Ан Стюарт
Рози в полунощ (13)

Глава 13

Ръцете на Жослин трепереха, докато вървеше обратно през гъстата трева и се отдалечаваше от реката. Отдалечаваше се от самодоволния и опасен мъж, който я държеше в плен. Изненадваше се на неговата способност да я ядосва и тревожи. Беше имала и други врагове в живота си — жестоки, зли, неумолими врагове. Беше се научила как да се затваря в себе си, да потиска чувствата си, да се изправя с лице срещу враговете си, да бъде твърда и хладнокръвна. И защо ли сега Никълъс Блекторн я караше така лесно да губи самообладание?

Горите бяха стари и красиви, слънчевата светлина се прокрадваше през гъстите листа, тревата беше нашарена от светлини и сенки. Напомняше й за горите около „Сен Дю“, където имаше стари дъбове и кестени. И там, и тук, се усещаше миризмата на влажната, възкръснала за нов живот земя, чуваше се слабото писукане на малките птиченца, които бяха огладнели. Пролетта възраждаше живота. Само ако можеше да се върне в онова спокойно време и сигурно място. Но тогава тя не се беше наслаждавала както трябва на това, което имаше, а го приемаше за дадено и с егоизма на младостта смяташе, че то ще трае вечно.

Дърветата се разредиха и образуваха просека. Пролетната трева беше зелена и мека. Тя коленичи, а после легна по очи и вдъхна миризмата на земята, пое топлината й в тялото си. Не бе била така близо до земята от времето, когато започна Революцията. Може би земята щеше да възвърне силите й. Тя се преобърна, легна по гръб и погледна нагоре към слънцето. То грееше ярко, денят беше чудесен. Само ако можеше да освободи съзнанието и ума си, ако можеше да освободи душата си и да поеме в себе си великолепието на природата.

Но не. Спомените се върнаха. Спомените, които старателно отблъскваше през всичките тези години. Атакуваха я само през нощта, само докато спеше, и се връщаха под формата на сънища, а тогава тя не можеше да се защищава. През деня беше силна, много силна и не се предаваше, не се поддаваше на паниката, мъката и отчаянието. Но днес беше различно. Днес, докато лежеше на меката трева и вдъхваше аромата на заобикалящата я гора, щеше да позволи на спомените да се върнат. Защото, ако не го направеше, можеше да забрави. И тогава решимостта й щеше да отслабне. И когато Никълъс я докосне с ръцете си, когато положи устните си върху нейните, тя може да направи някоя глупава грешка, може да пожелае това да продължи. И вече никой няма да може да й помогне, да я спаси.

Може би за сегашната й слабост имаше едно съвсем просто обяснение. Животът беше станал сравнително лесен през последните няколко години. Времето, което беше прекарала в „Червената кокошка“, където се беше научила да готви, беше безкрайно дълго и съвсем спокойно. Беше изпаднала в нещо като вцепененост и девет години бяха изтекли, без дори да забележи това. Бедната странноприемница й беше станала като дом, въпреки че се намираше в омразния Париж. Въпреки че много й се искаше, никога нямаше да забрави ужасната нощ, в която беше прекрачила прага за първи път. Тогава тя беше само кожа и кости. И последните сълзи бяха пресъхнали в очите й, никаква надежда не беше останала в душата й. Беше стояла на моста с часове в проливния дъжд, втренчена в калните, бързотечащи води на Сена, и чакаше. Чакаше последния прилив на сила, който да й помогне да скочи и да се гмурне в дълбините на реката.

Дъждът беше измил кръвта от ръцете й, кръвта на Малвиве. Но тя се беше просмукала в дрехите й и се стичаше по гърба й на малки ручейчета. Беше стигнала далече, всъщност беше стигнала до края и сега за нея нямаше надежда. Беше станала една от тях. И тя съзнаваше това, съзнаваше, че за душата й вече свири погребалният марш.

