Ан Стюарт
Рози в полунощ (10)

Глава 10

Тя е най-странната, най-чудната жена на света, помисли си Никълъс едно денонощие по-късно. Каретата все така пътуваше на север. Нямаше значение какво правеше и какво можеше да направи с нея, нямаше значение какви трудности понася, тя не се оплакваше, нито го молеше за нещо, нито се пазареше с него. Пътуваха от сутринта на предния ден, когато я беше отървал от гнева на пътниците в прекатурения дилижанс. Когато беше видял огромната жена, която лежеше върху нея, се беше усъмнил, че е успяла да оцелее. Но тя се беше измъкнала — бясна, невредима. Упоритият й нрав и непоколебимата й решителност не бяха смачкани. Бяха спирали много пъти — за да сменят конете, да се нахранят — но той не развързваше ръцете й и не я оставяше сама дори за момент. Тя седеше сгушена в ъгъла, подхвърляна насам-натам от друсането на каретата, и не беше се оплакала нито веднъж, нито с дума, нито с поглед. Той знаеше колко й е неудобно от собствен опит. Всяка кост на тялото го болеше, а мускулите му се чувстваха така, като че ли бяха разтегляни последователно във всички посоки. Тя сигурно се чувстваше още по-зле, защото не можеше да се защити и с ръцете си, нямаше как да се предпази, когато биваха изхвърляни нагоре от попадането в някоя дълбока дупка по пътя.

Тя обаче не казваше нищо. Само понякога хвърляше небрежен поглед в неговата посока. През изминалата нощ беше спала на пресекулки, като се събуждаше всеки път, когато се блъснеше в стената, и почти беше припаднала в ръцете му на сутринта, докато той й помагаше да слезе от каретата. Но почти веднага беше успяла да се изправи. Само се олюляваше леко и той се възхити на силата на волята й. Възхищението не беше достатъчна причина, за да развърже шалчето и да освободи опасните й ръце, но беше достатъчно, за да нареди на Кръчмаря да спира по-често, отколкото първоначално беше планирал. А според него трябваше да спират, само ако е абсолютно наложително.

Още един път падна нощ. Напрежението около устните й и бледността на кожата й му подсказаха, че тя вероятно се опитва да свикне с мисълта, че ще прекара още една нощ на пътя. Тя не знаеше, че преди няколко часа са прекосили границата на Шотландия и че не бяха далеко от ловджийската му хижа. Наблизо имаше огън и легло. Краят на пътуването в тази люлееща се карета наближаваше.

Нямаше намерение да й казва. Да й каже, означаваше да й даде надежда, да й даде основание за борба, а всичко му беше омръзнало. Беше направил всичко възможно, за да я сплаши, обаче тя не изпитваше ни най-малък страх. Щом стигнат в хижата, той ще приключи с цялата работа, ще приключи веднъж и завинаги. Някаква малка, незначителна частица от него не искаше да прави това, ненавиждаше дори мисълта за това, не искаше да я види унизена и съсипана. Не знаеше защо е така. Причината не беше в такива нежни чувства като съжалението и милостта. Тези чувства той не притежаваше.

Всъщност той дори не можеше да си я представи смирена. Знаеше, че е глупаво от негова страна. Нямаше човек на земята, когото да не може да пречупи, ако реши. А да се справи с пламенната и решителна Жослин де Лорни, ще бъде детска игра, помисли си той.

Щеше да я има, разбира се. Тя сигурно щеше да се съпротивлява като дива котка — правеше го всеки път, когато я докоснеше. Но какво значение имаше. Беше видял онзи поглед в дълбочината на прекрасните й тъмнокафяви очи. Беше възбудена и изненадана, беше се сепнала. Знаеше, че може да я има. И знаеше, че накрая ще я накара да падне бездиханна в ръцете му.

Идеята му хареса, много му хареса. Не можеше да си спомни откога не е бил така заинтересуван от жена, от каквото и да било друго, дори и от раздаванията на картите. Неговата малка убийца Жослин предизвикваше нрава му, интереса му, тялото му, чувства и усещания, които дълго не можеше да забрави. Почти съжаляваше, че ще трябва да я превърне в жена, която няма значение и лесно ще бъде забравена.

