Ан Стюарт
Рози в полунощ (24)

Глава 24

Елън лежеше в храстите, неспособна да се раздвижи, тялото й беше сковано от ужас и отчаяние. Беше загубила представа за времето. Нощта беше станала още по-тъмна, луната се носеше бързо и плавно по небето, а вятърът вдигаше листата от земята и ги завихряше около тялото й. А тя стоеше там неподвижна, застинала от ужас. А после чу странен, задавен шум.

— Ти… още ли си там… момиче?

Тя изскочи от скривалището си и се спусна към купчината дрипи. Коленичи до нея и хвана слабата като на скелет ръка.

— Ти си жив — заподсмърча тя. — Мислех, че той те е убил.

— Не успя съвсем — гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше, а очите му бяха изцъклени. — Трябва да повикаш помощ.

— Ще донеса превръзки…

— Не за мен, глупаче. За мене вече е късно — той се изкашля, а от устата му потече тъмна кръв. — Трябва да извикаш помощ за Жослин. Мисля, успях все пак да я предупредя, че той е още жив. Трябваше да се досетя, че Малвиве стои зад всичко това. Преследвал ме е, за да хване нея. Още преди години дойде да ме пита къде е тя, а аз му казах, че е мъртва. Мислех, че съм бил убедителен. Никога не подценявай врага си — това е прекрасен урок и е добре да го научиш навреме.

— Да, сър — подсмръкна Елън и го погали по ръката.

— Хайде сега, стегни се. Не можеш да кажеш сър на един умиращ дрипльо, на един прекупвач на стари парцали, който на всичкото отгоре е евреин — гласът на Стареца излизаше на пресекулки от гърлото му. — Отивай за помощ. Не в странноприемницата — те са банда крадци и мошеници. Нищо не можеш да направиш за мен, раната е смъртоносна и аз няма да дишам още дълго. Дори не чувствам болка. Но ми е ужасно студено. Отивай.

— Не — каза Елън и смъкна дрипавия шал от раменете си. Загърна с него крехката старческа фигура.

— Не бъди глупачка — задъха се той. — Никой вече не може да ми помогне. Ще съм мъртъв само след минута. Твоят дълг е към Жослин.

Елън не се поколеба. Тя взе неговата подобна на птичи клюн ръка в своята. Беше леденостудена. Тя беше седнала на петите си и сложи ръката на Стареца в скута си.

— Никой не заслужава да се изправи сам пред лицето на смъртта — каза тя. — Жослин би искала да остана, докато издъхнеш.

— Ти си също толкова упорита, колкото е и тя. Господ да ме пази от глупавите християнки с тяхното чувство за дълг — той отново се задави, а слабото му тяло затрепери в мрака. — Остани тогава, дявол да те вземе — прошепна той най-накрая. — Въпреки всичко, ще бъда доволен да останеш.

Те я намериха там — коленичила до стария човек, хванала безжизнената му ръка в своите, ридаеща над тялото му. Чу ги да приближават, но беше прекалено късно. Не можеше да избяга и да се скрие. А и нямаше сили да го направи.

— Елън!!!

Но това беше Тони, силният, чудесният Тони! Той я взе в прегръдките си и я притисна здраво към тялото си.

— Мога да те удуша! — той покри мокрото й от сълзи лице с целувките си. Стискаше я така здраво, че тя си помисли, че ще строши ребрата й. — Ако още веднъж ми изиграеш такъв номер, ще те набия, кълна се — ще те набия. Дяволски трудно беше да те открием. Дявол да го вземе, Елън…

Той прекъсна тирадата си от думи, за да я целуне страстно по устата.

— Това наистина е много трогателно — каза един познат, циничен глас, но този път под ледените нотки се криеше обич и към двамата. — Но над чие тяло плачеше толкова горчиво ти? И къде е Жослин?

— О, Боже мой, Тони, той я отведе — извика тя и се освободи от топлата му прегръдка.