Бяха изминали толкова много нощи. Толкова много ужасни нощи. Например нощта, когато тя и Шарл-Луи най-после бяха пристигнали в Париж, само за да открият подутия труп на чичо си да се полюшва леко на гредата. Или пък нощта, в която Малвиве я продаде на мадам Клод. Която на свой ред я беше продала на търг. Най-висока цена за нея беше дал един малко смутен английски благородник, който имаше масивно тяло и вкус към насилието.

Отначало й бяха дали наркотици, бяха я упоили, за да се подчинява, и тя наблюдаваше всичко като че ли от огромно разстояние, като че ли всичко се случваше на някой друг. По онова време беше доволна, беше много благодарна, че ще има покровител. Докато най-накрая не го видя.

Заведоха я нагоре по стълбите и я вкараха в една стая, където да чака лицето, което я е спечелило на търг. Той бил много нетърпелив да се срещне насаме с нея. Останала сама в стаята, тя погледна безучастно в съседната. Две от по-младите момичета бяха там и с тях беше един напълно облечен мъж. Те се смееха, и тримата. Имаха вид на много млади и съвсем безгрижни. Техният смях беше проникнал във вцепененото й съзнание, беше я извадил от унеса й и тя нададе сподавен вик на ужас, опита се да изрази протеста си.

Те сигурно я бяха чули. Мъжът се обърна да я погледне. Той не беше мъж, беше все още момче, красиво като ангел. Никълъс Блекторн. Беше пиян и се взираше в нея, без да я познае, а те я отведоха. Тя крещеше името му, но груби ръце затискаха устата й, задушаваха я. А той се обърна пак към двете момичета и смехът им прозвуча отново.

Развратният английски благородник не само предпочиташе девствениците, но също така обичаше те да му се съпротивляват. Жослин лежеше, завързана за леглото, и го чакаше. Минаваше време и наркотикът престана да действа. Тя лежа там дълго, много дълго и през цялото време чуваше смеха, а после чу и звуците, които дойдоха след него, чу стенания и ритмични удари — звуци, които й бяха напълно непознати. И болката в сърцето й се превърна в омраза, в омраза, която беше толкова силна, че я изгаряше отвътре. Тази омраза не беше породена от дебелото чудовище, което имаше отвратителни маниери и което отне девствеността й няколко часа по-късно. То не я заслужаваше. Омразата беше насочена към Никълъс Блекторн, който се забавляваше в парижкия бордей, докато нея я изнасилваха и развращаваха.

Ако не беше успяла да го забрави, поне беше успяла да престане да мисли за него през следващите години. Неговото предателство я беше засегнало дълбоко, но тя трябваше да се грижи за Шарл-Луи, трябваше да се опита да намери родителите им и нямаше нито сили, нито време да се отдава на гнева и да мисли за разбитото си сърце.

За нея вече нямаше покой. Лежеше на мекото легло, насилвана и кървяща, и докато загубваше девствеността си, разбра, че няма кой друг да се грижи за нея, освен самата тя. Разбра също, че няма кого другиго да обвинява, освен Никълъс Блекторн.

Мадам Клод я беше подценила.

— Графът беше много доволен от тебе снощи, мила — тихо и монотонно, все едно тананикаше, й каза тя, докато развързваше китките й. — Въпреки че вече не си девствена, той все още иска да се забавлява с теб. Може да бъде много щедър и към двете ни, мила. Сигурна съм, че ще харесаш този живот много повече, отколкото някога си си представяла, че е възможно.

Жослин не беше казала нито дума. Просто беше втренчила поглед в старата вещица, а в очите й блестеше черна омраза. Мадам Клод обаче не беше впечатлена. Тя дори не обърна внимание.