Почти беше ключовата дума. От тринайсет години нейният образ го преследваше. Той постоянно мислеше за нея, за нейната съдба и за своята вина. И само с един несполучлив опит за убийство тя беше успяла да го освободи от вината му. Щом веднъж приключи с нея, ще освободи съзнанието си от образа й. За първи път от толкова много години. Чудеше се дали тя ще му липсва.

Бяха изминали двайсет и пет години от последното му идване в Шотландия. Тогава беше малко момче и все още имаше мечти за бъдещето. Оттогава в живота му не беше имало време за живот в провинцията. Но това безкрайно и неудобно пътуване му беше разкрило, че с нетърпение очаква момента, в който отново ще се озове в Шотландия, пък било то и в такъв непостоянен сезон като пролетта. Животът сред природата се отразява добре на всеки, кълнеше се вуйчо му Тисдейл при всеки удобен случай. Може би той ще се установи тук и ще прекара времето си в забавления с бушуващата се Жослин и няма да се върне в Лондон до есента. Местността около ловджийската хижа му харесваше, както и цялата област Лейк Дистрикт. Обичаше великолепието на цъфналите ябълки, вкуса на прясната сметана и дъхавия мед, зеленината на хълмовете и чистата синя вода на езерата. Щеше да ходи за риба. Не беше се отдавал на това удоволствие от последния път, когато беше тук, но още си спомняше радостната тръпка от хващането на една сьомга, която тежеше два килограма и половина. И колко вкусна беше тази сьомга, приготвена на огън на открито. Бяха само той и старият Бен, конярят, който му беше и телохранител, и весел другар чак докато треската го изпрати на оня свят.

— Можеш ли да приготвяш сьомга? Приготвяла ли си риба досега? — изведнъж я запита той.

Тя повдигна главата си, в тъмните й очи проблесна изненада.

— Разбира се. Мога да приготвям всичко.

Това не беше хвалба. Тя беше прекалено изтощена и нещастна, за да се хвали. Просто му съобщаваше достоверен факт.

— На сутринта ще хвана сьомга. Ако обещаеш да не слагаш отрова в нея. Ще бъде истинско престъпление да сложиш отрова в шотландска сьомга.

— Сутринта? — повтори тя уморено.

Тъй като започваше да се смрачава, каретата намали ход. През прозореца Никълъс наблюдаваше познатия пейзаж. Ловджийската хижа вече се виждаше и дори на слабата светлина той можеше да забележи, че тя не е устояла на разрушението на времето. Част от покрива беше хлътнала и той не се съмняваше, че някои горски обитатели са се приютили в изоставената стара постройка. Надяваше се те да стават за ядене. Кръчмаря беше много сръчен в поставянето на капани, а той беше ужасно гладен.

— В случай, че не си забелязала, красавице моя — гальовно измърмори той, — ние вече пристигнахме. Пътуването свърши.

Очакваше да види у нея признаци на радост и въодушевление. Но не видя нищо такова, само все по-голяма предпазливост. Вероятно имаше право да се тревожи, призна той пред себе си. Сигурно знаеше, че намеренията му спрямо нея не са благородни.

— И сега какво следва?

Гласът й беше равен и не издаваше никакви чувства. Той се зачуди какво ли се е случило с нея през всичките тези изминали години, които, както му беше казала, беше прекарала в манастир. Какво я беше научило да погребва чувствата си и реакциите си и да се изправя срещу света с празен, примирен поглед.

— Какво следва? — повтори той. — Ти ще приготвиш обяд за мен. Нещо разкошно, великолепно. Умирам от глад.

— А твоят готвач ще безделничи ли?

— Надникни през прозореца и хвърли един поглед напред, Жослин. Ще видиш, че моята ловджийска хижа няма дори приличен покрив, а какво остава за цяла свита от слуги. За да ядем довечера, ще трябва ти да приготвиш нещо. Мисля, че предпочитам дори твоята отрова пред кулинарните опити на Кръчмаря. Храната, приготвена от теб, поне няма такъв вкус, като че ли всеки момент ще те прати на оня свят, макар че понякога може да го направи почти веднага.

Тя погледна през прозореца към усамотената постройка. Кръчмаря тъкмо се мъчеше да накара уморените коне да направят последно усилие и да се изкачат нагоре по склона. Ако беше разочарована, не го показа. Както винаги, успя да скрие чувствата си.