— Кой я отведе? — бързо и задъхано запита Никълъс.

— Един мъж… Той уби Стареца — на един дъх изстреля тя и пак погледна към лежащото на пътя тяло.

— Говори по-ясно, моля ти се — избухна гневно Никълъс. — Какъв мъж? Кога я отведе?

— Името му е Малвиве. Не знам преди колко време заминаха, може би преди два часа, не съм сигурна. Той имаше карета, така каза. Бях се скрила в гората и не можах да чуя всичко…

— Малвиве — каза Никълъс и гласът му я ужаси, въпреки че той говореше съвсем тихо. — Тя го мислеше за мъртъв.

— Но очевидно той не е мъртъв — каза Тони и отново притегли Елън в прегръдките си.

— Да, жив е — каза Никълъс и се усмихна зловещо на лунната светлина. — Аз ще имам удоволствието да го убия. Явно това удоволствие е запазено за мен. И кой казва, че Господ не е справедлив? Накъде тръгнаха? Към Париж ли?

— Не знам. Предполагам, че да. Трябва да направим нещо за Стареца, не можем просто да го оставим тук.

Елън потрепери. Без да каже дума, Никълъс обърна коня си и препусна като светкавица по обратния път. Спусна се стремглаво по тясната пътека, явно беше, че въобще не го интересува дали няма да си счупи врата.

— Блекторн, чакай! — извика Тони след него, но Никълъс вече беше изчезнал. Яздеше като самия дявол.

Тони отново се обърна към съпругата си.

— Ще трябва да оставим тялото му на добрите братя. Те ще го намерят на сутринта и ще направят каквото е необходимо. Ела, мила. Ще трябва да се погрижим за Никълъс, който в гнева си може да си счупи врата или да падне върху сабята си. Ако умре, докато спасява Жослин, съмнявам се, че тя ще иска да живее повече.

 

 

Никълъс беше побеснял от яд. Мислеше, че няма да успеят да настигнат каретата. Конете им вече бяха изтощени, защото бяха препускали със скорост, която би могла да причини счупване на вратовете им. На всичкото отгоре Елън щеше да бъде допълнителна тежест за дорестия кон на Тони. Но Никълъс не предложи да я вземе на своя кон, нито пък намали скоростта. Нямаше намерение да се проявява като джентълмен. Всъщност той почти не забелязваше тяхното присъствие зад гърба си. Препускаше напред, твърдо решен да настигне каретата на Малвиве.

Французинът, изглежда, нямаше намерение да спира за през нощта. Спирането щеше да определи съдбата му. Те препускаха, по следите му в мрака, конете им бяха останали без дъх, препускаха докато преумореният кон на Никълъс падна и хвърли ездача през главата си.

— Бъди разумен, човече — каза Тони. — На никого няма да помогнеш, ако си счупиш врата.

— Дай ми коня си — каза Никълъс със заплаха в гласа.

— И да ни оставиш на пътя? Не ставай смешен.

— Дай ми коня си, дявол да го вземе, или ще те намушкам със сабята — извика той.

— Чуй ме, Блекторн, моят кон не е в по-добро състояние от твоя. Трябва да се доберем до най-близкия град и да сменим конете. И моят кон няма да може да продължи, независимо от това колко много ти се иска. Докато са в каретата, тя е в безопасност…

Никълъс безрадостно се засмя.

— Ти сигурно знаеш по-добре.

— Просто ще трябва да го убиеш. Умееш да правиш това, нали — невъзмутимо каза Тони. — Престани да се нервираш и прояви малко разум. Ще заведем конете до най-близкия град. Колкото по-дълго спорим, толкова повече време ще загубим и по-трудно ще ги настигнем.

— Дявол да те вземе! — изруга Никълъс, дръпна поводите и изправи коня на крака, след което се отправиха към слабо осветеното село.

