Ан Стюарт
Рози в полунощ (19)

Глава 19

— Но, Тони — тъжно, с жален глас каза Елън, която с всички сили се стараеше да го настигне. Той крачеше бързо и с огромни крачки из изисканото фоайе на един от най-добрите хотели във Виена. — Защо им каза, че сме женени?

Тони рязко намали крачка, Елън неочаквано го задмина, изправи се пред него и рязко спря.

— Защото, скъпа моя — каза той с безкрайно търпение, — във Виена в момента има и англичани, и то членове на нашето отбрано общество. Трябва да направим всичко възможно, да запазим репутацията ти неопетнена.

— Аз мисля, че тя отдавна е опетнена, Тони — каза му тя чистосърдечно. — Дълго време бяхме сами, без никакви придружители. Май вече повече от две седмици пътуваме сами. Прекосихме цяла Шотландия, плавахме до континента и изминахме целия този път до Австрия сами — без моята компаньонка и без твоя камериер. Мисля — весело допълни тя, — че репутацията ми е направо съсипана.

— Но аз съм длъжен да запазя това в тайна от света — прошепна той, хвана я за ръката и бързо я преведе през фоайето пред погледите на любопитните гости на хотела. — Все още можем да успеем да ги заблудим, ако сме много внимателни и хитри.

— Аз ще бъда дискретна — думите на Елън прозвучаха така, като че ли тя беше малко обидена.

— Скъпа, ти си най-откровената, непресторена и прозрачна жена, която познавам. Лукавството, хитростта и измамата не влизат в кръга на твоите способности. Ще трябва да се довериш на мен, ако искаш да не влезеш в хорските уста. Само аз мога да те предпазя от клюките. Искам да стоиш в хотела, в стаята си, а аз ще изляза и ще видя какво мога да разбера. Не мога да си представя, защо Никълъс би довел Жослин във Виена, но трябва да се доверим на онези, които са ги чули да обсъждат въпроса за пътуването в последната странноприемница, в която спряхме. Тъй като това е единствената ни следа, нямаме друг избор, освен да я следваме. Ако само се съгласиш да се върнеш вкъщи…

— Не мога, Тони! — изплака Елън.

Тони отключи вратата, която водеше към техния апартамент в хотела. Елън продължи:

— След като вече сме дошли толкова далеко, аз не мога просто така да се откажа и да изоставя Жослин. По-скоро бих продължила сама…

— Знам, че би го направила — каза той многострадално и затвори вратата зад тях. — Ето защо съм тук с тебе. И без това причиних достатъчно зло, като съсипах репутацията ти. Не бих те изоставил сега. Не бих ти причинил и това.

— Скъпи Тони — отвърна тя, — приемаш нещата прекалено сериозно.

Тя огледа елегантно обзаведената дневна и възкликна:

— Прекрасно е! Знаеш ли, никога преди не съм отсядала в хотел.

Тя отиде до вазата с розите и вдъхна уханието им.

— Ами онзи хотел в Париж — запита я той, докато махаше шапката и ръкавиците си, — в който беше отседнала за малко след…

— След като бях изоставена от преподобния сър Алвин ли? — помогна му тя с учудващо самообладание. Болката беше изчезнала, раната беше зараснала. И това й напомни, че е била наранена гордостта й, а сърцето й всъщност не е било засегнато. — Да, бях в Париж, но бях отседнала у една братовчедка на Лизи. Кажи ми, много ли е шумно в хотелите?

— Не повече, отколкото в провинциалните странноприемници, Елън. Но хотелите са много по-пищни и елегантни.

— Знаеш ли, Тони, харесва ми — чистосърдечно си призна тя. — Мислиш ли, че можем да останем още няколко дена, след като спасим Жослин? Тя ще бъде компаньонка на мястото на Бини и няма да ни се налага да се тревожим за хорските клюки.

— Ще мислим върху това, след като открия местонахождението на изплъзващата ни се двойка — потиснато каза Тони, мина покрай нея и хвърли поглед на спалнята. Изглежда това, което видя там, никак не му хареса, защото се обърна към нея със смръщени вежди. — Излизам да видя какво ще открия. Не искам да излизаш навън от тази стая.

— Думите ти звучат така, все едно си ми баща — измърмори тя с недоволна гримаса.

— Истинска трагедия е, че цял живот не си се научила да се подчиняваш на баща си — изстреля той в отговор.