— И от какво се предполага, че ще приготвя обяда? — остро подхвърли тя.

Той с облекчение разбра, че тя наистина ще му сготви нещо.

— Разполагаме с някои основни неща — захар, брашно, кафе и бренди. Кръчмаря може би ще успее да хване нещо. Разчитам на тебе да свършиш останалото. Вие, французойките, сте изключително находчиви.

— Нима? — отговори му тя с поглед, прикован в гърлото му.

Той не изчака Кръчмаря да му отвори вратата, изскочи навън от каретата с въздишка, която издаваше колко уморен и отегчен беше от пътуването. Въздухът беше влажен и студен. Можеше да види ледената влага на дъха си и чак сега разбра, че беше подложен на ужасен студ през последните няколко часа. А дори не беше забелязал.

Обърна се към Жослин. Беше се спряла на вратата на каретата, държеше пред себе си все още завързаните си ръце и гледаше някъде зад него, може би към порутената хижа.

— Точно такова си представях твоето жилище — остро му каза тя.

Той изпита надеждата, че тя може би ще се препъне, докато слиза от каретата, но тя слезе благополучно. Знаеше, че я държи в ръцете си и може да направи с нея каквото пожелае. Нямаше кой да го спре, освен самия той. Но той искаше да изчака. Да вкуси от сладостта на предстоящото.

Хижата беше принадлежала на баща му и беше последното останало му имущество от вече разпиляното наследство. Никой от семейство Блекторн не беше обичал особено живота в Шотландия. Никълъс беше единственото изключение и сега, докато гледаше в какво състояние се намира любимата му хижа, той изпита истинско съжаление и неподправена тъга. Но прогони тези чувства почти веднага. Кръчмаря щеше да я направи обитаема, Кръчмаря можеше да направи обитаема всяка отвратителна дупка.

Вътрешността на хижата беше дори по-лоша от външния й вид. Никълъс се изненада, защото не беше подготвен за това. Главната стая беше без покрив и беше пълна с боклуци. Той забеляза, че за бързото й западане отчасти е виновен огънят. Задната част беше в по-добро състояние. Две от стаите бяха недокоснати от огъня, въпреки че не се знаеше в какво състояние са намиращите се в тях камини. Едната от стаите се използваше за склад, другата беше спалня. Кръчмаря и Жослин стояха от двете му страни и оглеждаха безпорядъка.

— Изглежда, ще имаме много работа — небрежно подхвърли Никълъс. — Първо ще трябва да свършим най-необходимото. Кръчмарю, намери нещо за ядене. Заек, пъдпъдък, каквото и да е, стига да напълни празните ни стомаси. На съседното възвишение има ферма. Може би ще успееш да намериш яйца, мляко и дори масло. Няма нужда да казвам какво може да направи Жослин с подобни чудесии.

— Отивам — кимна в знак на съгласие Кръчмаря. — Веднага щом разтоваря багажа от каретата. В тази стая ли да ви сложа нещата?

— Тази изглежда най-добрата — каза Никълъс, като се огледа наоколо. Забеляза изкривената рамка на леглото, пълната с боклуци камина.

— А коя ще бъде стаята на Мамзел?

Никълъс невъзмутимо се усмихна.

— Тази същата.

Ако отговорът му обезпокои Жослин, тя с нищо не го показа.

— Ако ми развържеш ръцете — безизразно каза тя, — ще отида да видя какво е останало от кухнята.

— Кухнята се намираше в западната част на къщата, а там покривът е хлътнал. Ще трябва да се задоволиш с тази камина. Ако предположим, че не е запушена от птичи гнезда или нещо друго.

— Прекрасно — отговори му тя и му подаде ръцете си с безкрайно търпение.

Кръчмаря вече беше излязъл от стаята и двамата бяха сами в полумрака.

— Ще ми кажеш ли, защо си мисля, че е опасно да те развържа? — зачуди се той, без да направи движение, за да освободи ръцете й.

— Няма да мога да ти служа с вързани ръце.

В гласа й се прокрадна напрежение.

— Но също така няма да можеш да ме намушкаш в гърба — отбеляза той.

Тя беше готова да изръмжи, но задуши звука още в гърлото си.

— Много добре — каза тя и отпусна ръцете си.