— Разбира се, не трябва да очакваш повече, отколкото можеш да получиш. Едно от нещата, които графът намира за най-привлекателни у теб, е начинът, по който се съпротивляваш и се бориш с него. Съмнявам се, че би му харесало покорството. Освен ако, разбира се, не успее сам да те укроти и да ти покаже какво трябва да правиш. Не трябва да се страхуваш, че през целия си живот като проститутка ще работиш само за хора като графа. Вярно е, че те са най-многобройни сред нашите посетители, но ние все пак забавляваме клиенти от всички възрасти, и от двата пола. Ако предпочиташ жените, знам, че съпругата на един високопоставен държавен служител ще бъде абсолютно възхитена от тебе. А и момчето, което те видя снощи, пита за теб.

Тази забележка я изкара от вцепенението, в което беше изпаднала, борейки се да потисне силния си гняв.

— Какво момче?

Гласът й беше дрезгав, почти неузнаваем. Това бяха първите свързани думи, които произнасяше, откакто Малвиве я беше довлякъл в къщата. Мадам Клод, която се опитваше да развърже глезените й, преустанови движенията на ръцете си и я погледна с неподправена изненада.

— Говориш изискано. Ако знаех, щях да те продам на по-висока цена.

Тя беше много, много недоволна.

— Е, все пак парите, които донесе, са добри. И не трябва да тревожиш красивата си малка главица с мисли за онова момче. Ти си запазена за графа и ще бъдеш единствено и изключително на негово разположение дотогава, докато той те желае. Той бързо се отегчава, така че ще имаш възможност да удовлетворяваш и други клиенти, само след няколко седмици. Дотогава обаче младият английски благородник ще е напуснал Париж. Лесно го разубедих. Казах му, че си запазена за друг клиент, и той не възрази, нито се разочарова. Не се тревожи, ще има и други красиви млади мъже, които ще компенсират усилията, които ще положиш за графа.

Малкото пламъче надежда беше угаснало, тя успя да го потуши още в зародиш. Той я беше видял. Но не я беше познал, знаеше това, и въпреки всичко нещо в нея беше привлякло вниманието му. Причината не беше в слабия спомен за нея, нито във внезапната загриженост за безпомощната жертва. Причина затова беше страстта, желанията на тялото, които лесно се задоволяват и интересът лесно замира.

Тя седна в леглото, умът й усилено работеше. Първо трябваше да се измъкне оттук и да се върне при Шарл-Луи. А за да направи това, щяха да й бъдат необходими целия й ум и изобретателност.

— Предполагам — каза тя бавно, — че преживяването ще ми се стори много по-приятно с красив млад мъж.

Тя каза тези думи с малко по-груб глас. Опитваше се да преправи гласа си, за да не издаде произхода си. Не биваше обаче да се престарава, защото мадам Клод можеше и да не повярва. Инстинктът за самосъхранение взе надмощие. Той й подсказа, че лукавството и коварството могат да станат най-верните й съдружници. Мадам Клод й се усмихна.

— Знаех си, че си умница. Ще се справиш и дори ще напреднеш в този живот, ако се примириш с него. А за жената няма по-добър живот. Ще ти плащат за това, което мъжете обикновено получават безплатно от жените, а ти ще се научиш как да ги задоволяваш и да ги подчиняваш на волята си. Ще се научиш как да накараш мъжа да направи това, което ти искаш. Ще се научиш как да постигаш собственото си удоволствие, когато искаш и ако мъжът ти харесва, и ще свикнеш с този лесен живот, в който почти нищо няма да правиш. Само няколко часа работа по гръб всяка нощ е за предпочитане, пред целодневния робски труд в кръчмата.

— Аз съм изтощена.

— Не се тревожи. Направила си мъдър избор, мила моя. Ще отидем далече с този бизнес, ще видиш, че съм права.

Жослин не каза повече нито дума. Направила била верния избор, така ли? Никога не беше имала избор, още откакто я довлякоха в това развратно място. Но тя щеше да направи своя избор — никога повече нямаше да бъде безпомощна жертва.