— Дяволски грешиш тук. През по-голямата част от живота си аз бях смирена, кротка и послушна жена. Бях покорна и предана дъщеря, услужлива сестра, зависима приятелка. И ще завърша дните си като послушна, добра и приятна лелка за всичките си племенници и племеннички. Сигурна съм, че това лудо и безразсъдно приключение ще бъде забравено, като се има предвид целия ми безупречен живот — каза тя.

Смръщените му вежди се вдигнаха високо и той дълго остана загледан в нея.

— Така ли виждаш живота си? — нежно я запита той.

Тя не смееше и не искаше да го погледне. През последните няколко дена копнежът й по него беше станал непоносим и неудържим. Жадуваше за неговата утеха, за чувството за сигурност, което той й даваше, копнееше за чувството му за хумор, което я стопляше, мечтаеше най-вече за неговата нежност. Копнееше и за нещо повече, нещо, което не се осмеляваше да назове, нещо, което доста отдавна изпитваше и причина, за което беше неговото високо и мускулесто тяло, неговото красиво лице, спокойните му сиви очи и ленивата му усмивка. Тя се обърна с гръб към него и отиде до огромния прозорец, от който се откриваше гледка към красивия парк на хотела.

— Такава е съдбата на повечето жени — каза тя. — Постъпваме така, както ни наредят, правим това, което ни кажат, подчиняваме се на решенията на другите хора, животът ни блъска напред-назад, а ние нямаме думата, нямаме никакъв избор. Вслушваме се в думите на родителите си, в думите на съпрузите си и дори в думите на децата си. Правим това, което се очаква от нас.

— Но ти нямаш съпруг.

При тези думи тя се обърна и го погледна, но изражението му беше безизразно, непроницаемо.

— Да, нямам.

— Цяло щастие за тебе е, че се отърва. Пърсър нямаше да ти подхожда, нали знаеш. Той беше скучен и досаден глупак. Не притежаваше нито ум, нито елегантност, нито приятни маниери. Щеше да те затвори в жилището си, което щеше да е достатъчно прилично за енорийския свещеник, но не и за тебе. Щеше да ти направи дузина деца и да пропилее състоянието ти. Ти заслужаваш много по-добър съпруг.

— Не съм получавала обаче други предложения — каза тя, като не успя да прикрие съжалението си. — А ако искаш да знаеш, аз обичам децата.

— И аз.

Тя го погледна съсредоточено. Май нещо не разбираше. Преди да успее да го запита какво иска да каже с тези думи, той й се поклони тържествено.

— Не съм сигурен кога ще се върна. Ще стоиш тук, нали?

Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед към парка и слънчевата светлина навън.

— Ако настояваш — с неохота се съгласи тя.

— Настоявам.

Тя остана до прозореца. Сякаш отдалече чу звука от затварящата се врата. Не обърна внимание. Мислеше за друго. Навън, в парка, имаше хора — добре облечени, щастливи и безгрижни. Имаше и деца. Общо взето, това приключение не се беше оказало толкова опасно, колкото си беше мислила, че ще бъде. И колкото се беше надявала, че ще бъде.

Несъмнено компанията на Тони далеч не беше тиха и спокойна. Много вълнуващо беше да бъде толкова близо до него, затворена в тясното пространство на каретите и стаите. Странното беше, че удоволствието от присъствието на Тони увеличаваше нейното разочарование. Въпреки че беше толкова близо до нея, че бяха затворени като в капан в каретите, а после и на борда на кораба, той винаги се беше държал коректно. Всичките й опити да го предизвика, да го накара да направи нещо, което да е в разрез с нормите на обществото, се бяха провалили.

Мисълта й се върна към онази нощ в Шотландия — нощта, в която бяха споделили едно и също легло. Не беше много сигурна дали не са споделили и нещо друго, а се срамуваше да попита. Когато се събуди на сутринта, усети страшно главоболие. Устата й беше мека и влажна, а сърцето я болеше. Беше сама в разнебитената хижа. Тони беше хвърлил палтото си отгоре й, за да я стопли. Струваше й се, че си спомня, струваше й се, че все още усеща ръцете му по тялото си — нежни, сръчни, възбуждащи. Намери го отвън да разговаря с Денвърс, който беше пристигнал с нова четворка коне и студена закуска. Отначало Тони като че ли се страхуваше да срещне погледа й. А когато го беше направил, очите му бяха студени, поведението му — безупречно. Държеше се любезно, но изглеждаше някак отчужден. Беше идеалният, съвършен приятел на семейството. Никога не беше споменал тази вечер — нито по време на безкрайното пътуване по море до Германия, нито докато изминаваха стотиците мили до Виена. Нещо я възпираше първа да заговори за това и тя държеше езика си, който обикновено беше доста дързък, зад зъбите. Може би се страхуваше, че това, което ще разбере, няма да й хареса. Не се страхуваше, че той може да е отнел девствеността й, докато тя е спяла в прегръдките му. Страхуваше се, изпитваше ужас от мисълта, че той вероятно не е пожелал да го направи.