Гневът го заслепяваше, завладяваше го паника. Мисълта за Жослин, за неговата смела и прекрасна Жослин, която зависеше от милостта на същото онова чудовище, което я беше продало на мадам Клод, го караше да трепери от безсилна ярост. Искаше, трябваше да го убие. Но, преди всичко, необходимо бе да се увери, че тя е в безопасност. А след това щеше да я накаже, че е избягала от него.

Всичко, от което се нуждаеше, беше малко късмет, а не от този изтощен кон и онези двамата, които го забавяха. Нямаше полза и от яростта, която го заслепяваше и го караше да прави фатални грешки. Едва сега животът беше придобил някакъв смисъл за него. Искаше да живее и да прекара живота си с Жослин. Искаше да се ожени за нея, да имат деца, да я гледа как остарява. Искаше да изпита съмнителното спокойствие, което бракът с Жослин щеше да му донесе. Ако не можеше да има това, животът губеше смисъла си.

Следващото село беше по-голямо и имаше две странноприемници. Когато пристигнаха в по-близката, беше вече след полунощ и Никълъс дори не забеляза черната карета, която стоеше в двора й. Но нежният глас на Елън го закова на място и прекъсна речта му към съдържателя, с която той искаше да им дадат нови коне.

— Мисля, че това е същата карета.

Никълъс се сепна и горещият гняв, който пулсираше във вените му, изведнъж изчезна, като отстъпи място на сковаващ студ.

— Защо мислиш така?

— Онази, която видях в Лант, беше точно като тази. Може и да греша, но…

— Сигурен съм, че не грешиш — каза той. — Тази трябва да е. Ще имам нужда от помощта ти, Тони.

— Имаш я.

— Много е просто. Трябва да се погрижиш да не ме безпокоят хората на Малвиве. Нямам представа дали с него има въоръжени мъже, или пътува само с кочияша си. Но не искам никой да се приближава до мен.

— Отиваш да спасиш Джили, нали? — тихо запита Елън и се плъзна от гърба на коня право в очакващите я ръце на Тони.

— Да, отивам да спася Джили, братовчедке. А после ще убия Малвиве.

— Добре. Надявам се, че ще го накараш да страда — каза Елън без никакво чувство.

В изразяващите му отчаяние очи се появиха весели пламъчета.

— Изглежда, започвам да се заразявам от Жослин. Доста дълго живях с нея, а тя като че ли прави хората кръвожадни. Не се тревожи, братовчедке. Той ще страда извънредно много.

Намери ги много лесно. В цялата странноприемница имаше само един апартамент и той вече беше зает от високопоставен държавен служител и неговата любовница, загърната цялата в пелерина. Съобщи им го самият съдържател, като доволно потриваше ръце. Ако мосю иска да влезе в общата зала…

Мосю нямаше намерение да влезе в пивницата. Той запрати съдържателя в ръцете на Тони, извади сабята си и заизкачва стъпалата по две наведнъж.

Двамата наематели на стаята вдигнаха към него очи веднага след като той ритна вратата. Заслепиха го гняв и още някакво неприятно чувство. Тя, изглежда, се чувстваше съвсем добре. Държеше в ръката си чаша вино и седеше спокойно срещу мъжа, който я беше отвлякъл. Той се зачуди, дали не се е излъгал в нея. А после тя го погледна и той видя в очите й такова отчаяние и такава радост, че сърцето му престана да бие за миг.

Малвиве се изправи и блъсна масата, която падна на земята. Никълъс бе успял да овладее силните си чувства. Прекалено силната омраза щеше да му попречи да излезе победител от схватката. Мъжът, който в момента стоеше прекалено близо до Жослин, беше много опасен — само един глупак не би забелязал това. Беше висок почти колкото Никълъс, по-едър, с огромни, яки ръце. Никълъс имаше чувството, че тези ръце ще бъдат тромави с рапирата. Но можеше и да се лъже.