Трябваха й цели два дена, за да избяга. Два дена, през които трябваше да изтърпи посещенията на графа, два дена, през които трябваше да изтърпи порочните жестокости, с които той тормозеше тялото й. Два дена, през които беше слушала глупавите му комплименти и стенанията на удоволствие, които излизаха от гърлото му. Два дена на болка, унижения и падение.

Когато се беше изтърколил обратно на леглото, със замъглен поглед, той й се беше усмихнал и й беше казал:

— Дявол да ме вземе, ако не те взема в Англия с мен. Ти спечели сърцето ми, момиче.

Той се протегна и стисна гърдите й, а тя се нуждаеше от цялото си самообладание, за да не трепне, да не избяга.

— Имам приятели, които ще оценят такова чудесно малко същество като тебе. Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да гледам.

Той седна с гръб към нея. Беше леко задъхан. Тя лежеше там и гледаше нежната му бяла кожа, гладка и подпухнала. После се взря в собственото си тяло, поругано от него, и непоколебимостта й се засили.

— Това ще ти хареса, нали? — каза той с хриптене. Гърдите му свиреха. Протегна се за дрехите си. — Ти все още изпитваш известна неохота, но на мен това винаги ми е харесвало в една проститутка. Умея да възпитавам покорството у жената. А не си спомням откога не съм бил така очарован от една уличница.

Огромната ваза беше направена от тежък, евтин порцелан. Ако беше използвала някоя от изящните вази от китайски порцелан, които украсяваха дома им в „Сен Дю“, едва ли щеше да го повали на земята. Отвратителният звук, който се чу, когато той тупна на земята и удари главата си я изплаши. Тя като че ли беше разбила главата му. Той не беше издал никакъв звук, никакво стенание. Може би беше мъртъв. Дали го беше убила? Тя скочи от леглото и се взря в него. На лицето му беше изписана изненада, но иначе приличаше на дълбоко заспал човек. Срамота. Тя искаше да го убие. Ако имаше нож, можеше да постигне повече и да му причини много по-голямо зло. Сега нямаше друг избор, освен да го остави там, проснат гол на пода. Забави се само колкото да обърне съдържанието на нощното гърне върху него.

Нямаше никакви дрехи, освен леката бяла нощница, която той обичаше да смъква от тялото й. Тя взе неговите дрехи. Дребното й тяло съвсем се изгуби в огромните панталони и широката риза. Тя се покатери на прозореца, въпреки че изпитваше смъртен страх от височината. Зарадва се, когато тупна долу на мръсната улица. При приземяването изкълчи глезена си, но не издаде нито звук. Мигове по-късно накуцваше в мрака и търсеше брат си.

През седмиците, които бяха прекарали на улицата, тя и Шарл-Луи се бяха държали един за друг и си бяха вярвали безгранично, а и какво ли друго можеха да направят. Бяха достатъчно мъдри да не вярват на никого другиго. Изключение правеше само дрипльото, който се препитаваше, като събираше стари парцали от боклука и когото наричаха Стареца. Той се движеше из улиците, като теглеше сам каручката си. Разменяше и продаваше стари дрехи, които другите хора бяха изхвърлили. Стареца беше мъж на неопределена възраст или, както се казваше, той нямаше възраст. Говореше се, че е евреин и че сълзящите му стари очи виждат много повече неща, от очите на обикновените хора. Той беше мил с Шарл-Луи. Беше дал на страхливото момче парче мухлясал хляб, което той самият можеше да изяде. Беше предупредил Жослин, когато по съседните улици се бяха появили пияни и мародерстващи граждани, които търсеха своите жертви. В замяна тя носеше на Стареца дребни неща, които той можеше да продаде. Никога за нищо не го беше молила. Между тях се беше зародило странно приятелство. Ако въобще някой знаеше къде може да е Шарл-Луи, то това беше той.