Тя се заяждаше с него, дразнеше го, че е уравновесен и сдържан, повече, за да напомни на себе си, че той изпитва към нея братски чувства, а не защото наистина вярваше, че е скучен и досаден. Но той твърдо понасяше всичките й закачки и не беше се хванал нито веднъж, дори и след нощта в Шотландия. Беше спокоен, трезвен, здравомислещ и я гледаше невъзмутимо. Но в сивите му очи все пак светеха странни пламъчета. Той не се заяждаше с нея, не флиртуваше и я докосваше само в случаите, когато беше необходимо — само когато се налагаше да й помогне да слезе от каретата или при други такива случаи. Дори тогава докосването му беше напълно джентълменско. Държеше се с нея така, като че ли я мразеше, а тя не можеше да го вини за това. Защото нали тя го беше принудила да се впусне в това приключение? Той прекрасно знаеше, че обществото ще обвини него за съсипаната й репутация и той ще носи тази отговорност, докато е жив. Той също така знаеше, че обществото и нейният брат, който беше и най-добрия му приятел, щяха да признаят само едно изкупление. Тя като че ли го беше хванала в капан. Разбира се, той имаше право да я мрази.

Но тя не можеше да му причини това. Нямаше да се омъжи за него, независимо колко хора щяха да настояват. По-скоро щеше да се оттегли от обществото и да заживее в усамотение, презряна от всички, отколкото да причини това на мъжа, когото обичаше. Той щеше да се ожени за някоя прекрасна девойка, току-що излязла от пансиона, която щеше да го обожава и да му се подчинява, и да го дари с многобройна челяд. Той нямаше нужда от нея.

Елън обаче не беше убедена, че ще се стигне чак дотам. По време на пътуването си не бяха срещнали никого, а тъй като тя и без това живееше вече доста усамотено, не беше вероятно някой от обществото да е забелязал изчезването й. Сър Антъни беше нещо по-различно, но пък никой не наблюдаваше действията на мъжете така отблизо, както действията на жените. Лизи щеше да я защити и да я прикрие, независимо от гнева на Кармайкъл. Лизи беше спокойна и много привързана към нея. Освен това тя знаеше как да се справи дори с най-деспотичните и властни мъже, а Кармайкъл не беше от тях. Кармайкъл можеше да се ядосва и да вдига пара, но Лизи щеше да се погрижи и да уреди всичко както трябва.

Единственото, което й оставаше, помисли Елън с тъга, беше да стои затворена в този сравнително просторен хотел, докато навън грее ярка слънчева светлина, а тя копнее да почувства топлината на слънцето и да усети полъха на свежия пролетен вятър в косите си. Тони сигурно няма да узнае, ако тя излезе за малко в топлия следобед.

Огледа апартамента, надникна и в съседната спалня, за да види какво беше предизвикало недоволството на Тони. Какво беше го накарало да смръщи вежди? Тя отвори вратата и огледа внимателно спалнята. Беше объркана. Това не беше нищо друго, освен една обикновена спалня — елегантна, обзаведена с вкус, с едно извънредно голямо легло, на което имаше цял куп копринени възглавници. Леглото изглеждаше великолепно и много удобно. И така, какво ли бе накарано Тони да се ядоса?

Изпълнителният персонал на хотела вече беше разопаковал багажа й. Тя отиде до гардероба, за да потърси някой по-тънък шал, но отскочи назад ужасена. Малката й пътна чанта не беше разопакована, но дрехите и бельото й бяха педантично подредени на рафтовете. До тях бяха дрехите и бельото на Тони.