Той ги хвана в своите, щастлив, че е намерил извинение, за да я докосне, щастлив, че е намерил извинение да усети нервното й потрепване от допира с него. Той знаеше, че то е причинено просто от страх или омраза.

— Предполагам, че ще бъде загуба на време да искам от тебе честната ти дума?

— Зависи какво ще ме накараш да обещая.

— Че няма да ме убиеш довечера. Дребна молба, наистина. Дори кръвожадно същество като теб, би трябвало да има нужда от храна и сън.

— Нима ще мога да се радвам на спокоен сън? — запита го тя, като хвърли издайнически поглед към единственото легло.

— Разбира се — каза той, без да се поколебае.

Да, тя щеше да спи, така да бъде. Той щеше да я умори до смърт, така че да спи няколко дена подред. Тя, разбира се, не му повярва, но кимна.

— Добре тогава. Давам ти честната си дума.

Той все още държеше завързаните й китки. Дланите й бяха леденостудени. Не направи опит да помръдне, да се освободи от хватката му.

— А защо ли пък да ти вярвам? — попита той, за да спечели време. Не искаше да я пусне.

— Защото, за разлика от теб, аз имам чувство за чест. Щом дам честна дума, не я нарушавам.

Той й повярва. Повечето жени, които познаваше, едва ли ценяха неща като чест, честна дума или честност, но той вече знаеше, че Жослин е съвсем различна от смелите вдовици и леките жени, с които той обикновено прекарваше времето си. Дори на петнайсет години, тя беше необикновена. Още тогава обещаваше да се превърне в удивителна жена.

Той развърза омачканото шалче и го пъхна в джоба си.

— Хайде виж какво ще намериш за ядене, а аз ще запаля огъня.

Изражението й показваше искрена изненада. Тя се отдалечи от него и той се възхити на непресторената грациозност, с която се движеше, въпреки че движенията й бяха спъвани от прекалено дългите дрехи на братовчедка му Елън. Може би щеше да върви много по-грациозно без тях, помисли си той замечтано и тази мисъл му се стори много сладка. Имаше намерение да се увери дали е така. Прекалено дълго беше отлагал това особено удоволствие, а момичето от последната странноприемница не беше задоволило апетитите му. Дори ги беше увеличило.

Междувременно той трябваше да съсредоточи усилията си върху огъня. Трябваше да осигури топлина в стаята. Ако щеше да освобождава Жослин де Лорни от нейните дрехи, а точно това имаше намерение да направи, трябваше да бъде топло. Искаше да има топлина, на която тя да се радва.

 

 

Топлината на огъня беше успяла да достигне до средата на огромната стая, но не и по-нататък. Жослин се изненада, че развратен пройдоха като Никълъс Блекторн може да свърши нещо абсолютно практично и полезно като запалването на огън, но той наистина се беше справил блестящо, като дори беше отстранил старите птичи гнезда, които запушваха комина и станаха причина големи кълба дим да изпълнят стаята. Той беше преместил и леглото към средата на стаята, като с това развали спокойствието на няколкото полски мишки, които бяха намерили убежище в дюшека. Нямаше чаршафи, но той донесе от каретата някои от по-широките й поли и застла с тях дюшека. Тя забеляза, че той използва всички поли, а беше успял да застели само едната половина на леглото. И се зачуди кой на кое място ще спи. Той сигурно нямаше намерение да накара и тримата да се търкулнат върху нестабилното легло. Въпреки че така може би щеше да им бъде най-топло, а и щяха да са в най-голяма безопасност. А може би не, помисли си тя малко по-късно, като си спомни какви неща й бяха разказвали някои от по-старите и опитни жени, които беше срещнала в Париж.

Тя имаше нужда от цялото си самообладание, за да не се втурне навън от стаята, в която я бяха оставили съвсем сама в компанията на най-отчайващите хранителни продукти. Но беше дала честна дума и дори той да не очакваше честност от нейна страна, тя я изискваше от себе си. Искаше да му покаже, че може да спази дадената честна дума, особено след като знаеше, че той не притежава тази черта на характера.

Блекторн беше успял да измъкне отнякъде дори метла, с която започна да мете, като вдигаше цели облаци прах, които падаха върху храната, която тя се опитваше да приготви. Съвсем по съпружески, тя издърпа метлата от ръцете му и го изпрати да седне до огъня. Това действие я накара да почувства остро отчаяние. Колко лесно беше да се предаде, да прекарва времето приятно, да забрави твърдото си решение, да забрави за неговите престъпления и неговата подлост.