След ден и половина ги намери на възможно най-лошото място.

Старателно беше избягвала Площада на Революцията през всичките седмици, през които беше в Париж. Всеки ден чуваше имената на хората, които бяха обезглавявани там. Беше плакала в деня, когато беше загинал кралят. Беше плакала и когато дойде редът на малката глупава кралица, която беше последвала своя крал и господар. Но през онзи ден не успя да избегне Площада на Революцията. През онзи ден нейните родители бяха в списъка на хората, които щяха да умрат.

Не беше сигурна какво я подтикваше към оплескания с кръв площад. Може би родителите й щяха да умрат по-лесно, ако знаеха, че тя е в безопасност и че е далеч от ужаса на Париж.

Но тя нямаше избор. Трябваше да отиде заради себе си. Нещо неудържимо я привличаше натам. Искаше да бъде с тях както в любовта и щастието, така и в мъката. Не можеше да позволи да си отидат, заобиколени от кръвожадната тълпа, без никой да пролее и сълза за тях. Те не я видяха, докато колата ги отнасяше към гилотината, а наоколо ехтяха виковете на побеснялата за кръв тълпа. Не я видяха, докато се изкачваха на ешафода. Тя престана да диша, когато острието се спусна, но не пророни нито сълза. Сълзите й бяха пресъхнали. Чу писъка — кратък, пронизителен писък. Чу и последвалата внезапна и абсолютна тишина. И на другия край на претъпкания площад видя брат си, който се бореше, докато Стареца се опитваше да го задържи.

Следващата жертва се бе изкачила на ешафода и тълпата не обърна никакво внимание на слабото момиче, докато то си пробиваше път през площада. Трябваше й много време, за да стигне до него. Веднага щом го взе в ръцете си, той млъкна. И никога повече не проговори.

Той беше на сигурно място между двамата. Тя и Стареца го топлеха и го хранеха. Той не разговаряше с тях. Беше като пеленаче. Беше се оттеглил в света на детството си, в много ранното си детство. Тя дори успя да скъта няколко су и го заведе на лекар, но той само поклати глава. Не можеше да помогне на Шарл-Луи. Шокът, беше казал той, може да причини това на мозъка. Момчето беше намерило място от съзнанието си, в което беше в безопасност, беше избягало там, където никой не можеше да го намери и да му причини зло. И само Господ знаеше, дали някога ще изпълзи от пашкула, в който се беше обвило. Беше направила всичко, за да го защити, грижеше се за него. Едва намираха какво да ядат, тъй като зимата беше настъпила. И най-после Стареца беше дошъл при нея с предложение.

— Нямаме храна — беше казал той.

Жослин се беше усмихнала горчиво.

— Кажи ми нещо ново. От няколко дена вече нямаме храна.

— Е, имаше някакви остатъци. Трохи, повечето от които изяде брат ти. Но сега е ноември. Брат ти ще измръзне до смърт по улиците. През повечето време той не е на себе си и забравя да си облече пелерината. Има нужда от обувки, от одеяло и от прилична храна. Също както и ти.

Стоеше неподвижно и много тихо. Сърцето и умът й знаеха какво ще последва. Не беше казала на Стареца къде е била и какво е правила през онези два дни на месец юли, но той беше стар и мъдър като самото време и сигурно се беше досетил. Беше се досетил и за това, че не тя беше направила този избор.

Тя беше станала по-твърда и по-студена през последните няколко месеца. Единствената любов, която изпитваше, беше към Шарл-Луи. Дори Стареца едва понасяше. Нещата между тях вървяха някак си.

— Не ми казваш нещо, което вече да не знам — тихо му отвърна тя. — Имаш ли някакви предложения?

— Едно-единствено и то е очевидното. Имаш нещо, което можеш да продадеш. По улиците на Париж обикалят малко хора, които да не са щастливи да продадат всичко, което имат.