Тя затръшна вратата и се опря на нея. Сигурно беше станала някаква грешка. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че няма грешка. Тони ги беше регистрирал като мистър и мисис Смит-Джоунс от Лондон. Беше се намръщил при вида на леглото. Той щеше да подели този апартамент с нея. Господи, бедничкият, сигурно мислеше за това, че ще бъде принуден да сподели с нея и леглото.

Трябваше да го успокои. Доколкото го познаваше, решението, което беше взел, беше окончателно и тя едва ли можеше да го разубеди. Едва ли можеше да му повлияе да вземат отделни стаи. Една жена не биваше да остава без закрила в такъв голям и многолюден град като Виена, в който имаше хора от всички националности. Тя трябваше да бъде защитена дори в такъв изискан хотел като този. Той само мислеше за нея и нейната безопасност. Но за тази цел не беше необходимо да спят в едно и също легло. Щеше да настоява той да спи на леглото. Тя можеше да се събере и на дивана в дневната. Не беше дребна, но той беше направо огромен и щеше да се нуждае от добра почивка. Той, разбира се, щеше да спори, но този път тя нямаше да отстъпи.

Милият Тони, помисли си тя, като внезапно почувства влага в очите си. Както винаги, решен да направи необходимото и да постъпи както трябва, принуден да наруши спокойствието си и да тръгне с нея. Тя знаеше, че той щеше да бъде много по-щастлив в Лондон, където можеше да се посвети на клуба и конете си, и да посещава балове. В опита си да спаси Джили, беше повела Тони към катастрофа. Това беше безразсъдно, но то произтичаше от поведението на Никълъс Блекторн, който ги беше оплел в тази каша.

Тя почти се надяваше, че между тях ще има дуел и че Тони ще го убие. Но когато поразмисли, реши, че е по-добре да няма. Поради една причина. Никълъс също можеше да убие Тони. Той вече беше доказал, че е смъртоносно опасен и безскрупулен. А Тони не беше от хората, които можеха да убият човек без угризение на съвестта. Ако му се наложеше да сложи край на окаяното съществуване на Никълъс, това щеше да предизвика скандал, който нямаше да могат да избегнат.

Ако най-после късметът застанеше на тяхна страна, Тони щеше да убеди Джили да се върне при нея. Тя и Джили можеха да спят на леглото в спалнята, а Тони можеше да спи на дивана в съседната стая, и въпреки че Кармайкъл можеше да беснее и да вдига пара, нямаше да има нужда Тони да извършва благородна саможертва. А през всичките дълги и празни години, които се простираха пред нея, тя ще си спомня за това свое приключение, ще си спомня и начина, по който Тони понякога я гледаше — не като че ли му беше леля, сестра или дъщеря, а като че ли беше просто жена.

Единственото, което не беше съгласна да направи, беше да стои затворена цял ден в хотелския апартамент. Бяха пътували, затворени в каретата, през цялата сутрин, а и дни наред преди това. Имаше намерение да излезе и да направи кратка, скромна разходка на слънчевата светлина. Ако някой я заговореше, тя просто щеше да го отреже, и то толкова рязко, че никой друг не би посмял да я заговори. Щеше да преустанови всякакви опити за контакт от страна на непознати хора. А и нямаше защо Тони да узнава.

Навън беше по-хладно, отколкото й се беше сторило, докато гледаше през прозореца. Ядоса се, че не е взела шала си. Не беше се осмелила да отвори онзи проклет гардероб отново, защото гледката на снежнобялото им бельо, което кротко си стоеше на съседни рафтове, я стряскаше и объркваше. Вятърът духна полите на роклята й и ги завъртя около краката й, а тя обви тялото си с ръце, за да го стопли. Стана й студено и през главата й мина мисълта да се откаже от разходката и да се прибере в хотела. Възпря я друга мисъл — за всички онези празни години, които я очакваха. Беше прекосила половината Европа, за да спаси най-добрата си приятелка. Нямаше да се уплаши от малко свеж въздух и нечие чуждо присъствие.

Тя направи няколко крачки, решена изцяло да се възползва от свободното си време, когато един глас долетя до ушите й и я спря. Познат глас, глас на англичанин. Глас, който я изпълни с ужас.

— Ако не се лъжа, това е лейди Елън, нали? — достигнаха до съзнанието й превзетите извивки на гласа. Беше направила грешката да се стресне и да спре още при първите звуци, които бяха едно нежно „охо“ и сега не можеше да се престори, че не е чула. — Лейди Елън Фицуотър?

