освободи от тях. Нали нямаше други свидетели, освен Тони, а той със сигурност нямаше да има нищо против.

— Имаш ли нещо против?

— Какво да имам против?

— Имаш ли нещо против да си пусна косата?

Тя вече беше решила да го направи, но задачата беше прекалено трудна и не можеше да се справи само с една ръка, а с другата държеше бутилката. Тази сутрин Бини беше използвала невероятно количество фиби, които бяха причинили на Елън главоболие. Още една фиба и косата й беше свободна. Златистите вълни заляха раменете й.

— Ни най-малко — любезно й разреши Тони. — Къде пусна фуркетите?

— На леглото.

— Страхувах се, че точно така ще направиш. Предполагам, че мис Бинърстън е станала причина над тях да тегне проклятие. Да, тя ги е омагьосала, така че, ако се забравя в съня си и реша да посегна към тебе, те ще се съживят и ще ме нападнат.

Елън се изкикоти.

— Съмнявам се.

— В какво се съмняваш?

— И в двете. И в това, че ще ми посегнеш, и в това, че фибите ще се съживят и щете нападнат. С теб съм в безопасност — щастливо изчурулика тя и се излегна на леглото, като все още държеше бутилката в ръка.

Тогава той се изправи, прекоси стаята и впери поглед в нея. Лицето му се намираше в сянка и тя не можеше да разбере какви чувства изразява то. Можеше обаче да си представи изражението му — благо, търпеливо, бащинско.

— Мисля, че вече прекаляваш с думите — каза той и изтръгна бутилката от ръцете й. — Никога досега не съм виждал човек да се напива толкова бързо и от толкова малко.

Елън се изкикоти:

— Срамота, нали?

— Не съм съгласен с тебе — измърмори той, коленичи до леглото и лицето му се появи в полезрението й. — Ти си доста, доста безсрамна.

Сигурно брендито е виновно, помисли си тя. Изражението му не беше нито благо, нито бащинско. Той я гледаше със странни пламъчета в очите, погледът му беше властен и сега той имаше вид на доста опасен мъж. Особено като се вземе под внимание, че е уважаван и почитан член на обществото.

— Имам намерение да спя — спокойно провъзгласи тя, като леко завалваше думите. — Не ме събуждай, когато си лягаш.

 

 

Тони се загледа в нея. Тя моментално заспа, като дишаше тежко и шумно. Миглите й бяха великолепни — дълги и черни — и изпъкваха ярко на бялото й лице. Знаеше, че противно на миглите на божествената Карлота, красотата на тези мигли не се дължи на четчицата за гримиране. Да, тя беше пияна, неговата Елън беше пияна и беше заспала с ръка, сгушена под волевата брадичка, без дори да подозира за опасността, която я заплашваше. Защото този толкова уравновесен и уважаван мъж беше наистина много опасен. Той продължаваше да стои на колене до леглото и се питаше доколко ли пияна е тя. След това стана, пресуши бутилката само с една глътка и не съжали, че по-голямото количество всъщност беше изпито от Елън. Искаше тя да бъде мирна и доволна. И искаше да вкуси от нея, а не от брендито.

Той не бързаше, предвкусваше удоволствието. Стъкна огъня, накара го буйно да пламти и стаята беше залята от топлина. Когато се плъзна в леглото до Елън, тя слабо се размърда.

Той лежеше на една страна и я гледаше. Чувстваше се като много гладен просяк, който вижда небивало угощение пред себе си, и се чуди от кое ястие да вкуси най-напред. Реши, че най-доброто, с което може да започне, е копринения водопад от коса. Хвана един кичур, подържа го, прокара пръсти по него — косата й беше разкошна и мека. Приближи кичура до лицето си и вдъхна аромата му, а след това го прокара по бузата си. Тя вероятно нямаше и представа колко красива е косата й. Защото ако имаше, нямаше да я държи прибрана на тила си. Той остави кичура да се изплъзне от ръката му и докосна леко раздалечените й устни. Те бяха топли, а дъхът й раздвижи нещо дълбоко в него. Искаше да се опие от сладостта на дъха й. Искаше да я вземе в ръцете и завинаги да я приюти в сърцето си. Искаше да се слее с нея — физически и душевно. Много, много леко докосна устните й със своите. Тя въздъхна — тиха, съблазнителна въздишка — а след това се притисна към него, сгуши се, скри се от тъмнината и студа. Той отново я целуна, като този път задържа по-дълго устните си върху нейните и ги притисна по-силно към тях. А когато се отдръпна, тя тихо и сънено запротестира. Той застина. Мъжът си има принципи и чувство за чест, и цял живот се придържа към тях, целият му живот е подчинен на тях. Но… сега чувството му за чест се беше изпарило незнайно къде.