— Говори по-тихо — изръмжа тя, като хвърли обезпокоен поглед на Шарл-Луи.

Той беше пораснал въпреки трудния живот и липсата на храна. Дрехите му бяха дрипави, разкъсани и прекалено малки за издълженото му тяло. Беше на тринайсет години, но в очите му нямаше нищо. Погледът му беше празен и безизразен като на пеленаче.

— Това няма значение, Жослин. Ушите му може и да чуват, но умът му нищо не разбира. Няма и да разбере, ако ти решиш да продаваш тялото си по улиците, за да го нахраниш и да го облечеш.

Беше казано съвсем направо и откровено. Изведнъж тя почувства тялото на английския благородник върху своето, чу тежкото му дишане и въздишките му, почувства топлия му дъх върху лицето си и ръцете му, които й причиняваха болка, болка…

— Не! — извика тя. Протестът се изтръгна от нея инстинктивно.

Стареца само повдигна рамене.

— Забравих. Хората от висшата класа си имат други норми на поведение.

— Бих убила! — гласът й беше категоричен и пълен с отчаяние. — Бих заклала човек, за да му открадна портмонето. Бих обрала труповете дори на моите родители. Но не мога да продавам тялото си по улиците. Ще полудея.

— Хората, които убиват други, за да им откраднат портмонето, рядко изкарват достатъчно, за да се нахранят и облекат, какво остава да изкарат достатъчно за трима — отбеляза Стареца.

Странно, но чувството й за хумор взе надмощие над всички други чувства в този момент.

— Ти мислиш да живееш от наградата за моето тяло?

— Логично е. Мога да ти намирам клиенти и да се грижа за твоята безопасност.

— Можеш да ме защитаваш? — смехът й беше смразяващ.

— Никой не може да те защити. Никой не може да защити, когото и да било от нас. Но мога да ти помагам. Вече си оцеляла веднъж — не можеш да го отречеш. Живял съм по улиците на Париж прекалено дълго и имам представа какво ти се е случило през онези два дни в средата на лятото, когато изчезна. Ти оцеля, но не забогатя и това е твой пропуск. Можеш да го направиш отново. Този път ще имаш достатъчно добра причина.

— Дяволите да те вземат, не мога… — тя заплака от яд. Изведнъж чу сухата кашлица на Шарл-Луи.

— Той има нужда от одеяло — безмилостно повтори Стареца. — Има нужда от топла супа и лекарства. Ще умре, рано или късно. И ще умре преди теб — той е по-слаб, прекалено е слаб. Искаш ли да го гледаш как умира?

Тя потрепери. Беше студено, ужасно студено. Мисълта й се върна при мадам Клод, с нейното самодоволно лице и прекрасните й чаршафи, после си спомни нейните клиенти. Спомни си за графа и неговата склонност към насилие. Спомни си и за Никълъс Блекторн и за това как той я гледаше, без да си спомня коя е, като просто мислеше, че е една от безименните проститутки.

— Няма да се върна там — гневно изкрещя тя.

— Няма нужда да ходиш, където и да е. Мосю Порш, месарят, ме попита онзи ден дали искаш да спечелиш малко пари и дали ще бъдеш любезна с него. Ако отидеш при него в неговата къща, той ще ти плати.

Ако той беше проявил съчувствие или беше поне внимателен с нея, тя щеше да откаже. Но той й съобщаваше всичко това, като че ли то е вече уредено.

— Само един час или дори още по-малко, Жослин. Докато лежиш по гръб, можеш да си мислиш как ще изхарчиш изкараните франкове. Как може да не искаш?

Тя се замисли. Знаеше, че не може, че няма да каже не. Нали оцеля, въпреки че беше завързана и изнасилена, щеше да оцелее и след безчувствените плътски удоволствия на мосю Порш. Той не беше жесток човек — понякога й даваше едно-две парчета месо, които се въргаляха из магазина, а очите му бяха тъжни, не зли. Можеше да вземе парите му и да оцелее.