Елън се обърна, сърцето й спря да бие, а краката й се подкосиха. От всички познати хора, на които можеше да се натъкне на толкова много мили от дома, Огъста Арбътнот беше най-лошата възможност. Елън изкриви устните си в подходяща за случая усмивка и тръгна към жената, която беше седнала на мраморна пейка в парка, облечена в много и дебели дрехи.

— Лейди Арбътнот — едва чуто каза тя и пое ръката на дамата. Ръцете на лейди Арбътнот приличаха на ноктите на граблива птица, а ръцете на Елън — какъв срам! — не бяха облечени в ръкавици. — Какво удоволствие е да ви видя тук! Нямах представа, че сте във Виена.

— Миналата година съпругът ми получи тук държавна служба — каза тя, като грациозно и предвзето махна с дебелата си ръка. — Цяло щастие е за мен, че в момента боядисват къщата ни. Не мога да понасям миризмата на боя, така че аз и Бари ще прекараме тази седмица в хотела. Ако не беше така, нямаше да се срещнем. Нашата дъщеря ще се радва да ви види.

Лейди Арбътнот беше една от най-злонамерените клюкарки, които някога са живели в Лондон. Тя беше дъщеря на херцог и извличаше огромно удоволствие от факта, че хората, на които правеше чест със своята компания, са хора, които живеят според нейните много строги, недопускащи никакви отклонения, критерии. Онези, които не попадаха в нормата, директно бяха отрязвани. Елън винаги се беше радвала на нейното одобрение — чак до момента, в който се беше оттеглила да живее в уединение. Тази нейна стъпка беше нещо нечувано дотогава в лондонското общество. Но, изглежда, това нейно скандално поведение не беше стреснало лейди Арбътнот и не беше повлияло на нейните приятелски чувства. Или пък тя беше готова да прости, защото за нея беше истинско удоволствие да срещне съотечественичка, която може би знае последните клюки.

— Как е Корделия? — с отчаяние в гласа запита Елън. Побиваха я тръпки въпреки ярката слънчева светлина.

Надяваше се все пак, че ще успее по някакъв начин да се измъкне от разговора, без да разкрие прекалено много на събеседничката си. Напразни надежди. Очите на лейди Арбътнот се бяха присвили още в момента, в който беше поела необлечената в ръкавица ръка на Елън.

— Къде е камериерката ви, мила моя? — запита я тя с леденостуден, стоманен глас. — Кой ви придружава толкова далече от дома? Ще имам ли удоволствието този следобед да видя вашата снаха?

— Лизи е в Англия. Тя ще има друго…

Лицето на лейди Арбътнот стана леденостудено като погледа й, защото Елън почти допусна непростима грешка, а именно — да употреби думата „бременност“, в такова изискано общество.

— Тогава с кого сте тук? — безцеремонно я запита тя.

Елън се запита чие ли име да назове. Започна да прехвърля в ума си имената на роднини, които би могла да използва, но… в паметта й изглежда имаше бяло петно. Май нямаше да успее да задоволи любопитството на лейди Арбътнот.

— Аз… ъъ… всъщност… — заекна тя и почувства, че се изчервява.

— Разбирам — каза лейди Арбътнот и се изправи в цял ръст.

Тя беше много по-ниска от Елън, но в момента Елън изглеждаше съсипана, смачкана и по-дребна. Погледът на лейди Арбътнот мина през нея и се загледа в това, което беше зад гърба й. Присвитите й очи хвърляха гневни искри. Тя процеди през зъби:

— Възмутена съм. Ужасена съм.

Обърна се и се отдалечи с наперена походка. Точно в този момент дъщеря й Корделия се приближи към тях и я поздрави с любезна усмивка. Тя щеше да отиде при Елън, но майка й я спря, изсъска няколко думи в ухото й и я задърпа назад. Усмивката изчезна от лицето на Корделия. Миг по-късно двете бяха прогонени от зловредното присъствие на стария приятел на Елън.

— Нали те предупредих да си стоиш в стаята? — прозвуча зад гърба й гласът на Тони, който звучеше уморено и като че ли изразяваше досада.

Елън изтри сълзите от очите си и се обърна с лице към него.