— Ако бях на твое място, нямаше да изпия тази чаша вино — по стар навик Никълъс провлече думите. — Тя знае как да използва отровите и вече приложи знанията си върху мене. Уверявам те, че никак не е приятно да умреш от отравяне. Препоръчвам ти да използваш сабята ми за тази цел.

Малвиве погледна чашата с вино, а после — спокойното лице на Жослин. Хвърли чашата срещу стената на камината и тя се разби.

— Няма да се бия с теб — презрително каза той. — Не съм някой от твоите превзети джентълмени и нямам време да си играя със саби. Ако я искаш, ще трябва да се биеш като мъж.

Кръвта пак препусна по вените му, но Никълъс успя да се усмихне.

— И какво значи да се биеш като мъж, мосю?

— Ще се бием с ножове — категорично отвърна Малвиве.

— Не! — извика Жослин.

— Изглежда, любимата ти няма голяма вяра в теб — присмя му се Малвиве. — Мога да бъда и великодушен. Отиди си, остави ни, а аз няма да те арестувам.

Никълъс прибра сабята в ножницата.

— Предполагам, че ти ще осигуриш ножовете?

— Не, Никълъс, недей! — прошепна му Жослин. — Той ще те убие.

— Не е много вероятно — Никълъс хвана ножа, който Малвиве му подхвърли, и извика: — Тони!

— Тук съм — отговори Тони от прага на стаята.

— Погрижи се никой да не ни безпокои.

— Страхуваш се, че може и да загубиш, а, мосю? — Малвиве продължаваше да му говори подигравателно.

— Страхувам се, че може да ме измамиш, Малвиве.

Той съблече жакета си и много внимателно започна да следи действията на противника си. Нито един обикновен английски джентълмен не можеше да се бие с ножове. Но Никълъс не бе обикновен английски джентълмен.

Борбата беше ожесточена и не особено красива. В нея нямаше грацията на борбата с рапири, нито пък се изискваше особено умение като в боя с пистолети. Нямаше я дори жестоката привлекателност на боя с юмруци. Беше кървава, мръсна и потна битка, която изненадваше с първичността си, и когато Никълъс най-после притисна Малвиве в ъгъла и приближи ножа си към гърлото му, от неговата собствена буза капеше кръв, а едната му ръка беше скована.

— Кажи ми поне една причина да те оставя да живееш — каза му той с дрезгав глас. — Само една.

Очите на Малвиве бяха присвити, но през цепките се виждаше как гневно светят.

— Ако не ме оставиш жив, ще бъдеш преследван като куче, хванат и животът ти ще свърши на гилотината. На гилотината ще свърши цялата ви класа. Ако ме оставиш да живея, гарантирам ти, че свободно ще минеш границата. И ти като мене много добре знаеш, че мирът е нарушен. Това не беше нищо повече от фарс още от самото начало. Но само вие, глупавите англичани, не сте го разбрали. Никога не би се измъкнал от Франция без чужда помощ.

Никълъс седна, но накара Малвиве да се изправи.

— Може би си заслужава да те оставя жив — процеди той през зъби, а после се изплю. Пусна го и той падна на твърдия под.

— Наблюдавай го, Тони — нареди Никълъс, изправи се и се обърна към Жослин: — Ти не искаш да го убия, нали? — запита я нежно. — Подарявам ти живота му като сватбен подарък. Но ще трябва да обещаеш, че ще се омъжиш за мен.

Тогава тя се усмихна. Усмивката й беше само бледа сянка на предишните. Очите й се затвориха и тя нежно и грациозно се смъкна на пода.

— Би ли помислил, че едно предложение за женитба е достатъчно, за да припадне? — запита го Тони.

Никълъс беше вече до нея и беше прегърнал крехкото й тяло.

— Не е припаднала, дявол да го вземе — мрачно отвърна той. — Изпила е отровата.

Тя отвори очи за миг и леко се усмихна.