В крайна сметка, тя го направи три пъти. Два пъти с мосю Порш, защото гладът беше станал непоносим и костите на Шарл-Луи бяха започнали да прозират под бледата му, мръсна кожа. Тя имаше защо да благославя нямото вцепенение, което го беше обзело, защото не разбираше какво прави заради него. Нямаше и причина да узнае за срама, който сестра му изживяваше, нямаше защо да знае, че тя доброволно е поела по лошия, позорен път.

Третият път беше и последен. Не беше сигурна дали този грях е прибавен към другите грехове на душата й, защото актът не беше завършен. Едва ли имаше значение. Отдавна беше загубила душата си. А малко след нея беше загубила и вярата си в Бога.

— Няма да отида — каза тя на Стареца, когато той спомена, че още някой искал да ползва услугите й. — Мистър Порш е друго нещо — той е любезен, приятен човек и свършва бързо. И не очаква нищо от мен. Няма да отида при непознат…

— Порш беше отведен днес — уморено каза Стареца, беше прекалено изтощен, за да изпитва тъга, тревога или страх. — Издал го един от членовете на кварталния комитет. Не си губят времето с такива като мосю Порш. Грижат се гилотината да има работа.

Жослин прие новината за съдбата му само с повдигане на рамене, пропъждайки образа на мъжа, който се беше опитал да бъде любезен с нея.

— И ти вече си му намерил заместник? — каза тя.

Стареца поклати глава.

— Не точно. Мъжът, който предаде Порш. Той си имаше причини да направи това.

Жослин усети първите тръпки на ужаса да се прокрадват в душата й.

— И какви са те?

— Магазинът на Порш процъфтяваше. Мъжът искаше да вземе търговията му. Искаше също така и теб.

Тя дори не премигна.

— Предполагам, че процъфтяващият магазин се е оказал по-силно изкушение — отсъди тя категорично. — Отказвам отговорността да пада върху мен.

— Глупава благородничка! — скара й се Стареца. — Това не е просто игра. Мъжът е опасен. Той иска теб. Не можеш да кажеш не.

— Мога! Мога сама да направя своя избор!

— Той ще те намери. Той е човек, който притежава власт и с всеки изминал ден властта му става все по-голяма. Той е един от водачите на новото общество и е свикнал сръчно да намушква съседа си в гърба, свикнал е да намира слабите места на хората. Вече е напреднал доста в йерархията на революционното правителство. Няма кой или какво да го спре.

— Няма…

— Ще го направиш. Ще отидеш в къщата му и ще направиш всичко, което той пожелае. А ако не, Шарл-Луи ще умре.

— Но откъде той е узнал за нас? За мен, за Шарл-Луи…?

— Ти биеш на очи, Жослин, забелязваш се. Въпреки че искаш да останеш в сянка, хората знаят за малката благородничка и нейния брат, които се крият и скитат през нощта. Ти си прекалено хубава дори в дрипите си и не можеш да избегнеш хорските погледи. А работата на този мъж е да знае всичко. Не си мисли, че ще успееш да защитиш Шарл-Луи. Не можеш да защитиш никого от този мъж. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да го успокоиш, като му доставиш удоволствие.

Още един път тя погледна към Шарл-Луи. Очите му бяха затворени, мръсната му чорлава коса закриваше изцапаното му лице. Той се беше подпрял на стената, а гръдният му кош се повдигаше и спускаше трудно, едва дишаше. Всяка дума достигаше и до неговите уши. Тя се надяваше и се молеше Стареца да е прав. Молеше се нито една дума да не е достигнала до съзнанието му.

— Кога? — знаеше, че няма избор. — Къде?

— В старата къща на Порш. Той вече е влязъл в нейно владение. Довечера. Ти не го познаваш, затова не се изненадвай глупаво, ако той се престори на приятен и мил човек. Той е вълк, който ще разкъса гърлото ти, ако не му доставиш удоволствието. Пази се.