— Да, предупреди ме. А сега аз развалих всичко. Съсипах си репутацията, съсипах и теб. Имаш основание да бъдеш бесен, Тони — каза тя. Беше нещастна. Изражението й, гласът й — всичко в нея издаваше дълбоко нещастие. — Не можех…

— Не съм ядосан, сладка моя, най-мила на сърцето ми — нежно й каза той, протегна ръка и изтри една сълза от бузата й. — Не мислиш ли, че трябва да се върнем в стаята, където да те информирам за последното развитие на нещата? Страхувам се, че новините не са много обещаващи.

Тя въздъхна, успя смело да се усмихне, но знаеше, че с глупавата си постъпка е навредила и на двамата.

— Общо взето, това е един отвратителен ден — каза тя и прие ръката му.

Двамата се отправиха обратно към хотела. Тони погледна към залязващото слънце.

— Денят още не е свършил — каза тихо той и огорчено се усмихна. — Може би все пак ще има нещо хубаво и в този ден.

 

 

Той изчака, докато влязат в стаята, изчака, докато тя се съвземе достатъчно, изчака, докато блясъкът на сълзите изчезне от сините й очи. Беше много търпелив. Искаше му се да удуши тази отвратителна кучка Арбътнот. Искаше да вземе Елън в прегръдките си, да я заведе в проклетата спалня и да я люби, докато сълзите й изчезнат. Трепереше от гняв, разочарование и нетърпение, и с големи усилия успяваше да постигне известен самоконтрол и да се въздържа да я докосне. Отиде до стола и седна. Външно беше съвсем спокоен. А тя беше силно разтревожена и обезпокоена, и неспокойно крачеше из стаята.

— Те са във Венеция — без заобикалки започна Тони. — Не са във Виена.

— О, Тони, не! — изплака тя. — Не може да са там!

— Може, там са. Отбих се в къщата на един стар приятел, на когото може да се вярва. Той винаги знае последните клюки. Очевидно току-що са пристигнали в Италия. Видели са го да й кавалерства, да я държи за ръката и според думите на Картър, те са много близки. Държали се задушевно един с друг. Не мисля, че нашата спасителна акция е необходима, нито пък, че Джили иска да бъде спасена.

Тя не помръдна. Лицето й беше много спокойно и неподвижно, но по бузите й се затъркаляха сълзи. Тя плачеше тихо, мъката извираше направо от сърцето й. Винаги беше мразил жените, които плачат, или поне така мислеше до този момент. Карлота, неговата някогашна любовница, използваше сълзите си разумно, чрез тях го изнудваше да й подарява нови дрънкулки. Сестрите му използваха сълзите си, за да го вкарват в нови и нови бели, а майка му плачеше само тогава, когато искаше да го накара да се чувства виновен. Но сега беше омаян, очарован от разплаканата Елън. Погледна я.

— О, Тони — простена тя, — не вярвам. Не знам какво й е направил, за да я накара да му се подчини.

— Аз мога да си представя — сухо отвърна Тони.

— Но аз те съсипах. Лейди Арбътнот е най-злонамерената клюкарка на света, а е добре приета в обществото. Навсякъде я приемат. Всички ще научат за това, а пък дори не успяхме да спасим Джили…

Той прекъсна този поток от думи и мъка, като стана и се приближи към нея. Още не смееше да я докосне. Страхуваше се, че ако го направи, така предложената утеха може да прерасне в нещо още по-голямо, а мислеше, че тя още не е готова за това. Той отдавна, като че ли от цяла вечност, беше готов да сподели с нея ласките си и желанието вече му причиняваше болка. Отчаяно се нуждаеше от нея.

— Ще тръгнем за Венеция на сутринта — спокойно предложи той.

Тя спря да плаче.

— Наистина ли?

— Ти няма да се успокоиш, докато не я видиш с очите си, нали? А пък и Виена не е най-доброто място, където можем да останем, като се има предвид последната ти среща с представител на лондонското общество. Ще изчезнем оттук и от полезрението на лейди Арбътнот и ще отричаме, че някога сме били във Виена, а хората може и да решат, че лейди Арбътнот е лъжкиня.

— Тони — тя поклати глава, — няма да стане. Хората никога няма да повярват на приказките ни. Аз наистина съм в голямо затруднение. Ако си бях седяла в стаята, както ти ми каза, това нямаше да се случи. Никой нямаше да забележи, че не съм била в Ейнсли Хол през последните няколко седмици. А на поведението на ергените никой не обръща внимание. Не съм загрижена чак толкова за себе си, но се мразя заради това, че вкарах тебе в блатото и че последиците може да са неприятни и за теб.