— Съжалявам — прошепна тя, — не знаех, че ще стигнеш тук навреме.

Той я притисна към себе си, като стенеше от яд.

— Пратете за лекар, дявол да го вземе! — гласът му прогърмя. — Тя умира!

Елън се появи на прага. Лицето й беше пребледняло от шока.

— Какво се е случило? Джили…?

Думите й бяха заглушени от Малвиве, който скочи от пода и обви огромната си ръка около нейната бяла шия. Никълъс не можеше и не искаше да се отдели от Жослин. Държеше я в прегръдките си и я люлееше нежно.

— А сега, господа, мисля, че е време да си тръгвам — каза Малвиве рязко, с груб глас. — Тази тук също може да ми служи за заложница. Ще я пусна, като стигна в Париж, и може би тя ще успее сама да намери пътя към Англия. Ако предположим, че дотогава войната няма да е обявена.

— Пусни я, копеле! — гласът на Тони трепереше от едва сдържан гняв.

Очите на Елън бяха широко отворени от изненада. Лицето й беше останало без кръв.

— Тони? — умолително прошепна тя.

А после всичко стана толкова бързо. Уважаваният сър Антъни Уилтън-Грининг, скочи и изтласка Малвиве от тялото на Елън. Тя се подпря на вратата и жадно загледа как Тони и Малвиве се търкалят по пода, а между тях стои един отвратителен нож.

А после Тони се изправи, огромното му тяло се извиси над отпуснатия на пода Малвиве. Той погледна надолу към него и се изплю, а после разтвори прегръдките си за Елън. Тя изтича и се притисна в обятията му, след което погледите и на двамата се насочиха към Никълъс.

Той все още беше коленичил на пода. Съдбата на Малвиве въобще не го интересуваше. Ръцете му се бяха впили в раменете на Жослин.

— Да не си посмяла да умреш, Жослин! — извика той. — Не може да умреш. Не може да ме изоставиш. Обичам те, дявол да го вземе. Ако умреш, ще се самоубия. За Бога, не умирай!

Жослин беше така уморена, беше й толкова студено. Като че ли отново беше намерила онова студено и тъмно кътче в съзнанието си, в което беше в безопасност, скрита от хорските погледи. Това празно кътче едно време пазеше всичките й надежди, всичките й мечти и невинността й. То беше всъщност сърцето й.

Но то вече не беше празно. Преливаше от любов и надежда. Пред нея имаше множество възможности. И нямаше къде да избяга, къде да се скрие от заплашващия и гърмящ глас, който я убеждаваше, умоляваше и изкушаваше да се върне. Обичам те, беше казал гласът, а той никога досега не беше произнасял тези думи. Върни се при мен.

Тя нямаше друг избор.

 

 

Жослин отвори очи, много внимателно и предпазливо. Цялото тяло я болеше. Спомни си, че е болна, и то от доста време. Безкрайни часове бяха изминали, а сегашното неразположение беше по-лошо дори от морска болест. Спомни си ръцете, които я бяха държали и я бяха люлели. Спомни си гласа.

През прозореца струеше слаба сива светлина, но тя нямаше никаква представа дали е сутрин или вечер. Лежеше в леглото. Завивките й тежаха, а тялото я болеше. Тя обърна глава и видя Никълъс. По красивото му лице беше набола брада, а косата му беше в пълен безпорядък. Като че ли в нея имаше много повече бели косми, отколкото при първата им среща. Нима тя беше виновна за това?

Изглеждаше изтощен. Искаше да го докосне. Като напрегна всичките си сили, вдигна ръката си и нежно го помилва по наболата брада. Очите му се отвориха и той учудено се взря в нея.

— Значи все пак реши да живееш — гласът му беше слаб, а думите, както винаги, присмехулни.

Устата й беше ужасно пресъхнала, в главата й пулсираше страшна болка и дори кожата я болеше. Но успя да се усмихне.