— И кой е този вълк? — уморена от спора запита тя.

— Жан-Лу Малвиве.

 

 

Трябваше й цяла минута, за да осъзнае къде се намира. Тя лежеше по гръб на една шотландска поляна, слънцето печеше жарко над главата й, а наоколо се носеше уханието на ранните пролетни диви цветя. Земята беше твърда, но не беше по-твърда от павираните парижки улици. Слънцето беше ярко, топло, а небето — ясносиньо. Мрачните, вонящи градски улици отдавна бяха изчезнали. Никога повече нямаше да стъпи във Франция.

За първи път приветства като добре дошло примирието, което Никълъс Блекторн й беше наложил. Ако нямаше чувство за чест, отдавна щеше да върви по пътя си и вече щеше да е далече от неговите ръце. Но, по някаква неизвестна причина, тя не искаше да си отиде. Имаше достатъчно познания за това как да се скрие от неумолимия, жесток, хищен враг и как да му избяга. Но му беше дала думата си и щеше да я спази. Освен това, един ден примирие означаваше един ден на спокойствие, топлина и слънчева светлина, означаваше един ден сред природата. Като че ли се връщаше на отдавна забравено място, като че ли си връщаше нещо отдавна загубено.

Тя седна и се огледа наоколо със задоволство. Досега не се беше замисляла сериозно за бъдещето — животът беше нещо, с което трябва да се справяш, ден след ден, и недоволството можеше да стане причина за смъртта ти, също както и надеждата. Но ако ветровете на съдбата са попътни, ако можеше да избира, тя щеше да избере живота сред природата. Искаше да живее далече от градската воня и задушаващите я тълпи, искаше да живее сред дърветата, цветята и птиците, искаше да вдъхва аромата на свежата трева и да чува ромона на бързотечащата вода.

Това място й харесваше. Сините планини в далечината, старите вековни дървета, каменистата почва — всичко й харесваше. Не приличаше на никое друго място — беше спокойно и усамотено, тихо местенце. Можеше да бъде щастлива в място като това. Нямаше представа дали сега е сезона на малините и къпините. Изправи се, без да бърза. Косата й беше изсъхнала и се спускаше в безпорядък по гърба й и тя си помисли дали да я отреже с ножа, който Никълъс й беше дал и тя беше наточила. Не, не можеше да го направи. Винаги подстригваха ниско жертвите на Мадам Гилотината, така че косите им да не пречат на острието. Всеки път, когато си помислеше да подстриже дългите си кичури, чувстваше студеното острие да се забива в уязвимия й гол врат.

Нямаше къпини, но имаше цветя. Тя коленичи и се наведе ниско, още по-ниско, за да вдъхне уханието им. Не искаше да слага край на краткия им живот, като откъсне. Изведнъж чу един познат, вбесяващ я глас да произнася думите бавно, както обикновено.

— Колко очарователна сцена, Жослин. Като че ли Мария-Антоанета си играе на краварка. Ако знаех, че копнееш за прелестите на природата, можеше да спрем много по-рано.

Тя не помръдна, не искаше да му достави удоволствието да я види как трепва. Стори й се, че уханието на цветята става по-остро, почти парливо. Изправи се бавно и го погледна. Стоеше в другия край на просеката.

— Хвана ли нещо?

Въпросът беше зададен от учтивост. Той поклати глава и се приближи към нея. Изведнъж я обхвана паника.

— Досега нищо.

Когато стигна до нея, тя отстъпи назад с препъване. Отчаяно искаше да го избегне.

— Даде дума, че няма да ме докосваш — напомни му тя, без да се интересува, че гласът й прекалено ясно издава страха й.

Усмивката му беше тънка и много опасна.

— Какво да ти кажа, мила? Както винаги, аз излъгах.