Кръчмаря също се оказа по-находчив, отколкото тя смяташе. Върна се с масло, яйца, гъста сметана и парче престояло сирене. Докато двамата мъже се занимаваха с нещо в съседната стая, тя успя да направи чудеса: вкусен яйчен крем, подправен с няколко спаружени ябълки, които бяха паднали през есента, голямо количество приготвен по селски омлет с картофи и последното парче бекон и кафе, прекрасно кафе. Що се отнасяше до нея, тя можеше да пие кафе с всякакъв вид ядене. То беше едно от малкото истински удоволствия, които й бяха останали, и тя се наслаждаваше на аромата му, докато то се вареше на огъня.

Масата имаше само три крака, които можеха да вършат работа, и тя я подпря до стената. Сипа в чиниите по равно, напълни чашите с кафе, седна и зачака. Не очакваше похвала, не я и получи. Никълъс се тръшна на стола, който беше толкова разнебитен, че подобно действие от негова страна не беше разумно, пресегна се и взе нейната чиния, като й даде своята.

— Предполагам, че нямаш нищо против? — запита я с фалшива любезност.

— Ни най-малко — измърмори тя.

Кръчмаря внимателно наблюдаваше действията им с подвижните си очи.

— Може би е по-добре да вземеш моята — каза той, като се пресегна и размени своята чиния с тази на господаря си. — Тя е хитра, тази Мамзел.

— Ако искате, ще опитам обяда на всички — предложи Жослин престорено мило. — Умирам от глад, а храната изстива, докато вие спорите. Изберете си чинии и ме оставете да изям от тях по парче.

Никълъс се облегна назад. Облегалката на стола беше здрава.

— И това ако не е предизвикателство! Никога преди не съм чувал по-смели думи. Не можем да оставим момичето да си мисли, че сме страхливци, Кръчмарю. Шансът да оцелеем, е доста висок — едно към три. Освен ако не е решила да сложи край и на трима ни едновременно като в някоя проклета Шекспирова пиеса.

— Повярвайте ми, вече не искам да умра, само за да ви доставя удоволствие.

Той и Кръчмаря се бяха забавили в другата стая, защото търсеха бутилката с бренди, и сега Никълъс я извади и сипа доста в кафето на Жослин.

— Няма да има мъченици, нали? Поне се надявам да е така. Мъченичеството е нещо безкрайно досадно.

— Предполагам, че го знаеш от опит — каза тя.

— О, не, само от наблюдения. Светците са много отегчителни. Много повече харесвам грешниците.

— Мога да си представя.

Омлетът беше превъзходен, въпреки че тя оплакваше липсата на каквито и да било подправки. Беше чудесен, въпреки това. И може би така беше по-добре. Блекторн можеше да реши, че мащерката е някаква неизвестна разновидност на арсеника и да запрати вкусния омлет в огъня. Веднага щом се реши да рискува, той започна да се храни с апетит. Тя не беше го виждала да яде така лакомо досега. Странни огънчета светеха в очите му и я караха да се чувства неудобно. Като че ли чакаше удобен момент още откакто я отвлече от Ейнсли Хол и като че ли смяташе, че този момент е вече настъпил. Тя не знаеше как да приеме това — със страх или с облекчение. Следващите му думи й показаха, че е права.

— Искам да отидеш до града, Кръчмарю — небрежно подхвърли той, като отново се облегна назад, с чашата бренди в ръка. Беше си изпил кафето, а след него и чашка ликьор и сега беше спокоен, отпуснат и… много опасен. — На не повече от пет мили оттук минахме покрай една странноприемница. Можеш да си поръчаш стая в нея. И попитай дали има някакви новини от Лондон. Предполагам, че Джейсън Харгроув бързо се възстановява. Ако беше умрял, щяхме да чуем досега. И се опитай да намериш работници, които да поправят покрива. И виж дали има млади дами, които на ръст да са колкото Мамзел и да имат нейните размери. Тя сигурно се чувства неудобно в тези гигантски дрехи.

— Елън не е гигантка — възмутено го сряза тя. Атаката в тази незащитена част го свари неподготвен и нанесе поражения на защитата му.