— Няма нищо неприятно в това.

Той беше решил, че е настъпил часа на истината. Но някак си не знаеше как да й го каже. За първи път в живота му това, което го възпираше, не беше ленивостта и нежеланието да прави каквито и да било усилия. Възпираше го паниката — това старо като света и съвсем обикновено чувство. Но досега той не беше изпадал в такъв смут и не знаеше как да се справи с нея. Ами ако тя каже „не“?

— Всъщност, Елън, аз… — каза той.

Гласът му беше странно дрезгав. Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си. Едва устояваше на допира до нейното тяло. Опитът му да изясни нещата обаче беше прекъснат от внезапно и властно почукване на вратата. Той я пусна и отстъпи назад.

— Ти какво, Тони? — запита го тя, без да помръдне. Вниманието й беше приковано в него.

— По-добре да отворя — отговори и се отдалечи по посока на вратата.

— Не, първо довърши това, което започна да казваш.

Тя се втурна бързо след него, походката й беше неустоимо лека и грациозна.

— Бих предпочел да го направя в момент, когато няма да ни безпокоят — отвърна той.

Явно беше огорчен от прекъсването. С едно движение отвори бялата, позлатена по краищата врата. Почти веднага реши да я затръшне под носа на посетителката, но не беше достатъчно бърз. Лейди Арбътнот, която стоеше на прага заедно с дъщеря си, се втренчи в двамата, малките й очички блестяха от възбуда:

— Боже мой! — извика и блъсна вратата, която се отвори широко под носа на Тони. Той притегли Елън в прегръдките си и я притисна към широкия си гръден кош. — Защо не ми обяснихте по-рано? Току-що получих броя на „Таймс“ от миналата седмица и се почувствах като истинска дърта вещица. Много глупаво беше от моя страна да стигна до такова отвратително заключение. Но, мила моя, само една дума беше достатъчна, за да ме успокоите.

Елън беше съвсем безпомощна в могъщата прегръдка на Тони и силно изненадана от думите на мисис Арбътнот. Всъщност Елън нищо не разбираше и не знаеше какво да прави. Дамата се приближи до Тони. В ръцете си държеше брой на вестника, с който удари Тони по рамото с престорена срамежливост.

— Ами вие, скъпо момче?! И вие не постъпихте добре. Естествено, аз ви разбирам. Някога и аз бях млада и знам колко романтично може да бъде едно такова преживяване. Щастие е за вас, че съм дискретна по природа и че не съм споменала на никого за недостойните си подозрения, а и никога няма да го направя — предвзето каза тя. — Но съм много доволна, че открих истината. Не бих могла да бъда по-щастлива! — въздъхна тя.

Разбира се, лейди Арбътнот беше една дърта лицемерка. Тони, когото тя отдавна искаше да впримчи в брак с по-голямата си дъщеря, сега й се усмихна също неискрено и каза:

— Много сте любезна.

— Корделия гори от нетърпение да ви види — продължи да нарежда тя, като този път се обърна към нищо неразбиращата Елън. — Може би ще дойдете на обяд утре?

— Утре заминаваме за Венеция — спокойно й отговори Тони. — Сигурен съм, че ще прекараме известно време с Корделия, когато се върнем в Лондон.

Усмивката на лейди Арбътнот застина, но само за миг.

— Това ще бъде чудесно! — тя се спусна към Елън и я прегърна. — Моите поздравления, скъпо мое момиче! Знам, че ще бъдете много щастлива.

Миг след това тя си беше отишла, като беше оставила броя на „Таймс“ от миналата седмица в ръцете на Тони. Той затвори вратата след нея извънредно тихо и внимателно. Завъртя ключа, за да е сигурен, че никой няма да ги безпокои повече. Струваше му се, че шалчето го стяга и че в стаята е много горещо. Елън го гледаше съсредоточено, а устата й беше отворена от изненада. Искаше да целуне тази уста и да я разтвори още повече с езика си.

— Аз… аз не разбирам — едва чуто промълви тя.

— Мисля, че аз разбирам.

Той й подаде вестника и зачака да види каква ще бъде реакцията й. Последвалата тишина трая доста дълго.

— Тук пише, че ние сме женени — каза тя глухо. — Кармайкъл е изпратил съобщението.

— Да — съгласи се той уклончиво.