Реши, че причината затова е гибелното влияние на Никълъс Блекторн върху него. Може би в това същото легло той се беше забавлявал с приятелката на Елън и в атмосферата сега се носеше миризмата на непозволен, на незаконен секс.

Но не, той беше наясно, че силното желание, което изпитва, няма абсолютно нищо общо с Никълъс Блекторн и неговия лош пример. Желанието идваше от неочакваната му и неразумна слабост към жената, която лежеше в леглото до него. По някаква неизвестна причина тя означаваше за него повече, отколкото всички други хора на света. Той я обичаше. Част от обичта се изразяваше в чисто животинското желание, което го разтърсваше до кости, а друга част се изразяваше в желанието да я закриля.

Можеше да съблече дрехите й и да влезе в нея още преди тя да разбере, че уравновесеният стар Тони я компрометира в очите на обществото. Това действие можеше да разреши цял куп от проблеми, но щеше да създаде и нови трудности.

Само още една целувка, за да провери дали може да го направи. Едно докосване, една милувка, за да види дали ще може да спре дотук. И той покри устните й със своите, разтвори ги с езика си и я целуна страстно, докато в същото време дланите му обхванаха гърдите й. Този път той беше този, който простена. Гърдите й прилягаха точно на дланите му, бяха меки и добре закръглени, а зърната се втвърдиха под нежно милващите ги пръсти. Устата й се разтвори под натиска на неговата, послушна и сладка, и той пъхна езика си вътре, помилва и вкуси нейния, целуна я така, както никога не беше целувал жена от нейната класа, целуна я така, както никога не беше целувал никоя друга жена. Когато отлепи устните си от нейните, той се задъхваше, а тялото му трепереше от усилията, което полагаше, за да се овладее. Тя отвори очи и се втренчи в него, сънена и изненадана. А после се усмихна бавно — сексапилна, малко пиянска усмивка. И протегна ръката си, докосна устните му, които все още бяха влажни от целувката.

А после… изведнъж падна отново на леглото, затвори очи и захърка. А той се засмя. Причината за смеха беше любимата му, в която точно сега нямаше никаква романтика, подлата постъпка, която беше извършил, и кашата, в която се бяха забъркали. Ако утре намерят Жослин, а това той смяташе почти за сигурно, няма да имат друг избор, освен веднага да се отправят обратно към Ейнсли Хол. А той се бавеше, страшно се бавеше и още не беше показал на Елън, че съвсем не гледа на нея като на сестра.

Легна на дюшека до нея и впери поглед в тавана. Напрегна цялата си воля, за да накара тялото, което не му се подчиняваше, да се успокои. Беше се държал не както трябва сега, беше се държал не както трябва и когато затвори Бини, но не той беше виновен. Ако зависеше от него, щеше да остави Елън в Ейнсли Хол, щеше да напише официално писмо на Кармайкъл и щеше да се впусне да ухажва Елън както е редно — сдържано и учтиво. Страстта си щеше да покаже по-късно. И едва след брака щеше да я научи как се изразява тази страст. А сега… Като че ли тя го учеше как се изразяват страстни чувства. Показваше му страни на характера си, които той не беше подозирал, че съществуват. Тялото й му действаше като магнит и той не можеше да устои. Едно нещо беше сигурно: ако не успееше да се ожени за нея съвсем скоро, останалото му и вече поразтърсено чувство за чест щеше съвсем да се изпари. Той обърна главата си към нея и я загледа. Дългата й руса коса покриваше ръката му. Прииска му се да зарови лицето си в нея. Да спи с нея в едно легло, и то без да правят любов, това положение щеше да се превърне в неговия собствен ад. Но да не може да заспи и да лежи буден до нея щеше да бъде още по-лошо.

Тя се търкулна към него, грациозно се сгуши в нежните му прегръдки и въздъхна насън. Беше топла, мека и неудържимо привлекателна. Той я помилва нежно по ръката, като укроти желанието си да я стисне силно в прегръдките си.

Нощта щеше да бъде безкрайна.