— А-а… ето че има някой, който те интересува. Мислех, че не си способна на никакви чувства. Само не си мисли, че Елън може да направи нещо, което би ти помогнало. Не може да те спаси. Тя може и да държи на теб толкова, колкото и ти на нея, но едва ли ще успее да ни последва по пътя ни през цялата страна. Няма да я видиш повече, любима. Свикни с тази мисъл.

— Свикнах с тази мисъл още преди три дена, когато ме отвлече от Ейнсли Хол.

— Това беше преди четири дена, скъпа. Радвам се да науча, че времето е минало неусетно за теб. Знам, че бях неизразимо груб, като се има предвид, че ти искаше само да ме убиеш. Изглежда, съм склонен да губя контрол над себе си, дори при такива незначителни неудобства — това е главния ми недостатък.

Той отпи още една глътка. Кръчмаря беше станал и се беше отправил към вратата.

— Кога да се върна? — попита той и Жослин за първи път забеляза, че той не се обръща към господаря си нито по титла, нито по име.

Никълъс дори не го погледна. Цялото му внимание и милата усмивка бяха само за Жослин.

— Късно утре. Не бързай.

Това решава проблема с настаняването за през нощта, помисли си тя, без да се помръдне, без да позволи на изражението й да я издаде. Бавно се изправи и разчисти масата. По нищо не личеше, че мисли усилено. Нямаше нужда да изпада в паника. Беше преживяла и по-лоши неща от това да я наблюдава един небрежно отпуснат до масата мъж. Беше оцеляла, силна и решителна. А сега беше по-силна и по-решена от всякога. Щеше да надживее Никълъс Блекторн.

Седмиците, които последваха тяхното — нейното и на Шарл-Луи — пристигане в Париж, представляваха един неясен, но ужасяващ отрязък от време. През деня те се криеха, защото дори грубите дрехи и мръсотията не можеха да скрият аристократичния им произход. Нощите прекарваха в търсене на храна и в борба със съществата, които излизаха в тъмното. Същества, които се интересуваха повече от красивия й и невинен брат, отколкото от нея. Тя прекрасно си спомняше деня, в който това се случи. Двайсет и трети по новия френски календар. Не бяха яли от два дена, Шарл-Луи непрекъснато плачеше, рекичките от сълзи измиваха мръсотията от лицето му. Беше го оставила в уличката зад кръчмата — място, което беше достатъчно безопасно — и беше отишла да търси някакви остатъци храна. Беше открила много повече, отколкото беше очаквала.

Жан-Лу Малвиве. Още го виждаше — отвратителното му лице с дълъг, грозен нос, тънки устни и тъмни, пожълтели зъби. През онази нощ, той все още беше млад, разбра тя чак след това, въпреки че тогава изглеждаше доста възрастен за седемнайсетгодишното момиче, каквото беше самата тя. Беше може би малко над трийсетте, но лицето му не издаваше определена възраст. То беше зло, излъчваше злото в душата му и нищо друго, въпреки че и това тя разбра по-късно.

Беше я намерил коленичила до един мъж, който току-що беше излязъл от кръчмата. Мъжът беше толкова пиян, че беше успял да направи само няколко крачки, след което се строполи на земята. Беше умрял или припаднал, какво я интересуваше. Тя го беше наблюдавала, скрита в тъмнината, и беше коленичила до него, за да освободи огромното му тяло от портфейла, когато една груба ръка я хвана за рамото и я изправи. Когато светлината падна върху лицето й, той изруга.

— Има и по-добри начини да си изкарваш прехраната, красавице — каза той и отмахна косата от лицето й с мръсните си ръце. Тя също беше мръсна, седмици наред беше живяла на улицата, но въпреки това се отврати от него.

— Как се казваш, а? Не може да си в града отдавна, иначе щях да те познавам. Мога да те заведа на едно място, където ще имаш хубави дрехи, баня и добра храна. Много, много храна.

Тя го загледа, нямо, предизвикателно. Беше още невинна, въпреки че бяха в Париж от седмици, и не разбираше за какво говори той. Знаеше обаче, че ако му проговори, той ще познае към коя класа принадлежи тя. А прекалено много пъти беше ставала неволен свидетел на грубо насилие над хора, които бяха от благороднически произход. Опита се да се отскубне и да избяга, но напразно. Искаше да извика за помощ, но знаеше с обезкуражаваща сигурност, че ще извика на помощ дявола. Нямаше друг избор, освен да се препъва след него, докато той я влачеше по улиците. Слабите й опити да се освободи не можеха да му попречат да изпълни намерението си.