— Мисля, ти заплаши, че ще ме убиеш, ако не оживея — прошепна тя.

Тогава той изруга и я притегли в прегръдките си, притисна я към тялото си и тя почувства трепета му, който отговаряше на нейния.

— И щях да го направя. Ще те убия и ако не се омъжиш за мен.

Тя стоеше неподвижна в ръцете му.

— Аз вече не те обвинявам, Никълъс. Вече не изпитвам нужда да си отмъщавам.

— Но аз изпитвам. Ще се оженя за теб и ще превърна живота ти в ад, защото съм последният от лудите Блекторнови. И това ако не е отмъщение, не знам по-добро от него.

Тя се засмя отново, този път на измачканата му риза, която наистина му придаваше вид на умопобъркан.

— Не ми ли каза нещо по-различно миналата вечер?

— Онази вечер ти казах много неща, повечето от които не трябваше да чуваш. Ако искаш да знаеш, оттогава минаха два дена.

Тя легна пак на леглото.

— Два дена? От толкова много време ли съм неразположена?

— През тези два дена ти беше между живота и смъртта, дявол да го вземе. Време е вече да решиш кое да избереш.

— Ами Малвиве? Тук в безопасност ли сме? — с тревога в гласа запита тя.

— Твоят приятел Малвиве вече не е между живите.

— О, не! — тя затърси по лицето му онова мрачно изражение, което очакваше да види.

Но то беше радостно, макар че изтощението беше оставило своя отпечатък.

— Ти ли го уби?

— Смъртта му изглежда те натъжава. Но нима ти не се опита да го отровиш?

— Да, но не исках ти да го убиваш. По твоите ръце и без това има достатъчно кръв.

— Всъщност честта се падна на Тони. Твоят приятел Малвиве допусна фаталната грешка да сметне, че може да използва Елън за заложница. Всичко свърши много бързо. Доста съм впечатлен от способностите на уважавания сър Антъни. Не знаех, че притежава такива умения.

— Но как ще се измъкнем от Франция?

— Ще се измъкнем възможно най-бързо. Мислиш ли, че ще можеш да пътуваш с карета?

— О, Господи! — простена тя. — Вече ми се струва, че половината си живот съм прекарала в карета.

— Не се тревожи, любов моя. Веднъж да се върнем в Англия и ще се установим. Тони обеща да се застъпи за мен, а той е толкова уважаван джентълмен, че въобще не се съмнявам в резултата. Той ще изчисти името ми от позора. Е, поне що се отнася до Джейсън Харгроув. Ако искаш, ще живеем като всички уважавани хора.

Изглеждаше съвсем примирен и укротен и внезапно тя разбра, че той казва истината. Милият! Страхуваше се, че тя няма да пожелае да се омъжи за него. Жослин отново помилва наболата му брада.

— Какво друго ми каза, докато бях под действието на отровата? — тихо го запита. — Освен че заплаши да ме пребиеш?

Но нейният самоуверен любовник сега изглеждаше смутен.

— То не бива да се повтаря много често.

— Ще трябва да го повтаряш, ако искаш да се ожениш за мен. Обичам те прекалено много и не искам да пропилееш живота си.

— Животът ми не струва нищо.

— За мен той е единственото, което има значение.

Той мълчаливо се загледа в нея.

— Е, добре, обичам те, дявол да го вземе — изрече бързо той. — Сега доволна ли си?

Тя се замисли.

— Това е достатъчно за начало. Но ти трябват много упражнения и много повторения, докато стигнеш до съвършенството. Не го казваш с подходяща интонация. Ще трябва…

Той бързо и ефикасно сложи край на думите й, като покри устата й със своята. А когато повдигна главата си, и двамата бяха останали без дъх.

— Обичам те — каза той отново, този път малко по-нежно.

Тя му се усмихна.

— Така е много по-добре — прошепна му. — Приемам.