— О, Господи, Тони — нещастно извика тя, — толкова съжалявам! Как е могъл Кармайкъл да направи това?! Да те изиграе така… Ще отрека всичко, разбира се. Ще кажа, че е клевета, и ще накарам Кармайкъл да оттегли думите си…

— Аз помолих Кармайкъл да го направи.

— Можем да… Какво? — тя спря по средата на тирадата си. — Ти… какво?

— Аз го помолих да го направи.

— Не, Тони!

Той я погледна. Тя изглеждаше много, много нещастна. Неговата Елън беше нещастна, очите й бяха зачервени от плача, а устните й още потреперваха.

— Да, Елън. Това беше очевидното решение, още щом потеглихме от Ейнсли Хол. Няма начин да прекараш дори една нощ в компанията на неженен мъж, без да пострада репутацията ти.

— Но ти ми каза, че никой няма и да узнае! Ти каза…

— Казах, че няма да узнаят онези, на които аз не искам да кажа. Но фактът, че ти информира брат си за това, беше достатъчен. Той ме познава отлично и знае, че ще постъпя, както е редно. Когато се върнем в Лондон, може и да се разпространят малко клюки, но те няма да навредят на две уважавани и благоприлични личности като нас.

— Аз няма да го направя.

За момент той остана загледан в нея.

— Какво няма да направиш, мила моя?

— Няма да се омъжа за теб.

Тя беше твърдо решена да прояви упоритостта, на която беше способна, и очевидно беше много, много ядосана. Битката щеше да е много по-трудна, отколкото си беше представял.

— Разбира се, че ще го направиш — спокойно й отвърна той, като едва сдържаше нервите си. — Нямаш избор.

— Точно затова няма да се омъжа за теб. Не искам да бъдеш задължен от обществото да сключиш нещастен брак, докато сърцето ти принадлежи на някоя друга.

Горчива усмивка се изписа на устните му.

— И на кого мислиш, че принадлежи сърцето ми?

Тя се обърка.

— Ами… аз… предполагам, че не си влюбен в Карлота каза тя замислено. — Предполагам, че сърцето ти е още свободно. Но рано или късно, ще намериш жена…

— Вече съм намерил — много, много нежно изрече той.

Тя се стресна и го загледа втренчено.

— Не може да искаш да се ожениш за мен — отвърна тя. — Аз съсипах репутацията си…

— И тъй като аз ти помогнах да го направиш, имам право да се възползвам от някои облаги, свързани с това.

Той внимателно направи няколко крачки към нея, за да я стресне и накара да побегне. Работата се беше оказала малко по-трудна, отколкото си беше представял.

— Няма да се омъжа за теб — нещастно повтори тя, с поглед, насочен към пода, и без да забележи неговото приближаване. — Няма…

Той стигна до нея и я взе в прегръдките си.

— Разбира се, ще се омъжиш за мен. От година и половина те ухажвам, правя всичко възможно да ти покажа, че не съм безразличен, а ти дори не забелязваш опитите ми. Не ми помогна в ухажването, дори напротив — спъваше го. Знаех, че в момента, в който тръгнем да търсим Жослин, нямаме да имаме друг избор, освен брака, и очаквах, че това ще ми спести много трудности. Но съм сбъркал — добави той с горчива усмивка. — Страхувам се, че ти ще продължаваш да ми създаваш трудности.

Тя вдигна очи към лицето му и го погледна смаяно. Очите й изразяваха дълбоко нещастие.

— Не, Тони. Няма да те накарам да се ожениш за мен, не искам да те хващам като в капан, само защото тази стара вещица Арбътнот е стигнала до отвратително заключение. Ти не си ме обидил с нищо и не си ми правил неприлични предложения. Бях защитена и в абсолютна сигурност. Ти ме пазеше от опасности, държеше се с мен като добрия ми чичо, а сега се опитваш да ме ласкаеш и да ме разчувстваш, защото чувството ти за дълг е силно развито. Няма да я бъде! Нищо лошо и неприлично не сме направили и няма причина, поради която да сме принудени да се оженим.

Той беше силно разочарован.

— Има много причини, поради които трябва да се оженим — поде той, но тя го прекъсна:

— Няма да се омъжа, само защото обществото си прави погрешни заключения — рече твърдо тя, очевидно много доволна от здравия си разум.

— Много добре — каза той след дълга пауза, по време на която умът му усилено работеше.

И той я стисна здраво в прегръдките си, вдигна я на ръце и с твърда стъпка тръгна към спалнята.