— Мадам Клод ще ти хареса. Всичко, което ще трябва да правиш, е да бъдеш покорна и послушна, и ще можеш да живееш по-добре от много други, подобни на теб. Радвай се, че си имала късмет да се родиш с красиво лице. Там ще ти хареса повече, отколкото на улицата, моето момиче.

В къщата беше прекалено топло. Тя беше пълна с момичета с млади лица и очи на старици, с чисти ръце и опетнени тела. Ако се опиташе да се бори, те щяха да я наранят, ако откажеше да се подчинява, щяха да я накарат със сила. Мадам Клод я беше огледала. На мрачното й лице се беше изписало задоволство и тя даде на Малвиве цяла шепа монети. Задоволството й нарасна, когато жената, която приличаше повече на звяр и която беше окъпала и облякла Жослин и беше прегледала влагалището й, съобщи, че това е последната останала девица в Париж.

— Тя ще ни донесе цяло състояние — беше извикала радостно мадам Клод. — Толкова се радвам, че може да дам на Малвиве допълнително пари заради съкровището, което ми е довел.

Тогава за първи път чу неговото име, името на мъжа, който я беше продал в публичен дом за шепа монети. Трябваше да мине много време, безкрайно много време, но най-накрая тя го беше убила заради това, което й бе сторил. Точно така щеше да убие и Никълъс Блекторн.

Преди да замине, Кръчмаря й беше донесъл вода. Въпреки че нямаше никакво желание да служи на Блекторн като главна готвачка, че и като прислужничка в кухнята, тя изми чиниите. По този начин поне отложи часа на разплатата. Чувстваше погледа на неговите тъмни, бездънни очи. Той беше далече, чак до огъня, но Жослин, за първи път от много, много години, изпита страх и беше обхваната от малодушие. Тя изтърка масата. Умееше да прави това добре и скоро трикраката маса заблестя, по нея нямаше нито едно петно. Никълъс просто си седеше на мястото с протегнати напред дълги крака, с отдавна развързано шалче, и я гледаше как шета нагоре-надолу из стаята.

— Готова ли си вече, мила моя? — мързеливо отрони думите той, докато тя се чудеше дали може да спечели още малко време, като измие и пода. — Или се чудиш как да отложиш неизбежното?

Жослин застина на място и го загледа. Нямаше да се бори с него, той вече й беше показал, че това няма да й донесе нищо добро. Наблизо нямаше нож. Кръчмаря се беше погрижил за това. И нямаше какво да направи. Не можеше да го бутне в огъня, защото беше по-силен. Нищо не можеше да направи. Беше наистина неизбежно.

— Едва ли ще помогна за собственото си изнасилване — категорично му отвърна тя. — Ако ме искаш, ще трябва да ме принудиш.

Той й се усмихна. Беше наистина забележително красив, особено на светлината на огъня. Тя се запита, някак смразяващо безразлична, как ще успее да му устои. И разбра, с внезапно породил се ужас, че не е сигурна дали ще успее.

— Много съм добър в принуждаването. Винаги карам хората да правят това, което искам — каза той нежно и стана от мястото си.

Неравномерната светлина хвърляше огромни сенки зад него и го караше да изглежда още по-висок и по-опасен. Не, това не беше илюзия, помисли си Жослин. Той представляваше най-голямата опасност, с която тя някога се беше сблъсквала. Не знаеше по какви причини, но не искаше да размишлява върху този факт.

Той бавно прекоси стаята, грациозен, смъртоносно опасен. Тя остана неподвижна. Чакаше го и си казваше, че трябва да стои неподвижно, когато я докосне, казваше си, че трябва да затвори очи и да се затвори в себе си, казваше си още, че всичко ще свърши много бързо. И не на последно място, казваше си, че съпротивляването само ще влоши нещата за нея.

Но когато той протегна ръка и докосна рамото й, тя не издържа и му зашлеви шамар. Удари го по изящното, красиво лице толкова силно, колкото можа. С всички сили.